Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Street Lawyer, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 75 гласа)

Информация

Сканиране
strahotna (2009)
Разпознаване и корекция
ultimat (2009)

Издание:

Джон Гришам. Адвокат на улицата

Худ. оформление: Кръстьо Кръстев

Обсидиан, София, 1998

ISBN 954–8240–54–8

История

  1. — Добавяне (сканиране: strahotna; разпознаване и редакция: ultimat)

14

Управителният съвет отхвърли идеята за платен отпуск. По принцип не се полагаше никой да знае какво обсъждат на съвещанията, но умърлушеният Рудолф ми съобщи, че тя можела да се превърне в много неприятен прецедент. В толкова голяма фирма нямало как да се даде отпуск на един служител, без това да предизвика недоволство от страна на мнозина други.

Значи нямаше да има предпазна мрежа. Излезех ли оттук, вратата щеше да се затръшне зад мен.

— Сигурен ли си, че разбираш какво вършиш? — запита той, изправен пред бюрото ми. На пода от двете му страни имаше кашони. Поли вече ми събираше нещата.

— Напълно — отвърнах аз с усмивка. — Не се тревожи за мен.

— Опитах се да направя нещо.

— Благодаря, Рудолф.

Той поклати глава и излезе.

След снощната изненада на Клер изобщо не бях мислил за предложения отпуск. Имах си далеч по-сериозни грижи. Скоро щях да бъда разведен, самотен и бездомен.

Всичко ми се струпваше изведнъж — ново жилище, нова работа, нов кабинет и нова кариера. Затворих вратата и прегледах обявите за квартири под наем.

Щях да продам колата и да се отърва от четиристотин и осемдесет долара месечни вноски. Вместо нея можех да си купя някоя таратайка, да я застраховам за солидна сума и да чакам кога ще изчезне из мрака на неугледните квартали. Но ако наемех приличен апартамент, по-голямата част от новата ми заплата щеше да отива за наем.

Излязох преди началото на обедната почивка и цели два часа търчах из центъра на Вашингтон да оглеждам квартири. Най-евтината беше същинска кочина с наем хиляда и сто долара — твърде скъпа за адвокат на бездомници.

Когато се върнах следобед, върху бюрото ми чакаше нова папка — пак съвсем обикновена и без надпис отгоре. Точно на същото място. Отвътре вляво бяха залепени два ключа, отдясно имаше машинописна бележка, прикрепена с кламер. Текстът гласеше:

Горният ключ е за кабинета на Чанс. Долният — за шкафа под прозореца. Преснимай каквото ти трябва и го върни. Внимавай, Чанс е много подозрителен. Изхвърли ключовете.

Както често се случваше, Поли изникна ненадейно; без почукване, без никакъв звук, просто изведнъж долових призрачно присъствие в кабинета. Беше се нацупила и не ми обръщаше внимание. От четири години работехме заедно и държеше да покаже, че й съсипвам живота. Всъщност не бяхме чак толкова близки. След ден-два щяха да й намерят нов шеф. Беше много мило момиче, но сега нямах време да се тревожа и за нея.

Бързо затворих папката. Не знаех дали я е видяла. Изчаках да се заеме с кашоните. Не спомена нищо — най-вероятно не бе забелязала папката. Но тъй като в коридора наоколо нищо не убягваше от погледа й, нямах представа как би могъл Хектор или някой друг да влезе неусетно.

По някое време намина за сериозен разговор Бари Нузо — моят добър приятел и събрат от премеждието с Мистър. Затвори вратата и заобиколи кашоните. Не ми се щеше да обсъждаме работата, затова му разказах за Клер. Неговата жена също беше от Провидънс, а във Вашингтон, кой знае защо, землячеството се смяташе за много важно. Преди години се събирахме от време на време, но и семейната дружба си отиде с брака.

Отначало вестта го изненада, после му стана тъжно и накрая като че се примири.

— Зле ти е тръгнало тоя месец — рече той. — Съжалявам.

