Бренда Джойс
Играта (8)

7.

Накрая граф Ормънд се усмихна мрачно.

— Много обичаш да ми напомняш, че майка ми се омъжи за онова копеле Фицджералд. — Той не добави това, което всички знаеха и което навремето се бе превърнало в любим обект на сплетни: че Джоан Бътлър, графиня Ормънд, се беше омъжила за Джералд Фицджералд, въпреки че той бе двайсет години по-млад от нея и почти на възрастта на най-големия й син.

Елизабет остана невъзмутима.

— Виждал ли си скъпата си сестра, Том?

— Веднъж, преди много години — изръмжа той. — Мислиш ли, че мога да се развълнувам за дъщерята на Фицджералд, ако и да ми е наполовина сестра?

— О, хайде, Том, сигурно не искаш някой като Лиъм О’Нийл да отнеме непорочността й?

Погледът на Ормънд остана безучастен.

— Наистина ли не изпитваш никакви чувства към нея? Знаеш ли, че тя изглежда съвсем като Джоан, въпреки че косата й е червена, а не руса? Сестра ти е висока, красива и горда, независимо от незавидното си положение в живота.

— Тя ме интересува толкова, колкото и една селска уличница.

Елизабет въздъхна.

— Трябва да знаеш, че момичето твърди, че е похитено от О’Нийл. — Ормънд не реагира. — О’Нийл ми разказа една абсурдна история, на която ми е трудно да повярвам. — Кралицата обясни на братовчед си за утринната среща в Селинджър Хаус.

— Дяволите да го вземат! — извика Ормънд. — Заговор между О’Нийл и Фицджералд! Това трябва да бъде прекратено незабавно!

— Знаех си, че това ще те развълнува — каза доволно Елизабет.

Бътлър стисна зъби.

— Не знаеш ли какво ще стане, ако синът на Шон О’Нийл се е съюзил с Фицджералд? След броени месеци Фицджералд ще избяга и ще се върне в Ирландия. И до една година несъмнено ще е толкова силен, колкото е бил винаги.

Лицето на кралицата придоби мрачно изражение. Тя погледна към Сесил, който бе седнал на единия от двата трона.

— Точно за това говорехме. Но Уилям не е убеден, че има съюз.

Ормънд пое дъх.

— Значи греши, Фицджералд е дяволски умен. Трябва да е предложил дъщеря си на О’Нийл, за да го спечели за своята кауза.

— Но момичето не струва и пукната пара.

Той се ядоса.

— Хайде, братовчедке, не и за О’Нийл.

— Какво имаш предвид? — попита Елизабет.

Ормънд закрачи из стаята.

— Лиъм е копелето на Шон О’Нийл — човек, който умря като предател, а земите му бяха присвоени от Короната. От шпионите си знаем, че пиратът е богат, но тъй като никой никога не е успявал да проникне в купчината камъни, където живее, нямаме представа какви са точните размери на натрупаните от него съкровища. Той е богат, но за какво, за кого? О’Нийл няма семейство. Няма род. Ирландците му нямат доверие. А трудно може да се каже, че е англичанин. Той е ирландец, братовчедке. Във вените му тече ирландска кръв, независимо, че е роден от Мери Стенли. Ако се ожени за дъщерята на Фицджералд, това ще му даде семейство, род, родина. Момичето на Фицджералд ще му даде обществено положение, а във вените на синовете му ще тече синя кръв. — Ормънд се обърна с лице към Сесил и Елизабет. — Сигурен съм, че пиратът иска точно това. Всички незаконородени мъже мечтаят да се издигнат чрез брака и чрез синовете си. Убеден съм, че Фицджералд е направил предложението още по-примамливо, като му е обещал и бъдеща награда — вероятно някакво парче земя в Дезмънд.

Елизабет и Сесил си размениха погледи. Сесил каза:

— Като изключим кралицата, ти си най-силно застрашен от евентуалното връщане на Фицджералд в Ирландия, Том. Може би затова си склонен да си правиш прибързаш! заключения.

Ормънд изруга.

