Джон Гришам
Адвокат на улицата (27)

27

От чисто телесна гледна точка плащах скъпо за своето слизане от върховете към улицата. Синините от катастрофата почти бяха изчезнали, но болките в мускулите и ставите щяха да ме мъчат още няколко седмици. Отслабвах по две причини — не можех да си позволя ресторантите, които някога смятах за нещо съвсем обикновено, а и храната вече не ме интересуваше. Гърбът ме болеше от спането на пода със спален чувал, но твърдо смятах да продължа, за да видя дали ще стане поносимо. Съмнявах се.

Отгоре на всичко някакво улично хулиганче едва не ми пукна главата с бос крак. До късно си слагах компреси с лед, а през нощта час по час се събуждах с чувството, че черепът ми расте.

Но въпреки всичко имах късмет, че съм жив, че оцелях, след като слязох за няколко часа в ада, преди да ме спасят. Страхът от неизвестното бе изчезнал поне засега. Из сенките вече не дебнеха полицаи.

Кражбата с взлом не е шега работа, особено когато човек наистина е виновен. Полагаха се до десет години затвор. Но за това щях да мисля по-късно.

В събота малко преди разсъмване напуснах квартирата и изтичах да търся вестник. Наблизо имаше малка денонощна кафе-сладкарница, обслужвана от семейство свадливи пакистанци. Намираше се точно в онази част на Адамс-Морган, където само петдесетина метра делят спокойния квартал от опасните територии. Облегнах се на тезгяха и поръчах голямо кафе с мляко. После разгърнах вестника и открих статията, заради която не бях спал цяла нощ.

Моите приятелчета от „Дрейк и Суини“ бяха скроили добре нещата. На втора страница в раздела за столицата зърнах снимката си, направена миналата година за една рекламна брошура. Негативът се пазеше във фирмата.

Статията имаше само четири абзаца — кратки, точни и пълни най-вече с информация от самата фирма. Работил съм седем години в антитръстовия отдел на „Дрейк и Суини“. Диплома от Йейл, никакви криминални прояви до момента. Фирмата била пета по големина в страната — осемстотин адвокати, осем клона и тъй нататък. Не се цитираха имена, защото бе излишно. Статията имаше една-единствена цел — да ме опозори — и я постигаше твърде добре. Заглавието над снимката ми гласеше:

МЕСТЕН АДВОКАТ АРЕСТУВАН ЗА КРАЖБА С ВЗЛОМ.

Описанието на плячката се ограничаваше с мъглявото „изнесени вещи“. Изнесени при неотдавнашното ми напускане.

Звучеше като глупаво и ненужно оплюване — шайка адвокати се дърлят заради някакви си хартийки. Кого го интересуваше всичко това? Само мен и неколцина мои познати. Позорът скоро щеше да се разсее; в света имаше далеч по-важни неща.

Снимката и сведенията обаче бяха попаднали у съвестен журналист. Човекът просто си бе натракал четирите абзаца в очакване на подробности за ареста. Без усилие си представих как Артър и Рафтър с неговия екип планират часове наред арестуването ми и следващите ходове. Часове, които несъмнено щяха да бъдат начислени по сметката на „Ривър Оукс“ просто защото те бяха най-близо до бъркотията.

Няма що, голяма победа! Четири абзаца в съботното издание.

Пакистанците не правеха понички с плодов пълнеж. Купих курабийки от овесено брашно и потеглих към кантората.

Руби спеше на прага и докато пристъпвах към нея, се запитах откога ли е тук. Беше завита с две-три вехти одеяла, а вместо възглавница използваше платнена пазарска чанта, в която държеше цялото си имущество. Изкашлях се и тя скочи на крака.

— Защо спиш тук? — запитах аз.

Тя погледна книжния плик в ръцете ми и отвърна:

— Все някъде трябва да спя.

— Мислех, че спиш в колата.

— Вярно. Обикновено там спя.

Излишно е да се пита бездомник защо спи тук или там. Руби беше гладна. Отключих вратата, светнах лампите и отидох да правя кафе. По вече установения ритуал тя се отправи да ме изчака при нашето бюро.

Закусихме кафе с курабийки и прочетохме сутрешните новини. Редувах ги — ту онова, на което държах, ту нещо интересно за нея. Прескочих статията за арестуването ми.

Вчера Руби се бе измъкнала от следобедното събрание на пристрастените към алкохола и дрогата при Наоми. Послушно изтърпяла сутрешната среща, но от следобедната направо изхвръкнала. Научих го по телефона от директорката Меган един час, преди Гаскоу да излезе на сцената.