— Отдавна вървеше натам — отвърнах аз.

Побъбрихме за старите времена, за някогашните приятели. Не бяхме намерили време да обсъдим на чаша бира случката с Мистър и това изведнъж ми се стори странно. Двама приятели застават заедно срещу смъртта, оцеляват, а после са твърди заети, за да си помогнат.

Накрая все пак опряхме до главния въпрос; нямаше как да го избегнем сред разтворените кашони. Осъзнах, че целият досегашен разговор е бил само встъпление.

— Съжалявам, че те изоставих — каза той.

— Я стига, Бари.

— Не, наистина. Трябваше да съм до теб.

— Защо?

— Защото явно си откачил — разсмя се той.

Опитах да се усмихна на шегата.

— Е, може и да съм бръмнал, но ще ми мине.

— Без майтап, чух, че си имаш неприятности. Миналата седмица се опитах да те намеря, но беше изчезнал. Тревожех се за теб, водех обаче дело, напи знаеш как става.

— Знам.

— Наистина ми е много криво, че не бях до теб, Майк.

Съжалявам.

— Престани.

— Всички се побъркахме от страх, но теб можеше да те улучат.

— Той можеше да избие всички ни, Бари. Истински динамит, неточен изстрел, и край. Дай да не го предъвкваме.

— Последното, което видях, докато тичахме към вратата, беше ти — целият в кръв. Помислих, че си улучен. Изхвръкнахме вкупом навън, някакви хора ни сграбчиха, всички крещяха, а аз чаках експлозията. И си мислех: Майк още е вътре, Майк е ранен. Спряхме до асансьорите. Някой сряза въжетата около китките ми и се озърнах тъкмо навреме, за да видя как излизаш и ченгетата те подхващат. Никога няма да забравя кръвта. Толкова много кръв, по дяволите.

Мълчах. Той трябваше да си излее душата. Така щеше да му олекне. После можеше да докладва на Рудолф и другите, че поне се е опитал да ме разубеди.

— По целия път надолу все повтарях: „Ранен ли е Майк? Ранен ли е Майк?“ Никой не знаеше. Сякаш мина цял час, докато най-сетне казаха, че си добре. Като се прибрах, исках да ти позвъня, но дечурлигата не ме оставиха на мира.

А трябваше да го направя.

— Забрави.

— Съжалявам, Майк.

— Моля те, престани да го повтаряш. Всичко свърши веднъж завинаги. И цяла седмица да говорим, нищо няма да променим.

— Кога разбра, че ще напуснеш?

Позамислих се. Истината бе, че го реших в неделя, когато Бил отметна чаршафа и зърнах малкия си приятел Онтарио, най-сетне намерил покой. Точно тогава, в онзи миг сред градската морга, станах друг човек.

— През почивните дни — казах аз, без да навлизам в подробности. Нямаше смисъл да знае повече.

Бари поклати глава, сякаш единствено заради него бях стигнал до кашоните. Реших да му помогна.

— Нямаше да ме спреш, Бари. Никой не би могъл.

Изведнъж той закима, защото бе взел да разбира, макар и по своему. Пистолет пред лицето, времето спира, най-важното излиза наяве — Бог, семейство, приятели. Парите отиват на дъното. Фирмата и кариерата се смаляват с всяка отминала страшна секунда и осъзнаваш, че това може да е последният ден от твоя живот.

— Ами ти? — запитах аз. — Как я караш?

Всъщност нямаше смисъл да питам — фирмата и кариерата бързо изплуват нагоре.

— В четвъртък започнахме нов процес. Всъщност точно него подготвяхме, когато нахълта Мистър. Нямаше как да помолим съда за отсрочка, защото клиентът чака делото вече четвърта година. Пък и не бяхме пострадали. Физически, искам да кажа. Затова си плюхме на ръцете, почнахме процеса и нямахме време да се опомним. Процесът ни спаси.

