Джон Гришам
Адвокат на улицата (34)

34

В понеделник сутринта Руби отново цъфна при мен с неутолим апетит за курабийки и новини. Малко бях закъснял и когато пристигнах към осем, тя ме посрещна на прага с усмивка и сърдечен поздрав. Заради Гантри предпочитах да не скитам по тъмно и смятах да работя по-усърдно в кантората.

Руби си беше все същата. Предполагах, че ако се вгледам в лицето й, може да открия някакъв признак дали се е друсала; не забелязах обаче нищо особено. Очите й бяха плахи и тъжни, но иначе ми се стори в добро настроение. Влязохме заедно и заехме места до нашето бюро. Малко ми поолекна, че не съм сам в сградата.

— Как беше тия дни? — запитах аз.

— Добре — отвърна тя и посегна за курабийка. На бюрото имаше три пакета от миналата седмица, купени все за нея, но трохите наоколо изобличаваха намесата на Мордекай.

— Къде спиш сега?

— В колата.

Защо ли я питах?

— Много се радвам, че зимата свършва — добави тя.

— И аз. Ходиш ли при Наоми?

— Не. Но днес ще отида. Нещо не се чувствах добре.

— Ще те откарам.

— Благодаря.

Разговорът не вървеше. Тя очакваше да я питам за мотела. Много ми се искаше, но предпочитах да не го правя.

Когато кафето стана готово, налях две чашки и ги сложих върху бюрото. Тя беше вече на третата курабийка — неуморно гризеше по кранчето като мишка.

— Да почетем ли от вестника? — попитах аз.

— Няма да е зле.

На първата страница имаше снимка на кмета и тъй като Руби обичаше градските новини, а около кмета все се забъркваше някоя каша, реших да започна от него. Оказа се съботно интервю, в което кметът и Общинският съвет сключваха временно и нестабилно примирие, за да поискат от Министерството на правосъдието подробно разследване около смъртта на Лонта Бъртън и нейните деца. Имало ли е нарушение на гражданските им права? Кметът недвусмислено намекваше, че е точно така, но оставяше последната дума за правосъдието.

Тъй като нашето дело се превръщаше в новина номер едно, камъни почваха да хвърчат и по нови виновници за трагедията. Упреците срещу общината затихваха. Не се чуваха нападки срещу Конгреса, нито пък вопли от негова страна. Онези, които бяха поели първата лавина от удари, бързаха радостно и енергично да лепнат цялата вина върху голямата адвокатска фирма и нейния клиент.

Руби слушаше като омагьосана. Разказах й в общи линии за процеса и последните събития около него.

Вестникът отново изправяше „Дрейк и Суини“ на позорния стълб. Адвокатите сигурно се питаха: „Кога ще свърши най-сетне?“

Нямаше да е скоро.

В долния ъгъл на първа страница имаше кратка бележка, че пощите временно замразяват строежа на клон за извънгабаритни пратки в североизточната част на Вашингтон. Споровете около закупуването на терена, неприятностите със склада, процесът срещу „Ривър Оукс“ и Гантри — всичко това бе допринесло за решението.

„Ривър Оукс“ изпускаше проект за двайсет милиона долара. И, естествено, щеше да реагира като всяка друга амбициозна строителна фирма, която е хвърлила почти милион в брой за някакъв безполезен градски терен. Тоест да поиска скалповете на адвокатите си. Натискът продължаваше да расте.

Преминахме към международните събития. Руби се заинтересува от земетресението в Перу и прочетохме цялата статия. После отворих раздела за столицата и още при първия поглед сърцето ми спря. Зърнах същата снимка на Кито Спайърс, само че тук той беше два пъти по-едър и още по-заплашителен. Заглавието под нея гласеше:

КИТО СПАЙЪРС НАМЕРЕН МЪРТЪВ.

Репортажът напомняше как в петък мистър Спайърс изникнал като участник в драмата на семейство Бъртън, после изреждаше оскъдните подробности около смъртта му. Нямало нито свидетели, нито улики. Просто още един столичен бездомник, прострелян на улицата.

— Добре ли си? — изтръгна ме от вцепенението гласът на Руби.

— Ами… да — отвърнах аз и се помъчих да си поема дъх.

— Защо не четеш?

Защото бях като ударен с мокър парцал. Плъзнах поглед по редовете да видя дали не е споменато името на Тилман Гантри. Нямаше го.

А защо? Лично аз разбирах отлично какво е станало. Опиянен от славата, онзи хлапак се бе раздрънкал колко е важен за ищеца (тоест за нас!) и оттам нататък нямаше никаква трудност да го очистят.

Бавно прочетох репортажа на глас, като се вслушвах във всеки звук, гледах вратата и се надявах Мордекай да пристигне по-скоро.

Гантри си бе казал тежката дума. Останалите свидетели от улицата щяха или да мълчат, или да изчезнат, щом ги открием. Никак не беше приятно да ти избиват свидетелите. А какво щях да правя, ако Гантри се захванеше и с адвокатите?

