Джон Гришам
Адвокат на улицата (13)

13

Съдружниците си имаха отделна столова на осмия етаж и за обикновен служител бе огромна чест да го допуснат там. Само тъпак като Рудолф можеше да реши, че чиния овесена каша в седем сутринта ще ми помогне да се осъзная. Така де, кой би загърбил перспективата да закусва всеки ден в столовата на големите риби?

Рудолф имаше вълнуващи новини. Късно снощи разговарял с Артър и решили да ми предложат дванайсет месеца отпуск. Фирмата щяла да ми доплаща, за да не губя доходи. Каузата била достойна, отдавна трябвало да сторят нещо повече за правата на бедните. През цялата година шефовете щели да ме смятат за свой пълномощник по благотворителните въпроси, така и на тях щяло да им поолекне на душата. А след като си изчерпя страничните стремежи, бих могъл да се върна с нова енергия и пак да насоча своя талант към величието на „Дрейк и Суини“.

Бях впечатлен и трогнат от тази идея. Не можех да я отхвърля с лека ръка. Обещах да помисля и да дам отговор в най-скоро време. Рудолф ме предупреди, че тъй като не съм съдружник, предложението ще трябва да бъде одобрено от Управителния съвет. Досега фирмата не бе и помисляла да дава подобен отпуск на някакъв си обикновен сътрудник.

Отчаяното желание на Рудолф да ме задържи не идваше от лична симпатия или нещо такова. Отделът за антитръстово законодателство бе буквално затрупан с работа и ни трябваха поне още двама старши сътрудници с опит не по-малък от моя. Напусках в ужасен момент, но това изобщо не ме вълнуваше. Фирмата имаше осемстотин адвокати. Все някак щяха да си намерят хора.

Миналата година им бях докарал близо седемстотин и петдесет хиляди долара. Затова закусвах сега в изисканата им столова и слушах набързо скроения план как да ме задържат. Звучеше съвсем разумно — да отделят годишната ми заплата и да я подхвърлят на бездомните или за някаква друга благотворителна кауза по мой избор, а след една година да си ме приберат обратно.

След като разнищихме идеята за платения отпуск, преминахме към най-спешните дела за момента. Докато съставяхме списък, на съседната маса седна Брейдън Чанс. Отначало той не ме забеляза. Наоколо закусваха още десетина съдружници, повечето от тях сами и задълбочени в сутрешните вестници. Опитах се да не му обръщам внимание, но накрая вдигнах очи и видях, че ме зяпа.

— Добро утро, Брейдън — високо изрекох аз.

Това го накара да подскочи, а Рудолф рязко вдигна глава да види какво става. Чанс мълчаливо кимна и изведнъж насочи цялото си внимание към препечената филийка.

— Познаваш ли го? — прошепна Рудолф.

— Виждали сме се — отвърнах аз.

При кратката ни среща в кабинета му Чанс бе попитал при кого работя. Дадох му името на Рудолф, но явно не се бе оплакал.

— Тъпанар — изрече Рудолф едва чуто.

Напълно споделях мнението му. Той прелисти бележника, моментално забрави за Чанс и продължи по задачите. Подир мен оставаха купища недовършена работа.

Неволно си помислих за Чанс и принудителното изваждане. Той изглеждаше мекушав, слабоват, с бледа кожа и фини черти на лицето. Не можех да си го представя как обикаля по улиците, оглежда изоставени складове, гъмжащи от скитници, и запретва ръкави, за да си свърши работата докрай. Но, разбира се, той не вършеше нищо подобно; за целта си имаше младши сътрудници. Чанс само седеше зад бюрото, наглеждаше канцеларската работа и взимаше хонорари по неколкостотин долара на час, докато Хектор Палма и другите като него трябваше да си цапат ръцете. Чанс обядваше и играеше голф с началството на „Ривър Оукс“; от съдружник друго не се и изискваше.

Той едва ли знаеше имената на хората, прогонени от склада на ТАГ и „Ривър Оукс“. Пък и защо да ги знае? Те бяха просто нарушители — незнайни, безименни и бездомни. Не бе отишъл да види как ченгетата ги изхвърлят от скромните жилища на заснежената улица. Но Хектор Палма навярно бе видял всичко от край до край.

Щом Чанс не знаеше имената на Лонта Бъртън и нейните деца, значи не бе открил връзката между изхвърлянето и тяхната смърт. Но не можех да бъда сигурен. Кой знае дали някой не му бе докладвал.

Час по-скоро трябваше да получа отговор на тези въпроси от Хектор Палма. Беше сряда. В петък напусках.

Рудолф приключи закуската в осем, тъкмо навреме за нова среща в кабинета си с някакви много важни персони. Аз се върнах зад бюрото и разлистих „Поуст“. На централно място бе поместена сърцераздирателна снимка на петте ковчега пред олтара заедно с подробен репортаж за църковната служба и демонстрацията след нея.

