Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Street Lawyer, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 75 гласа)

Информация

Сканиране
strahotna (2009)
Разпознаване и корекция
ultimat (2009)

Издание:

Джон Гришам. Адвокат на улицата

Худ. оформление: Кръстьо Кръстев

Обсидиан, София, 1998

ISBN 954–8240–54–8

История

  1. — Добавяне (сканиране: strahotna; разпознаване и редакция: ultimat)

30

Пристигнах за консултациите в ОТН сам и с два часа закъснение. Клиентите търпеливо седяха по мръсния под на фоайето. Някои дремеха, други четяха вестници. Ърни с ключовете не беше доволен от моето закъснение; имал си и друга работа. Отвори приемната и ми подаде списък с имената на тринайсет клиенти. Повиках първия.

Просто поразително колко се бях променил за една седмица. Само преди минути влязох в сградата без страх, че може да ме застрелят. Изчаках Ърни във фоайето, без да се притеснявам, че съм бял. Изслушвах клиентите търпеливо, но деловито, защото знаех какво да правя. Дори на външен вид изглеждах съвсем уместно; не бях се бръснал от седмица; косата ми почваше да закрива ушите и подаваше първите признаци на непокорство; памучните ми панталони бяха смачкани, сакото приличаше на хармоника, връзката висеше накриво. Маратонките още бяха модерни, но личеше, че са протрити. Липсваха ми само очила с рогови рамки, за да се превърна в олицетворение на уличен адвокат.

Не че клиентите гледаха как съм облечен. Те искаха някой да ги изслуша и това бе моя задача. Списъкът нарасна до седемнайсет човека и четири часа аз бодро раздавах съвети. Забравих за предстоящата битка с „Дрейк и Суини“. Забравих за Клер, макар да признавам с прискърбие, че не беше чак толкова трудно. Забравих дори за Хектор Палма и пътуването си до Чикаго.

Но не можех да забравя Руби Саймън. Във всеки нов клиент откривах някаква връзка с нея. Не вярвах да й се е случило нещо лошо; тя бе устояла на улични изпитания, в които аз бих загинал. Но защо бе зарязала чиста мотелска стая с баня и телевизор, за да поеме през града към вехтата си кола?

Защото е наркоманка, гласеше простият и неизбежен отговор. Крекът я теглеше като магнит обратно към улиците.

Щом не можех да я удържа три вечери под ключ в извънградски мотел, как тогава щях да й помогна в борбата срещу наркотика?

Сам трябваше да реша.

* * *

Телефонно обаждане от брат ми Уорнър прекъсна скучното следобедно всекидневие. Ненадейно му се наложило да пристигне в столицата по работа, щял да позвъни по-рано, но едва открил новия ми номер, тъй че къде да се срещнем на вечеря? За негова сметка, добави той още преди да отворя уста и попита дали съм чувал за едно страхотно ново заведение, наречено „Дани О“ — някакъв негов колега ходил там миналата седмица, храната била фантастична! Много отдавна не се бях сещал за баровски заведения.

Нямах нищо против „Дани О“. Типичен столичен ресторант — модерен, шумен и безбожно скъп.

След края на разговора дълго се взирах в телефона. Не исках да виждам Уорнър, още по-малко пък да го слушам. Едва ли бе пристигнал по работа, макар че това му се случваше поне веднъж годишно. Сигурен бях, че го пращат родителите ни. Те ридаеха в Мемфис, опечалени от поредния развод и направо съсипани от внезапното ми обществено падение. Някой трябваше да ме наглежда. Кой друг, ако не Уорнър?

Срещнахме се в препълнения бар на „Дани О“. Още преди да се ръкуваме или прегърнем, Уорнър отстъпи назад, за да огледа новата ми външност. Брада, коса, смачкани панталони — всичко си беше на място.

— Същински радикал — рече той и в гласа му поравно се смесваха дружеска насмешка и язвителна подигравка.

— Радвам се да те видя — отвърнах аз, опитвайки се да не обръщам внимание на театралния жест.

— Май си отслабнал — добави той.

— А ти не.

Той се потупа по корема, сякаш днес неусетно бе наддал с три-четири килограма.

— Ще ги смъкна.

Беше на трийсет и осем години, все още хубавец и все още доста суетен. Самото споменаване на излишните килограми му стигаше, за да ги смъкне след месец.