Сред всичкия този ужас изведнъж осъзнах, че в случая нашият иск само печели. Губехме един важен свидетел, но и бездруго щяхме да си имаме проблеми с показанията на Кито. Вече трети материал за тази сутрин споменаваше „Дрейк и Суини“ — този път във връзка с убийството на деветнайсетгодишен престъпник. Фирмата бе свалена от възвишения си пиедестал и сега лежеше в канавката, а името и правеше компания на застреляни улични бандити.

Мислено се върнах един месец назад, още преди Мистър и всичко останало. Представих си как на разсъмване сядам зад бюрото и разгръщам същия вестник. Представих си още, че съм чел другите статии и знам, че жестокият съдебен иск е съвсем основателен. Какво бих направил?

Много ясно. Бих вдигнал врява пред шефа на моя отдел Рудолф Мейс, който на свой ред щеше да вдигне врява пред Управителния съвет. Освен това щях да обсъдя нещата с другите адвокати от фирмата. Щяхме да настояваме за уреждане на въпроса по най-кротък начин, преди да са ни смазали. Щяхме да настояваме процесът в никакъв случай да не стига до съдебната зала.

За много неща щяхме да настояваме.

Подозирах, че повечето служители и всички съдружници правят тъкмо това. При подобни размирици из коридорите няма как да се върши работа. Не се трупат сметки за хонорари. Във фирмата настава хаос.

— Продължавай — отново ме сепна гласът на Руби.

Минахме през раздела за столицата на бегом, отчасти защото исках да видя дали няма и четвърта статия. За съжаление нямаше. Но пък имаше материал за уличните хайки, провеждани от полицията след покушението срещу Бъркхолдър. Някакъв защитник на бездомните жестоко критикуваше цялата операция и заплашваше със съд. Руби беше страшно доволна. Смяташе, че е чудесно да пишат толкова много за хората на улицата.

Откарах я до Наоми, където бе посрещната като стара приятелка. Жените едва не я задушиха с прегръдки и дори се разплакаха. Минах в кухнята и пофлиртувах с Меган, но не ми беше до забавления.

* * *

Когато се върнах в кантората, пред София започваше да се оформя навалица. Приливът беше рекорден; към девет часа до стената вече седяха петима клиенти. София тероризираше някого по телефона с порой испански проклятия. Влязох при Мордекай да разбера дали е видял вестника. Тъкмо го четеше и се усмихваше. Уговорихме се след час да обсъдим делото.

Минах в кабинета си, тихо затворих вратата и взех да подреждам папки. За две седмици бях образувал деветдесет и едно досиета. Трийсет и осем вече бяха приключени. Изоставах сериозно и за да наваксам, трябваше здравата да наблегна на телефона. Но днес явно не ми бе писано да работя.

София почука и тъй като бравата бе счупена, отвори, без да изчаква. Нито поздрав, нито извинение.

— Къде е онзи списък на изхвърлените от склада? — запита тя.

Бе затъкнала молив зад ухото си, а на връхчето на носа й едва се крепяха очила за четене. С две думи — много заета жена.

Винаги държах списъка пред себе си. Подадох го и София плъзна бърз поглед по редовете.

— Ето го!

— Какво? — трепнах аз и се надигнах иззад бюрото.

— Осми номер, Маркис Дийс — обясни тя. — Знаех си, че името ми е познато.

— Познато ли?

— Да, в момента седи пред бюрото ми. Снощи го грабнали от парка Лафайет срещу Белия дом и го изхвърлили на Лоуган Съркъл. Нали знаеш за полицейските хайки.

Днес имаш голям късмет.

Последвах я към приемната, където мистър Дийс седеше до бюрото на София. Удивително приличаше на Девън Харди — малко под петдесет, прошарена коса и брада, масивни слънчеви очила, навлечен с няколко слоя дрехи като всички бездомници в началото на март. Огледах го от разстояние, после влязох при Мордекай да му съобщя новината.

Пристъпихме към свидетеля предпазливо и Мордекай се зае с разпита.

— Извинете — каза той много учтиво. — Аз съм Мордекай Грийн, един от адвокатите в тази кантора. Може ли да ви задам няколко въпроса?

И двамата стояхме прави пред мистър Дийс. Той вдигна глава към нас и рече:

— Ами… защо пък не.

— Работим по едно дело, свързано с хората, които живееха в стария склад на ъгъла на Флорида и Ню Йорк Авеню — бавно обясни Мордекай.

— И аз живеех там — каза Дийс.

Въздъхнах дълбоко.

— Значи там живеехте?

— Аха. Изритаха ме.

— Е, точно с това сме се заели. Защитаваме интересите на някои от изгонените. Според нас изваждането е било незаконно.

— Точно така.

— Колко време живяхте там?

— Около три месеца.

— Плащахте ли наем?

— Че как иначе.

— На кого?

— На един тип, викаха му Джони.

— Колко?

— Стотачка на месец, задължително в брой.

— Защо в брой?

— Да не остават следи.

— Знаете ли чий беше складът?

— Представа си нямам.