Имаше и редакционна статия — умело написан призив към всички нас, ситите и подслонените, да се замислим поне за миг колко жени като Лонта Бъртън има в нашия град. Те не можеха да изчезнат. Нямаше как да изметем от улиците тия несретници и да ги скрием нейде далеч от погледа си. Те живееха в стари коли, подслоняваха се в бараки, зъзнеха в първобитни шатри, спяха по пейките, чакаха за легла в претъпканите и нерядко опасни приюти. Споделяхме един и същ град; бездомните бяха част от нашето общество. Не им ли помогнехме, те щяха да стават все повече и повече. И да измират по нашите улици.

Изрязах статията, сгънах я и я прибрах в портфейла си.

* * *

Чрез мрежата от сътрудници успях да се свържа с Хектор Палма. Не би било разумно да го потърся направо; Чанс сигурно дебнеше наоколо.

Срещнахме се между книжните рафтове в библиотеката на третия етаж, далеч от телевизионни камери и недискретни очи. Хектор изглеждаше много разтревожен.

* * *

— Ти ли сложи оная папка на бюрото ми? — запитах аз без предисловия. Нямах време за общи приказки.

— Каква папка? — Той се огледа плахо, сякаш ни дебнеха наемни убийци.

— За принудителното изваждане по случая ТАГ — „Ривър Оукс“. Ти водеше делото, нали?

Той не знаеше какво съм успял да науча и кимна.

— Да, аз.

— Къде е досието?

Хектор измъкна една книга от рафта и се престори на унесен в съдържанието й.

— Чанс пази всички материали.

— В кабинета си ли?

— Да. Заключени в шкафа.

Разговаряхме почти шепнешком. Досега срещата не ме тревожеше, но неволно почнах да се озъртам. Ако някой ни видеше, моментално щеше да разбере, че сме замислили нещо.

— Какво има в досието? — запитах аз.

— Грозни истории.

— Разкажи ми.

— Имам жена и четири деца. Не искам да ме изхвърлят.

— Давам ти честна дума.

— Какво те е грижа? Нали напускаш.

Мълвата бе плъзнала бързо, но това не ме изненада. Често съм се чудил кой пуска повече клюки, адвокатите или секретарките им. Но май бяха младшите сътрудници.

— Защо сложи онази папка на бюрото ми? — запитах аз.

Той посегна с трепереща ръка за нова книга.

— Не знам за какво говориш.

Прелисти няколко страници, после отстъпи към края на рафта. Последвах го. Наоколо нямаше жива душа. Той спря и измъкна поредната книга; все още му се приказваше.

— Трябва ми досието — казах аз.

— Не е у мен.

— Тогава как да се добера до него?

— Ще трябва да го откраднеш.

— Чудесно. Откъде да намеря ключ?

За момент той се вгледа в лицето ми, опитвайки се да прецени доколко сериозно говоря. Накрая каза:

— Аз нямам ключ.

— Откъде взе списъка на изхвърлените?

— Не знам за какво говориш.

— Знаеш много добре. Ти го сложи на бюрото ми.

— Побъркал си се — каза Хектор и се отдалечи.

Очаквах да спре, но той продължи покрай лавиците, после отмина бюрото до входа и напусна библиотеката.

Макар че бях уверил Рудолф в противното, нямах никакво намерение да се изгърбвам от работа през последните три дни във фирмата. Вместо това натрупах върху бюрото купища документи, затворих вратата и с блажена усмивка се замислих за всичко, което оставях зад себе си. Край на трескавото надбягване с часовника. Край на бъхтенето по осемдесет часа на седмица само защото някой амбициозен колега може да е стигнал до осемдесет и пет. Край на покорството пред висшестоящите. Край на кошмарите, че може да ми затръшнат под носа вратата към заветната титла съдружник.

Позвъних на Мордекай и официално приех работата. Той се разсмя и шеговито подметна, че тепърва остава да намери пари за заплата. Започвах от понеделник, но Мордекай ме помоли да намина по-рано за предварителен инструктаж. Представих си обстановката в неговата кантора и се зачудих в кой от задръстените кабинети ще ме настанят. Сякаш имаше някакво значение.

Привечер взеха да наминават за сбогом мрачни приятели и колеги, убедени, че наистина съм се побъркал.

Изтърпях го стоически. Нали бях тръгнал да ставам светец…

* * *

Междувременно се оказа, че жена ми е ходила при адвокатка по бракоразводни дела, прочута с жестоката си ненавист към всякакъв вид съпрузи.

Прибрах се доста рано, около шест, но Клер вече ме чакаше. Кухненската маса бе отрупана със записки и компютърни разпечатки. Край тях лежеше включен калкулатор. Клер беше хладнокръвна и отлично подготвена. На свой ред попадах в засада.

— Предлагам да се разведем поради несходство на характерите — любезно започна тя. — Няма да се караме. Няма да си подхвърляме обвинения. Ще приемем неизбежното — с брака ни е свършено.

