Джон Гришам
Адвокат на улицата (17)

17

Заключих се в кабинета. Кантората бе по-студена, отколкото в събота. Бях с дебел пуловер, кадифени панталони и вълнени чорапи. Седнах да изчета вестника с две чаши горещо кафе на бюрото пред мен. Сградата имаше отоплителна система, но не ми се искаше да бърникам из нея.

Най-много ми липсваше креслото — коженото тежкарско кресло, което можех да движа, въртя и накланям както си искам. Сега разполагах само с някакъв мизерен стол, почти като ония сгъваеми недоносчета, дето хората ги взимат под наем за сватби. Личеше, че е неудобен дори за съвсем здрав човек, а в сегашното ми окаяно състояние беше същински уред за изтезания.

Бюрото беше очукано и вехто, взето навярно от някое изоставено училище; представляваше нещо като масивен сандък с по три чекмеджета от двете страни, които дори можеха да се отварят, макар и не без усилие. Двата стола за клиенти отсреща си бяха направо сгъваеми — единият черен, другият в зеленикав оттенък, какъвто не бях виждал никога през живота си.

Недокосвана от десетилетия, гипсовата мазилка по стените бе придобила блед лимоненожълт цвят. Осейваха я пукнатини; паяци бяха обсебили ъглите и тавана. Единствената украса бе рамка с плакат, призоваващ на демонстрация за правосъдие през юли 1988 година.

Подът беше от стари дъбови дъски, леко изгладени по ръбовете, което подсказваше, че преди години по тях са стъпвали доста хора. Някой го бе помел наскоро и метлата още стоеше в ъгъла заедно с парцал за бърсане — дискретен намек, че отсега нататък чистотата е моя грижа.

О, какво падение! Ако скъпото ми братле Уилям можеше да види как седя разтреперан в неделя зад жалкото си бюро и гледам напуканата мазилка, как съм се заключил, за да не ме обере някой потенциален клиент, сигурно щеше да ме обсипе с тъй сочни и колоритни ругатни, че бих се почувствал длъжен да ги запиша за идните поколения.

Нямах представа как ще реагират родителите ми. Скоро трябваше да ги изненадам с неприятната вест за промяната в работата и семейното си положение.

Мощни удари по вратата ме стреснаха едва ли не до смърт. Скочих на крака и се зачудих какво да правя. Дали уличните отрепки не идваха да ме очистят? Докато отивах към входа, ударите се подновиха и видях, че някой се мъчи да надзърне през решетките и дебелото стъкло на вратата.

Беше Бари Нузо, разтреперан и бързащ да намери убежище. Дръпнах множеството резета и го пуснах да влезе.

— Ама че дупка! — любезно заяви той още от пръв поглед, докато заключвах отново.

— Малко е старомодно, нали? — рекох аз, все още изненадан от посещението му. Чудех се какво ли е намислил.

— Каква кочина!

Гледката като че го развесели. Той бавно свали ръкавиците си и заобиколи бюрото на София, като внимаваше да не докосва камарите папки — всяко непредпазливо движение би предизвикало същинска лавина.

— Икономисваме от режийни, та да остане повечко за нас — казах аз.

Това бе стара шега в „Дрейк и Суини“. Съдружниците вечно мърмореха за режийните, но същевременно не пропускаха сгоден случай да обновят кабинетите си.

— Значи си дошъл заради парите? — запита той все тъй насмешливо.

— Разбира се.

— Ти си полудял.

— Не, просто открих призванието си.

— Сигурно и гласове чуваш.

— Затова ли дойде? Да ми кажеш, че съм се побъркал?

— Обадих се на Клер.

— И какво ти каза?

— Че си се изнесъл.

— Вярно. Ще се развеждаме.

— Какво те е разкрасило така?

— Въздушната възглавница.

— А, да. Бях забравил. Чух, че не било сериозно, само сплескани ламарини.

— Вярно. Колата е на хармоника.

Той преметна палтото си на единия стол, но веднага побърза да се наметне отново.

— И парното ли не плащате заради режийните?

— А, плащаме го от време на време.

Той обиколи да надникне из страничните канцеларии. Накрая запита:

— Кой плаща за всичко това?

— Един благотворителен тръст.

— Трябва да е доста закъсал, а?

— И няма изгледи да се оправи.

— Как ти хрумна да дойдеш тук?

— Заради Мистър. Тия хора са били негови адвокати.

