Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Goblin Reservation, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 69 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

Добавяне на липсващ текст в глава 19: Уфтак Музгашки, 18 юни 2007

 

Издание:

РЕЗЕРВАТЪТ НА ТАЛАСЪМИТЕ. 1982. Изд. Отечество, София. Биб. Фантастика, No.23. Научно-фантастичен роман. Превод: Живка РУДИНСКА [The Goblin Reservation, Clifford D. SIMAK (1968)]. Послеслов: „Романът с най-веселото настроение, което Саймък някога ни е давал…“ — Живка РУДИНСКА — с.238–240. Художник: Красимира ДИМЧЕВСКА. С ил. Печат: ДП Балкан, София. Формат: 70×100/32. Печатни коли: 15. С ил. Страници: 240.

Има преиздание на книгата от 1985 год.

 

РЕЗЕРВАТЪТ НА ТАЛАСЪМИТЕ. 1998. Изд. Бард, София. Колекция Клифърд Саймък, No.{08}. Роман. ІІІ издание. Превод: [от англ.] Живка РУДИНСКА [The Goblin Reservation, Clifford SIMAK]. Формат: 20 см.Страници: 160. Цена: 2200 лв. (2.20 лв.). ISBN: 954-585-001-7.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Резерватът на таласъмите от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Резерватът на таласъмите
The Goblin Reservation
АвторКлифърд Саймък
Създаване1968 г.
Първо издание1968 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрнаучна фантастика
Видроман

Резерватът на таласъмите (на английски: The Goblin Reservation) е роман на американския писател фантаст Клифърд Саймък. Романът е издаден за първи път през 1968 г. На български език е издаден през 1982. от издателство Отечество, София, № 23 в на Библиотека „Фантастика“. Преиздаден е през 1985 г. от същото издателство и през 1998 г. от ИК „БАРД“ като част от поредицата „Колекция Клифърд Саймък“.

Сюжет

Действието на романа се развива в далечното бъдеще. Космосът е овладян. На Земята са се събрали хиляди извънземни същества, за да посещават множеството колежи, да преподават в институтите, които съставлят този голям галактически университет, в какъвто се е превърнала планетата. Професорът от Факултета за свръхестествени явления на Уисконсинския университет Питър Максуел попада на неизвестна планета, която е хранилище на знанията на древна цивилизация. След завръщането си на Земята, той е въвлечен в борбата за придобиване на това наследство. Сред героите на романа са гоблини (таласъми), предвождани от своя главатар мистър О’Тул, троли, банши и феи, всички представители на Мъничкия народ, който от хилядолетия живее на Земята, колесатите – представители на неразбираема и враждебна извънземна цивилизация, неандерталецът Уп, Уилям Шекспир и разбира се – Духът на Уилям Шекспир. Според американските критици, това е романът с най-веселото настроение, който Саймък е написал. Централна тема в романа е проблема за взаимното разбирателство, съжителство и приятелство между различните раси и цивилизации и човешките ценности, които трябва да се опазят от ръцете на злото.

Номинация за наградата „Хюго"

„Резерватът на таласъмите“ е номиниран през 1969 за наградата „Хюго" за най-добър научно-фантастичен роман, но отстъпва първото място на романа на Джон Брънър – „Stand on Zanzibar".

Външни препратки

18

Максуел беше на половината път до Уисконсинското университетско градче, когато се яви Духа и седна до него.

— Имам поръчение от Уп — започна той, пренебрегвайки всякакви предварителни встъпления към разговора. — Не трябва да се връщаш в колибата. Вестникарите изглежда са те подушили. Когато дойдоха да разпитват, Уп премина към действие без, струва ми се, много, много да му мисли и разсъждава. Изхвърли ги насила, но те продължават да се навъртат наоколо и да те търсят.

— Благодаря. Признателен съм ти за съобщението. Но всъщност, струва ми се, сега то няма голямо значение.

— Събитията не се ли развиват добре?

— Едва ли изобщо се развиват — Максуел се поколеба, после му рече. — Предполагам, Уп ти е разказал какво става.

— Ние с Уп сме едно — отвърна Духа. — Разказа ми, разбира се. За него, струва ми се, беше ясно, че ти няма да възразиш. Но бъди спокоен…

— Не това. Само се чудех, ще трябва ли и пред теб да декламирам всичко отново. Тогава ти е известно, че отидох в резервата, да проверя каква е работата с картината на Ламбърт.

— Да — отвърна Духа. — Онази, която е у Нанси Клейтън.

