Клифърд Саймък
Резерватът на таласъмите (24)

24

Когато слязоха от шосето, О’Тул вече ги чакаше.

— Знаех, че ще дойдете — поздрави ги той. — Духа каза, че ще ви открие. А страшно ни трябва някой да вразуми тролите, които се крият, издават нечленоразделни звуци под моста си и не искат да слушат никакви доводи.

— Какво общо имат тук тролите? — попита Максуел. — Не можеш ли поне веднъж в живота си да ги оставиш на мира?

— Тролите — обясни О’Тул, — колкото и да са гадни, са единственото ни спасение. Те са единствените, които, поради липса на каквато и да е цивилизованост, остават вещи в магиите от стари времена и са специалисти в най-мръсните, най-злите заклинания. Феите, естествено, също не изменят на старите умения, но техните вълшебства са добри, а благостта не е нещо, от което се нуждаем сега.

— Ще ни кажеш ли — попита Шарп — какво точно става? Духа не остана дълго при нас, за да ни обясни всичко.

— С удоволствие — отвърна таласъмът, — но да тръгваме, а аз ще ви разкажа цялата случка по пътя. Имаме малко време, за да го губим, а тролите са упорити и дълго ще трябва да ги убеждаваме да ни помогнат. Сврели са се в покритите с мъх камъни на оня техен глупав мост и се кикотят, сякаш са загубили ума си. Макар, нека си кажем горчивата истина, тези отвратителни троли нямат много ум за губене.

Тръгнаха вкупом по скалистото дефиле, разположено между хълмовете. На изток се зазори, но пътеката, скрита сред дърветата и заградена от храсти, беше тъмна. Тук-таме се разбуждаха птички и цвърчаха, а някъде горе, на хълма, врещеше енот.

— Драконът си дойде при нас — каза им О’Тул, докато вървяха, — единственото останало за него място на Земята, където може да отиде и отново да бъде сред свои, а колесатите, които в старо време си имаха друго име, го нападнаха като летящи метли в боен строй. Принудят ли го да слезе на земята, ще го хванат и много бързо ще го отведат оттук. Несъмнено той се сражава чудесно, отбива ги, но започва да се уморява и ако ще му помагаме, трябва да бързаме много, нужна е голяма експедитивност.

— И ти разчиташ — добави Максуел — тролите да свалят колесатите, както свалиха автолета.

— Бързо схващаш, приятелю. Такова нещо се върти в главата ми. Но тези мръсни троли се пазарят.

— Не знаех, че колесатите могат да летят — каза Шарп. — Виждал съм ги само да се търкалят.

— Много неща умеят — обясни ОТул. — От телата им могат да израстват безброй и невъобразими приспособления. Дюзи за разпръскване на отвратителния им газ, оръжия за изстрелване на смъртоносните им патрони, струи, за да се превръщат в летящи метли, движещи се с изумителна скорост. Никога не идват за добро. И след толкова много векове те пак са изпълнени с яд и злоба, притаили са се дълбоко в Галактиката със злост, разяждаща като тумор разложените им мозъци, и чакат възможност да станат каквито никога не могат да бъдат, защото нито са били, нито някога ще бъдат нещо повече от роби.

— Но защо да се занимаваме с тролите? — попита Дрейтън кисело. — Мога да взема пушки, самолети…

— Не се опитвайте да се правите на по-голям глупак, отколкото вече се показахте — рече Шарп. — Не можем и с пръст да ги пипнем. Не бива да създаваме инциденти. Тук хората не трябва да се месят. Това е нещо за уреждане между Мъничкия народ и техните бивши роби.

— Но саблезъбият вече уби…

— Саблезъбият, да. Но не и човека. Ние не…

— Силвестър само се опита да ни защити — каза Карол.

— Трябва ли да вървим толкова бързо? — запротестира Нанси. — Не съм свикнала.

— Ето, хванете се за мен — предложи й Ламбърт. — Пътеката тук е малко неравна.

— Знаеш ли, Пит — каза Нанси със звънък глас, — мистър Ламбърт се съгласи да ми погостува около година и да ми нарисува някои картини. Не е ли чудесно от негова страна?

— Да — отвърна Максуел. — Наистина е чудесно.

