Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Street Lawyer, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 74 гласа)

Информация

Сканиране
strahotna (2009)
Разпознаване и корекция
ultimat (2009)

Издание:

Джон Гришам. Адвокат на улицата

Худ. оформление: Кръстьо Кръстев

Обсидиан, София, 1998

ISBN 954–8240–54–8

История

  1. — Добавяне (сканиране: strahotna; разпознаване и редакция: ultimat)

26

Бездомните хора привикват с улиците, паважа, бордюрите и канавките, боклука, капаците на канализацията, кошчетата за смет, автобусните спирки и витрините. Ден подир ден обикалят бавно по обичайните си места, често спират да си побъбрят, защото времето не значи нищо за тях, спират се да погледат някое улично задръстване, нов пласьор на дрога на ъгъла, непозната физиономия в техния район. Седят на тротоара, закрили лицата си зад шапки, каскети или евтини слънчеви очила, и като бдителни часови наблюдават всяко движение. Те чуват уличните звуци, попиват мириса на отработени газове от градските автобуси и на загоряла мазнина от евтините закусвални. Ако едно и също такси мине два пъти за един час, няма да го пропуснат. Чуят ли гърмеж в далечината, знаят кой е стрелял. Спре ли наблизо лъскава кола с номер от Вирджиния или Мериленд, ще я гледат, докато си тръгне. А ако цивилен полицай седи в кола без отличителни знаци, непременно ще го забележат.

* * *

— Вън има полиция — казал един от клиентите на София.

Тя излязла пред входа, погледнала на югоизток по Кю Стрийт и зърнала кола без отличителни знаци — тъкмо такава, каквато използват полицаите. Изчакала половин час и проверила още веднъж. После отишла при Мордекай.

Аз не усетих какво става, защото се борех едновременно на два фронта — със службата за купони и канцеларията на прокурора. Беше петък следобед и градската бюрокрация, ленива дори и в най-добрите си дни, бързаше да спусне кепенците.

Двамата дойдоха да ми съобщят новината.

— Мисля, че отвън дебнат ченгета — мрачно обяви Мордекай.

Първата ми идея бе да хлътна под бюрото, но, естествено, не го сторих. Опитах се да прикрия тревогата.

— Къде? — запитах аз, като че имаше някакво значение.

— На ъгъла. Вече повече от половин час наблюдават сградата.

— Може да са дошли заради теб — казах аз.

Ха-ха. Физиономиите наоколо останаха каменни.

— Проверих по телефона — каза София. — Има заповед за арестуването ти. По обвинение в кражба с взлом.

Углавно престъпление! Затвор! Симпатично бяло момче, хвърлено в дранголника. Пристъпвах от крак на крак и се преструвах на храбър.

— Не съм изненадан — казах аз. Така де, всеки ден ми се случва. — Дайте да свършваме с тая работа.

— Опитвам се да се свържа с прокуратурата — каза Мордекай. — Добре ще е, ако ти разрешат да се предадеш сам.

— Добре ще е — кимнах аз, като че арестът изобщо не ме вълнуваше. — Само че цял следобед разговарям с тях. Нищо не искат да чуят.

— Имат двеста юристи — промърмори той.

Мордекай нямаше приятели в техния лагер. Беше заклет враг на ченгетата и прокурорите.

Набързо съставихме план за действие. София познаваше човек, който можеше да уреди пускането ми под гаранция срещу скромна такса. Той щял да ни чака пред затвора. Мордекай обеща да потърси благосклонен съдия. Не си казахме очевидното — беше петък следобед. В градския затвор можеше и да не оцелея до понеделник.

Те отидоха да звънят по телефона, а аз останах зад бюрото си като вкаменен. Не бях в състояние да помръдна, да мисля, да сторя каквото и да било, освен да чакам кога ще скръцне външната врата. Не се наложи да чакам дълго.

Точно в четири лейтенант Гаскоу влезе, следван от двама свои подчинени.

