Джон Гришам
Адвокат на улицата (24)

24

Отново трябваше да пия кафе с Руби. Когато пристигнах в осем без петнайсет, тя вече чакаше до вратата и ме посрещна с радост. Чудех се как може човек да е толкова весел, след като осем часа се е мъчил да дремне на задната седалка в някоя изоставена кола.

— Имаш ли понички? — запита тя, докато включвах лампите в приемната.

Почваше да й става навик.

— Ще видя. Заповядай, седни, докато направя кафе.

Разтършувах се из кухнята, измих кафеварката и потърсих нещо за ядене. Вчерашните понички бяха още по-корави, но не открих нищо друго. Зарекох се да купя пресни за в случай, че Руби реши да ме посети и утре. Имах предчувствие, че ще го стори.

Тя любезно гризна поничката оттук-оттам, като избираше по-меките части.

— Къде закусваш? — попитах аз.

— Обикновено не закусвам.

— А на обяд и вечеря?

— Обядвам при Наоми на Десета улица. За вечеря ходя в Калвинистката мисия на Петнайсета.

— Какво правиш през деня?

Тя отново се бе сгушила около чашката, опитвайки се да сгрее крехкото си тяло.

— Най-често стоя при Наоми.

— Колко жени има там?

— Не знам. Много. Грижат се за нас, но само през деня.

— Само бездомни жени ли приемат?

— Да, точно така. В четири затварят. Повечето жени си отиват в приютите, някои спят навън. Аз си имам кола.

— Знаят ли, че взимаш крек?

— Мисля, че знаят. Искат да ходя по сбирките за алкохолици и наркомани. Не съм само аз. Има и много други жени, ще знаеш.

— Друса ли се снощи? — запитах аз.

Думите сякаш отекнаха в ушите ми. Просто не можех да повярвам, че задавам подобен въпрос. Тя отпусна глава; очите й се затвориха.

— Кажи ми истината — настоях аз.

— Трябваше. Всяка вечер го правя.

Нямах намерение да я упреквам. Не бях сторил нищо, за да й потърся лечение. А въпросът не търпеше отлагане.

Тя помоли за още една поничка. Завих последната в станиол и налях още кафе. Руби каза, че закъснявала за нещо си при Наоми, и бързо излезе.

* * *

Походът започна с митинг за справедливост край сградата на Столичната община. Тъй като бе изтъкната фигура в света на бездомниците, Мордекай ме остави в навалицата и отиде да заеме място на трибуната.

Църковен хор в пурпурно-златисти одежди се подреди на стъпалата и огласи околностите с бодри химни. Стотици полицаи се мотаеха напред-назад по улицата, а по-надолу бариерите им спираха колите.

От ОТН бяха обещали да пратят поне хиляда души и пехотата им пристигна групово — дълга, внушителна, безредна колона от горди бездомници. Разбрах за тяхното идване далеч преди да ги видя, защото отлично репетираните им възгласи се чуваха от няколко пресечки разстояние. Когато изникнаха иззад ъгъла, телевизионните оператори се втурнаха да ги посрещнат.

Демонстрантите се струпаха пред общината и започнаха да размахват плакати, повечето от които си бяха чиста самодейност, изписани и изрисувани на ръка:

ПРЕКРАТЕТЕ УБИЙСТВАТА

СПАСЕТЕ ПРИЮТИТЕ

ИМАМ ПРАВО НА ЖИЛИЩЕ

РАБОТА, РАБОТА, РАБОТА.

Лозунгите се люшкаха над главите им, а те подскачаха в такт със скандирането и религиозните химни.

Край бариерите спряха църковни автобуси и разтовариха още стотици хора, мнозина от които не приличаха на бездомни. Бяха добре облечени богомолци, почти изключително жени. Тълпата бързо растеше, свободното място около мен намаляваше. Не познавах никого освен Мордекай. София и Ейбръхам бяха някъде из тълпата, но не ги виждах. Събитието бе обявено като най-масовата демонстрация на бездомници през последните десет години и наречено Шествието на Лонта.

Снимката на Лонта беше увеличена и отпечатана на безброй големи плакати с черни рамки, а под лицето й се тъмнееха злокобните думи:

КОЙ УБИ ЛОНТА?

Чевръсти доброволци ги раздаваха из тълпата и скоро те станаха най-търсените дори и сред хората от ОТН, които си носеха свои. Лицето на Лонта се люшкаше и подскачаше над човешкото множество.

Самотна сирена отекна в далечината и започна да се приближава. Черна катафалка с полицейска охрана мина през бариерите и спря сред навалицата точно срещу Столичната община. Задната врата се отвори. Шестима бездомници измъкнаха черен ковчег, вдигнаха го на рамене и се приготвиха да тръгнат начело на шествието. Други мъже поеха още четири ковчега със същия цвят, но много по-малки.

Човешкото море се разцепи; траурната процесия бавно тръгна към стъпалата, където хорът бе подхванал толкова тъжен реквием, че едва не се просълзих. Това бе символично погребално шествие. Един от малките ковчези представляваше Онтарио.