Последните стотина крачки пътеката се изкачваше по хълма, а сега се спусна надолу към дефилето, обсипано с натъркаляни големи камъни, които на първата слаба утринна светлина приличаха на приведени, изгърбени зверове. Над дефилето се извиваше древният мост, една конструкция, докарана тук направо от някой стар средновековен път. Максуел го гледаше и му бе трудно да повярва, че е бил построен само преди няколко десетилетия, когато се е създавал резерватът.

Два дни, помисли си той, нима само два дни минаха откак се върна на земята и намери инспектор Драйтън да го чака. Толкова неща се случиха, че този период му се струваше много по-дълъг от два дни. Толкова невероятни неща станаха, продължават да стават и продължават да са невероятни, но той знаеше, че от изхода на тези събития може да зависи бъдещето на цялото човечество и на съюза, изграден от човека с другите звезди.

Опита се да предизвика у себе си омраза към колесатите, но омраза нямаше. Те бяха твърде чужди, много далече от човека, за да внушават омраза. Бяха по-скоро абстракция на злото, отколкото действително зли същества, макар добре да разбираше, че това не ги правеше по-малко опасни. Ето онзи, другият Питър Максуел, сигурно е бил убит от колесатите, защото, когато са го открили, около него още е имало необикновена, противна миризма, и сега, след онези мигове в кабинета на Шарп, Максуел знаеше каква е тая миризма. Убили са го, защото са мислели, че първият върнал се Максуел трябва да дойде от кристалната планета и убийството е било начин да го спрат от намесата му в сделката с Времето за Артефакта. А когато се е появил другият Максуел, не са посмели да извършат второ убийство. Ето защо, каза си Максуел, мистър Мармадюк се опита да го подкупи.

Но, спомни си Максуел, имаше и един Монти Чърчил. Щом всичко това свърши, няма значение как, той ще издири Чърчил и ще си оправи сметките с него.

Приближиха моста, отидоха под него и се спряха.

— Ей, ненужни троли — извика мистър О’Тул към безмълвния камък, — цяла дружина сме се събрали тук, да преговаряме с вас.

— Млъкни — обърна се Максуел към таласъма. — Не се меси. Ти не се разбираш с тролите.

— А кой — попита О’Тул — може да се разбере с тях. Твърдоглави са, без капка чест и от здрав разум са лишени…

— Тихо — каза Максуел. — Повече нито дума.

Всички замряха в тишината на настъпващото утро и най-после един писклив глас им заговори изпод другия край на моста.

— Кой е там? — попита гласът. — Ако сте дошли да ни тормозите, няма да стане. През всичките тези години гръмогласният О’Тул ни е тормозил и се е заяждал с нас, но повече няма да търпим.

— Казвам се Максуел — обърна се Максуел към говорещия. — Не идвам да ви тормозя. Идвам да моля за помощ.

— Максуел ли? Добрият приятел на О’Тул?

— Добрият приятел на всички вас. На всеки от вас. Седях при умиращия Банши вместо тези, които не искаха да отидат да го изпратят в последните му минути.

— Но пиеш с О’Тул, нали? И разговаряш с него, да, да. И вярваш на лъжите му.

О’Тул прекрачи напред, подскачайки от гняв.

— Ще ви запуша гърлата — изпищя той. — Само веднъж да сложа лапи на гадните ви вратове…

Думите му внезапно прекъснаха, защото Шарп се протегна, сграбчи го отзад за панталона, повдигна го и го задържа така, издаващ сподавени гневни звуци.

— Продължавай — обърна се Шарп към Максуел, — Ако този малък пискун само отвори устата си, ще намеря някоя локва и ще го удавя там.

Силвестър се промъкна до Шарп, протегна нагоре главата си и нежно започна да души висящия О’Тул. О’Тул перна саблезъбия с ръце, които размахваше като вятърна мелница.

— Махайте го оттук — пищеше той.

— Мисли те за мишка — рече му Уп. — Опитва се да разбере дали си заслужаваш труда.

Шарп се дръпна и ритна Силвестър в ребрата. Саблезъбият се отмести с ръмжене.

— Харлоу Шарп — хвърли се към него Карол, — как смеете да правите такова нещо. Аз ще…

— Млъкнете — извика Максуел раздразнен. — Млъкнете всички. Драконът горе се сражава за живота си, а вие сте седнали да се препирате.

