Джон Гришам
Адвокат на улицата (2)

2

В новата си функция на архивар за цялата група аз седнах на мястото, посочено от Мистър с пистолета, и се захванах с факсовете. От два часа насам колегите ми стояха на крак до стената, почти неподвижно, и вече започваха да се скапват. Изглеждаха твърде печални, но неприятностите им едва сега започваха.

— Първо ти — рече ми Мистър. — Как се казваш?

— Майкъл Брок — любезно отвърнах аз. Едва не добавих: „Много ми е приятно.“

— Колко пари изкара миналата година?

— Казах ви вече. Сто и двайсет хиляди. Заедно с данъците.

— Колко раздаде?

Сигурен бях, че мога да го излъжа. Не съм експерт по данъчно право, но знаех как да шикалкавя. Изрових декларацията си и я разлистих, без да бързам. Като хирург специализант втора година Клер бе спечелила трийсет и една хиляди, тъй че, общо взето, доходите ни изглеждаха твърде прилични. Но бяхме платили петдесет и три хиляди за данъци — федерални, общ доход и цял куп други, — сетне идваха вноските за изплащане на студентските заеми, учебните разходи на Клер, две хиляди и четиристотин долара наем за едно много приятно апартаментче в Джорджтаун, две коли най-нов модел, взети на лизинг, следваха още сумати неизбежни разноски за поддържане на нелошия ни стандарт и в крайна сметка за миналата година успяхме да вложим в един инвестиционен фонд едва двайсет и две хиляди. Мистър чакаше търпеливо. Откровено казано, търпението му започваше да ме дразни. Предполагах, че в момента момчетата от специалните части лазят из тръбите на климатика, катерят се по околните дървета, заемат покривите на близките сгради, проучват плановете на етажа и вършат всичко точно както показват по телевизията с едничката цел да му пръснат черепа, а той сякаш пет пари не даваше. Бе приел съдбата си и се готвеше да умре. Ние обаче нямахме подобно желание.

Пръстите му не се отлепяха от червената жица и като го гледах как си играе с нея, сърцето ми едва не изхвръкваше от гърдите.

— Дарил съм хиляда долара на Йейлския университет — казах аз. — И две хиляди на местната организация „Общ път“.

— Колко даде на бедните?

Не ми се вярваше в Йейл да хранят закъсали студенти.

— Ами… „Общ път“ разпределя парите из целия град и не се съмнявам, че част от тях са отишли у бедните.

— Колко даде на гладните?

— Платил съм петдесет и три хиляди долара данъци, а от тях доста солиден дял отива за благотворителност, безплатно медицинско обслужване, детски помощи и тъй нататък.

— И го стори охотно, с щедра душа?

— Не се оплаквам — излъгах аз като повечето си сънародници.

— Бил ли си някога гладен?

Той държеше на ясните отговори и едва ли щях да постигна нещо с остроумие и сарказъм.

— Не — казах аз. — Не съм бил.

— Спал ли си в снега?

— Не.

— Печелиш куп пари, но си толкова алчен, че ти е жал да ми подхвърлиш някой петак на тротоара. — Той размаха пистолета към останалите. — И вие. Отминавате, без дори да забележите, че съм клекнал и прося. Само за скъпи кафета харчите повече, отколкото аз за храна. Защо не помагате на бедните, болните, бездомните? Имате толкова много.

Неволно погледнах заедно с Мистър към тия алчни негодници и зрелището не беше приятно. Повечето зяпаха обувките си. Само Рафтър се зъбеше откъм другия край на масата и усещах, че в главата му се въртят мислите, с които всички ние отминаваме столичните бездомници: Ако ти дам някоя пара, тогава а) моментално ще се натряскаш; б) ще се лепнеш за мен; в) цял живот ще си останеш на тротоара.

Отново настана мълчание. Някъде наблизо бучеше хеликоптер. Зачудих се какво ли възнамеряват да правят ония долу, на паркинга. По заповед на Мистър входящите телефонни линии бяха прекъснати и нямахме връзка с околния свят. Той не държеше да преговаря с когото и да било. Имаше си предостатъчно публика.