— Добрият стар Мистър — промърмори Бари. За момент спря да се оглежда и заби поглед в стената. — Смяташ ли, че щеше да ни убие?

— Не. Просто никой не му е обръщал внимание. Нали беше някакъв си бездомник. Искаше да го изслушаме.

— Искаше ли ти се да го нападнеш?

— Не, но много се чудех дали да не му грабна пищова и да застрелям Рафтър.

— Трябваше да го сториш.

— Следващия път непременно.

— Имаш ли кафе?

— Да. Заповядай, седни.

Не исках Бари да ме последва в кухнята, защото не беше за гледане. Намерих чашка, измих я набързо и сипах кафе. Поканих го в кабинета си.

— Приятно местенце — каза той, след като се огледа.

— Тук се правят големите удари — гордо отвърнах аз.

Седнахме от двете страни на бюрото и столовете изскърцаха, готови да се разпаднат.

— За това ли мечтаеше като студент? — запита той.

— Вече не помня ония години. Прекалено дълго се занимавах с надписване на сметки.

Най-сетне той ме погледна сериозно, без следа от насмешка. Колкото и да бе отвратително, неволно помислих, че може да носи скрит микрофон. Нали ми бяха пратили Хектор с жици под ризата; защо да не сторят същото и с Бари? Той едва ли би приел доброволно, но можеха да го притиснат. Аз бях враг номер едно.

— Значи си дошъл тук да разпитваш за Мистър? — каза Бари.

— Вероятно.

— И какво узна?

— На глупак ли се правиш, Бари? Какво става във фирмата? Изровихте ли вече бойната брадва? Кога смятате да ме скалпирате?

Той обмисли внимателно думите ми, отпи глътка кафе и едва не я изплю.

— Това кафе е отвратително.

— Поне е топло.

— Съжалявам за Клер.

— Благодаря, но предпочитам да не говоря на тази тема.

— Изчезнало е досие, Майкъл. По всичко личи, че ти си го взел.

— Кой знае, че си тук?

— Жена ми.

— Фирмата ли те праща?

— Нищо подобно.

Повярвах му. Бяхме приятели от седем години, понякога в пълния смисъл на думата. Но обикновено от работа не ни оставаше време за дружба.

— Защо смятат, че съм аз?

— Папката има нещо общо с Мистър. Ти си ходил при Брейдън Чанс, настоявал си да я видиш. Забелязали са те край кабинета му през нощта, когато е изчезнала. Има доказателства, че някой ти е дал подправени ключове.

— Това ли е всичко?

— Да, ако не броим отпечатъците.

Престорих се на изненадан.

— Отпечатъци ли?

— Навсякъде. По вратата, по ключа на лампата, по шкафа. Идеални отпечатъци. Бил си там, Майкъл. Взел си папката. Какво ще правиш с нея сега?

— Какво точно знаеш за досието?

— Мистър е бил изгонен от наши клиенти. Заради само — настаняване. После човекът е превъртял. Дойде да ни по бърка от страх и ти едва не загина. Сега страдаш от нервна криза.

— Това ли е всичко?

— Това ни казаха.

— Кой го каза?

— Едрите риби. В петък получихме циркуляр — цялата фирма, от адвокатите и секретарките до последния архивар. Уведомяваха ни, че е изчезнало досие, че ти си заподозрян и никой от фирмата не бива да влиза в какъвто и да било контакт с теб. В момента нямам право да съм тук.

— Няма да те издам.

— Благодаря.

Не знаех дали Брейдън Чанс е открил връзка между изхвърлянето и Лонта Бъртън, но определено не беше такъв човек, че да го сподели с някой друг. Дори и с останалите съдружници. Бари казваше истината. Навярно смяташе, че се интересувам от досието само заради Девън Харди.

— Тогава защо си тук?

— Защото съм ти приятел. В момента е истинска лудница. Боже мой, в петък из службата обикаляха ченгета, представяш ли си? Миналата седмица бяхме заложници и дойдоха щурмовите отряди. А сега сам си надяваш примката. Пък и тая история с Клер. Слушай, защо не вземем да пратим всичко по дяволите? Дай да отпратим нанякъде за една-две седмици. С жените.

— Накъде?

— Не знам. Все едно. Нейде по островите.

— И каква полза?

— Ако не друго, поне да се стоплим малко. Да поиграем тенис. Да се наспим като хората. Да си възвърнем силите.