Уорнър беше разведен от три години. Много си падаше по женската част. По време на развода имаше обвинения в изневяра, но и от двете страни.

— Страхотно изглеждаш — казах аз.

Така си беше. Риза и костюм по поръчка. Скъпа вратовръзка. У дома имах цял гардероб с подобни парцали.

— И ти. Така ли ходиш на работа вече?

— Най-често. Понякога свалям връзката.

Поръчахме си бира „Хайнекен“.

— Как е Клер? — запита той. Вече бяхме приключили с уводната част.

— Предполагам, че е добре. Подадохме молба за развод по взаимно съгласие. Изнесох се.

— Доволна ли е?

— Мисля, че й олекна, като се отърва от мен. Май сега се чувства по-добре, отколкото преди месец.

— Хванала ли си е някого?

— Не ми се вярва — казах аз.

Трябваше да внимавам, защото разговорът щеше да стигне до нашите в резюме, а може би и дума по дума. Особено ако има някакви скандални причини за развода. Би им харесало да прехвърлят вината на Клер, а ако сметнеха, че е спипана да хойка, раздялата щеше да им се стори съвсем логична.

— Ами ти? — запита Уорнър.

— Нищо такова. Здраво съм стегнал гащите.

— Тогава защо се развеждате?

— По много причини. Дай да не задълбаваме.

Отговорът не му допадна. Неговият развод беше кошмарен, и двете страни воюваха за родителските права. Той споделяше с мен всичко до най-дребни подробности, понякога ставаше направо досаден. Сега искаше да му отвърна със същото.

— Значи една сутрин станахте и решихте да се разведете, така ли?

— Сам си го преживял, Уорнър. Не е толкова просто.

Салонният управител ни поведе към дъното на ресторанта. На минаване зърнах на една маса Уейн Умстед заедно с двама непознати мъже. Умстед беше онзи заложник, когото Мистър прати да вземе храната и снайперистът едва не го застреля. Той не ме забеляза.

Копие от иска бе връчено на председателя на Управителния съвет Артър Джейкъбс в единайсет часа сутринта, докато аз приемах клиенти в ОТН. Умстед не беше съдружник, тъй че се питах дали изобщо знае за делото.

Знаеше, естествено. Днес следобед бомбата бе избухнала на десетки спешно свикани съвещания. Трябваше да подготвят защитата; да издадат бойни заповеди; да издигнат отбранителни валове. Извън фирмата — никому нито дума. Привидно процесът изобщо нямаше да ги засяга.

За щастие нашата маса не се виждаше откъм Умстед. Озърнах се да видя дали в ресторанта няма и други злодеи. Уорнър поръча мартини за двама ни, но аз бързо отказах. За мен само вода.

Уорнър вършеше всичко на пределни обороти. Работата, играта, пиенето, жените, дори книгите и старите филми. Веднъж едва не замръзна във виелица сред перуанските планини, друг път го ухапа смъртоносна морска змия, докато се гмуркаше с акваланг край бреговете на Австралия. Фазата след развода мина за него удивително леко, най-вече защото обичаше пътешествията, делтапланерите, алпинизма, борбата с акули и жените в глобален мащаб.

Като съдружник в една голяма фирма в Атланта, Уорнър печелеше куп пари. И ги пилееше с пълни шепи. Тази вечер щяхме да си говорим за пари.

— Вода? — повтори той с отвращение. — Я стига. Пийни си като хората.

— Не — възразих аз.

От мартинито Уорнър щеше да мине на вино. Щяхме да си тръгнем късно, а в четири сутринта той вече щеше да трака на портативния си компютър и да се отърсва небрежно от лекия махмурлук.

— Пъзльо — промърмори той.

Прелистих менюто. Уорнър оглеждаше всяка новопоявила се дама. Сервитьорът донесе мартинито и поръчахме вечеря.

— Разправи ми за работата си — каза, полагайки отчаяни усилия да създаде впечатление, че наистина се интересува.

— Защо?

— Защото трябва да е страшно интересна.

— Откъде пък ти хрумна това?

— Щом си обърнал гръб на богатството, трябва да имаш адски важна причина.

— Имам причини и за мен са си важни.

Уорнър бе планирал срещата. Имаше насока, замисъл, цел и предварително знаеше какво ще каже, за да стигне до нея. Нямах представа накъде бие.