Всички млъкнаха. Някои отстъпиха назад. Максуел почака миг, после заговори на тролите:

— Не знам какво е станало преди. Не знам за какво се карате. Но ние се нуждаем от вашата помощ и трябва да я получим. Обещавам ви честно отношение, но и ви обещавам, че ако не сте достатъчно разумни, имаме намерение да видим какво ще направят два заряда взрив от вашия мост.

От моста долетя немощен, писклив глас.

— Но всичко, което някога сме искали, някога сме молили, е този гръмогласен О’Тул да ни направи бъчва сладка Октомврийска бира.

Максуел се обърна.

— Вярно ли е? — попита той. Шарп сложи обратно О’Тул на земята, за да отговори.

— Това е нарушаване на прецедента — нададе вой О’Тул. — Ето какво е. От незапомнени времена единствено ние, таласъмите, сме си варили развеселяваща душата бира. И сами сме си я пили. Не можем да направим повече, отколкото изпиваме. А ако направим за тролите, тогава и феите ще искат…

— Знаеш — каза Уп, — че феите никога няма да пият бира. Те пият само мляко. И шоколадени сладки с орехи ядат.

— Жажда ще измъчи всички ни — изпищя таласъмът. — Голяма мъка е да се направи дори само това, което ни е нужно, и много време, и размисъл, и усилия трябват.

— Ако въпросът е само в произвеждането — предложи Шарп, — ние сигурно ще можем да помогнем.

Мистър О’Тул заподскача нагоре-надолу от гняв.

— А буболечките! — извика той. — Какво ще стане с буболечките? Знам, че ще ги извадите от бирата, когато я варите. Заради онези отвратителни санитарни мерки. За да се направи Октомврийска бира, в нея трябва да паднат буболечки и всичките му там нечистотии, иначе няма да има нужния аромат.

— Ще сложим буболечките — каза Уп. — Ще излезем, ще хванем пълна кофа и ще ги пуснем вътре.

О’Тул беше извън себе си от яд, лицето му пламтеше моравочервено.

— Не разбирате и това си е — изписка той насреща им. — Буболечките не можете да пъхнете вътре. Те с чудна избирателност сами падат и…

Думите прекъснаха в задавен писък и Карол рязко извика:

— Силвестър, остави го!

От устата на Силвестър, стенейки и вършеейки с ръце, висеше О’Тул. Саблезъбият държеше високо главата си, та краката на О’Тул да не достигат земята.

Уп се търкаляше, смееше се и удряше с ръце в тревата.

— Взема О’Тул за мишка! — викаше Уп — Погледнете тоя котак! Сам си е хванал мишка.

Силвестър се държеше благородно. Като изключим достойнството, той с нищо не нараняваше О’Тул. Държеше го леко в устата си, но двата му извити зъба на горната челюст изкусно обвиваха тялото и не му позволяваха да се измъкне.

Шарп се обърна да ритне саблезъбия.

— Не! — извика Карол. — Да не сте посмели!

Шарп се поколеба.

— Нищо, Харлоу — каза Максуел. — Остави го да държи О’Тул. Все заслужава нещо след всичко, което стори за нас там, в кабинета.

— Добре — извика като обезумял О’Тул. — Ще им направим едно буре бира. Две бурета ще им направим.

— Три — рече пискливият глас изпод моста.

— Добре, три — съгласи се таласъмът.

— И никакви усуквания после, нали? — попита Максуел.

— Ние, таласъмите, никога не усукваме — отвърна О’Тул.

— Добре, Харлоу — каза Максуел, — иди и го перни. Шарп се приготви да го ритне. Силвестър пусна О’Тул и се измъкна.

От моста се изсипаха тролите и възбудени, с крясъци, забързаха по хълма.

Хората започнаха да се изкачват след тях по склона.

Пред Максуел Карол се препъна и падна, Максуел се спря и я вдигна. Тя се дръпна и обърна към него пламналото си от гняв лице.

— Да не си ме пипнал — рече тя. — Да не си ми проговорил. Ти каза на Харлоу да отиде и ритне Силвестър. На мен крещя. Нареди ми да млъкна.

Тогава тя се обърна и продължи да се изкачва по хълма. Движеше се бързо и се скри от погледа му.

