Клифърд Саймък
Резерватът на таласъмите (25)

25

Драконът се разположи върху стената на замъка, многоцветното му тяло блестеше на слънцето. Далече долу, в долината, река Уисконсин, синя като забравено лятно небе, течеше между бреговете, покрити с пламтящи гори. От двора на замъка се носеше шум от весел пир, тъй като таласъмите и тролите, оставили за момента враждата настрана, пиеха Октомврийска бира, удряха халби в масата, донесена от големия коридор, и пееха древни песни, съчинени много преди да е имало такова нещо като Човека.

Максуел седна върху един дълбоко потънал в земята камък и се загледа в долината. На десетина крачки от него склонът се пресичаше от дълга повече от десетина стъпки урва, и в края на тази урва растеше изкривен кедър, изкривен от ветровете, вили в долината от несметни години, кората му беше като посипана със сребрист прах, листата му — светлозелени и благоуханни. Дори оттам, където седеше, Максуел можеше да долови острия им аромат.

Всичко мина добре, каза си той. Няма го Артефакта, за да го заменят за знанията на кристалната планета, но има дракон и той в крайна сметка вероятно е това, което хората от Кристалната планета са искали. Но дори и да не се окаже така, колесатите загубиха, а в края на краищата това може да е по-важно и от получаването на знанията.

Всичко мина добре. По-добре, отколкото можеше да се очаква. Само дето сега всички му са обидени. Карол му се сърдеше, защото каза на Харлоу да иде и да ритне Силвестър, а на нея да млъкне, О’Тул — защото го изостави на Силвестър и после го принуди да отстъпи пред тролите. Най-вероятно Харлоу още се палеше заради развалената сделка за Артефакта и заради изпочупените отломки в музея. Но може би фактът, че му връща Шекспир, ще компенсира нещо. А съществуваше, разбира се, и Дрейтън, който сигурно още искаше да му задава въпроси, и Лонгфелоу от Ректората, на когото никога не би се харесал, независимо какво се е случило.

Понякога, каза си той, не си струва толкова да се притесняваш, да се бориш за нещо. Но, изглежда, само такива като Нанси Клейтън успяват да постигнат това — празноглавата Нанси със знаменитите си гости и легендарните вечеринки.

Нещо го докосна и той се обърна да види какво е. Силвестър протегна грубия си, остър като ренде език и започна да го ближе.

— Остави — каза Максуел. — Този твой език може да свали кожата на човека.

Силвестър измърка доволно, настани се до Максуел и се облегна в него. Двамата седяха и гледаха вторачени долината.

— Лесно си живееш ти — рече Максуел на тигърчето. — Нямаш проблеми. Няма за какво да се тревожиш.

Камъните изхрущяха под нечии крака. Един глас каза:

— Задигнал си ми саблезъбия. Може ли да седна и аз с теб да му се порадвам?

— Разбира се, седни — отвърна Максуел. — Ще се преместя. Мислех, че не искаш вече да разговаряш с мен.

— Там, долу, беше отвратителен — рече Карол — и не ми хареса. Но сигурно е трябвало да си такъв.

Черен облак кацна в кедъра, да си отпочине. Карол ахна и се сгуши в Максуел. Той я прегърна:

— Няма нищо. Това е само един Банши.

— Но той няма тяло. Няма лице. Просто облак.

— В това няма нищо странно — каза й Банши. — Такива сме ние двамата, които останахме. Големи мръсни пачаври, развяващи се в небето. Не се страхувайте, защото този, другият човек, е наш приятел.

— На третия не бях приятел — възрази Максуел — нито аз, нито човешкият род. Той ни предаде на колесатите.

— И все пак ти седя при него, когато никой друг не искаше.

— Да, седях. Редно е да го направиш дори за най-лошия си враг.

— Тогава мисля — продължи Банши, — че ще можеш да разбереш някои неща. В крайна сметка колесатите бяха от нашите, още са от нашите, може би. Старите връзки трудно се късат.

— Струва ми се, разбирам. Какво мога да направя за теб?

— Дойдох само да ти кажа — обясни му Банши, — че мястото, което ти наричаш „кристалната планета“, е известено.

— И си искат дракона ли? — попита Максуел. — Трябва да ни дадеш координатите.

— Координатите ще се дадат на Транспортния център. Трябва да отидете там, ти и още много други, за да пренесете знанията. А драконът ще остане на Земята, тук, в резервата на таласъмите.

— Не разбирам — рече Максуел. — Те искаха…

— Артефакта — прекъсна го Банши, — за да освободят дракона. Много дълго стоя затворен.

— Още от Юрския период — каза Максуел. — Съгласен съм, много дълго е бил там.

— Не предвиждахме да е толкова продължително — обясни Банши. — Вие го преместихте, преди да успеем да го освободим, и ние го мислехме за загубен, Артефакта трябваше само да го предпази и скрие, докато се установи колонията на Земята, докато тя бъде в състояние да го закриля.

— Да го закриля ли? А защо му е била нужна закрила?

— Защото — отвърна Банши, — той е последният представител на своя род и затова е много ценен. Той е последният от… трудно ми е да се изразя… вие имате същества, които наричате котки и кучета, нали?

— Да — каза Карол. — Ето тук при нас едно от тях.

— Любими домашни животни — продължи Банши — и дори много повече от любими животни. Същества, които са кръстосвали Земята заедно с вас още от най-ранните дни на вашата история. Драконът е любимото животно, последното любимо животно на съществата от кристалната планета. Те остаряват, скоро ще умрат. Не могат да оставят своя любимец, без да се погрижат за него. Трябва да го предадат в любящи ръце.

— Таласъмите ще се погрижат за него — рече Карол.

— И тролите, и феите и всички останали. Ще се гордеят с него. Страшно ще го разглезят.

— И хората ли?

— И хората — отвърна Карол.

Не видяха как си отиде. Но него вече го нямаше. Нямаше дори една мръсна пачавра, развяваща се в небето. Дървото се извисяваше празно.

Любимо домашно животно, помисли си Максуел. Не бог, а обикновено любимо животно. И все пак сигурно не е толкова просто, както изглежда. Когато хората за пръв път направиха биомеханизмите, какво създадоха? Не други хора, поне в началото, не добитък, не роботи, построени с определена цел. Създадоха галени домашни животни.

Карол се раздвижи на ръката му.

— За какво мислиш, Пит?

— За среща — каза Максуел. — Да, струва ми се, мислех за една вечеря с теб. Веднъж отидохме, но нищо не излезе. Би ли желала да опитаме пак?

— В „Прасето и свирката“ ли?

— Ако искаш.

— Без Уп и Духа. Без никакви скандалджии.

— Но със Силвестър, разбира се.

— Не — каза тя. — Само ние двамата. Силвестър ще стои у дома. Време му е да се научи.

Станаха от камъка и тръгнаха обратно към замъка.

Силвестър погледна нагоре към настанилия се върху стената на замъка дракон и изръмжа.

Драконът отпусна глава върху змиевидната си шия и го погледна в очите. И му показа дългия си разклонен език.