При първата ни среща, когато Гаскоу претърсваше апартамента на Клер, а аз беснеех, записвах имена и заплашвах с най-ужасни съдебни разправии, когато посрещах всяка негова дума с язвителна забележка, когато аз бях изпечен адвокат, а той презряно ченге, изобщо не ми бе хрумвало, че някой ден ще има удоволствието да ме арестува. Но ето че се изправи насреща ми, наперен като застаряващ жокей, усмихнат любезно и в същото време безкрайно презрително, стиснал поредните документи и готов всеки момент да ги размаха пред гърдите ми.

— Трябва да видя мистър Брок — каза той на София и в същия момент аз излязох усмихнат от кабинета си.

— Привет, Гаскоу. Още ли търсиш оная папка?

— А, не. Днес си имам друга работа.

Мордекай изникна от кабинета. София стоеше зад бюрото си. Всички се гледахме втренчено.

— Имате ли заповед? — запита Мордекай.

— Аха — рече Гаскоу. — За мистър Брок.

Свих рамене.

— Да вървим — казах аз и пристъпих към Гаскоу.

Едното ченге откачи от колана си чифт белезници. Твърдо бях решил поне да се преструвам на хладнокръвен.

— Аз съм негов адвокат — каза Мордекай. — Дайте да видя това.

Той взе от Гаскоу заповедта и я прегледа, докато ченгето извиваше ръцете ми зад гърба. Усетих около китките си захапването на хладна стомана. Халките бяха прекалено стегнати, или поне по-стегнати, отколкото се полага, но можех да го издържа и продължих да се правя на разсеян.

— За мен ще е удоволствие да откарам клиента си до полицейския участък — каза Мордекай.

— Благодаря, много сте мил — отвърна Гаскоу. — Но ще ви спестя този труд.

— Къде ще го откарате?

— В Централния затвор.

— Идвам след теб — каза ми Мордекай.

София говореше по телефона и това ме успокои много повече, отколкото обещанието на Мордекай да тръгне след мен.

Трима от нашите клиенти видяха какво става; трима безвредни бездомници, дошли да поприказват със София. Седяха на обичайното място край стената и когато минах край тях, тримата ме изпроводиха със смаяни погледи.

Единият полицай стисна лакътя ми, тласна ме през вратата и аз изскочих на тротоара, бързайки да се вмъкна в колата им — мръсна бяла таратайка, паркирана зад ъгъла. Бездомниците бяха видели всичко — как колата заема позиция, как ченгетата нахълтват, как ме измъкват с белезници.

— Арестуваха адвоката — скоро щяха да зашушукат те и новината щеше да се разнесе по улиците.

Гаскоу седна с мен на задната седалка. Отпуснах се ниско и забих поглед в пода. Шокът започваше да действа.

— Ама че загуба на време — промърмори Гаскоу, после се настани по-удобно и преметна крак върху крак. Беше обут с каубойски ботуши. — В тоя град има сто и четирийсет неразкрити убийства, на всеки ъгъл продават наркотици, вече зарибяват и гимназиите, а ние трябва да се разправяме с теб.

— Разпитваш ли ме, Гаскоу? — запитах аз.

— Не.

— Добре.

Не си бе направил труда да ми прочете правата. Впрочем не беше и длъжен да го стори, преди да започне разпитът.

Ченгето отпред караше бясно по Четиринайсета улица без светлини, без сирена и най-вече без каквото и да било зачитане на светофарите и пешеходците.

— Тогава защо не ме пуснеш? — рекох аз.

— Ако зависеше от мен, щях да те пусна. Май здравата си настъпил някого по мазола. Прокурорът рече, че го притиснали да те арестува.

— Кой го е притиснал? — запитах аз.

Всъщност знаех отговора. „Дрейк и Суини“ нямаше да си губят времето с полицията; предпочитаха да поговорят на правни теми с главния прокурор.

— Жертвите — отвърна Гаскоу с горчива насмешка.

Напълно споделях мнението му; трудно бе човек да си представи банда богати адвокати като жертви на престъпление.