— Как се чувстваш тази сутрин? — запитах, когато приключихме с вестника.

— Чудесно. А ти?

— И аз. Не съм се друсал. А ти?

Главата й леко клюмна; тя стрелна очи насам-натам и помълча малко повече, отколкото трябваше.

— Не. Не съм се друсала.

— Не ме лъжи, Руби. Аз съм твой приятел и адвокат, щети помогна да видиш Терънс. Но нищо не мога да сторя, ако ме лъжеш. Погледни ме сега в очите и кажи, че не си се друсала.

Тя някак успя да се свие още повече и без да вдига очи от пода, изрече:

— Друсах се.

— Благодаря. Защо си излязла вчера следобед от събранието?

— Не е вярно.

— Така каза директорката.

— Мислех, че са свършили.

Не възнамерявах да подхващам спор, който не можех да спечеля.

— Днес ще ходиш ли при Наоми?

— Да.

— Добре. Ще те откарам, но трябва да обещаеш, че ще посетиш и двете сбирки.

— Обещавам.

— Искам първа да влизаш и последна да си отиваш.

— Добре.

— Директорката ще те държи под око.

Тя кимна и си взе четвърта курабийка. Поговорихме за Терънс, за лечението от наркомания и отново започна да ме обзема отчаяние. Та за нея бе непосилна задача да се въздържи дори едно денонощие.

Както и подозирах, наркотикът се оказа крек. Има две гадни качества — евтин е и води светкавично към привикване.

Докато пътувахме към Наоми, Руби изведнъж каза:

— Арестуваха те, нали?

Едва не минах на червено. Призори тя спеше пред кантората; почти не умееше да чете. Откъде бе намерила вестник?

— Да, арестуваха ме.

— Така си и мислех.

— Откъде разбра?

— Като ходиш по улиците, чуваш туй-онуй.

О, да. Какви ти вестници. Бездомниците си имат собствена осведомителна система. Чу ли, арестуваха онзи млад адвокат, дето работи при Мордекай. Ченгетата го отмъкнаха, все едно, че е някой от нашите.

— Недоразумение — казах аз, сякаш случаят я вълнуваше.

При Наоми бяха почнали да пеят без нея; чухме ги, докато се изкачвахме по външните стъпала. Меган отключи вратата и ме покани на кафе. В общата зала на първия етаж — някогашен луксозен салон — жените се събираха да попеят и да споделят проблемите си. Погледахме ги няколко минути. Като единствен мъж се чувствах в чужди води.

Меган донесе кафе от кухнята и набързо ме разведе из дома. Разговаряхме шепнешком, защото други жени се молеха нейде наблизо. На първия етаж до кухнята имаше тоалетни и душове; в градинката отзад често се усамотяваха онези, които страдат от депресия. Вторият етаж бе зает от канцеларии, приемни и правоъгълна зала, претъпкана със столове, където се събираха дружествата на бившите алкохолици и наркомани.

Докато се изкачвахме по тясното стълбище, отдолу изригна бодра хорова песен. Кабинетът на Меган беше на третия етаж. Тя ме покани вътре и още щом седнах, подхвърли в скута ми новия брой на „Поуст“.

— Тежка нощ, а? — усмихна се Меган.

Отново погледнах снимката си.

— Не беше чак толкова зле.

— Какво е това? — запита тя, сочейки слепоочието ми.

— Един съкилийник ми хареса обувките. Взе ги.

Тя погледна протритите маратонки.

— Тези ли?

— Да. Много са хубави, нали?

— Колко време остана в затвора?

— Два-три часа. После преосмислих живота си. Изкупих грешките и вече съм нов човек.

Тя пак се усмихна. Имаше великолепна усмивка. За миг погледите ни се срещнаха и успях да помисля само едно: олеле! Не носеше халка. Беше висока и слабичка. Тъмночервеникавата й коса беше късо подстригана над ушите като на гимназистка. Имаше огромни светлокафяви очи и за мен бе истинско удоволствие да надникна за миг в тях. Изведнъж осъзнах колко е привлекателна. Чудно, че не го бях забелязал по-рано.

Дали не ме оплиташе в мрежите си? Дали качването дотук нямаше и друга цел освен обиколката на дома? Как бях пропуснал вчера да забележа усмивката и очите й?

Заговорихме за миналото си. Баща й бил свещеник в Мериленд.

Обясних й, че вече съм работил при Доли по време на снежната буря. Тя се държеше любезно, нямаше обаче нито секунда за губене. Докато кълцах лука и бършех очи, аз описах върху какъв случай работя и изредих имената на всички изхвърлени, включително Девън Харди и Лонта Бъртън.