— Миналата седмица ме арестуваха — казах аз, за да го объркам. И успях. Изненадата беше твърде голяма.

— Какво?

Разправих му цялата история, като разтеглях всяка подробност, защото сега изцяло владеех разговора. Той се изказа критично за кражбата, но аз дори не се опитах да се оправдая. Колкото до самата папка, темата беше толкова заплетена, че и двамата предпочетохме да не задълбаваме.

— Значи мостовете към „Дрейк и Суини“ са изгорени? — запита той, докато пристъпвахме към вечерята.

— Завинаги.

— Колко време смяташ да се занимаваш с обществена дейност?

— Едва започвам. Всъщност не съм и мислил кога да спра. Защо?

— Колко време можеш да работиш безплатно?

— Докато изкарвам за къшей хляб.

— Значи мярката ти опира до къшея?

— Засега. А твоята?

Смешен въпрос.

— До парите. Колко изкарвам; колко харча; колко мога да заделя настрани и да ги гледам как растат, та един ден да се зарина в тях и да не се боя от нищо.

Не за пръв път чувах подобни приказки. В наше време необузданата алчност е станала обект на възхищение. В края на краищата така ни учеха още като деца, само че с малко по-меки думи. Труди се упорито, трупай пари и все някак ще донесеш полза на цялото общество.

Уорнър ме предизвикваше да възразя, а не исках да се караме. Никой нямаше да победи, само щяхме да стигнем до враждебно реми.

— Колко имаш? — запитах аз.

Като алчен негодник, Уорнър се гордееше с богатството си.

— Когато стана на четирийсет, ще имам милион в различни инвестиционни фондове. На четирийсет и пет ще имам три милиона. Додето навърша петдесет, ще станат десет. И тогава напускам играта.

Знаехме цифрите наизуст. Големите правни фирми навсякъде са едни и същи.

— Ами ти? — запита Уорнър, разрязвайки пилето си.

— Чакай да си помисля. Сега съм на трийсет и две, имам горе-долу пет хиляди долара. Ако пестя и работя усърдно, на трийсет и пет ще имам десет хиляди. Додето навърша петдесет, ще разполагам с около двайсет хиляди долара.

— Няма що, великолепна перспектива. Осемнайсет години мизерия.

— Какво знаеш ти за мизерията?

— Може и да знам. За хора като нас бедността е евтин апартамент, кола на старо с раздрънкай мотор, грозни дрехи, липса на пари за пътешествия, развлечения и екскурзии, никакви спестявания и инвестиции, работа до старини без осигурено бъдеще. С две думи нищо.

— Отлично. Току-що потвърди онова, което казах. Нищо не знаеш за бедността. Колко ще спечелиш тази година?

— Деветстотин хиляди.

— А аз трийсет. Какво ще направиш, ако някой те принуди да работиш за трийсет хиляди долара?

— Ще се самоубия.

— Вярвам ти. Искрено вярвам, че ще вземеш пистолет и ще си пръснеш черепа, само и само да не работиш за трийсет хиляди долара.

— Бъркаш. Ще се нагълтам с хапчета.

— Страхливец.

— За нищо на света не бих се продал толкова евтино.

— Е, може и да се продадеш, но няма как да живееш толкова евтино.

— Все тая.

— Тъкмо по това се различаваме — казах аз.

— Адски си прав, че се различаваме. Но как стана така, Майкъл? Само преди месец ти беше като мен. А я се виж сега — тая нелепа брада, стари дрехи и куп тъпи приказки за човешко добруване и служба на обществото. Какво те прихвана?

Въздъхнах дълбоко и мислено се усмихнах на неговия въпрос. Той също се поотпусна. Бяхме прекалено възпитани, за да се караме на обществено място.

— Знаеш ли, че си магаре? — рече той и се приведе напред. — За нула време щеше да станеш съдружник. Ти си умен, талантлив, разведен и без деца. На трийсет и пет щеше да изкарваш по милион годишно. Какво ти говоря, сам знаеш да смяташ.

— Вече всичко съм сметнал, Уорнър. Просто загубих интерес към парите. Те са рожба на дявола.

— Колко оригинално. Позволи ми един въпрос. Какво ще правиш, ако един ден се събудиш и разбереш, че си например шейсетгодишен? Омръзнало ти е да спасяваш света, защото нищо не може да го спаси. Нямаш керемидка над главата, нямаш пукната пара, нямаш фирма, нямаш съдружници, нямаш жена да изкарва големи пари с мозъчни операции, нямаш кой да те подкрепи. Какво ще правиш?