Естествено. Трудова терапия — универсалното лекарство на „Дрейк и Суини“. Искаше ми се да закрещя, защото преди две седмици и аз бих говорил същото.

— Добре — казах аз. Мила картинка. — Значи при теб всичко е наред?

— Напълно.

И как иначе? Той беше съдебен боец, мъжко момче с тефлонова кожа. Освен това имаше три деца и не бе в състояние дори да си помисли за крачка встрани от правия път.

Изведнъж Бари пак се разбърза. Стиснахме си ръцете, прегърнахме се и си обещахме да поддържаме връзка.

Оставих вратата затворена, за да огледам папката и да реша какво ще правя. Скоро стигнах до няколко заключения. Първо: ключовете бяха истински. Второ: не беше капан; нямах врагове, а и бездруго напусках. Трето: досието наистина беше в кабинета на Чанс, в шкафа под прозореца. Четвърто: имаше вероятност да се добера до него, без да ме хванат. Пето: можех да го преснимам за кратко време. Шесто: след това можех да го върна като че нищо не се е случило. Седмо и най-важно: в него наистина имаше изобличаващи факти.

Записах всичко това в бележника си. За ровене из чужди документи можех да изхвръкна моментално, но вече не се боях от уволнение. Същото се отнасяше и до вероятността да ме спипат в кабинета на Чанс с подправен ключ.

Най-сложно щеше да е ваденето на копия. В нашата фирма и най-дребното досие бе дебело поне два пръста, тъй че навярно трябваше да изкарам на ксерокс поне сто страници, ако държах да имам всичко. Дори и в най-добрия случай щях да стоя край машината десетина минути. Това бе прекалено опасно. Адвокатите не вадеха копия, за целта имаше сътрудници и секретарки. Машините бяха сложни свръхмодерни и сто на сто само чакаха да блокират още щом натисна бутона. А освен това имаха кодове — трябваше да се включват по определен начин, за да начислим всеки екземпляр по сметката на клиента. И бяха все на открити места. Не си спомнях нито един ксерокс да е монтиран в ъгъла. Може би имаше по-достъпни машини в някой друг отдел, но присъствието ми там щеше да е подозрително.

Не виждах друг изход, освен да изнеса досието от фирмата, а подобна постъпка граничеше с престъпление. Е, все пак нямаше да го открадна, само го взимах на заем.

В четири следобед запретнах ръкави, грабнах купчина папки и с бодра крачка обиколих отдела за недвижими имоти, сякаш имах важна работа там. Не видях Хектор. Брейдън Чанс беше в кабинета си — разговаряше по телефона и пискливият му глас долиташе иззад открехнатата врата. Една секретарка ми се усмихна. Никъде не забелязах телевизионни камери. На едни етажи ги имаше, на други не. Кой ли пък би се залетял да нахлува в отдел „Недвижими имоти“?

* * *

Тръгнах си в пет. Купих сандвичи от близкия гастроном и подкарах към новото си работно място.

Колегите още бяха там и ме чакаха. Докато подавах ръка на София, тя дори се усмихна, но само за миг.

— Добре дошъл на борда — мрачно рече Ейбръхам, сякаш се качвах на потъващ кораб.

Мордекай посочи стаичката до кабинета си.

— Как ти се струва това? Апартамент лукс.

— Чудесно — казах аз и прекрачих в новия си кабинет.

Беше два пъти по-малък от онзи, който напусках. Фирменото ми бюро изобщо не би се побрало тук. До едната стена имаше четири канцеларски шкафа, всеки в различен цвят. Под тавана висеше гола електрическа крушка. Не видях телефон.

— Харесва ми — казах аз и не лъжех.

— Утре ще ти монтираме телефон — добави Мордекай и дръпна завесите на прозореца. — Навремето тук работеше един млад адвокат на име Бейнбридж.

— Какво стана с него?

— Не издържа на заплатата.

