Клифърд Саймък
Резерватът на таласъмите (20)

20

Когато Максуел излезе от сградата на Времето, звездите вече се показваха и подухваше хладният нощен вятър. Големите брястове — скупчена грамада сгъстяващ се мрак, закриваха светлините от прозорците на зданието отсреща.

Максуел потрепера, вдигна яката на сакото около врата си и бързо слезе по стълбите към тротоара, встрани от алеята. Навън имаше малко хора.

Разбра, че е гладен. Не беше ял от сутринта. А да мисли за глада, когато и последната надежда е разбита, му се струваше смешно. Беше не само гладен, но и без покрив, защото, ако се надяваше да избяга от репортерите, не трябваше да се връща при Уп. Макар че вече нямаше причини да ги отбягва. Нямаше нито да загуби, нито да спечели, ако им разкаже историята си. Но потрепера при тази мисъл, при мисълта за недоверчивия израз, който ще придобият лицата им, за въпросите, които ще му задават и за ироничния стил, който после най-вероятно ще употребят при описанието на случая.

Стигна тротоара и за миг застана, без да може да реши в каква посока да тръгне. Напразно се опитваше да си спомни къде би намерил кафене или ресторант, при това непосещавани от онези от факултета, които биха го познали. Тази вечер, повече от всяка друга, изпитваше отвращение към въпросите.

Нещо изшумоля зад него, той бързо се обърна и застана лице в лице с Духа.

— О, ти си тук — каза той.

— Чаках те — отвърна Духа. — Много се забави.

— Отначало Шарп беше зает. После се разприказвахме.

— Свърши ли нещо?

— Нищичко. Артефакта е продаден и платен. Утре колесатият ще си го измъкне. Страхувам се, че това е краят. Можех да се опитам да посетя Арнолд довечера, но няма смисъл. Не, вече няма.

— Уп ни е запазил маса. Сигурно си гладен.

— Умирам от глад — отвърна Максуел.

— Тогава да те водя.

Свърнаха по алеята, отпред вървеше Духа, заизвиваха през задни улици и вътрешни дворове и този път се видя необикновено дълъг за Максуел.

— Едно място, където никой няма да те види — обясни Духа. — А храната е добра и уискито евтино. Уп настоя.

Най-после стигнаха заведението, спуснаха се по желязно стълбище към сутерена. Максуел бутна вратата. Вътре беше почти тъмно. Някъде отзад се носеше миризма на готвено.

— Тук се сервира по домашному — каза Духа. — Слагат го на масата и всеки сам си взема. Уп е във възторг от начина на обслужване.

От една маса в задната част се надигна масивната фигура на Уп. Махна им с ръка. В помещението, както забеляза Максуел, имаше само още пет-шест души.

— Ето тук — извика Уп. — Ще ви запозная с някого.

Следван от Духа, Максуел прекоси помещението. От масата Карол вдигна лице към него. И още едно лице го погледна — брадато, призрачно, лицето на някого, когото Максуел чувствуваше, че познава.

— Гостът ни тази вечер — рече Уп, — Маестро Уилям Шекспир.

Шекспир стана и подаде ръка на Максуел. Под брадата му блеснаха в усмивка бели зъби.

— Щастлив съм да попадна в такава неизискана и буйна компания.

— Поетът мисли да остане тук — обясни Уп, — Да се настани при нас.

— Не, не поетът — запротестира Шекспир. — Не искам да ме наричате така. Аз съм само един честен занаятчия и търговец на вълна.

— Неволна грешка — увери го Уп. — Така сме свикнали.

— Да, да, разбирам — каза Шекспир. — Една грешка, която жестоко те преследва…

— Как така да остане при нас? — Максуел хвърли бърз поглед към Уп. — А знае ли Харлоу, че е тук?

— Мисля, не — отвърна Уп. — Постарахме се да не знае.

— Измъкнах им се — усмихна се Шекспир, доволен от себе си. — Но с помощ, за която съм благодарен.

— Помощ ли? — запита Максуел. — Обзалагам се, че е имало помощ. Ах, вие, клоуни, няма ли най-сетне да се научите…

— Престани, Пит — намеси се Карол. — Мисля, че беше много благородно от страна на Уп. Ето, бедният човек е дошъл от друга епоха, иска да види как живеят хората и…

— Да седнем — предложи Духа на Максуел. — Имаш вид на човек, който добре би си сръбнал.

Максуел седна до Шекспир, а Духа зае стола от другата му страна. Уп вдигна бутилката и му я подаде.

— Хайде — подкани го той. — Без церемонии, чаша не ти трябва. Не сме в официален кръг.

Максуел наклони бутилката към устата си и тя забълбука. Шекспир го наблюдаваше с възторг и когато я свали, му каза:

— Мога само да се възхищавам на силата на Духа Ви. Опитах една глътка, направо ме изгори.