— Знаеш ли, мислих по въпроса и реших, че сигурно ще си имам голям брат, дето да е неприлично богат. Е, ще ти врътна един телефон.

— Ами ако умра дотогава?

— Завещай нещо на блудния брат.

Заехме се с вечерята и разговорът секна. Уорнър беше толкова самонадеян, че се надяваше с няколко строги приказки да ме вкара в правия път. Две-три безмилостни предсказания за последствията от глупавите постъпки, и готово — зарязвам голтаците и хуквам да търся истинска работа. Представях си как е казал на нашите: „Ще го вразумя.“

Уорнър си бе запазил няколко стрели за финала. Попита ме какви са здравните осигуровки в Правната консултация на Четиринайсета улица. Доста скромни, признах аз. А пенсионен фонд? Не бях чувал такова нещо. Той изяви мнението, че трябва да посветя на душеспасителна дейност не повече от две години, а след това да се върна в реалния свят. Благодарих му. Последва мъдрият съвет да си потърся жена с подобни разбирания, само че богата.

Сбогувахме се на тротоара пред ресторанта. Уверих го, че знам какво върша, че всичко ще е наред и отчетът пред родителите ни трябва да бъде оптимистичен.

— Недей да ги тревожиш, Уорнър. Кажи им, че при мен всичко е великолепно.

— Обади ми се, ако прегладнееш — опита се да се пошегува той.

Махнах му с ръка и си тръгнах.

„Пайлън грил“ беше денонощно кафене близо до университета „Джордж Уошингтън“. Славеше се като свърталище на хора, страдащи от безсъница и пристрастени към новините. Утринното издание на „Поуст“ пристигаше там малко преди полунощ и народът се струпваше като в добра закусвалня през обедната почивка. Купих си вестник и седнах на бара, където гледката беше невероятна — всичко живо четеше. Тишината ме порази. „Поуст“ бе дошъл преди броени минути и трийсет души се взираха усилено в страниците, като че чакаха обявление за война.

Статията бе типична за „Поуст“. Започваше под голямо заглавие на първа страница и продължаваше на десета, където бяха отпечатани снимките — фотография на Лонта, взета от плакатите на митинга, снимка на Мордекай отпреди десетина години и още три, които сто на сто щяха да побъркат чистофайниците от „Дрейк и Суини“. В средата се мъдреше Артър Джейкъбс, отляво имаше полицейска снимка на Тилман Гантри, а отдясно също полицейска снимка на Девън Харди, който бе свързан с историята като един от изхвърлените, загинал при сензационни обстоятелства.

Артър Джейкъбс и двама злодеи, двама черни престъпници с номерца на гърдите — тримата лика-прилика на десета страница в „Поуст“.

Представях си как се свират из кабинети и заседателни зали, как залостват вратите, изключват телефони и отменят срещи. Щяха да планират всяка дума, да кроят стотици различни стратегии, да призоват на помощ специалистите по връзки с обществеността. Наставаше най-мрачният им час.

После идваше ред на войната по факса. Адвокатските кантори в цяла Америка щяха да получат копия от трите снимки и всички големи фирми в правния свят щяха да се превиват от смях.

Гантри изглеждаше крайно опасен и ме хвана страх, като си помислих, че влизаме в схватка с него.

По-нататък имаше моя снимка — същата, с която бяха отпечатали в събота новината за арестуването ми. Описваха ме като свързващо звено между фирмата и Лонта Бъртън, макар че нямаше откъде да знаят, че наистина съм се срещал с нея.

Статията бе дълга и много подробна. Започваше с изхвърлянето и всички негови жертви, включително Харди, който седем дни по-късно изникна в кантората на „Дрейк и Суини“, за да вземе неколцина заложници. Тук отново ме споменаваха. По-нататък продължаваха с Мордекай, сетне със смъртта на семейство Бъртън. Ставаше дума и за ареста ми, макар че се бях постарал да не спомена пред журналиста за спорната папка.

Той бе удържал на думата си — никъде не казваше от кого е научил всичко, само намекваше за осведомени източници. И аз да бях, нямаше да го напиша по-добре.

От страна на ответниците — нито дума. Май не си бяха направили труда да ги потърсят.