Джон Гришам
Адвокат на улицата (22)

22

Когато в сряда сутринта пристигнах на работа, пред вратата седеше дребна женица. Наближаваше осем; кантората бе заключена; температурата беше под нулата. Отначало помислих, че е прекарала тук нощта на завет. Но когато ме видя, тя незабавно скочи на крака и каза:

— Добро утро.

Усмихнах се, поздравих и бръкнах в джоба си за ключовете.

— Адвокат ли сте? — запита жената.

— Да, адвокат съм.

— За хора като мен?

Предполагах, че е бездомна, а от нашите клиенти не се изискваше нищо повече.

— Разбира се. Заповядайте — казах аз и отключих вратата.

Вътре бе по-студено, отколкото отвън. Завъртях термостата, макар да не бях сигурен, че изобщо е свързан с нещо. Сложих кафе и открих в кухнята няколко вчерашни понички. Предложих ги на жената и тя бързо сдъвка едната.

— Как се казвате? — запитах аз.

Седях в приемната до бюрото на София, чаках кафето и се молех радиаторите да заработят.

— Руби.

— Аз съм Майкъл. Къде живееш, Руби?

— Ами тук-там…

Беше облечена със сив анцуг, дебели кафяви чорапи и мръсни бели маратонки без фирмена марка. Между трийсет и четирийсет години, мършава като вейка и леко кривогледа.

— Е, хайде — поусмихнах се аз. — Трябва да знам къде живееш. В приют ли?

— Бях в приют, но трябваше да напусна. Едва не ме изнасилиха. Имам кола.

На идване не бях видял автомобил пред кантората.

— Значи имаш кола?

— Да.

— Караш ли я?

— Тя не върви. Спя на задната седалка.

Беше ми непривично да задавам въпроси без бележник в ръката. Налях две големи кафета в картонени чаши и минахме в моя кабинет, където за щастие радиаторът вече бълбукаше. Затворих вратата. Мордекай скоро щеше да дойде, а той просто не знаеше как се влиза спокойно.

Руби седна на ръба на кафявия сгъваем стол. Отпусна рамене и цялата се обви около чашата кафе, сякаш то бе последната топлинка в живота й.

— Какво мога да сторя за теб? — попитах аз, вече въоръжен с цял комплект бележници.

— Става дума за сина ми Терънс. Той е на шестнайсет. Отнеха ми го.

— Кой го отне?

— Общината, осиновителите.

— Къде е сега?

— Взеха го.

Отговорите й бяха кратки, нервни изблици, следващи незабавно всеки въпрос.

— Виж какво, успокой се и ми разкажи за Терънс — предложих аз.

И тя ми разказа. Без да ме поглежда в очите, стиснала здраво чашата с две ръце, бавно разкри печалната си история. Преди няколко години, не помнела точно, но Терънс бил на около десет, двамата живеели в малка квартира. Арестували я за продажба на наркотици. Лежала в затвора четири месеца. Сестра й приютила Терънс. След като я пуснали, тя взела детето. Живеели на улицата. Било кошмарно. Спели в изоставени коли, вмъквали се в пустеещи сгради, когато било топло, нощували под мостовете, а щом застудеело, търсели приют. Полагала огромни усилия детето да не напусне училище. Просела по тротоарите; продавала тялото си — нарече го „кръшкане“; от време на време продавала и по малко крек. Всичко вършела, само и само да осигури на Терънс дрехи, храна и учение.

Но не успяла да се пребори с наркотиците. Забременяла и щом бебето се родило, общината тутакси го прибрала. Имало тежки недъзи.

Тя като че не съжаляваше за бебето; вълнуваше я единствено Терънс. Властите започнали да разпитват за него. Наложило им се да потънат още по-дълбоко сред сенките на бездомниците. В отчаянието си тя отишла при една възрастна двойка, където някога работила като прислужница — семейство Роулънд, чиито деца отдавна били пораснали и имали собствени домове. Предложила да им плаща по петдесет долара месечно, ако приютят Терънс. Те живеели в хубава къщичка близо до университета Хауърд, Над задната веранда имало малка спалня — идеална стаичка за Терънс. Отначало съпрузите се поколебали, но накрая дали съгласие. Не били лоши хора по онова време. Разрешили на Руби всяка вечер да посещава Терънс за един час. Момчето започнало да си поправя бележките; вече било чисто, спретнато и Руби много се радвала.

Заради него променила живота си — нови благотворителни кухни, по-близо до къщата на семейство Роулънд; нови приюти през зимните месеци; нови улички, паркове и изоставени коли. Всеки месец успявала да събере пари и не пропускала нито едно посещение при сина си.

Докато пак я арестували. На два пъти — веднъж за проституция, след това за спане на скамейка в парка. Не си спомняше дали не е имало и трети арест.

Веднъж я открили да лежи на улицата в безсъзнание и попаднала в общинската болница. Оттам я пратили в клиника за наркомани, но след три дни избягала, защото й домъчняло за Терънс.

Една вечер била в стаята му, когато той погледнал корема й и запитал пак ли е бременна. Тя казала, че сигурно е така. Тогава Терънс запитал кой е бащата. Тя нямала представа. Той изругал и се развикал толкова силно, че съпрузите я помолили да си върви.