— Ние не сме адвокати — каза тя. — Просто гледаме да ги нахраним. Малцина познавам по име.

Пристигна един доброволец с чувал картофи. Наканих се да тръгвам. Глория ми благодари и взе копие от списъка. Обеща да поразпита.

Ходовете ми бяха планирани — не разполагах с време, а трябваше да посетя много места. Поговорих с един от лекарите в Капитолийската клиника — здравен пункт за бездомници, финансиран от частни благотворителни фондове. Клиниката пазеше сведения за всичките си пациенти. Днес беше събота, но в понеделник секретарката щеше да свери имената в компютъра с моя списък. Ако откриеше някого, щеше да ми позвъни.

Пих чай с един католически свещеник в Мисията на спасението близо до Роуд Айланд Авеню. Той напрегнато се взря в имената, но не позна нито едно и въздъхна:

— Толкова са много…

Единственото премеждие за сутринта ми се случи в Съюза на свободата — голяма зала, построена от някаква отдавна забравена организация и по-късно превърната в общински център. Към единайсет часа пред входа вече се виеше дълга опашка. Тъй като не идвах да ям, тръгнах право към вратата, без да обръщам внимание на чакащите. Някои от гладните господа решиха, че искам да ги изпреваря, и взеха да ръсят цветисти псувни. Изведнъж всички се разяриха, донякъде и от бялата ми физиономия. Интересно, как можеха да ме сбъркат с бездомник? На вратата пазеше доброволец, който също ме взе за натрапник. Бях изблъскай грубо назад — поредното посегателство срещу личността ми.

— Не съм дошъл да ям! — троснах му се. — Аз съм адвокат на бездомните.

Това ги успокои; изведнъж се превърнах в бледолик брат. Без повече грубости ме допуснаха в сградата. Ръководеше я отец Кил, буен дребосък с червена барета и черна якичка. Когато осъзна, че: а) аз съм адвокат; б) клиентите ми са семейство Бъртън; в) завеждам дело от тяхно име и г) може да капне някое обезщетение, той престана да мисли за друго, освен за пари. Изгубих трийсет минути в празни приказки и на тръгване се зарекох да му пратя Мордекай.

Позвъних на Меган и помолих да отложим обяда за друг път. Оправдах се, че съм в другия край на града и тепърва имам да посетя още много народ. Истината бе, че нямах представа дали флиртува с мен, или не. Беше красива, умна и невероятно чаровна, а в момента тъкмо това най-малко ми трябваше. Не бях флиртувал почти от десет години. Тепърва ми предстоеше да усвоя правилата.

Меган обаче имаше чудесна новина. Руби не само изтърпяла сутрешната сбирка, но и се зарекла да издържи двайсет и четири часа без дрога. Било много вълнуващо, Меган видяла всичко от дъното на залата.

— Тази нощ не бива да скита по улиците — каза Меган. — От дванайсет години насам не е имала и един ден без крек.

Естествено, нямах с какво да помогна. Но Меган имаше някои идеи.

Следобедът бе също тъй безплоден, както и утрото, макар че опознах всички столични приюти. Срещнах се с доста народ, завързах връзки, размених визитни картички с хора, с които навярно пак щях да си имам работа.

Засега от всички изгонени знаех къде да открия единствено Келвин Лам. Девън Харди и Лонта Бъртън бяха мъртви. Останалите четиринайсет сякаш бяха потънали между плочките на тротоарите.

Закоравелите бездомници отскачат от време на време До приютите, за да хапнат, да получат одеяло или чифт обувки, но не оставят следи. Не желаят да им се помага. Не търсят човешка топлина. Но не ми се вярваше всичките четиринайсет да са закоравели бездомници. Само преди месец бяха плащали наем, за да живеят под покрив.

Търпение, повтаряше ми Мордекай. Уличният адвокат трябва да има търпение.

Руби ме посрещна пред вратата на Наоми с лъчезарна усмивка и гореща прегръдка. Участвала и в двете сбирки. Меган вече й съставила план за предстоящите дванайсет часа — нямало да я пускат на улицата. Руби се съгласила.

Двамата с нея напуснахме града и подкарахме на запад. От един търговски център в предградията купихме четка и паста за зъби, шампоан и шоколад колкото за цяла детска градина. После продължихме по шосето и в малкото градче Гейнсвил открих нов лъскав мотел, където даваха единични стаи срещу четирийсет и два долара на вечер. Платих с кредитна карта; кой знае, може би имаше начин да си приспадна отнякъде разходите.

Оставих я там със строга заръка да се заключи и да не мърда от стаята, докато не дойда да я взема в неделя сутринта.