— Дори ако Фицджералд се върне в Дезмънд, земята му е опустошена, а много от хората му са мъртви. Той никога няма да притежава онази власт, която имаше някога. А аз никога няма да деля отново управлението над Южна Ирландия с него! — Лицето му бе станало като буреносен облак. — Не знам как майка ми е могла да се омъжи за такъв човек — та той е истинско божие наказание! — каза дрезгаво той, после отиде до Елизабет и хвана ръката й, без да обръща внимание на Сесил. — Не бива да допускаш никакъв съюз, прескъпа братовчедке. Фицджералд ще се възползва възможно най-добре от властта на О’Нийл над моретата. Не само за да избяга от теб. С негова помощ през зимата може да умори братовчед си Фицморис от глад. Това, разбира се, ще е добре за всички ни, но веднъж отстранил Фицморис, той може да блокира собствените ти пристанища и да умори от глад и собствените ти войски. За кратко време отново ще се окажеш изправена пред силата и неподчинението на Дезмънд. — Тъмносините очи на Том заблестяха. — Не дай боже пък двамата братовчеди да решат да се обединят срещу нас.

В стаята се възцари тишина. Най-накрая Елизабет седна. Беше мрачна. Дълго време не проговори. Не желаеше да повярва, че Лиъм О’Нийл действа срещу нея. Не можеше да е вярно. Както бе казал Уилям, още нямаха никакви доказателства.

— Мери Стенли беше… е… моя приятелка. Когато Катрин Пар умря, аз я приютих в дома си, заедно с малкия й син. Както всички, така и аз изпитвах съжаление и към майката, и към момчето. Много от нас се опитваха да го скрият, но не всички. Те и двамата знаеха. И двамата знаеха, че са различни, че живеят от милостиня. — Елизабет вдигна поглед. — Спомням си как веднъж Лиъм си играеше сам в градините на Хетфийлд. Беше ранна пролет и денят много приличаше на днешния. Още не топъл, но не и твърде мрачен. Слънцето бе бледо и слабо. Той беше на пет или шест години и размахваше една пръчка вместо шпага тъй яростно, сякаш се биеше срещу целия свят. — Тя въздъхна. — Беше толкова сам, толкова самотен. Беше толкова тихо момче. Никога не говореше, освен ако не го заговореха, никога не се смееше. А другите деца бяха толкова жестоки с него, измъчваха го, наричаха го в лицето „ирландско копеле“.

— Сега той не е малко момче — рязко каза Ормънд. — Не прави подобна грешка. Не се оставяй старата привързаност към него да попречи на правилната ти преценка, Бес. Той е опасен човек.

Кралицата го погледна.

— Не мога да обърна гръб на миналото, сякаш никога не е съществувало. Аз все още не знам дали е извършил предателство. Вярвам, че той също е привързан към мен, че изпитва поне малко благодарност.

— Не бива да мислиш така! — извика Ормънд. — Трябва да го видиш такъв, какъвто е! Не красивото му лице, а студеното му, пусто сърце!

Елизабет впери очи братовчед си.

— Тогава сигурно не трябва да вярвам и на теб, скъпи Том, защото и с теб ме свързва отколешна дружба.

— Ние сме от една кръв — напомни й той. — И имаме еднакви цели. Аз съм лоялен към теб, винаги.

Кралицата въздъхна.

— Да, целите ни са общи и аз ти имам доверие — каза тя и с жест му посочи да се приближи. Когато Том го направи, Елизабет хвана ръката му и я погали. — Знам, че единственото, което искаш, е да ме предпазиш. — После притисна с ръце слепоочията си. — Истината е, че не искам да повярвам, че О’Нийл е жесток предател като баща си. Самата мисъл за това разбива сърцето ми, душата ми.

— Тяхната среща е доказателство за заговора им срещу нас, срещу теб — каза рязко Ормънд. — Чуй ме, братовчедке. Задръж О’Нийл в Тауър. Ако не искаш да бъде осъден и обесен, нека да гние там. И изпрати момичето при мен — добави безстрастно той. — Тя е наполовина моя сестра, така че едва ли би се намерил по-подходящ попечител за нея. Ще я настаня при един от братята си в замъка Килкъни. Така ще можем да я държим под око.