Докато била бременна, Терънс не искал да има нищо общо с нея. Било покъртително — спяла в изоставени коли, просела, брояла часовете до срещата, а след това цял час седяла в ъгъла и го гледала как си пише домашните, без да й обръща и капка внимание.

Когато стигна до този момент, Руби се разплака. Водех си записки и слушах как Мордекай нахълтва в приемната, готов за кавга със София.

При третото й раждане миналата година бебето пак се оказало уродливо от наркотиците. Общината незабавно го прибрала. Четири дни лежала в болница, без да види Терънс. Когато я изписали, тя се върнала към единствения живот, който познавала.

Терънс бил отличник, първенец по математика и испански, свирел на тромбон и играел в училищния театър. Мечтаел за Военноморската академия. Мистър Роулънд бил бивш военен.

Една вечер Руби дошла на гости в окаяно състояние. Мисис Роулънд поискала да я спре и в кухнята избухнал скандал. Разменили си тежки думи; стигнало се до ултиматум. Терънс също взел участие; били трима срещу един. Или щяла да се лекува, или повече нямало да я допускат в къщата. Руби заявила, че просто си тръгва заедно с момчето. Терънс категорично отказал да тръгне с нея.

На другата вечер я чакал социален работник от общината с готови документи. Някой вече бил ходил до съда. Подготвяли осиновяване на Терънс. Семейство Роулънд щели да бъдат новите му родители. Той вече от три години живеел при тях. Посещенията се отменяли, докато Руби мине пълен курс на лечение и докаже, че е способна да се въздържа от наркотици за два месеца. Това било преди три седмици.

— Искам да видя сина си — каза тя. — Толкова ми е мъчно за него.

— Лекуваш ли се?

Тя бързо поклати глава и затвори очи.

— Защо? — настоях аз.

— Не ме приемат.

Нямах представа как може уличен наркоман да си намери място в клиника, но явно бе крайно време да разбера. Представих си как Терънс си пише домашните в топлата стая — нахранен, добре облечен, чист и трезвен под строгия надзор на съпрузите Роулънд, които постепенно са го обикнали почти колкото Руби. Представях си как закусва на семейната маса и преповтаря испански думи, а мистър Роулънд го изпитва, зарязал сутрешния вестник. Терънс беше стабилно, нормално момче за разлика от моята клиентка, която живееше в ада.

А тя искаше пак да ги събера.

— Докато не скъсаш с крека, няма да видиш Терънс — казах аз, като се надявах да не прозвучи лицемерно.

Тя се просълзи, но не каза нищо.

Изведнъж осъзнах колко малко знам за наркоманията. Откъде си доставяше наркотици? Колко й струваха? По колко дози взимаше дневно? Колко време й трябваше, за да отвикне? А за пълно излекуване? Какъв шанс имаше да се изтръгне от дългогодишния навик?

И какво ли правеше общината с всички тия уродливи бебета?

Тя нямаше документи, нямаше адрес — нищичко нямаше освен една сърцераздирателна история. Задоволяваше се да седи кротичко на стола отсреща и вече се питах как ли ще я отпратя. Кафето отдавна бе свършило.

Пискливият глас на София ме върна към реалността. Отекнаха и други, по-груби гласове. Докато изтичвах към вратата, мина ми през ума, че може да е нахълтал някой смахнат с пищов като Мистър.

Този път обаче пищовите бяха съвсем законни. Лейтенант Гаскоу се завръщаше с подкрепления. Трима униформени полицаи бяха наобиколили София, която вдигаше страхотна врява, но без резултат. Още двама с джинси и пуловери чакаха своя ред. Мордекай излезе от кабинета си едновременно с мен.

— Здрасти, Мики — посрещна ме Гаскоу.

— Какво става, по дяволите? — изрева Мордекай и стените потрепераха. Единият от униформените неволно посегна към кобура.

Гаскоу тръгна право към Мордекай.

— Това е обиск — каза той, после измъкна заповедта и я размаха из въздуха. — Вие ли сте мистър Грийн?

— Аз съм — отвърна Мордекай и грабна документите.

— Какво търсите? — изкрещях аз на Гаскоу.

— Все същото — кресна той. — Дай ни го и с удоволствие ще престанем.

— Не е тук.

— За какво досие става дума? — запита Мордекай, привел глава над заповедта за обиск.

— Онази история с изхвърлянето на хора — обясних аз.

— Чакаме кога ще ни съдиш — рече ми Гаскоу. Беше довел още двама стари познайници в униформа, Лили и Блоуър. — Ама ти май само знаеш да дрънкаш.

— Незабавно да се пръждосваш оттук! — изкрещя София на Блоуър, който пристъпваше към бюрото й.

Гаскоу изобщо не се смути.

— Слушайте, госпожо — каза той с познатата си нахална усмивка. — Можем да го направим по два начина. Първи вариант: млъквате като риба и си паркирате задника на онзи стол. Втори вариант: слагаме ви белезници и през идните два часа изчаквате на задната седалка в колата ни.