Мнозина велики хора бяха попадали зад решетките. Опитах се да си ги припомня. Мартин Лутър Кинг бе влизал в затвора на няколко пъти. Освен това Боески, Милкън и други знаменити крадци, за чиито имена не се сещах в момента. Ами прочутите спортисти и актьори, арестувани за шофиране в нетрезво състояние, спипани с проститутка или пликче кокаин? Всички те бяха попадали в патрулната кола като най-обикновени престъпници. Един съдия от Мемфис излежаваше доживотна присъда; мой съученик от гимназията бе попаднал зад решетките; бивш клиент лежеше във федерален затвор за укриване на данъци. Всички те бяха преживели едно и също: арест, отвеждане, полицейско досие, взимане на отпечатъци. Всички бяха фотографирани с номерче под брадата. И всички бяха оцелели.

Подозирах, че и Мордекай Грийн познава студената хватка на белезниците.

Донякъде изпитвах и облекчение, защото най-сетне всичко бе свършило. Вече нямаше да бягам, да се крия и да поглеждам през рамо дали някой не ме следи. Край на очакването. При това не ме арестуваха посред нощ, което би означавало почти със сигурност, че ще трябва да дочакам утрото зад решетките. Часът беше сравнително поносим. Ако имах късмет, можеше да ме обработят и да изляза под гаранция още преди края на работната седмица.

Но изпитвах и ужас, страх, какъвто не бях усещал никога през живота си. В един градски затвор могат да се объркат много неща. Да изчезнат документи. Да възникнат всевъзможни препятствия. Да отложат пускането под гаранция за събота, неделя, дори и за понеделник. Да ме затворят в килия, претъпкана с враждебни и крайно неприятни типове.

Щеше да се разчуе, че съм арестуван. Приятелите ми щяха да клатят глави и да се чудят какво ли съм сторил, та да си съсипя живота. Родителите ми щяха да бъдат потресени. Не бях наясно само как ще се чувства Клер, особено в компанията на онзи жиголо.

Затворих очи и се опитах да се наместя по-удобно, но нямаше как — седях върху ръцете си.

* * *

Полицейските формалности минаха като в мъгла; поредица от сюрреалистични движения, докато Гаскоу ме водеше от място на място като загубено кученце. Бях забил очи в пода и си повтарях: не гледай тези хора. Най-напред проверка на личните вещи. Извадете всичко от джобовете си, подпишете този формуляр. После по някакъв прашен коридор към фотографския кабинет. Свалете обувките, застанете до разграфената вертикална линия; може и да не се усмихвате, но гледайте право в обектива, ако обичате. След това в профил. Оттам към дактилоскопския кабинет, който се оказа зает в момента, тъй че Гаскоу ме прикова като някакъв смахнат за един стол и отиде да търси кафе. Наоколо се тътреха арестанти в различни стадии на обработка. Навсякъде гъмжеше от ченгета. Мярна се бяло лице, не полицай, а обвиняем като мен — млад, с елегантен тъмносин костюм, очевидно пиян и със синина на лявата буза. Как ли бе успял да се натряска още преди пет в делничен ден? Той сипеше гръмогласни заплахи, но езикът му се заплиташе и доколкото виждах, никой не го взимаше на сериозно. После изчезна. Времето минаваше и започна да ме обзема паника. Навън се стъмваше, работната седмица бе приключила, идваше часът на престъпниците и в затвора щеше да настане още по-голяма лудница. Гаскоу се върна, отведе ме да ми вземат отпечатъци и застана отстрани да гледа как Пойндекстър сръчно маже пръстите ми с мастило и ги притиска върху картона.

Нямаше на кого да се обаждам по телефона. Адвокатът ми се намираше нейде наблизо, макар че Гаскоу не го бе виждал. С навлизането навътре в затвора вратите ставаха все по-масивни. В лоша посока вървяхме — улицата оставаше зад гърба ни.

— Не може ли да изляза под гаранция? — запитах най-сетне аз. Зърнах отпред решетки; решетки на прозорците и забързани въоръжени надзиратели.