Максуел застана за миг объркан, после започна да се катери направо, като заобикаляше големите камъни и се хващаше за храстите, за да се издърпа напред.

Горе, на върха на хълма, той чу диви викове, а вдясно от него, едно огромно черно кълбо, чиито колела лудо се въртяха, тежко се стовари от небето и се разби в гората. Той се спря, погледна нагоре и през върховете на дърветата видя как две кълбета препускат в небето на път да се сблъскат. Не свиха встрани, нито намалиха скоростта. Срещнаха се и при удара се взривиха. Той стоеше и наблюдаваше как хвърчат разтрошените парчета, След няколко секунди вече се носеше шум от често потропване по листата, тъй като отломките заваляха като дъжд надолу.

Горе на стръмнината радостните викове още продължаваха и далече, при върха на хълма, отвъд дефилето, нещо, което той не видя, но чу, се спусна тежко на земята.

Наоколо нямаше никого и Максуел започна пак да се катери.

Ето, край на всичко, каза си той. Тролите свършиха работата си и сега драконът можеше да слезе. Той кисело се усмихна на себе си. Толкова години вече търсеше дракони и ето ти накрая дракон, но изглежда той беше нещо повече, отколкото си представяше. Питаше се какво е драконът, защо е бил затворен в Артефакта, превърнат в Артефакт или каквото и да е там.

Странна е тази работа с Артефакта, мислеше си той. На всичко се съпротивляваше, всичко отказваше да приеме до момента, в който той закрепи на главата си преводаческия механизъм, за да го разучава. Какво се случи, та драконът се освободи от Артефакта? Очевидно апаратът изигра роля за това, но все още нямаше начин да се разбере какво е станало. А хората от кристалната планета сигурно знаят, и това е едно от многото неща, които знаят, едно от многото изкуства, които още държат настрана от знанието на другите в Галактиката. И не се ли оказа този преводачески апарат в багажа му умишлено, а не случайно? Не са ли го сложили там точно за тази цел, за да го използва? Беше ли той преводачески апарат изобщо, или представляваше нещо друго, изработено така, че да прилича на него?

Спомни си как по едно време се чудеше дали Артефакта не е служил за бог на Мъничкия народ или на онези странни същества, които в ранната история на Земята са общували с него. Прав ли е, питаше се той. Дали в древните времена драконът не е бил бог?

Пак започна да се изкачва, но сега вървеше по-бавно, защото нямаше нужда да бърза. За пръв път, откак се върна от кристалната планета, нямаше неотложна работа.

Намираше се на малко повече от половината път по хълма, когато чу музика, в началото толкова слаба, толкова приглушена, че не беше сигурен дали наистина я чува.

Спря и се ослуша. Това несъмнено е музика.

Слънцето току-що подаде горния край на диска си над хоризонта, море от ослепителна светлина озари върховете на дърветата по хълма над него и те запламтяха с цветовете на есента. Но склонът, по който той се изкачваше, още лежеше в утринната сянка.

Слушаше. Музиката наподобяваше шума на сребриста вода, която тече над щастливи камъни. Неземна музика. Феерична. Да, ето каква беше тя. На танцувалната поляна вляво от него свиреше оркестърът на феите.

Оркестърът на феите и феи, които танцуват на поляната! Такова нещо никога не е виждал и ето възможност да го види. Свърна вляво и колкото се може по-тихо се запъти към танцувалната поляна.

Моля, прошепна той на себе си, моля не си отивайте. Не се плашете от мен. Моля ви, останете, нека ви видя.

Сега той беше съвсем близо. Те са точно зад онзи голям камък. А музиката продължаваше да свири.

Малко по малко пропълзя край камъка, като внимаваше да не вдига никакъв шум.

И тогава видя.

Оркестърът седеше в редица на един дънер в края на поляната и свиреше, а утринната светлина блестеше в разноцветните им като дъгата криле и в лъскавите инструменти.

Но нямаше феи, които да танцуват на поляната. Вместо тях там се намираха други двама, за които никога не би си и помислил. Две такива чисти души, каквито само биха имали право да играят под вълшебната музика.

Под звуците на оркестъра на феите, обърнали се един срещу друг, танцуваха Духа и Уилям Шекспир.