— След време ще свикнете — каза Максуел.

— А тази бира тук — продължи Шекспир и пипна с пръст една преполовена бутилка — ето нещо вкусно за гърлото, приятно за стомаха.

Силвестър се промъкна зад стола на Шекспир, притисна се в Максуел и сложи глава на коленете му. Максуел го почеса зад ушите.

— Пак ли те безпокои тоя саблезъб? — попита Карол.

— Ние със Силвестър сме другари — каза й Максуел. — През битки сме минали заедно. Снощи, ако си спомняш, се заловихме с колесатия и го победихме.

— Имате весел израз на лицето — обърна се Шекспир към Максуел. — Предполагам, работата, която Ви задържа досега, е потръгнала благополучно за Вас.

— Работата въобще не потръгна — рече Максуел. — Единствената причина за веселия ми вид е, че се намирам в такава хубава компания.

— Искаш да кажеш, че Харлоу отхвърли предложението ти! — избухна Уп. — И няма да ти даде един-два дни време.

— Нищо друго не можеше да направи — обясни Максуел. — Вече му е платено и утре колесатият ще извози Артефакта.

— Имаме средство — обяви мрачно Уп — да го накараме да промени решението си.

— Вече не — продължи Максуел. — Сега той не може да се оттегли. Сделката е сключена. Няма да върне парите, няма да наруши дадената дума. И ако сте си наумили това, за което аз си мисля, ще му е нужно само да отмени лекцията и да възстанови парите от билетите.

— Мисля, че си прав — съгласи се Уп. — Не знаехме, че сделката е стигнала дотам. Смятахме да заздравим малко позициите си в преговорите.

— Направихте всичко възможно, и аз ви благодаря.

— Решихме — продължи Уп, — че ако успеем да спечелим ден-два, после ще можем заедно да тръгнем към хълма, ще се вмъкнем при Арнолд и ще му обясним нещата направо. Но сега, мисля, всичко е свършено… Затова пий и подай на мен.

Максуел пи отново и му подаде бутилката. Шекспир свърши бирата си и бухна шишето в масата. Карол взе бутилката от Уп и наля два инча в чашата си.

— Не ме интересува вашето поведение — каза тя, — но аз няма да се държа като абсолютна варварка. Настоявам да пия от чаша.

— Бира! — извика Уп. — Още бира за благородния ни гост.

— Благодаря, сър — каза Шекспир.

— Откъде намери този нощен приют? — запита Максуел.

— Познавам повечето затънтени места в университетския град — отвърна Уп.

— Точно такова ни трябваше — обади се Духа. — Институтът „Време“ ще започне да претърсва за приятеля ни. Каза ли ти Харлоу, че е изчезнал?

— Не. Изглеждаше ми наежен. Спомена, че се безпокои, но не се издаде. Той е от тия, дето могат да седят на ръба на изригващ вулкан, без да им мигне окото. А какво става с репортерите? Още ли държат под прицел колибата?

Уп поклати глава отрицателно.

— Но ще се върнат. Трябва да ти намерим друго място за спане.

— Струва ми се, вече мога да се срещна с тях — рече Максуел. — Все някой ден тази история трябва да се разкаже.

— Ще те разкъсат на парчета — предупреди Карол. — А Уп ми съобщи, че си без работа и Лонгфелоу ти е сърдит. Няма да устоиш на лоша популярност в пресата точно сега.

— Всичко това всъщност няма значение — обясни й Максуел. — Единственият проблем е каква част от истината да им разкажа.

— Всичката — намеси се Уп. — Разкрий им нещата докрай. Нека Галактиката научи какво точно е загубила.

— Не! Харлоу ми е приятел. Не мога да направя нещо, което ще го засегне.

Сервитьорът донесе бутилката бира и я сложи на масата.

— Една бутилка! — вбеси се Уп. — Какво искаш да кажеш, само една бутилка? Връщай се и донеси една каса. Приятелят ни тук е прежаднял.

— Не ми поръчахте — рече сервитьорът. — Откъде да знам.

И той се върна обратно, за да донесе още бира.

— Вашето гостоприемство — заговори Шекспир — е безупречно. Но се страхувам, че съм ви се натрапил в момент на неприятности.

— Неприятности, да — каза му Духа, — но не сте ни се натрапили. Радваме се, че сте при нас.

— А какво означаваха думите на Уп, че ще останете, ще се устроите тук? — запита Максуел.

— Зъбите ми са лоши — отвърна Шекспир. — Едва се крепят на челюстите ми, а понякога и много силно ме болят. Имам сведения, че тукашните зъботехници са чудни, могат да ми ги извадят без всякаква болка и на тяхно място да ми изфабрикуват нови.

— Това наистина може да се направи — рече Духа.