Дийс отговори без колебание и едва се сдържах да не изкрещя от възторг. Щом не знаеше, че складът е на Гантри, нямаше и да се страхува от него.

Мордекай придърпа стол и се захвана сериозно с мистър Дийс.

— Искаме да станете наш клиент — каза той.

— За какво?

— Съдим някои хора заради изхвърлянето ви. Смятаме, че не са имали право да ви изгонят на улицата. Бихме искали да станем ваши представители и да ги съдим от ваше име.

— Ама нали квартирите бяха нелегални? Затова плащах в брой.

— Няма значение. Може да изкопчим някоя и друга пара.

— Колко?

— Още не знам. В края на краищата губите ли нещо?

— Май не.

Потупах Мордекай по рамото. Извинихме се и минахме в кабинета му.

— Какво има? — запита той.

— Като знам какво стана с Кито Спайърс, смятам, че трябва да документираме показанията. Още сега.

Мордекай се почеса по брадата.

— Не е лоша идея. Дай да оформим клетвени показания. София ще ги завери нотариално, а ако го сполети нещо, ще се борим да ги признаят в съда.

— Имаме ли касетофон? — запитах аз.

Той зашари с очи наоколо.

— Да, затрупан е някъде.

Щом не знаеше точно, трябваше да търсим с месеци.

— Ами видеокамера?

— Тук няма такова нещо, приятелю.

Замислих се, после казах:

— Ще изтичам да взема моята. Вие със София го задръжте в кантората.

— Няма да ни избяга.

— Добре. Връщам се след четирийсет и пет минути.

Изхвръкнах навън и бясно подкарах на запад към Джорджтаун. От третия опит успях да открия Клер по телефона между две лекции.

— Какво става? — запита тя.

— Трябва да взема назаем видеокамерата. Спешно.

— Не съм я пипала — бавно изрече тя, опитвайки се да проумее. — Защо ти е?

— Да заснема един свидетел. Имаш ли нещо против?

— Не, вземи я.

— Още ли е в хола?

— Да.

— Сменила ли си ключалките? — запитах аз.

— Не.

Кой знае защо, от този отговор ми стана приятно. Все още имах ключ. Можех да вляза когато си искам.

— А кодът на алармената система?

— Същият е.

— Благодаря ти. Ще се обадя по-късно.

Настанихме Маркис Дийс в един неизползван кабинет, претъпкан с канцеларски шкафове. Сложихме го на стол пред бялата стена. Аз снимах, София пое ролята на нотариус, Мордекай водеше разпита. Всичко се разигра като по ноти.

След трийсет минути всички възможни въпроси бяха зададени и получиха отговор. Дийс мислеше, че знае къде са още двама от изхвърлените и обеща да ги потърси.

Възнамерявахме да подадем отделен иск за всеки изгонен, когото намерим — малко по малко, та да отворим работа и на приятелите от „Поуст“. Знаехме, че Келвин Лам е в ОТН, но освен него засега бяхме открили само Дийс. Нямаше да изкараме много пари от тях — с удоволствие бихме приели по двайсет и пет хиляди на човек, — но делата им щяха да струпат още беди върху главите на притиснатите отвсякъде ответници.

Почти ми се искаше полицията да продължи хайките.

На сбогуване Мордекай строго предупреди Дийс да не споделя с никого какво сме си говорили. Аз седях на съседното бюро до София и усърдно траках подробна молба до съда от името на новия ни клиент Маркис Дийс. Още веднъж обвинявах в незаконно изхвърляне същите трима ответници. После написах молба и за Келвин Лам. Вкарах ги в паметта на компютъра. Щом намерехме някого, само щях да сменя името.

Телефонът иззвъня малко преди обяд. София говореше по другия апарат, затова вдигнах слушалката и изрекох стандартното: „Правна консултация“.

Отсреща прозвуча достолепен старчески глас:

— Обажда се Артър Джейкъбс от Управителния съвет на „Дрейк и Суини“. Бих желал да поговоря с мистър Мордекай Грийн.

— Разбира се — казах аз и оставих слушалката настрани.

Една-две секунди гледах телефона, после бавно станах и влязох при Мордекай.

— Какво има? — попита той. Беше заровил нос в сборник закони.

— Артър Джейкъбс на телефона.

— Кой е той?

— Шефът на „Дрейк и Суини“.

Спогледахме се, после Мордекай се усмихна.

— Май клъвнаха.

Кимнах мълчаливо. Той посегна към телефона и аз седнах отсреща.

Разговорът бе кратък, говореше предимно Артър. Доколкото разбрах, искаше да се срещнат час по-скоро, за да обсъдят делото.

След като свършиха, Мордекай обясни:

— Искат утре да седнем и да си поприказваме за евентуално споразумение.

— Къде?

— При тях. В десет сутринта, без твое участие.

Не бях и очаквал да ме поканят.

— Страх ли ги е? — попитах аз.

— Много ясно, че ги е страх. Разполагат с още три седмици, но вече преговарят за споразумение. Направо умират от страх.