Елизабет погледна Сесил.

Сесил знаеше, че ще дойде и неговия ред да говори, затова изчакваше търпеливо. Сега каза:

— Вината на О’Нийл не е доказана. Нямаме причина да го затваряме като обикновен престъпник.

— Със сигурност обаче има вина като пират. — Черният Том се засмя студено. — Мога да ви намеря дузина свидетели на кървавите му дела.

Елизабет вдигна ръце. Лицето й бе пребледняло.

— Не. Няма да има обвинение в пиратство.

Онемял от изненада и възмущение, Ормънд се извърна, без да види погледите, които си размениха Елизабет и Сесил. Сесил потупа кралицата по ръката.

— Права сте, Ваше величество. Защото ако затворим О’Нийл и изпратим момичето с Ормънд, никога няма да узнаем дали Фицджералд готви нов заговор срещу вас. Пуснете го. Пуснете и двамата. Моите агенти ще ги наблюдават. Нека ги оставим да ни кажат истината със своите действия.

Ормънд се обърна с лице към кралицата и нейния съветник.

— Това ще бъде скъпоструваща, ужасна грешка!

Но Елизабет кимна.

— Да, планът е прост, но е добър. Нека оставим делата им сами да говорят. Разбирам какво имаш предвид, Сесил.

Сесил се усмихна.

— Да, ще ги пуснем на свобода — каза кралицата и потупа скованото рамо на Том Бътлър. — И веднага ще получим знак дали заговорничат или не. Ако се отправят към Ирландия, това сериозно ще задълбочи подозренията за тяхната вина. — Тя замълча. — А ако Лиъм се ожени за момичето, ще знаем, че Том е прав — не би могло да има по-убедително доказателство от това.

 

 

Катрин тъкмо бе станала от сън и дори не бе приключила напълно с утринния си тоалет, когато отново й наредиха да се яви при кралицата. Беше настъпил нов ден, но тя се страхуваше по-силно и от вчера. Дали кралицата бе решила, че има достатъчно доказателства, за да я обвини официално в заговорничество, или — опазил я бог — в предателство? А какво ли ставаше с Лиъм О’Нийл? Какво щеше да се случи с него сега? Каза си, че се интересува просто ей така, от любопитство, а не защото е загрижена за съдбата на пирата.

Останала без дъх, Катрин бързаше след сержанта, който бе дошъл да я повика. Дланите й се изпотиха. Този път не я отведоха в залата за аудиенции, а в личните покои на кралицата. Преддверието представляваше обширна приемна с тапицирани с лен стени, с богато украсен таван и с ярки килими по излъскания до блясък дъбов под. Кралицата отново беше с Уилям Сесил, но сега в стаята присъстваше и още един мъж, висок и тъмен, който я гледаше със студени, мрачни очи. Макар че бяха минали много години от последната им среща — тогава Катрин беше едва на девет или десет, — тя го позна. Беше нейният брат, най-големият син на майка й от първия й брак и най-злият враг на баща й — Томас Бътлър, граф на Ормънд.

— Лейди Катрин — каза усмихната Елизабет.

Катрин направи реверанс. Сърцето й удряше като чук. Какво ли правеше Ормънд тук и защо кралицата се държеше толкова мило? Тя се изправи и впери поглед в Елизабет, която пристъпваше към нея. Но не успя да отвърне на усмивката и. Кралицата спря пред нея.

— Няма защо да се страхуваш, скъпо момиче — каза топло тя. — Решихме, че не ни лъжеш.

Очите на Катрин се разшириха.

— Наистина ли? — После, разбрала, че звучи ужасно виновно, тя се изчерви. — Имам предвид… благодаря ви, Ваше величество. — Отново се поклони.

Но този път кралицата я накара да се изправи. Катрин се извиси близо с една глава над нея.

— Моля те, прости ни за подозренията, но сигурно знаеш, че баща ти много ни разочарова с предателството си и че трябва винаги да бъдем бдителни.

Катрин мъдро замълча. Не можеше да откъсне поглед от приятелското изражение на лицето на кралицата. Елизабет се усмихна.