— Имам чувството — рече му Максуел, — че открих повече, отколкото очаквах. Разкрих нещо, което съвсем не може да ни помогне. Именно Банши е осведомил колесатия за цената, искана от кристалната планета. Банши е трябвало да ми я каже, но вместо на мен я е казал на колесатия. Твърди, че е известил колесатия, преди да е знаел за мен, но аз малко се съмнявам. Банши умираше, когато ми го каза, но това не означава, че е говорил истината. Винаги е бил хитрец и особняк.

— Умира ли Банши?

— Вече е мъртъв. Поседях при него, докато умре. Не му показах снимката на картината. Сърце не ми даваше да му досаждам.

— И въпреки това той ти каза за колесатия.

— Само за да разбера, че е мразел човешкия род от самото начало на неговата еволюция. И за да разбера, че накрая си оправяше сметките. Искаше му се да ми каже, че и таласъмите, и другите от Мъничкия народ ни мразят, но не го изрече ясно. Вероятно знаеше, че не бих му повярвал. Но нещо, което ми беше казвал О’Тул по-рано ме караше да разбирам, че сигурно съществува някаква наследствена неприязън. Неприязън — да, но навярно не и истинска омраза. Банши потвърди, че сделката за Артефакта е направена и Артефакта е действителната цена на кристалната планета. Мислех си го от самото начало, разбира се. А думите на колесатия снощи почти ме убедиха. Макар да не бях абсолютно сигурен, защото самият колесат не ми изглеждаше съвсем сигурен в тая работа. Иначе защо щеше да ме причаква и да ми предлага служба? Звучеше ми, сякаш се опитва да ме подкупи, сякаш се страхува от нещо, което мога да направя и да разваля сделката му.

— Работата изглежда доста безнадеждна, тогава — отбеляза Духа. — Добри ми приятелю, много съжалявам. Можем ли с нещо да ти помогнем, Уп и аз, а може би и онова момиче, което така непоколебимо пи с теб и Уп. Онова със саблезъбия.

— Безнадеждно изглежда — каза му Максуел, — но има две неща, които все още мога да направя — да отида при Харлоу Шарп във Времето, да се опитам да го убедя да забави сделката, а после да нахълтам в Ректората и да притисна Арнолд до стената. Ако мога да поговоря с Арнолд да финансира замислите на Времето с толкова, колкото дава колесатият, сигурен съм, че Харлоу ще отхвърли предложението на колесатия.

— Убеден съм в благородните ти усилия, но се страхувам за резултата. Не заради Харлоу Шарп, защото ти е приятел, но ректорът Арнолд няма приятели. И счупените врати не са по вкуса му.

— Знаеш ли какво мисля? — продължи Максуел. — Мисля, че си прав. Но нищо не може да се каже, докато не се опита. А може у Арнолд да настъпи някакво отклонение в нравствената му същност и изведнъж да пренебрегне предрасъдъците и важниченето.

— Трябва да те предупредя — каза Духа, — че е възможно Харлоу Шарп да няма много време нито за теб, нито за когото и да е друг. Има си грижи. Тази сутрин пристигна Шекспир…

— Шекспир ли? — извика Максуел. — За бога, забравих, че ще идва. Да, спомням си, той ще говори утре вечер. Много мръсна работа. Точно сега ли трябваше да стане!

— Изглежда — продължи Духа, — този Уилям Шекспир не е лесен човек. Веднага поиска да излезе и да погледне новия век, за който толкова много са му говорили. Голям зор видя институтът „Време“, докато го убеди да смени дрехите си от епохата на Елизабет със съвременни, но категорично отказаха да го пуснат, докато не се съгласи. А сега Времето се поти пред мисълта какво може да му се случи. Трябва да се грижат за него, а по никакъв начин не могат да го върнат. Продадоха всички билети в залата, до последното правостоящо място, и не могат да рискуват нещо да му се случи.

— Откъде си чул това? — попита Максуел. — Струва ми се, успяваш да стигнеш до университетските клюки преди всеки друг.

— Много обикалям — рече Духа скромно.

— Да, неприятна работа — продължи Максуел, — но ще трябва да рискувам. Времето ми тече. Харлоу ще ме приеме, ако изобщо би приел някого.

— Невероятно ми се струва, че така ужасно се стичат обстоятелствата, та да попречат на всичко, което се опиташ да направиш — рече тъжно Духа. — Невъзможно е от чиста глупост университетът и Земята да не успеят да получат знанията на две вселени.

— Всичко е заради колесатия. Предложението му упражнява натиск срещу нас, кара ни да бързаме. Само да имах повече време, щях да си свърша работата. Можех да говоря с Харлоу, а накрая и Арнолд щеше да ме изслуша. И ако нищо друго не остане, бих придумал Харлоу за една сделка, по-точно Времето да купи библиотеката на кристалната планета, а не университетът. Но нямам време. Дух, какво знаеш за колесатите? Знаеш ли нещо, което ние, другите, не знаем?