— Мисля, че адвокатът ти работи по въпроса — каза Гаскоу.

После попаднах в ръцете на сержант Кофи, който ме бутна до стената, накара ме да се разкрача и взе да тършува из дрехите ми тъй старателно, като че диреше карфица. След като не откри нищо, той изръмжа и кимна към рамката на металдетектора. Минах без произшествия. Вратата пред нас плъзна настрани с глухо бръмчене и влязохме в дълъг коридор с решетки от двете страни. Тежък метален трясък зад гърба ми сложи край на всяка надежда за бързо излизане.

Десетки ръце се протягаха към нас в тесния коридор. От килиите ни зяпаха любопитни очи. Отново забих поглед в земята. Кофи надничаше във всяка килия; сигурно броеше труповете. Спряхме пред третата отдясно.

Съкилийниците ми бяха все чернокожи и по-млади от мен. Отначало преброих четирима, после видях пети, проснат на горното легло. Леглата бяха само две за шест човека. Килията представляваше малък квадрат, ограден от три страни само с решетки, тъй че виждах затворниците отляво, отдясно и отсреща. Задната стена беше бетонна, а в ъгъла имаше тоалетна чиния.

Кофи затръшна вратата зад мен. Онзи от горното легло се надигна и провеси крака пред лицето на друг, който седеше отдолу. И петимата ме изгледаха кръвожадно, докато стоях до вратата, мъчех се да изглеждам спокоен и отчаяно съобразявах как да седна на пода без риск да докосна някого.

Слава богу, поне нямаха оръжия. Слава богу, че някой бе монтирал металдетектор. Те нямаха пистолети и ножове; аз пък нямах друго освен облеклото. Часовникът, портфейлът, клетъчният телефон, парите — и всичките ми останали лични вещи — бяха прибрани и описани.

Предната част на килията щеше да е по-безопасна от дъното. Без да обръщам внимание на мрачните погледи, аз седнах долу и облегнах гръб на вратата. Откъм края на коридора някой крещеше да дойде охраната.

През две килии от нас започна бой и между решетките и леглата зърнах как двама яки негри са заклещили в ъгъла белия костюмиран пияница и го бъхтят по главата. Наоколо взеха да ги окуражават и из цялото крило избухна глъчка. Никак не беше добре да си бял в подобен момент.

Изпищя полицейска свирка, вратата се отвори и Кофи отново пристигна с палка в ръката. Боят моментално приключи и пияният остана да лежи по корем. Кофи спря пред килията и запита какво е станало. Никой не знаеше; никой нищо не бе видял.

— По-тихо! — нареди той и си тръгна.

Минаха няколко минути. Пияният застена; в далечината някой повръщаше. Един от моите съкилийници стана и пристъпи към мен. Босият му крак ме докосна едва доловимо. Погледнах го и веднага извърнах глава. Той продължи да ме зяпа яростно и разбрах, че това е краят.

— Хубаво сако — рече онзи.

— Благодаря — измънках аз, като се стараех в гласа ми да не прозвучи насмешка или предизвикателство.

Тъмносиньото сако всъщност бе старо, носех го всеки ден с джинси и памучна риза — моят костюм на радикал. Определено не си струваше да ме претрепят заради него.

— Хубаво сако — повтори той и ме подритна малко по — силно. Онзи от горното легло скочи на пода и пристъпи напред да ме огледа.

— Благодаря — повторих аз.

Противникът ми беше на осемнайсет или деветнайсет години, висок и мършав, без грам тлъстина, вероятно бандит по рождение, прекарал целия, си живот на улицата. Перчеше се и искаше всички да го видят колко е храбър.

Можеше да ме пребие както си иска.

— Аз нямам толкова хубаво сако — рече той.

Ново подритване, вече явно предизвикателство.

Май не е просто хулиганче, помислих аз. Нямаше как да открадне сакото, защото не можеше да избяга.

— Искаш ли да го вземеш назаем? — запитах аз.

— Не.

