Джон Гришам
Адвокат на улицата (39)

39

Рано сутринта в понеделник седях зад бюрото и бодро си вършех работата на адвокат — социален работник, когато на прага внезапно изникна „Дрейк и Суини“ в лицето на Артър Джейкъбс. Поздравих го любезно, но сдържано и той седна на един от кафявите столове. Не пожела да пие кафе. Просто искал да поприказваме.

Артър не криеше тревогата си. Слушах го като хипнотизирай.

Последните няколко седмици били най-трудните през цялата му професионална кариера — през всичките й петдесет и шест години. Споразумението не му донесло покой. След незначителното премеждие фирмата пак се носела с пълна пара напред, но Артър нощем не можел да мигне. Един от неговите съдружници бил извършил ужасна постъпка и в резултат загинали невинни хора. Каквото и обезщетение да бъдело изплатено, смъртта на Лонта и нейните четири деца щяла завинаги да виси над „Дрейк и Суини“. И Артър не вярвал някога да му олекне.

От изненада бях загубил дар-слово, затова само слушах. Щеше ми се да го чуе и Мордекай.

Артър страдаше и скоро ми дожаля за него. Беше на осемдесет години, от доста време мислел за пенсия, но сега не знаел как да постъпи. До гуша му идвало от печалбарство.

— Не ми остава много време — призна той.

Откровено казано, подозирах, че Артър ще носи цветя на погребението ми.

Правната консултация го заинтересува неимоверно и аз му разказах как бях попаднал тук. Запита колко време работя в кантората. Колко колеги имам? Откъде получаваме средства? С какво точно се занимаваме?

Щом веднъж бе открехнал вратичката, аз побързах да се вмъкна през нея. Тъй като през идните девет месеца не можех да се занимавам с право, колегите от консултацията ми възложиха да разработя нова програма за юридическа помощ с участието на доброволци от големите столични фирми. А най-голямата фирма бе неговата, тъй че смятах да започна от нея. Доброволците щяха да работят само по няколко часа седмично под мое ръководство и можехме да помогнем на хиляди бездомници.

Артър имаше някаква смътна представа за подобни програми. Тъжно призна, че от двайсет години насам не бил работил безплатно. Обикновено с такива неща се занимавали младите сътрудници. Както навярно си спомням.

Но идеята му хареса. Всъщност колкото повече разговаряхме, толкова по-мащабна програма започваше да се оформя. След няколко минути той вече съвсем откровено заяви, че ще задължи и четиристотинте си столични адвокати да отделят по няколко часа седмично в полза на бедните. Това му се струвало напълно в реда на нещата.

— Можеш ли да се справиш с четиристотин адвокати? — запита той.

— Естествено — казах аз, макар че си нямах ни най-малка представа откъде да започна. Но умът ми вече щракаше трескаво. — Само че ще ми трябва помощ.

— Каква помощ?

— Защо „Дрейк и Суини“ да няма свой собствен постоянен координатор по въпросите на благотворителната дейност? Този човек ще работи в тясна връзка с мен по всички правни проблеми на бездомниците. Откровено казано, за да се справим с четиристотин доброволци, ще ни трябва и някой от ваша страна.

Той се замисли. Всичко бе ново и звучеше много приятно. Продължих да го обработвам.

— Знам кой е най-подходящ. Не трябва непременно да бъде адвокат. Един добър правен администратор ще върши същата работа.

— Кой? — запита Артър.

— Познато ли ви е името Хектор Палма?

— Смътно.

— Сега е в чикагския клон, но доскоро работеше в столицата. Беше от екипа на Брейдън Чанс, но го покриха.

Артър присви очи, опитвайки се да си спомни. Нямах представа доколко е запознат с историята, но не вярвах да ме излъже. Пречистването в момента като че му доставяше огромно удоволствие.

— Значи го покриха, така ли? — запита той.

— Да, покриха го. Допреди три седмици живееше в Бетесда, после изведнъж се изнесе посред нощ. Спешно прехвърляне в Чикаго. Знаеше всичко за случая около склада и подозирам, че Чанс е искал да го укрие.

Предпазливо отмервах всяка дума. Не исках да наруша тайното си споразумение с Хектор.

