Клифърд Саймък
Резерватът на таласъмите (11)

11

Максуел разтвори книгата.

„Албърт Ламбърт — се казваше на първата страница — е роден в Чикаго, щата Илинойс, на 11 януари, 1973 година. Известен е като художник на гротескния символизъм. Ранното му творчество не предсказва голям талант. Първите му произведения, макар да са професионално направени и да показват добро майсторство и дълбок поглед в темата, не са особено забележителни. Гротескният период идва след петдесет годишната му възраст и вместо да се развива постепенно, разцъфва почти за една нощ, сякаш художникът е работил тайно и не е показвал платната си от това време, докато не е бил удовлетворен от новата фаза в творчеството си. Но няма доказателства, че случаят действително е такъв; по-скоро, изглежда има някакви факти, че той не е…“

Максуел остави четенето, стигна до цветните илюстрации и бързо прелисти образците от ранните творби на художника. И изведнъж, от една страница нататък, картините се променяха, променяха се цветовете, художествената концепция, а на Максуел се стори, че се променяше дори самото майсторство. Сякаш произведенията бяха на двама различни художника: първият, обвързан мислено с някаква вътрешна потребност за система в изказа, вторият, погълнат, завладян, движен от някакви потресаващи преживявания, от които се опитваше да се очисти, пренасяйки ги върху платното.

Вкочаняваща, тъмна, ужасна красота се излъчваше от страницата, и на Максуел му се струваше, че в мрачната тишина на читалнята в библиотеката може да чуе твърдото шумолене на черни крила. Безобразни същества подрипваха по безобразен пейзаж, но и съществата, и пейзажът, разбра изведнъж Максуел, не бяха просто фантазия, нито своеобразен плод на преднамерено умопомрачение, а му изглеждаха твърдо базирани на някаква ексцентрична геометрия, опираща се на логиката и на един възглед, чужд на всичко видяно досега. Формата, цветът, подходът и отношението не бяха просто изопачени човешки представи: обратно, човек веднага добиваше чувството, че те са прозаично изобразяване на една ситуация в област, извън всякаква човешка представа. Гротеска и символизъм, се казваше в текста, може и да ги има, разбира се, но ако е така, помисли си Максуел, то това е символизъм, до който се достига само след най-щателни, усърдни проучвания.

Разгърна страницата и там пак това пълно отклонение от човешкото — друго място на действието, с други същества върху друг пейзаж, но както първата репродукция и тази носеше зашеметяващото въздействие на действителността, и то не плод на въображението на художника, а изобразяваше сцена, която е видял някога и сега се мъчеше да я очисти от ума и паметта си. Колкото човек може да измие ръцете си, мислеше Максуел, натривайки си яростно със зловонен, груб сапун, търкайки ги отново, безкрай, в отчаян опит с физически средства да премахне сполетялата го психическа травма. Една сцена, която вероятно е наблюдавал не с просто око, а през неизвестен оптически апарат на някоя изчезнала и непозната раса.

Максуел седеше замаян, взираше се в страницата, искаше да извърне очи от нея, но не беше в състояние да го направи, пленен от неземната и страшна красота, от някаква ужасна, скрита цел, без да може да я разбере. Времето, беше казал Скаридата, е нещо, за което неговата раса никога не е мислила, универсален фактор, незасегнал културата й, и тук, в тези цветни репродукции се криеше нещо, за което човек никога не е мислил, никога дори не е сънувал.

Протегна ръка да хване книгата и да я затвори, но се поколеба, сякаш имаше причина да не я затваря, някаква непреодолима причина, която го караше да продължава да се взира в репродукцията.

И в този момент на колебание забеляза нещо необикновено, нещо, което навярно го държеше вторачен в страницата — един озадачаващ факт, който го караше да продължава да се взира в репродукцията.

Дръпна ръце от книгата и продължи да седи загледан в репродукцията, после бавно обърна страницата и щом погледна тази трета картина, необикновеното там му стана ясно — едно едва доловимо движение, оставено от четката, един технически похват на художник, който създава видимо трептене, сякаш там има нещо веществено, блещукащо, което в един миг се вижда, а в следващия почти не се забелязва.

Той седеше полуотворил уста и наблюдаваше трептенето — една оптическа измама, най-вероятно оптическа измама, създадена от майсторството на художника с четката и боите. Оптическа измама или не, но тя лесно се разпознаваше от всеки, видял призрачната раса на кристалната планета.

И в дълбоката тишина на мрачната стая един въпрос не го оставяше на мира. Откъде е могъл Албърт Ламбърт да знае за хората на кристалната планета?