— Кой от тия юнаци печели най-много? — запита ме Мистър.

Маламъд беше единственият съдружник и аз се разрових да намеря декларацията му.

— Сигурно съм аз — доброволно призна Маламъд.

— Как ти е името?

— Нейт Маламъд.

Прелистих справката за Нейт. Рядко се случва да видиш най-интимни подробности от финансовите успехи на шефа, но в момента не изпитах никакво удоволствие.

— Колко? — запита Мистър.

Ех, радостите на данъчното облагане. Коя сума желаете, сър? Бруто? С приспадане? Чисто? Облагаеми? Доходи от работа по трудов договор? Или от бизнес и инвестиции?

Заплатата на Маламъд беше петдесет и две хиляди долара месечно, а годишната премия, за която мечтаехме всички, възлизаше на петстотин и десет хиляди. Знаехме, че миналата година е била много добра. Мнозина от съдружниците бяха спечелили над милион.

Реших да не рискувам. В края на справката се споменаваха още доста приходи — наеми, дивиденти, частен бизнес, но предполагах, че ако Мистър реши сам да подхване декларацията, все някак ще се пребори със сметките.

— Милион и сто — казах аз, прескачайки допълнителните двеста хиляди.

Той се позамисли.

— Значи си спечелил милион долара.

Маламъд изобщо не се засрами.

— Да, спечелил съм ги.

— Колко даде на бедните и бездомните?

Ясно ми беше, че се досеща за истината.

— Не помня точно. Ние с жена ми отделяме много за благотворителни цели. Доколкото знам, дарихме пет хиляди долара на Столичния фонд, а той подпомага бедните и това несъмнено ви е известно. Много пари раздаваме. И го вършим с радост.

— Да бе, голяма радост — за пръв път прояви ирония Мистър.

Не възнамеряваше да ни остави да обясним колко сме щедри в действителност. Просто искаше фактите черно на бяло. Заповяда ми да запиша деветте имена и до всяко да отбележа миналогодишния доход и даренията за благотворителност.

За това трябваше време и не знаех дали да бързам, или да се бавя. Дали щеше да ни избие, ако сметките не му допаднеха? Може би трябваше да протакам. Беше си ясно като бял ден, че богатите печелят камари пари, а раздават само трохи. Същевременно знаех, че колкото по-дълго се влачи цялата работа, толкова по-безумни могат да станат вариантите за освобождаване.

Той не бе споменал, че смята да екзекутира по един заложник на всеки час. Не искаше да пуснат някого от затвора. Всъщност май нищо не искаше.

Реших да се бавя. Почнах от Маламъд. На опашката остана Колбърн, сътрудник с тригодишен стаж, който бе припечелил едва осемдесет и шест хиляди. С прискърбие открих, че скъпият ми приятел Бари Нузо си е докарал единайсет хилядарки в повече от мен. Тепърва щях да му кажа две-три приказки.

— Закръглено около три милиона долара — докладвах аз на Мистър, който сякаш отново бе задрямал, без да отделя пръсти от червената жица.

Той бавно поклати глава.

— А за бедните колко?

— Общи дарения за сто и осемдесет хиляди.

— Не искам общи дарения. Не слагай бедняците като мен в един кюп с операта, синагогата и разните ви там лъскави расистки клубове, където правите търгове за вина и автографи, пък накрая подхвърляте някой скапан долар на скаутите. Говоря ти за храна. Храна за гладните, дето живеят в твоя град. Храна за бебетата. Тук. В този град. Докато вие печелите милиони, във вашия град изнемощели невръстни дечица плачат по цяла нощ, защото са гладни. Колко дадохте за храна?

Той гледаше мен. Аз гледах листовете пред себе си. Нямаше как да излъжа.

— Из целия град има благотворителни кухни, където бедните и бездомните могат да хапнат нещо — продължи Мистър. — Колко пари дадохте за това, хора? Дадохте ли изобщо?