— Но за щастие ти приличаш не на Джералд, а на скъпата си майка.

Катрин усети, че от нея се очаква отговор, затова каза:

— Д-да.

— Том! — Това беше заповед и Ормънд пристъпи напред, без да сваля очи от Катрин. — Не ти ли напомня за майка ти, за Джоан?

Той остана със стисната челюст.

— Да.

Елизабет кимна.

— Майка ти беше добра и красива жена. Познавах я добре. Бяхме приятелки. Първият път, когато баща ти ни изкара от търпение и бяхме принудени да го затворим в Тауър, тя дойде право при нас и се застъпи за него. Беше много разстроена. Тогава ние я уверихме, че само даваме урок на младия, непокорен граф и наистина, на следващата година той бе освободен. — Сега вече кралицата беше сериозна.

Катрин се чу да казва:

— Но той се прибра у дома твърде късно. Мама беше починала.

Погледът на Елизабет стана остър.

— Да, имаш добра памет. И все пак тогава ти си била дете.

— Бях на дванайсет — смотолеви Катрин, свела очи. Как можа да каже такова нещо, ако и то да бе истина? Как можа да рискува да разгневи отново кралицата? — Ваше величество, съжалявам. Толкова обичах майка си. Все още ми е трудно да се примиря със загубата й.

Елизабет я потупа по ръката.

— Разбирам. Ние също скърбихме за смъртта й. Всички, които я познаваха, бяха опечалени. Е, защо не поздравиш брат си? Той очакваше тази среща с голямо нетърпение.

Катрин колебливо хвърли поглед през рамото на кралицата към Томас Бътлър. Но не съзря и следа от нетърпение в мрачното му, неприветливо изражение.

— Милорд — промълви тя смутено. — Добър ден.

— Лейди Катрин… скъпа сестро! Кралицата е права. Ти си точно копие на майка ни. — Не изглеждаше да е доволен от това.

Катрин си помисли, че и той, и всички останали, лъжат. В младостта си, а и по-късно, дори когато се беше омъжила за Джералд на четиридесет години, майка й се бе славила като една от най-големите красавици на своето време. Катрин знаеше, че тя не би могла да е толкова хубава. Но прие учтиво неискрената похвала.

— Ласкаете ме. Благодаря.

Ормънд не каза нищо повече и между тях се установи мълчание.

Елизабет му хвърли разярен поглед, после поведе Катрин през стаята и й посочи един малък фотьойл. Катрин седна предпазливо и за да не изглежда като селянка, сложи ръце върху дървените облегалки. Но се чувстваше ужасно глупаво. Кралицата седна на малко столче до нея и я потупа по ръката.

— Няма нужда да се тревожиш повече за Лиъм О’Нийл.

Катрин трепна.

— Н-не е мъртъв, нали?

Елизабет се засмя.

— Не, Катрин. Жив е. Необходимо е нещо по-сериозно от някакво си куршумче от мускет, за да бъде повален Господарят на моретата.

Катрин изпита облекчение. Осъзнаваше, че кралицата я наблюдава изпитателно, затова каза:

— О’Нийл е пират… нали?

— Разбира се, че е пират. Как можеш да питаш?

Катрин се поколеба. Страхуваше се да не навлезе в опасни води.

— Вие… вие изглежда го познавате, Ваше величество.

Кралицата се засмя отново.

— Наистина го познавам. Когато баща ми се ожени за Катрин Пар, аз отидох да живея при нея и при брат си, принц Едуард. Майката на Лиъм, Мери Стенли, беше племенница на първия съпруг на Катрин — Едуард Бъроу. Тя беше бременна и опозорена, но Катрин я съжали и я направи своя придворна дама. Видях за пръв път Лиъм О’Нийл скоро след като се роди, когато не беше нищо повече от подмокрено, червено, ревящо новородено бебе.

Катрин я зяпна.

Елизабет сви рамене.