Моментът бе драматичен и камерите се струпаха около трибуната, за да запечатат всяка тържествена крачка на процесията. През следващите четирийсет и осем часа щяха непрекъснато да я показват в телевизионните новини.

Положиха ковчезите на стъпалата един до друг — този на Лонта в средата, върху малък шперплатов подиум, само на няколко крачки под трибуната, където стоеше Мордекай. Фотографи и оператори дълго ги снимаха от всеки възможен ъгъл, сетне започнаха речите.

Митингът се ръководеше от един активист, който най-напред благодари на всички организации, помогнали за провеждането на похода. Списъкът бе внушителен, поне на дължина. Докато ораторът бързо изреждаше имената, аз приятно се изненадах от внушителната бройка приюти, мисии, кухни, коалиции, медицински клиники, правни консултации, църкви, центрове, инициативни групи, професионални курсове, програми за борба срещу наркоманията и дори неколцина държавни служители — всички те бяха допринесли в една или друга степен за събитието.

При толкова мощна подкрепа как изобщо можеше да има бездомници?

Следващите шестима оратори отговориха на този въпрос. Най-напред недостиг на необходимото финансиране, след това съкращения на бюджета, оглушало правителство, сляпа община, липса на състрадание у заможните, все по-консервативна съдебна система и тъй нататък, и тъй нататък. Изредиха още много причини.

Всеки следващ оратор въртеше все тая плоча с изключение на Мордекай, който взе пумата пети поред и накара тълпата да стихне с разказа си за сетните часове на семейство Бъртън. Когато описа преповиването на бебето, вероятно последно в краткия му живот, над множеството се възцари мъртвешка тишина. Не се чуваше нито кашлица, нито шепот. Взирах се към ковчезите, сякаш бебето наистина лежеше в един от тях.

С бавен, плътен и звучен глас Мордекай продължи да разказва как след това петимата напуснали приюта. Върнали се на улицата, сред виелицата, където им оставали само още няколко часа живот. Оттук нататък Мордекай взе да борави с фактите доста свободно, защото никой нямаше точна представа какво се е случило. Знаех, че си измисля, но това изобщо не ме интересуваше. Цялата тълпа слушаше разказа му като омагьосана.

Когато описа как в последните мигове са се сгушили един до друг, опитвайки се да съхранят топлината, жените наоколо се разплакаха.

Обзеха ме егоистични мисли. Щом този човек, моят приятел и колега, можеше да омае многохилядна тълпа от трийсетина метра разстояние, то какво ли би сторил с дванайсет съдебни заседатели само на крачка от него?

В този миг осъзнах, че делото „Бъртън“ изобщо няма да стигне до съд. Нито един здравомислещ защитник не би допуснал Мордекай Грийн да се развихри пред чернокожи съдебни заседатели в този град. Ако предположенията ни бяха верни и успеехме да ги докажем, просто нямаше да има процес.

След час и половина речи тълпата бе нетърпелива да потегли на демонстрация. Хорът отново запя, мъжете вдигнаха ковчезите и поведоха шествието. Подир тях тръгнаха лидерите, между които крачеше и Мордекай. Всички останали ги последваха. Някой ми подаде плакат със снимката на Лонта и аз го вдигнах високо над главата си.

Хората от елита не ходят по митинги и демонстрации; техният свят е безопасен и чист, в него действат закони, предназначени да съхранят щастието им. Никога преди не бях излизал да протестирам; пък и за какво ли? Докато отминахме първите две-три пресечки, ми бе някак странно да крача сред тия човешки маси и да издигам над главата си пръчка със снимката на двайсет и две годишна негърка, родила четири незаконни деца.

Но вече не бях човекът отпреди няколко седмици. Дори и да исках, нямаше как да се върна назад. Миналото ми бе посветено на парите, вещите и общественото положение — пороци, от които сега се срамувах.

Малко по малко се отпуснах и демонстрацията започна да ми доставя удоволствие. Скандирах заедно с бездомниците, размахвах и люшках плаката си в пълен синхрон с тях и дори се опитвах да пея техните химни, макар да не знаех и думичка. Наслаждавах се на своя пръв граждански протест. Знаех, че няма да е последен.

Докато пъплехме към Капитолийския хълм, от двете страни ни охраняваха полицейски кордони. Демонстрацията бе отлично замислена и поради мащабите си привличаше хорското внимание по целия път. Най-сетне ковчезите бяха положени върху стъпалата на Капитолия. Струпахме се около тях, сетне изслушахме нова серия пламенни речи от активисти на организациите за граждански права и от двама конгресмени.

Нещата започваха да се повтарят; стигаше ми за днес. Моите бездомни братя си нямаха работа; аз обаче бях поел трийсет и един случая от понеделник насам. Трийсет и един съвсем истински клетници чакаха да им осигурявам купони за безплатна храна, да намирам квартири, да подавам молби за развод, да оспорвам криминални обвинения, да търся неполучени заплати, да ги спасявам от наркотиците, изобщо да щракна с пръсти и изведнъж да въдворя справедливост. В досегашната си кариера рядко бях имал лични срещи с клиентите. Но на улицата нещата стояха другояче.

Купих си евтина пура от една будка и се отправих към работното си място.