Едното ченге надничаше из кабинетите. Усетих как Руби тихичко пристъпва зад мен.

— Кротко — каза Мордекай на София. — Просто се успокой.

— Какво има горе? — запита ме Гаскоу.

— Склад — отговори Мордекай.

— Ваш ли е?

— Да.

— Нищо няма да намерите — казах аз. — Само си губите времето.

— Щом трябва, ще си го губим, нали така?

Един кандидат-клиент отвори външната врата и всички трепнахме. Човекът стрелна поглед из приемната и очите му спряха върху тримата униформени. Сетне побърза да се оттегли обратно на улицата.

Помолих и Руби да си върви. После влязох в кабинета на Мордекай и затворих вратата.

— Къде е папката? — тихо запита той.

— Не е тук, кълна ти се. Просто искат да ме тормозят.

— Заповедта изглежда редовна. След като има кражба, логично е да се предположи, че досието ще бъде у крадеца.

Опитах се да измисля някой юридически бисер, някаква гениална адвокатска фраза, която да сложи край на обиска и да прогони ченгетата веднъж завинаги. Но нямах думи. Чувствах се ужасно притеснен, че съм довел полицаи да тършуват из кантората.

— Имаш ли копия от документите? — запита Мордекай.

— Да.

— Не ти ли е хрумвало да върнеш оригинала?

— Не мога. Това ще е самопризнание за вина. Те не знаят със сигурност, че папката е у мен. А дори и да им я върна, ще се досетят, че съм преснимал всичко.

Той се почеса по брадата и кимна. Излязохме от кабинета тъкмо в мига, когато Лили стъпи накриво край неизползваното бюро до София. На пода рухна лавина от папки. София се развика по него; Гаскоу се разкрещя на София. Напрежението бързо растеше и всеки миг можеха да преминат от думи към ръкопашен бой.

Заключих външната врата, за да не видят клиентите какво става.

— Ето какво ще направим — обяви Мордекай.

Ченгетата го изгледаха свирепо, но личеше, че чакат някой да ги упъти. Претърсването на адвокатска кантора не беше като да нахълтат в някоя дискотека, пълна с малолетни.

— Досието не е тук, разбирате ли? Нека си го кажем от самото начало. Можете да оглеждате папките колкото щете, но нямате право да ги отваряте. Това ще е нарушение на адвокатската тайна. Разбрахме ли се?

Другият униформен погледна Гаскоу, който сви рамене, за да покаже, че не възразява.

Започнахме от моя кабинет — шестте ченгета, аз и Мордекай се натъпкахме в тясната стаичка, полагайки усилия да не се докосваме. Отворих едно по едно чекмеджетата на бюрото, които помръдваха само при най-мощен напън. По някое време чух как Гаскоу тихичко си промърмори:

— Хубав кабинет.

Извадих всички папки от шкафовете, размахах ги пред носа на Гаскоу и ги върнах на място. Бях тук едва от понеделник, тъй че нямаше кой знае какво за претърсване.

Мордекай се измъкна от стаята и отиде да телефонира от бюрото на София. Когато Гаскоу обяви кабинета ми за официално проверен, всички излязохме тъкмо навреме, за да чуем как Мордекай изрича в слушалката:

— Да, ваша светлост, благодаря ви. Тук е.

Разкрил в усмивка всичките си трийсет и два зъба, той побутна телефона към Гаскоу.

— Разговарях със съдията Киснър, който е подписал заповедта за обиск. Иска да ви чуе.

Гаскоу пое слушалката тъй, сякаш всички в тая кантора бяхме прокажени.

— Гаскоу на телефона — каза той, като я държеше на два пръста от ухото си.

Мордекай се обърна към другите ченгета.

— Господа, можете да претърсите това помещение и нищо друго. Нямате право да влизате в личните кабинети. Така нареди съдията.

— Да, сър — измънка Гаскоу и остави слушалката.

Цял час ги наблюдавахме как обикалят от бюро на бюро — общо четири бройки заедно с това на София. Още в първите минути разбраха, че цялата работа е безсмислена, затова започнаха да протакат, като се движеха колкото се може по-бавно. Върху всички бюра имаше купища отдавна закрити досиета. Книгите и юридическите издания не бяха докосвани от години. На места ги покриваше дебел слой прах. Тук-там се мяркаха и паяжини.

Върху всяка папка имаше етикет, написан на ръка или на машина. Двама полицаи записваха имената, Гаскоу и другите им диктуваха. Беше досадна и съвсем безнадеждна задача.

Накрая стигнаха до бюрото на София. Тя не им позволи да припарят — сама продиктува имената буква по буква, дори и най-простите като Джоунс, Смит и Уилямс. Ченгетата се държаха на почтително разстояние. После София набързо открехна чекмеджетата, колкото да надзърнат за миг. Имаше и лично чекмедже, но никой не пожела да го види. Сигурен бях, че крие вътре цял оръжеен склад.

Тръгнаха си, без дори да кажат „довиждане“. Извиних се на София и на Мордекай за неприятния инцидент, сетне се оттеглих в кабинета се. На спокойствие.