Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Street Lawyer, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 74 гласа)

Информация

Сканиране
strahotna (2009)
Разпознаване и корекция
ultimat (2009)

Издание:

Джон Гришам. Адвокат на улицата

Худ. оформление: Кръстьо Кръстев

Обсидиан, София, 1998

ISBN 954–8240–54–8

История

  1. — Добавяне (сканиране: strahotna; разпознаване и редакция: ultimat)

38

Тъкмо отключвах колата, когато клетъчният телефон забръмча в джоба ми. Беше Де Орио. Мордекай се разсмя, като ме чу да казвам:

— Да, ваша светлост, идваме след пет минути.

Всъщност се мотахме два пъти повече. Отскочихме до тоалетната на партера, изкачихме се по стълбището и изобщо дадохме на Де Орио колкото се може повече време да хока ответниците.

Първото, което видях на влизане в съдебната зала, бе как Джак Болинг, един от тримата адвокати на „Ривър Оукс“, се отдалечава от групата на „Дрейк и Суини“. Беше по риза със запретнати ръкави. Не вярвах да е прибягнал към саморазправа, но не му липсваха нито желание, нито физически данни.

Ако се стигнеше до огромната присъда, за която мечтаеше Мордекай, тя щеше да падне и върху тримата ответници. Очевидно на тия от „Ривър Оукс“ им стигаше и сегашната разправия. Бяха подхвърлили заплахи, а може и да бяха изкопчили нещо допълнително в своя полза. Никога нямаше да узнаем какво точно е станало.

Този път не седнах в ложата, а се настаних до Мордекай. Уилма Фелан си бе тръгнала.

— Вече сме на крачка от споразумението — обяви съдията.

— А ние мислим да оттеглим предложението си — кресна Мордекай по-свирепо от всеки друг път.

Не бяхме обсъждали подобно нещо, а на негова светлост и другите адвокати не им бе минавало и през ум, че можем да го сторим. Всички се спогледаха смаяно.

— Дайте да уредим въпроса — каза Де Орио.

— Говоря съвсем сериозно, ваша светлост. Колкото по — дълго седя в тази зала, толкова повече се убеждавам, че ще е голям пропуск да не разиграем подобен цирк пред съдебните заседатели. Колкото до мистър Брок, бившата му фирма може да прави каквото си ще с криминалното обвинение, но от цялата работа няма да излезе нищо особено.

Вече си получиха папката. Той няма полицейско досие. Бог ми е свидетел, че системата се задъхва от убийци и наркотрафиканти; делото срещу него ще е чист майтап. Няма да попадне в затвора. А жалбата… нека си върви по реда. Аз пък ще подам жалба срещу Брейдън Чанс и може би още няколко адвокати, замесени в кашата, тъй че накрая ще се получи доброто старо състезание по обливане с помия. — Мордекай посочи Артър с пръст и добави: — Кажете ли нещо пред вестниците, ние ще кажем два пъти повече.

Речта на Мордекай ги връхлетя изневиделица и всички бяха напълно зашеметени.

— Свършихте ли? — запита Де Орио.

— Да, струва ми се.

— Добре. Предложението е четири милиона.

— Щом дават четири милиона, значи и пет няма да им натежат. — Мордекай отново посочи екипа на „Дрейк и Суини“. — За миналата година тези ответници имат брутен хонорар седемстотин милиона долара. — Той помълча, докато ехото на огромната сума кънтеше из залата. — Седемстотин милиона долара само за миналата година. — Пръстът му се премести към „Ривър Оукс“. — А тези ответници притежават недвижими имоти за триста и петдесет милиона.

Само ми дайте дванайсет съдебни заседатели.

Когато Мордекай млъкна за миг, Де Орио отново запита:

— Свършихте ли?

— Не, сър — рече Мордекай и изведнъж се огледа съвсем спокойно. — Ще приемем два милиона сега. Милион за нашия хонорар и милион за наследниците. Остатъкът от три милиона може да бъде разсрочен за идните десет години — по триста хиляди на година с разумна лихва. Вярвам, че ответниците все някак ще отделят по триста хиляди долара на година. Може би ще им се наложи да завишат таксите и хонорарите, но те много добре знаят как става това.

* * *

Предложението за обезщетение с разсрочка звучеше смислено. Поради деликатното положение на наследниците, както и поради факта, че мнозина от тях все още бяха неизвестни, съдът щеше грижливо да пази парите.

Последният удар на Мордекай бе просто гениален. В групата на „Дрейк и Суини“ настана видимо облекчение. Давахме им възможност да се оттеглят с чест.

Джак Болинг се приведе към тях. Адвокатите на Гантри гледаха и слушаха, но личеше, че скучаят почти колкото своя клиент.

— Можем да го приемем — обяви Артър. — Но държим на искането си относно мистър Брок. Едногодишно лишаване от права, иначе споразумението пропада.

Изведнъж отново намразих Артър. Аз бях последният им коз и за да запазят поне малко достойнство, искаха да се пролее кръв.

Но бедният Артър не говореше от позиция на силата. Беше отчаян и му личеше.