Навън притъмняваше и София бързаше да си тръгне. Ейбръхам се оттегли в кабинета си. Двамата с Мордекай вечеряхме на неговото бюро — сандвичите, които бях донесъл, и по чашка от блудкавото му кафе.

Ксероксът беше масивно чудовище от осемдесетте години, без разните кодови табла и прочие измишльотини. Намираше се в ъгъла на общата стая, близо до едно от четирите бюра, отрупани със стари папки.

— Кога си тръгваш? — запитах аз между две хапки.

— Не знам — рече Мордекай. — Сигурно след около час. Защо?

— Просто съм любопитен. Сега пак отивам до „Дрейк и Суини“ за около два часа, трупнаха ми работа в последния момент. След това бих искал да си докарам част от нещата. Възможно ли е?

Той дъвчеше замислено. Отвори едно чекмедже, извади халка с три ключа и ми я подхвърли.

— Заповядай.

— Безопасно ли е?

— Не. Затова внимавай. Спри колата колкото е възможно по-близо до входа. Движи се бързо. Щом влезеш, веднага заключи.

Сигурно бе забелязал страха в очите ми, защото добави.

— Привиквай. И… умната!

В шест и половина тръгнах към колата си — бързо и умната. Тротоарът бе пуст; нямаше нито стрелба, нито хулигани, нито дори драскотина по лъскавия ми лексус. Докато потеглях, неволно изпитах гордост. Може би щях да оцелея на улицата.

Обратният път към „Дрейк и Суини“ ми отне единайсет минути. Ако успеех да изкопирам досието на Чанс за трийсет минути, значи щеше да липсва от кабинета само за около час. Ако всичко вървеше добре. И той изобщо нямаше да научи. Изчаках до осем, после пак запретнах ръкави и с небрежната походка на отруден служител поех към отдел „Недвижими имоти“.

По коридорите нямаше жива душа. Почуках на вратата на Чанс. Никакъв отговор. Беше заключено. После проверих всички останали кабинети, като най-напред чуках тихичко, после по-силно и накрая натисках дръжката. Приблизително половината бяха заключени. Зад всеки ъгъл се оглеждах за камери. Надникнах в заседателните зали и стаите на машинописките. Пълна пустош.

По цвят и размери ключът на Чанс бе съвсем като моя. Превъртях го без затруднения и изведнъж се озовах в мрачния кабинет, изправен пред избора дали да запаля лампите, или не. От улицата едва ли можеше да се разбере чий прозорец е светнал внезапно, а и не ми се вярваше някой от коридора да забележи светлата ивица под вратата. Освен това беше съвсем тъмно и нямах фенерче. Заключих вратата, щракнах лампите, отправих се към канцеларския шкаф под прозореца и го отворих с втория ключ. Коленичих и тихо изтеглих чекмеджето.

Имаше десетки папки, всички свързани с „Ривър Оукс“ и грижливо подредени по някаква тайнствена система. Явно Чанс и секретарката му обичаха реда — нещо, което се ценеше високо в нашата фирма. Върху едно дебело досие видях етикет „Ривър Оукс“ — ТАГ. Измъкнах го предпазливо и почнах да прелиствам. Исках да бъда сигурен, че съм взел каквото трябва.

— Хей! — подвикна мъжки глас в коридора и аз едва не подскочих до тавана.

Отнякъде се обади друг мъжки глас и двамата подхванаха разговор съвсем близо до вратата на Чанс. Обсъждаха последните баскетболни срещи.

С треперещи колене пристъпих към вратата. Изгасих лампите и се вслушах в разговора. После седнах върху разкошния кожен диван и изчаках десет минути. Ако ме видеха да излизам от кабинета с празни ръце, нямаше да ми сторят нищо. Така и така утре напусках. Но пък и нямаше да разполагам с досието.

Ами ако някой видеше как си тръгвам с папката? Хванеха ли ме, направо загивах.