— Оставих у дома — продължи Шекспир — заядлива жена и не ми се ще много да се върна при нея. А пивото, което вие наричате бира, е удивително, превъзхожда всичко, което съм пил. Пък и чух да казват, че сте стигнали до разбирателство с таласъмите и феите, което е учудващо. Но да седя на една маса с дух, това вече не ми се побира в ума, макар човек да има чувството, че тук някъде трябва да търси корените на истината.

Сервитьорът пристигна с една тарга бира и я трясна на масата.

— Ето — рече той възмутен. — Ще ви стигне за някое време. Готвачката каза, че и храната идва.

— Нямате ли намерение да се явите на лекцията си? — попита Максуел Шекспир.

— Отида ли, те ще ме откарат пак у дома, още щом свърша.

— А и ако го хванат — рече Уп, — няма да го пуснат.

— Но как ще си изкарвате прехраната? — полюбопитства Максуел. — Не сте пригоден за тоя свят.

— Сигурно ще измисля нещо — отвърна Шекспир. — В такъв момент човек намира отговор.

Сервитьорът пристигна с количка, натоварена с храна. Започна да я слага на масата.

— Силвестър! — извика Карол.

Силвестър беше скочил с лапи на масата и сега, олюлявайки се, посягаше да сграбчи два недопечени бифтека, отрязани от неотменните ребра.

Силвестър изчезна под масата с месо в зъбите.

— Тигърчето е гладно — каза Шекспир. — Обира всичко, каквото може.

— По отношение на храната му липсва всякакво възпитание — оплака се Карол.

Под масата се чу хрускане на кокали.

— Маестро Шекспир! — обърна се към него Духа. — Вие сте от Англия. От един град на река Ейвън.

— Красив град, да му се ненагледаш — отвърна Шекспир. — Но пълен с всякаква паплач. Има бракониери, крадци, убийци, разбойници и всевъзможни отвратителни хора…

— Но аз си спомням — рече Духа — лебедите по реката, върбите по бреговете и…

— Ти какво? — провикна се Уп. — Как така си спомняш?

Духа бавно се изправи на крака и в това движение имаше нещо, което накара всички да заковат поглед в него. Той вдигна ръка, макар да нямаше ръце, а само ръкави на дрехата, ако изобщо това беше дреха. Гласът му прозвуча глухо, сякаш идваше от празно, далечно място.

— Но аз наистина си спомням — каза им той — След всичките тези години, аз наистина си спомних. Или съм забравил, или никога не съм знаел. Но сега знам…

— Достопочтени Дух — обърна се към него Шекспир, — държите се много странно. Какво е това необикновено вълнение, което Ви обхвана?

— Сега знам кой съм — рече Духа победоносно. — Знам чий дух съм.

— Е, слава богу — обади се Уп. — Това ще сложи край на всичките ти брътвежи за наследство.

— А чий дух сте, моля? — попита Шекспир.

— Твой — занарежда Духа. — Сега знам, сега знам, аз съм Духа на Уилям Шекспир.

За миг всички останаха безмълвни, потресени, и после от гърлото на Шекспир излезе сподавен стон на уплаха. Изведнъж той се надигна, измъкна се от стола си, скочи през масата и се втурна към вратата. Масата с трясък се обърна. Столът на Максуел се катурна назад и той политна заедно с него. Краят на преобърнатата маса го притисна към пода, една чиния със сос се плъзна по ръба и той я усети върху лицето си.

Вдигна двете си ръце и се опита да избърше соса. Някъде зад себе си чу яростните ревове на Уп.

Вече в състояние отново да вижда, но с лице и коса, от които още капеше сос, Максуел успя да се измъкне изпод масата и стана, олюлявайки се.

Карол седеше на пода сред разпръснатата храна. Бирени бутилки се търкаляха напред-назад. В рамката на кухненската врата стоеше готвачката — мощна жена с тантурести ръце, раздърпана коса, с длани на хълбоците. Наведен над бифтека си, Силвестър го разкъсваше и бързаше да гълта големите парчета месо, преди някой да е успял да го спре.

Накуцвайки, Уп се връщаше от вратата.

— Никаква следа от тях — каза той. — Нито от единия, нито от другия.

Протегна ръка да вдигне Карол.

— Този отвратителен Дух — изрече той с горчивина. — Защо не си кротува? Дори и да знаеше.

— Но той не знаеше — обясни Карол. — Досега. Тази среща лице в лице го разтресе. Вероятно Шекспир каза нещо. Нещо, за което той се е чудил през целите тези години и когато изведнъж се натъкна на него…

— Това е краят — обяви Уп. — Шекспир ще бяга и няма да спре. Не можеш го откри вече.

— А може би точно това прави сега Духа — обади се Максуел — Ето къде е отишъл. Да догони Шекспир, да го спре и да го върне при нас.

— Да го спре ли? Как? — попита Уп. — Ако Шекспир го види зад себе си, той ще постави нови рекорди по бягане.