Не се и наложи. Както винаги Артър четеше между редовете.

— От столицата ли е?

— Да, и жена му също. Имат четири деца. Сигурен съм, че с удоволствие ще се върне.

— А дали ще му е интересно да помага на бездомниците? — запита Артър.

— Защо не питате него?

— Точно това ще направя. Чудесна идея.

Ако Артър наистина пожелаеше Хектор Палма да се завърне в столицата, за да оглави новия благотворителен устрем на фирмата, това щеше да стане най-късно след седмица.

Програмата израстваше пред очите ни. От всеки адвокат в „Дрейк и Суини“ щеше да се изисква по един случай седмично. Младите сътрудници щяха да поемат приемните часове под мое ръководство, а щом делата пристигнеха във фирмата, Артър щеше да ги разпределя между другите адвокати. Някои случаи могат да се решат за петнайсет минути, обясних аз на Артър, за други ще трябват по няколко часа, дори и месеци. Лесна работа, отвърна той.

Почти ми дожаля за политиците, бюрократите и прочие канцеларски служители, като си представих как четиристотин адвокати от „Дрейк и Суини“ изведнъж пламенно се захващат да защитават правата на уличния народ.

Артър остана цели два часа и се извини, като осъзна колко време ми е отнел. Но си тръгна далеч по-щастлив. Потегли право към кабинета си с нова цел, натоварен с праведна мисия. Изпратих го до колата, после хукнах да разкажа на Мордекай.

* * *

Чичото на Меган имаше крайбрежна къщичка в Делауер срещу остров Фенуик, близо до границата с Мериленд. Тя ми я описа — старомодна двуетажна сграда с грамадна веранда досами океана и три спални, идеално местенце за малко бягство през почивните дни. В средата на март още беше студено, тъй че можехме да четем книги край камината.

Това за трите спални не бе споменато случайно. Имахме къде да се усамотим, без да усложняваме положението. Тя знаеше, че още си ближа раните от първия брак, а след две седмици предпазлив флирт и двамата бяхме наясно, че нещата ще вървят бавно. Но имаше и още една причина да спомене трите спални.

Потеглихме от Вашингтон в петък следобед. Аз карах колата. Меган ме насочваше. А на задната седалка Руби гризеше овесени курабийки, ококорена от вълнение при мисълта, че ще прекара няколко дни на плажа извън града далеч от улиците, пиенето и наркотиците.

В четвъртък вечерта не бе взимала крек. Още три вечери с нас в Делауеър и щяха да станат общо четири. А в понеделник следобед постъпваше в „Истъруд“ — малка клиника за лечение на наркомания в източната част на Вашингтон. Мордекай бе натиснал здравата някого и Руби щеше да си има самостоятелна стая с топло легло поне за три месеца.

Преди да напуснем града, тя се изкъпа при Наоми и си облече чисти дрехи. Меган претърси за наркотици чантичката и всеки милиметър от дрехите й. Не откри нищо. Постъпката беше грубичка, но с наркоманите правилата са малко по-други.

Привечер спряхме до къщата. Меган идваше тук два-три пъти годишно. Ключът беше под изтривалката.

В събота откъм морето налетя студен, пороен дъжд. Усамотен на верандата, аз се поклащах в люлката, омотан във вълнено одеяло. Бях се унесъл и слушах шума на прибоя. Вратата изтропа и Меган пристъпи към люлката. Вдигна одеялото и се сгуши до мен. Прегърнах я здраво, за да не падне.

Тя не се дърпаше много.

— Къде ни е клиентката? — попитах аз.

— Гледа телевизия.

Мощен порив на вятъра хвърли мъгла в лицата ни и се прегърнахме още по-силно. Веригите на люлката изскърцаха, после стихнаха и престанахме да се люлеем. Гледахме бухналите облаци над океана. Времето не ни интересуваше.

— За какво си мислиш? — тихо запита тя.

За всичко и за нищо. Извън града можех за пръв път да погледна назад и да се опитам да преосмисля станалото. Преди трийсет и два дни бях женен, живеех в друг апартамент, работех в друга фирма и изобщо не познавах жената, която прегръщах сега. Как може животът да се промени тъй драматично само за месец?

Не смеех да мисля за бъдещето; още живеехме в миналото.