Трескаво обмислях положението и при всеки вариант неминуемо ме залавяха. Бъди търпелив, повтарях си аз. Няма да стоят вечно. Двамата отвън изчерпиха баскетболната тема и заговориха за момичета. Не изглеждаха женени, сигурно бяха студенти от Юридическия факултет, работещи нощна смяна. Гласовете им постепенно заглъхнаха.

Пипнешком заключих шкафа и взех папката. Пет минути, шест, седем, осем. Тихо открехнах вратата, бавно подадох глава и огледах коридора. Не видях никого. Изскочих навън, минах покрай бюрото на Хектор и бързо поех към приемната, като се мъчех да изглеждам спокоен.

— Хей! — извика някой зад мен.

Свих зад ъгъла и в движение се озърнах колкото да видя, че някакъв тип ме следва. Най-близката врата водеше към малка библиотека. Вмъкнах се вътре; за щастие беше тъмно. Тръгнах между рафтовете, докато в другия край открих нова врата. Отворих я, минах по къс коридор и зърнах отсреща табелка ИЗХОД. Тичешком изскочих на стълбищната площадка. Реших, че слизането е по-бързо от изкачването, затова хукнах надолу, макар че кабинетът ми се намираше два етажа по-горе. Ако онзи случайно ме бе разпознал, щеше да ме потърси там.

Изскочих на партера задъхан и без палто, като се молех да не срещна никого, особено пазача, когото бяха сложили край асансьорите, за да не влизат повече скитници. Отправих се към страничния изход — същия, през който двамата с Поли се измъкнахме от журналистите след смъртта на Мистър. Навън беше студено и ръмеше ситен дъждец. Изтичах към колата.

* * *

Мисли на закъсал начинаещ крадец.

Постъпих глупаво. Много глупаво. Дали са разбрали? Никой не ме видя да излизам от кабинета на Чанс. Никой не знаеше, че нося чужда папка.

Не биваше да бягам. Когато онзи извика, трябваше да спра, да си побъбря с него, като че всичко е наред, а ако беше поискал да види папката, просто щях да го нахокам. Сигурно беше един от двамата дребни служители, които чух да разговарят.

Но защо се развика? Ако не ме познаваше, защо се опита да ме спре от другия край на коридора? Подкарах по Масачусетс Авеню, бързайки да изкопирам материалите и някак да върна папката на място. Не ми беше за пръв път да работя по цяла нощ и ако трябваше, щях да изчакам и до разсъмване.

Започвах да се отпускам. Отоплението работеше на пълна мощност.

Не можех да зная, че е имало неуспешна хайка за наркотици, че един полицай е застрелян и престъпникът бяга с ягуара си по Осемнайсета улица. На пресечката светеше зелено, но убийците на полицаи не дават пукната пара за пътния правилник. Ягуарът се мярна отляво като смътно петно, сетне въздушната възглавница избухна право в лицето ми.

Когато се свестих, лявата врата бе заклещила рамото ми. Черни лица се взираха в мен през разбитото предно стъкло. Чух сирени и отново загубих съзнание.

Един от санитарите разкопча предпазния колан, след това ме изтеглиха през дясната врата.

— Не виждам кръв — рече някой.

— Можеш ли да вървиш? — запита друг.

Рамото и ребрата ме боляха ужасно. Опитах се да стана, но краката не ми се подчиниха.

— Добре съм — казах аз, седнал на ръба на носилката.

Чувах зад себе си глъчка, но нямах сили да се обърна.

Пристегнаха ме с ремъци и докато вмъкваха носилката в линейката, зърнах преобърнатия ягуар, обкръжен от лекари и полицаи.

— Добре съм, добре съм — повтарях аз, докато ми мереха кръвното. Движехме се; сирената заглъхна в далечината.

Откараха ме в спешното отделение на болницата към университета „Джордж Уошингтън“. Според рентгеновите снимки нямах нищо счупено. Бях само контузен, но ме болеше ужасно. Биха ми няколко инжекции и ме откараха в единична стая.

По някое време през нощта се събудих. Клер дремеше на стола до леглото.