— Не пряко — обадих се аз. — Но някои от благотворителните организации…

— Млъквай! — Той отново размаха проклетия си пищов. — Ами приютите? Местата, където спим, когато навън е двайсет под нулата. Колко приюта се споменават в тия бумаги?

Нямах сили да фантазирам.

— Нито един — тихо казах аз.

Той скочи на крака и всички трепнахме. Червените пръчки личаха съвсем ясно под сребристата лента. Ритна стола назад.

— Ами болниците? Ония малки болници, където лекари — добри, свестни хора, които печелят много пари — идват и отделят от времето си, за да помогнат на болните. Съвсем безплатно. Правителството им помагаше да плащат наема, да купуват лекарства и медикаменти. Сега има ново правителство и парите секнаха. Колко дарихте на болниците?

Рафтър ме погледна, сякаш очакваше да сторя нещо, например изведнъж да разровя хартиите и да възкликна: „Бре, да му се не види! Че ние сме дали половин милион за кухни и болници!“

Точно това би сторил Рафтър. Но не и аз. Не държах да ми теглят куршума. Мистър беше далеч по-умен, отколкото изглеждаше.

Докато прелиствах страниците, той обиколи прозорците, надничайки през щорите.

— Ченгета навсякъде — каза тихичко, но достатъчно ясно. — И цял куп линейки.

После забрави за сцената долу, провлачи крака покрай масата и спря пред заложниците. Те следяха внимателно всяко движение, но най-много се взираха в експлозивите. Мистър бавно вдигна пистолета и само от метър се прицели право в носа на Колбърн.

— Колко даде за болници?

— Нищо — каза Колбърн и стисна очи, готов да се разплаче. Сърцето ми спря и престанах да дишам.

— Колко даде за благотворителни кухни?

— Нищо.

— За приюти?

— Нищо.

Вместо да застреля Колбърн, той се прицели в Нузо и повтори трите въпроса. Нузо отговори по същия начин и Мистър продължи покрай редицата, като задаваше едни и същи въпроси и получаваше еднакви отговори. За всеобщо разочарование не застреля и Рафтър.

— Три милиона долара — изрече той с отвращение — и нито цент за бедните и болните. Жалки сте.

Наистина се чувствахме жалки. И изведнъж осъзнах, че няма да ни убие.

Как можеше обикновен уличен скитник да се докопа до динамит? И кой би го научил да борави с експлозиви?

* * *

Привечер той заяви, че е гладен, и поиска да поръчам чрез шефа си супа от Методистката благотворителна мисия. Там слагали повече зеленчуци в бульона. И хлябът не бил чак толкова сух, колкото в другите кухни.

— Ама те и доставки по домовете ли имат? — смаяно запита Рудолф. Гласът от уредбата прокънтя из цялата зала.

* * *

— Просто го направи, Рудолф! — креснах аз. — И гледай да стигне за десет души.

После Мистър ми нареди да оставя слушалката и отново изключи.

Представих си как колегите заедно с цял полицейски отряд хвърчат по задръстените столични улици, за да нахълтат в тихия приют, където парцаливи скитници надигат глави от паниците рядка супа и се питат каква е тази олелия.

„Десет порции спешна доставка, хляб допълнително.“

Мистър тъкмо бе тръгнал пак към прозорците, когато отново чухме хеликоптера. Той надникна навън, отстъпи, подръпна брадата си и обмисли положението. Какво ли нашествие бяха замислили, та да им трябва и хеликоптер? Или пък смятаха с него да откарат ранените.

От един час Умстед се въртеше неспокойно, създавайки непрестанни тревоги на Рафтър и Маламъд, за които бе вързан. Накрая не издържа.

— Сър… извинявайте, обаче наистина трябва… такова… Да отскоча до едно място.

Мистър продължаваше да подръпва брадата си.

— Едно място ли? Какво място?

— Трябва да се изпишкам, сър — избъбри Умстед досущ като първолак. — Не издържам вече.

Мистър се озърна и забеляза порцеланова ваза, кацнала най-невинно върху една масичка в ъгъла. С ново движение на пистолета ми нареди да развържа Умстед.

— Едното място е там.