— Какво значение има?! — кресна му Мордекай. — Той прие унижението да се лиши от права. За какво са ви още шест месеца? Това е абсурд!

Двамата от „Ривър Оукс“ не издържаха. Вроденият им страх от съдебните зали бе достигнал нови измерения след три часа сблъсъци с Мордекай. За нищо на света не биха приели две седмици съдебен процес. Отчаяно тръснаха глави и трескаво си зашепнаха нещо.

Дори и на Тилман Гантри му бе дошло до гуша от пазарлъците на Артър. Споразумението вече бе на една ръка разстояние — защо не приключват, по дяволите!

Преди секунди Мордекай бе изревал: „Какво значение има?“ И беше прав. Всъщност нямаше никакво значение, особено за уличен адвокат като мен, чиято работа, заплата и положение изобщо нямаше да пострада от временната загуба на адвокатски права.

Станах и много учтиво изрекох:

— Ваша светлост, нека направим взаимна отстъпка. Ние предложихме шест месеца; те искат дванайсет. Съгласен съм на девет.

При тия думи погледнах Бари Нузо и колкото да бе невероятно, той ми се усмихна.

Ако Артър бе отворил уста в този момент, щяха да го линчуват. Всички си отдъхнаха, включително и Де Орио.

— Значи се споразумяхме — каза той, без да чака отговор от защитата.

С изумителна бързина сътрудничката му затрака по клавишите на компютъра и след минути ни връчи официалното споразумение. Тутакси го подписахме и напуснахме залата.

В кантората не ни чакаха с шампанско. София си гледаше работата както винаги. Ейбръхам беше в Ню Йорк на конференция по проблемите на бездомните.

Едва ли някоя друга правна кантора в Америка можеше тъй лесно да глътне петстотин хиляди долара, без да й проличи. Мордекай искаше нови компютри, телефони, а може би и ново отопление. Повечето пари обаче отиваха направо в банката — да трупат лихви и да чакат по-тежки дни. Сумата беше прилична. Можеше да гарантира оскъдните ни заплати за няколко години напред.

Може и да го мъчеше мисълта, че тръстът ще глътне другите петстотин хиляди, но поне отвън не му личеше. Мордекай не беше от хората, които се тревожат за непоправимото. Десетки сражения върху бюрото му чакаха да ги спечели.

За да уредим всички правни аспекти на споразумението, трябваха поне девет месеца тежък труд и на тази задача щях да посветя значителна част от времето си. Първо трябваше да установя всички наследници, после да ги открия, след това да ги вразумя, като чуят за какви пари става дума. Можеше да възникнат и усложнения. Например да се наложи ексхумация на Кито Спайърс, Темеко, Алонсо и Данте за генетичен анализ и установяване на бащинство. Ако наистина се окажеше баща, той ставаше наследник на децата, починали преди него. И тъй като беше мъртъв, започваше ново търсене на наследници.

Майката и братята на Лонта също предвещаваха страховити проблеми. Те все още имаха приятели и познати по улиците. Подир някоя и друга година щяха да ги пуснат под гаранция и нямаше лесно да се отървем от тях.

Предстояха и два проекта, които особено вълнуваха Мордекай. Първо програмата за доброволна правна помощ, която някога бяха започнали и прекратили поради спирането на държавните субсидии. Както научих от него, във върховите моменти около сто адвокати отделяли по няколко часа седмично, за да подпомагат бездомните. Мордекай ме помоли за съвет как да съживим програмата. Идеята ми хареса; покрай нея щяхме да стигнем до повече хора, да завържем връзки в адвокатската колегия и да събираме повече средства.

Всъщност средствата опираха до втория проект. София и Ейбръхам не умееха да разговарят с хората за пари. Мордекай можеше да омае когото си иска, мразеше обаче да проси. Оставах аз — умното колежанче, което знае как да се сдуши с професионалистите и да изкопчи от тях ежегодни помощи.

— Планираш ли както трябва, можеш да събереш по двеста хиляди на година — каза ми Мордекай.

— И какво ще ги правим?

— Ще си наемем две-три секретарки, още толкова сътрудници, може би и някой адвокат.

София вече си бе тръгнала. Седяхме в приемната, навън притъмняваше и Мордекай се унесе в мечти. Копнееше за старите времена, когато в кантората гъмжало от адвокати — цели седем на брой. Царял истински хаос, но малката фирма на хората от улицата била могъща сила. Подпомагала хиляди бездомници. Политици и бюрократи се вслушвали в нейния глас. А гласът бил мощен и го чували надалече.

— От пет години насам вървим все надолу — каза той. — А от това страдат хората. Сега имаме златния шанс да поемем по нов път.

И честта се падаше на мен. Аз бях младата кръв, новият талант, който трябваше да възроди правната консултация и да я издигне към висините. Щях да озаря мрачната сграда с лицата на десетки нови доброволци. Щях да създам система за събиране на средства, тъй че да водим борбата на равна нога с всички останали. Щяхме да се разраснем, дори да свалим дъските от прозорците на горния етаж и да го напълним с талантливи адвокати.

Докато съществувахме, имаше кой да се бори за правата на бездомните. И гласовете им щяха да звучат чрез нашия глас.