— Съмнявам се. Само това, че те може да са хипотетичните врагове, които винаги сме смятали, че накрая ще срещнем в космоса. Действията им показват, че са наши врагове, най-малкото потенциални. И мотивите, нравите, етиката, целият им възглед за живота се различават от нашите. С тях човек вероятно има по-малко общо, отколкото с паяка или осата. Но са умни, а това е най-лошото. Усвоиха достатъчно от нашите възгледи и обноски и могат да се събират с нас, да общуват, да правят бизнес — доказаха го със сделката, която се опитват да сключат за Артефакта. Приятелю мой, именно умът им, тази тяхна гъвкавост най-много ме плашат. Ако си бяхте сменили местата, съмнявам се, че вие, хората, щяхте да се справите така добре.

— Ти си прав, струва ми се — каза Максуел. — И затова не трябва да допуснем да получат това, което предлага кристалната планета. Един господ знае какво ще се открие в тая библиотека. Опитах, но видях само някои образци, не се докоснах дори до периферията. А имаше материал, за който и десет светлинни години нямаше да ми стигнат да го разбера. Но това не означава, че ако му дадат време и има умения, каквито аз нямах и за които вероятно не съм и чувал, човек няма да е в състояние да ги разбере. Мисля, че човекът би могъл. Мисля, че и колесатият може. Огромни са областите на нови знания, за които дори и не подозираме. Не е изключено точно тези знания да са разделящото звено между нас и колесатите. Ако човек и колесатият някога стигнат до стълкновение, най-вероятно е именно знанията на кристалната планета да решат чия ще е победата или поражението. А това може да означава, че колесатите, знаейки, че ние притежаваме знанията, никога да не допуснат стълкновение. Може това да реши въпроса за войната и мира.

Той седеше приведен на мястото си и през топлината на есенния следобед усети хлад, който повяваше отнякъде, но не от пъстрообагрената местност и лазурното небе над тази част от Земята.

— Разговарял си с Банши — каза Духа. — Точно преди да умре. И той спомена за Артефакта. Не те ли насочи какво може да представлява той всъщност? Ако знаехме какво е в действителност…

— Не, Дух. Не каза много. Но добих впечатление, не, по-добре да го нарека подозрение, не беше достатъчно силно, за да е впечатление. И не тогава, а по-късно. Едно странно чувство, при това на нищо неосноваващо се, за да е убеждение, ако е убеждение. Но мисля, че Артефакта е от другата вселена, онази преди нашата, вселената съществуваща по-рано, в която е възникнала и кристалната планета. Нещо ценно, вероятно съхранило се през всичките ери след другата планета. И още един факт, Банши и останалите древни, за които си спомня Уп, произхождат също от тази друга вселена и по някакъв начин са свързани със съществата на кристалната планета. Форми на живот, възникнали, развили се, претърпели еволюция във вселената от миналото и дошли тук и на другите планети като колонизатори, опитвайки се да създадат нова цивилизация, която да върви по стъпките на кристалната планета. Но нещо е станало. Всичките опити за колонизация тук, на Земята, пропаднали, защото се е развил човекът. На останалите планети — вероятно по разни причини. Дори мисля, че знам защо и някои от другите им опити са пропаднали. Може би расите отмират от само себе си. Съвсем естествено и само затова, защото трябва да умрат и да отстъпят мястото на други. Някакъв естествен закон, който ние не разбираме. Може би всяка раса си има определен срок колко да живее. Може би древните същества носят смъртната си присъда в себе си. Някакъв принцип, за който никога не сме и помисляли, защото сме много млади, естествен процес, разчистващ пътя за еволюцията, така че никоя раса да не живее вечно и да пречи на еволюцията.

— Звучи логично — рече Духа — това, че всичките колонии са изчезнали, искам да кажа. Ако някъде във вселената имаше преуспяла колония, най-вероятно щеше да е кристалната планета да предаде наследството си на нея, а не да го предлага на нас или на колесатите, на раса, която няма никаква връзка с кристалната планета.

— Едно ме смущава — продължи Максуел. — Защо обитателите на кристалната планета, които са толкова близко до смъртта, че са станали просто сенки, искат Артефакта. За какво им е? Каква полза ще имат от него?

— Може би, ако знаехме какво всщност е той… Сигурен ли си че нямаш представа? Нищо ли не чу, видя или…

— Не — отвърна Максуел, — ни най-малка представа нямам.