— Аз останах в дома на Катрин и след смъртта на баща ми. Тя ми беше като майка. Три години по-късно се омъжи за Том Сиймор, но аз продължих да живея при нея. Както и Мери Стенли и синът й. Всъщност, когато Катрин почина, Мери дойде в моя дом. По това време Лиъм беше на четири години. Помня това добре, защото скоро след това бе рожденият му ден. Тя и Лиъм останаха при мен докато сестра ми Мери не се възкачи на престола. — Тонът на Елизабет беше спокоен. Твърде спокоен, сякаш не говореше за Кървавата Мери. — Тогава Мери Стенли пожела да отиде в дома на родителите си в Есекс и аз се съгласих заради твърдите й религиозни убеждения. Реших, че така ще е много по-добре за нея и за детето й.

Главата на Катрин се замая. Лиъм трудно можеше да бъде наречен свиреп варварин. Беше роден в двора и бе отгледан от вдовстващата кралица редом с принца и принцесата. И макар да беше наполовина ирландец, той навярно бе протестант, като майка си. Катрин не можеше да повярва на ушите си. Елизабет видя изражението й и се засмя.

— Изглеждаш изумена.

— Така е. Какъв е тогава О’Нийл — ирландец или англичанин, благородник или варварин?

— И едното, и другото — отсече кралицата, вече без да се усмихва. — Никога недей да забравяш, че негов баща е Шон О’Нийл — един кръвожаден убиец, мъжът, който жестоко изнасили майка му. Шон отведе Лиъм, когато той беше десетгодишно момче, изтръгна го от ръцете на майка му… за да го възпита в безчувственост и безпощадност.

Катрин я гледаше безмълвно.

— Много се интересуваш от Лиъм О’Нийл — каза Елизабет неочаквано. — Красив е, нали?

Катрин си каза, че няма да се изчервява, но си припомни всяко изражение на лицето му, леката му, насмешлива усмивка, прелъстителния му тон и силното му, здраво тяло — възбудено и притиснато към нейното. Бузите й пламнаха.

— Сега си свободна — каза кралицата, когато тя не отговори.

Катрин извика и импулсивно сграбчи ръцете на Елизабет.

— Ваше величество, благодаря ви! — Тя смутено пусна бледите, студени ръце на господарката си, но кралицата отново хвана дланите й и ги стисна в своите.

— Вече сме приятелки, Катрин. Помни това. Какво ще правиш сега?

Катрин си представи зелените тучни ливади около Аскийтън, горите и хълмовете, Хю, и нетърпеливо се наведе напред.

— Ще си отида у дома!

— При баща си в Саутуърк?

Катрин твърде късно осъзна грешката си. Вече нямаше дом в южна Ирландия — той бе конфискуван от Короната.

— Ваше величество, моля да ми простите. През всичките тези години аз бях толкова изолирана, че не знаех за това, което се е случило с баща ми. Аз… все още мисля за Мънстър като за свой дом.

Елизабет промърмори някакъв утешителен отговор, но погледът й срещна очите на Сесил, после тези на Ормънд.

Катрин видя това, но не разбра какво означава. Тя прочисти гърло и каза смело:

— Ще се върна в Ирландия.

— И какво ще правиш там? Къде ще отидеш?

— При годеника си.

Кралицата я погледна изненадано.

— Ти си сгодена?

— За Хю Бари, наследника на лорд Бари. Сгодена съм за него още от люлката, но след Афейн ме пратиха в манастира. От много години чакам да се омъжа, Ваше величество. Аз вече не съм момиче, а жена на осемнадесет години. Искам да се омъжа за него, Ваше величество. Веднага.

Кралицата я наблюдаваше с вдигнати вежди. Погледът й се стрелна към Сесил, сетне пак към Ормънд.

— Какво знаеш за това, Том?

Той сви рамене.

— Спомням си за годежа. Но не помня какво стана после. Предполагам, че трябва да я изпратите при Бари, в Ирландия.

Тъмният му поглед беше непроницаем. Елизабет гледаше Катрин така, сякаш бе направила нещо лошо. Но после се усмихна.

— Добре тогава, тръгвай за Ирландия, скъпа, към сватбата си с Хю Бари.

Катрин въздъхна облекчено. Но тогава видя, че кралицата отново разменя многозначителни погледи със своите съветници.