Замълча и изчака да кажа нещо. Нямаше смисъл да се правя на изненадан. Тя вече бе решила; каква полза от възражения? Трябваше също да се преструвам на хладнокръвен.

— Естествено — казах аз, като полагах усилия да прозвучи съвсем небрежно. Донякъде изпитвах облекчение, че най-сетне ще играем с открити карти. Но и ме стресна явното й нетърпение да се разведем.

За да не остане по-назад, тя описа срещата си с адвокатката Жаклин Хюм — подхвърли името като бомба и зачака реакция. После изреди многозначително всички нейни успехи и постижения.

— Защо нае адвокат? — прекъснах я аз.

— Искам да си осигуря защита.

— Смяташ, че иначе ще те измамя?

— Ти си адвокат. И аз искам адвокат. Това е.

— Ако не я беше наела, щеше да си спестиш куп пари — казах аз, опитвайки да говоря снизходително. В края на краищата ставаше дума за някакъв си развод.

— Но като я наех, се чувствам много по-спокойна.

И тя ми показа веществено доказателство номер едно — списък на общите финансови средства и влогове. Номер две бе предложение за подялбата им. Както можеше да се предполага, за нея трябваше да остане по-голямата част.

Имахме дванайсет хиляди долара в брой и тя искаше с половината да погаси заема за колата си. От останалото щях да получа две хиляди и петстотин. Изобщо не ставаше дума, че дължа за моята кола шестнайсет хиляди. Освен това искаше четирийсет от общите петдесет и една хиляди в инвестиционните фондове. За мен оставаха трохите.

— Не ми прилича на равна подялба — казах аз.

— Няма да е равна — отсече тя с твърдата самоувереност на човек, който току-що се е сдобил с питбул.

— И защо?

— Защото не съм забъркала аз тази каша.

— Значи аз съм виновен, така ли?

— Сега не говорим за вина. Разпределяме имуществото. По причини, известни само на теб, ти реши да се лишиш от деветдесет хиляди долара годишно. Защо трябва и аз да нося последствията? Моята адвокатка твърдо смята, че ще докаже на съда до какъв финансов провал ни доведоха твоите действия. Щом си решил да превърташ, твоя работа. Но не очаквай от мен да гладувам.

— Да бе, направо умираш от глад.

— Нямам намерение да се карам.

— И аз нямаше да имам, ако всичко оставаше за мен.

Чувствах се задължен да създам поне малко смут. Нямаше да има крясъци и обстрел с подръчни предмети. За сълзи и дума не можеше да става. Нито пък за злобни обвинения в изневяра или наркомания. Що за развод беше това?

По хирургически чист. Без да ми обръща и капка внимание, тя продължи със списъка, несъмнено подготвен от нейната адвокатка.

— Апартаментът е нает до края на юни и дотогава оставам тук. Това прави десет хиляди долара наем.

— Кога искаш да напусна?

— Колкото се може по-скоро.

— Чудесно.

Щом искаше да ме изпъди, нямаше да й се моля. Кой ли от двама ни щеше да прояви повече високомерие?

Едва се удържах да не изтърся някоя глупост от рода на: „Бързаш ли да настаниш някого?“ Искаше ми се да я разтърся, да зърна поне за миг пролука в ледената й броня. Ала вместо това хладнокръвно отвърнах:

— До края на седмицата ще напусна.

Тя премълча, но не личеше да е разстроена.

— Защо смяташ, че имаш право на осемдесет процента от спестяванията? — запитах аз.

— Не са осемдесет. Ще похарча десет хиляди за наем, три хиляди за режийни, две хиляди за анулиране на общите кредитни карти и освен това дължим шест хиляди долара данъци. Общо двайсет и една хиляди.

Веществено доказателство номер три бе пълен списък на имуществото, като се почне от хола, та чак до спалнята. И двамата не бихме си позволили да водим препирни за тигани и тенджери, тъй че подялбата беше съвсем справедлива. „Вземи каквото поискаш“ — повторих аз на няколко пъти, особено когато ставаше дума за кърпи и спално бельо. Изтънчено поспорихме около някои дребни предмети. За част от мебелите отстъпих не толкова от благородство, колкото от нежелание да се обременявам.

Исках телевизора и малко кухненски съдове. Ергенството изведнъж се стоварваше върху гърба ми и нямах представа как ще обзавеждам нова квартира. Колкото до Клер, тя вече от няколко часа живееше с проекти за бъдещето.

Но поне с вещите беше почтена. Приключихме досадния номер три и обявихме, че всичко е разделено поравно. Щяхме да подпишем временно споразумение, а след шест месеца да отидем в съда и законно да разтрогнем брака.

След всичко това не ни беше до приказки. Взех си палтото и излязох на дълга разходка по улиците на Джорджтаун, като се питах как може животът изведнъж да се промени до основи.

Всъщност крахът на нашия брак се приближаваше бавно, но неминуемо. Промяната в кариерата и на двама ни бе смъртоносният удар. Сега събитията се движеха стремглаво и нямаше как да ги спра.