Умстед изхвърли свежите цветя, обърна ни гръб и дълго уринира, докато ние се взирахме в пода. Когато най-сетне свърши, Мистър ни заповяда да преместим заседателната маса до прозорците. Тя беше дълга шест метра, изработена от масивен орех като повечето мебели на „Дрейк и Суши“. Аз се вкопчих в единия край, Умстед напъна другия и успяхме да я изтътрим около два метра, докато Мистър ни каза да спрем. После ми заповяда да вържа Рафтър за Маламъд, а Умстед да оставя свободен. Така и не разбрах защо.

Когато приключих, той накара останалите седем заложници да седнат върху масата с гръб към стената. Никой не посмя да запита защо, но предположих, че иска да си осигури заслон от снайперисти. По-късно узнах, че на покрива на отсрещната сграда имало полицаи. Може да ги беше видял.

След цели пет часа на крак Рафтър и другите насядаха с облекчение. Ние с Умстед получихме заповед да си вземем столове, а Мистър седна до масата. Зачакахме.

Уличният живот навярно учи човека на търпение. Мистър изглеждаше съвсем доволен да седи мълчалив, с неподвижна глава и невидими очи зад тъмните стъкла.

— А кои ли са тия, дето изхвърлят хората? — промърмори той сякаш сам на себе си. Изчака една-две минути и го повтори.

Спогледахме се объркани. Нямахме представа за какво говори. Той се взираше в някаква точка на масата близо до десния крак на Колбърн.

— Не само пренебрегвате бездомните, но и помагате да ги изхвърлят на улицата.

Естествено, ние закимахме в пълно единодушие. Щом искаше да ни обсипва със словесна помия, приемахме най-охотно.

Доставката пристигна малко преди седем. Някой рязко почука отвън. Мистър ми нареди да предупредя полицията по телефона, че ще убие един от нас, ако види или чуе някого в коридора. Най-грижливо обясних това на Рудолф и настоях да не предприемат никакви опити за освобождаване. В момента преговаряме.

Рудолф каза, че е разбрал.

* * *

Умстед отиде до вратата, отключи я и се озърна за нови инструкции. Мистър стоеше зад него, насочил оръжието в тила му само от две педи.

— Отвори съвсем бавно — нареди той.

Стоях само на два метра зад Мистър, когато вратата се отвори. Храната бе сложена върху една от количките, с които секретарките пренасяха огромните купища книжна продукция. Видях четири големи пластмасови съдини със супа и кафява книжна торба с хляб. Не знам дали имаше нещо за пиене. Така и не научих.

Умстед пристъпи в коридора, хвана количката и се канеше да я издърпа към залата, когато прокънтя изстрел. Самотен снайперист бе изчаквал удобен момент на дванайсет метра от нас, зад шкафа до бюрото на мадам Дьовие. Когато Умстед се приведе да хване количката, главата на Мистър остана открита за част от секундата и снайперистът я простреля.

Без да издаде нито звук, Мистър залитна назад и лицето ми тутакси се обля в кръв и някакви други течности. Помислих, че и аз съм улучен, и доколкото помня, изкрещях от болка. Умстед също пищеше откъм коридора. Останалите седмина скочиха от масата като попарени псета и с викове хукнаха към вратата — половината влачеха другите. Аз бях паднал на колене, притисках очи и чаках динамита да гръмне, после се втурнах към другия изход, за да избегна навалицата. Отключих вратата, дръпнах я и за последно видях как Мистър се гърчи върху скъпите ни ориенталски килими.

Ръцете му лежаха безсилно отпуснати, далеч от червената жица.

По коридора изведнъж бликна гъмжило от спецагенти, всички със страховити каски и дебели жилетки. Десетки от тях тичаха приведени и посягаха насреща. Виждах ги съвсем размазано. Сграбчиха ни и ни помъкнаха през приемната към асансьорите.

— Ранен ли си? — запита ме някой.

Не знаех.

Ризата и лицето ми бяха оплискани в кръв и още нещо лепкаво — цереброспинална течност, както ми каза по-късно един лекар.