 

 

Беше късно. Скоро църковните камбани щяха да ударят полунощ. Лиъм се ослуша и чу, че вратата на малката стаичка, в която бе затворен, се отключва. Можеше да бъде и по-лошо. Фактът, че се намираше в истинска стая със сламеник и нощно гърне, показваше, че е възможно да се отърве от подозренията на кралицата. Затова той не се изненада, че идваха да го повикат.

Мъж с наметало отвори вратата, без да му дава обяснения. Лиъм не го и попита. Метна окървавения плащ на раменете си, потръпвайки леко от болка и мълчаливо последва мъжа. Слязоха три етажа надолу и излязоха на кея, който водеше към реката. Очакваше ги малка лодка. Лиъм се качи. Същото направи и служителят на кралицата. Двама гребци насочиха лодката нагоре по течението към Уайтхол.

Въпреки че бе прекарал цяло денонощие затворен в тясно задушно пространство, Лиъм избягваше да вдишва с пълни гърди нощния речен въздух. Със затоплянето на времето Темза ставаше доста неприятно зловонна, дори в хладна нощ като тази. Затова Лиъм предпочете да насочи мислите си към онова, което го очакваше.

Малко по-късно той бе съпроводен през речната порта на Уайтхол до личните покои на кралицата. Когато влезе в приемната, видя, че Елизабет е седнала зад малката си писалищна маса и пише нещо. Беше облечена от глава до пети в пурпурно червено. Тя вдигна поглед към него и се опита да се намръщи, но не успя и се усмихна.

— Понякога си много непослушен, Лиъм.

Значи кралицата беше сменила тона. Вече по-уверен в себе си, Лиъм бавно пристъпи напред, пое ръката й и я целуна. Устните му погалиха кожата й. Елизабет се изчерви като девица, каквато се предполагаше, че е, и се отдръпна.

— Това няма да те доведе доникъде, негоднико — смъмри го тя.

Тази вечер кралицата е в игриво настроение, отбеляза със задоволство Лиъм. Беше далеч по-добре да е игрива, отколкото да е подозрителна. Но сега той бе обхванат от подозрения. Дали Бес играеше игра или промяната в настроението й се дължеше на непостоянната й природа? Лиъм й се усмихна и очите му заблестяха.

— Колко приятно меки са ръцете ти, Бес — промърмори той и отново улови едната й фина ръка. Всички знаеха колко е суетна, особено по отношение на красивите си ръце. — Толкова меки, толкова хубави.

Елизабет бе доволна и не можа да го скрие. Тя лекичко стисна китката му, посочи му да седне и каза без заобикалки:

— Трябва да ти се извиня.

Лиъм остана безмълвен. Предпочиташе да изчака кралицата да говори. Знаеше, че е необходимо да бъде крайно предпазлив, за да не направи погрешна стъпка. Защото не бе съвсем невинен по обвиненията в заговорничество. Защото кроеше планове. Но дори да нямаше никаква вина, трябваше да бъде нащрек — несправедливостта вземаше невинни жертви достатъчно често. Трябваше да разбере дали Бес наистина го смята за невинен или вместо това играе рискована игра с него.

— Имам свидетели, които потвърдиха, че си плячкосал френския кораб и че си похитил Катрин Фицджералд — каза кралицата.

Лиъм се съмняваше в истинността на думите й, защото за толкова малко време свидетели едва ли можеха да бъдат открити, но не й го каза. Ако това бе причината за внезапното й омекване, значи още смяташе, че той е на ръба на предателството. Елизабет винаги е била умна, каза си Лиъм.

— Това наистина е облекчение. Но сърцето още ме боли, Бес. Как можа да си помислиш, че съм в състояние да извърша предателство, и то спрямо теб?

— И моето сърце ме заболя — каза тя и се наведе към него. Очите й заизучаваха лицето му.

Тогава Лиъм разбра, че независимо от съмненията си, Елизабет иска да е невинен. Затова пое малката й ръка и топло я стисна. Пръстите му погалиха нежната й плът.

— Аз съм ти приятел — промълви той тихо и задушевно. — Завинаги.

Кралицата му позволи да задържи ръката й и пламенно я притисна към неговата.