— На разноски на фирмата?

— На мои разноски.

— Клер отпада. Всичко свърши, Бари. Дълго протакахме, но вече наистина свърши.

— Добре. Да тръгнем тогава сами.

— Нали не биваше да общуваш с мен?

— Имам идея. Мисля, че мога да поговоря сериозно с Артър. Да разчепкаме цялата работа. Ти връщаш папката, забравяш какво е имало в нея, фирмата ти прощава и също забравя. Двамата с теб заминаваме да играем две седмици тенис на Мауи, после се връщаш в разкошния кабинет, където ти е мястото.

— Наредили са ти да дойдеш, нали?

— Не. Кълна ти се.

— Няма да стане, Бари.

— Обясни ми защо. Моля те.

— Адвокатската работа далеч не е само да надписваш сметки и да трупаш пари. Защо се държим като скъпо платени курви? Писна ми, Бари. Искам да върша нещо достойно.

— Говориш като първокурсник.

— Точно така. Избрахме тази професия, защото смятахме, че правото е нещо възвишено. Че като сме адвокати, ще можем да вършим велики дела, ще се борим срещу неправдата и социалното зло. Някога бяхме идеалисти. Защо да не си го припомним?

— Заради ипотеките.

— Не те агитирам. Ти имаш три деца; добре поне, че ние с Клер не сторихме тая глупост. Мога да си позволя някое дребно безумство от време на време.

Мълчаливият радиатор в ъгъла изведнъж изсъска и задрънча. Гледахме го с надеждата да лъхне топлинка. Измина една минута. После втора.

— Те ще те смажат, Майкъл — каза той, продължавайки да се взира в радиатора с невиждащ поглед.

— Те? Искаш да кажеш „ние“.

— Да. Фирмата. Не може да крадеш досиета. Помисли за клиента. Клиентът очаква от нас да опазваме тайните му. Изчезне ли досие, фирмата няма друг избор, освен да си го върне на всяка цена.

— Ще предявят ли обвинение?

— Вероятно. Побеснели са, Майкъл. И не ги осъждам. Освен това смятат да предприемат дисциплинарни мерки чрез адвокатския съюз. Нищо чудно да те лишат от права. Рафтър вече работи по въпроса.

— Жалко, че Мистър не се прицели малко по-ниско.

— Няма да ти простят.

— Фирмата има какво да губи. Аз не.

Бари ме огледа замислено. Не знаеше какво има в папката.

— Значи не е само Мистър? — запита той.

— Далеч не само той. Фирмата жестоко е оплела конците. Заядат ли се с мен, аз пък ще се заям с тях.

— Не можеш да ползваш откраднато досие. Нито един съд в страната няма да го приеме за веществено доказателство. И представа си нямаш от наказателни дела.

— Нищо, ще се науча. Кажи им да си траят. Не забравяй, разполагам с досието, а вътре е цялата мръсотия.

— Става дума за някакви си скитници, Майкъл.

— Не е толкова просто. Някой трябва да хване Чанс за гушата и да изкопчи истината. А на Рафтър кажи добре да си подготви домашното, преди да е измътил някое недоносче. Повярвай ми, Бари, излезе ли нещо наяве, ще гръмне по първите страници. Всички до един ще се изпокриете в миша дупка.

— Значи предлагаш примирие? Ние не те закачаме, ти покриваш папката.

— Поне засега. Не гарантирам нищо за другата или по — другата седмица.

— Защо не поговориш с Артър? Мога да ти посреднича. Нека се съберем тримата в някоя стая, да врътнем ключа и да изгладим нещата.

— Късно е. Хората вече са мъртви.

— Мистър сам си го изпроси.

— Има и други.

Нямаше смисъл да казвам повече. Макар че ми беше приятел, той щеше да преповтори целия разговор пред началството.

— Би ли ми обяснил? — запита Бари.

— Не мога. Поверително е.

— Странно обяснение от адвокат, който краде досиета.

Радиаторът хриптеше, бълбукаше и беше по-лесно да го гледаме, отколкото да говорим. И двамата не искахме да изтърсим неща, за които по-късно щяхме да съжаляваме.

Той попита за другите от кантората. Описах му ги накратко.

— Невероятно — повтори той на няколко пъти.

Преди да си тръгне, запита от прага:

— Ще се чуваме ли от време на време?

— Непременно.