Свих колене под брадата си. Това бе отбранителна поза. Ако замахнеше с крак или юмрук, нямаше да отвръщам на удара. Всяка съпротива незабавно би вкарала в играта останалите четирима, които с най-голяма радост щяха да размажат от бой бялото момче.

— Човекът ти каза, че имаш хубаво сако — обади се онзи от горното легло.

— И аз му благодарих.

— Човекът каза, че си няма толкова хубаво сако.

— И какво да правя сега? — запитах аз.

— Не е зле да му го подариш.

Още един пристъпи напред и тримата оформиха полукръг. Първият пак ме ритна по крака и се приближи още малко. Бързо смъкнах сакото и го протегнах напред.

— Подарък ли е? — запита първият, докато го взимаше.

— Каквото речеш, това е — отвърнах аз.

Все още избягвах да го погледна в очите, затова не видях крака му. Жестокият ритник ме улучи в слепоочието. Главата ми отхвръкна назад и с пукот се блъсна в решетките.

— Мамка му! — викнах аз и се хванах за тила. После се стегнах в очакване на боя и промърморих: — Вземи го, по дяволите.

— Подарък ли е?

— Да.

— Благодаря, мой човек.

— Моля — рекох аз и разтърках лице. Цялата ми глава бе изтръпнала.

Те се отдръпнаха и ме оставиха свит на топка.

Минаха няколко минути, макар че нямах представа за времето. През една килия от нас белият пияница правеше опити да се съживи. Някой викаше охраната. Новият собственик на сакото ми не го облече — то просто изчезна нейде из килията.

Лицето ми тръпнеше, но не кървях. Голям късмет щях да извадя, ако се разминех само с толкова. Откъм края на коридора някой се развика, че иска да спи, а аз се замислих какво ли още ме чака тази нощ. Две съвсем тесни легла за шестима затворници. Нима очакваха да спим на земята без възглавници и завивки?

Подът изстиваше. Седнал долу, гледах съкилийниците си и се чудех колко ли престъпления са извършили. Лично аз бях взел само една папка с най-искреното намерение да я върна. И ето ме на дъното, сред наркотрафиканти, крадци на коли, изнасилвачи и навярно дори убийци.

Не бях гладен, но се замислих за ядене. Нямах четка за зъби. Засега не ми се ходеше до тоалетната, но какво щеше да стане, когато ми се наложеше? Всяка дреболия ставаше въпрос на живот и смърт.

— Хубави обувки — стресна ме нечий глас.

Вдигнах очи и зърнах, че един от онези пак се е надвесил над мен. Беше обут само с мръсни бели чорапи и ходилата му бяха поне с пет сантиметра по-дълги от моите.

— Благодаря — казах аз.

Въпросните обувки бяха стари маратонки „Найки“. Не виждах с какво толкова изкушават съкилийника ми. За пръв път съжалих, че не съм с елегантните мокасини от предишния си живот.

— Кой номер? — запита той.

— Четирийсет и две.

Онзи със сакото пристъпи към мен; нямаше нужда от обяснения.

— Тъкмо моят номер — рече първият.

— Искаш ли ги? — запитах аз и моментално разхлабих връзките. — Заповядай, подарявам ти обувките си.

Бързо смъкнах маратонките и той ги взе.

Чудех се кога ли ще опрат до джинсите и бельото.

* * *

Към седем вечерта Мордекай най-сетне успя да пробие. Кофи ме изведе от килията и докато вървяхме по коридора, той запита:

— Къде са ти обувките?

— В килията — казах аз. — Взеха ми ги.

— Ще ида да ги донеса.

— Благодаря. Имах и тъмносиньо сако.

Той огледа лявата половина на лицето ми, където окото вече започваше да се подува.

— Добре ли си?

— По-добре няма накъде. Нали съм свободен.

Гаранцията ми беше десет хиляди долара. Мордекай чакаше заедно с човека, уреждащ пускането ми. Платих му хилядарка в брой и подписах разните документи. Кофи донесе вещите ми и с това затворническият епизод приключи. Отвън София чакаше да ни откара.