— Надявам се, искрено се надявам да е така, Лиъм.

Погледите им се срещнаха и той окончателно се убеди, че Елизабет е напълно в неговата власт. Устните й бяха леко разтворени и потрепваха. От гърдите й отново се откъсна въздишка. Пространството между двама им внезапно се изпълни с напрежение.

— Лиъм — прошепна Елизабет.

Челюстта му се стегна. Взря се в очите й и видя копнежа в тях. Кралицата бе отстъпила място на жената — жената, която Лиъм познаваше откакто се помнеше. Ръцете му се разтвориха и я прегърнаха.

— Бес — повтори той. — Аз съм ти приятел.

И това беше самата истина. Никога нямаше да забрави колко много бе направила Елизабет за майка му, когато той беше още малко момче. Никога нямаше да забрави, че дори преди да стане кралица, тя се бе държала мило с майка му, за разлика от повечето придворни дами. Но и никога не беше изпитвал желание да притежава своята кралица. Въпреки че за мъж като него, а и за всеки друг мъж, това можеше да се окаже доста изгодно.

Елизабет се притисна към него. Тялото й видимо потръпваше.

— Липсваше ми, Лиъм. Защо те нямаше толкова дълго?

Той й се усмихна нежно.

— Животът ми е тежък, Бес. Нямам великолепен дворец, който да ме изкушава да идвам на този остров. Аз си изкарвам хляба в морето.

Тя прошепна колебливо:

— Това може да се промени.

Лиъм се вкамени.

Елизабет започна да се изчервява, но не свеждаше поглед.

Сърцето му заби лудо.

— Дори ако ми дадеш великолепен дворец, това няма да ме направи англичанин.

— Ти си наполовина англичанин.

— Да. — Той докосна с пръст долната й устна. — А баща ми беше и винаги ще бъде Шон О’Нийл.

— Но ти не си като него. — Погледът й стана предизвикателен. — Или си?

— Не. — Лиъм издържа на погледа й. Знаеше, че ако му даде още един знак, ще трябва да я целуне.

Тя постави едната си длан върху гърдите му, над препускащото му сърце. Погледите им се сблъскаха.

— Съжалявам, че те заподозрях в заговор с Фицджералд, но сигурно можеш да ме разбереш — срещата ви изглеждаше толкова странна. Разбира се сега, когато знам истината от свидетелите на похищението на Катрин, ми става ясно, че просто си търсил откуп. Очевидно момичето, каквато е красавица, е била приятна компания, а не пречка по време на пътуването ти. — Елизабет се усмихна някак прекалено топло, но свали поглед от очите му и заизучава всички черти на лицето му, като накрая се спря на устните му.

Ах, Бес — помисли си той. — Историята звучи абсурдно дори от твоите уста. Не вярваш, че съм невинен, макар че искаш да съм. А тези пламенни погледи, изпълнени с копнеж, означават ли, че искаш да ти стана любовник? След като се познаваме от толкова отдавна?

Лиъм нямаше желание да спи със своята кралица. Доколкото му бе известно, тя беше девица и възнамеряваше да си остане такава, въпреки слуховете за нея и Робин Дъдли, когото бе направила граф на Лестър, както и тези за нея и братовчед й Том. И все пак Лиъм бе мъж с опит и знаеше, че Елизабет го намира за привлекателен. Това не беше първата им среща насаме, не за пръв път тя флиртуваше с него, не за пръв път го докосваше и му хвърляше коси погледи. И все пак тази нощ знаците й бяха по-явни от всякога.

Към двамата си дългогодишни фаворити — Лестър и Ормънд — Елизабет проявяваше твърде неприкрита нежност, поради което за тях се носеха толкова много клюки. Лестър често се наслаждаваше сам на компанията на кралицата през деня, точно както го правеше сега и Лиъм, само че в полунощ. А понякога Елизабет наричаше Том „моят черен съпруг“, с което караше хората да се питат дали той не се радва и на нещо повече от компанията й. Никой не можеше да знае със сигурност какво се случва зад затворените врати на Нейно Величество. Но ако някой от двамата изобщо й беше любовник, това вероятно бе Лестър, защото с течение на времето се бе разбрало, че тя го предпочита пред Ормънд.

Лиъм беше напълно наясно, че ако стане любовник на кралицата, би извлякъл политическа изгода. За момента. Но впоследствие това можеше да го унищожи. Затова горещо се надяваше, че тази нощ Елизабет няма да реши да го отведе в леглото си — ако въобще имаше навик да си намира любовници. Защото знаеше, че нито един мъж не би могъл да откаже на своята кралица. Той също нямаше да е в състояние да й откаже.

Но не искаше да я използва. Не това бе начинът да й се отплати за всичко, което й дължеше.

Елизабет стоеше напълно неподвижна, загледана в ръцете си. После вдигна очи към него. В тях блестеше неприкрито желание.

За момент Лиъм се вцепени, сетне се остави да го водят инстинктите. Придърпа я плътно към себе си, като се надяваше, че тя ще се осъзнае.

— Бес? Наистина ли искаш това?

Погледът й потъмня. Устните й се разтвориха и Лиъм се уплаши, че ще каже „да“. Но Елизабет извика нещо несвързано и се отдръпна като боязлива девственица. Или като Девствена кралица^[1]. Тя започна да крачи напред-назад. Лиъм въздъхна с облекчение.

— И все пак — каза Елизабет с гръб към него, с треперещи рамене, — истината едва ли опрощава останалите ти престъпления, Лиъм. — Тя се обърна към него строго, както една майка би се обърнала към пакостливата си рожба. — Не можеш да похищаваш благороднички и да се измъкваш безнаказано. Дори ако са дъщери на непокорни графове, изпаднали в немилост. А тази на всичко отгоре е и девица, възпитана в манастир.

— Признавам греховете си — отвърна Лиъм небрежно, без капка разкаяние. И двамата знаеха, че е така.

— Какво наказание да ти наложа?

Той се изправи лениво на крака.

— Не изстрадах ли достатъчно? Куршум в рамото, нощ в Тауър… — Тонът му беше нежен.

— Не бих казала, че си получил достойно възмездие за мъченията, на които си подложил бедната Катрин.

Лиъм се усмихна лукаво.

— Не бих казал, че съм я измъчвал.

Лицето й внезапно се вкамени.

— Да, предполагам, че не е имала нищо против твоите целувки и ласки.

Той срещна немигащия й поглед и престана да се усмихва. Изведнъж се почувства притиснат между кралицата, от една страна, и Катрин — от друга. Дали Елизабет ревнуваше заради интереса му към Катрин?

— Дори да е било така, този, който трябва да бъде укорен, съм аз, а не тя.

— Да, ти заслужаваш укор за това, че си такъв похотлив развратник — раздразнено каза кралицата.

Тя ревнуваше. Това не беше добър знак за Катрин. Не беше добър знак и за него.

— Нима предпочиташ да не се държа като мъж?

Погледът на Елизабет се плъзна по тялото му и се спря на слабините му.

— Знаеш, че не. — Тя се извърна рязко. — Не можеш да имаш момичето.

Лиъм внимаваше да не разкрие безпокойството си. Не бе очаквал, че кралицата ще ревнува от Катрин.

— Ваше величество, с търговския кораб пленените от мен френски съдове станаха пет, и то само през тази година.

Елизабет го погледна и стисна челюст.

— Не се надявай да се спазариш с мен! — извика тя. — Много добре знам колко френски кораби си пленил, пират такъв! Френският посланик непрекъснато ми повтаря, че иска главата ти! Катерина Медичи също дава награда за нея, дори ми писа за това!

Лиъм се ухили.

— Моля те, кажи ми какво им отговори?

Елизабет го погледна.

— Отговорих, че когато заловя Господаря на моретата, той ще бъде изправен пред съда, но че до този момент пиратът все успява да се изплъзне от флотата ми, както и от всеки друг в открито море.

Лиъм се засмя.

— Не бъди толкова самоуверен! Добре знаеш, че ако някой чужд кораб те залови, не мога да направя нищо, за да те освободя, нахалнико!

— Наистина, прекрасно знам каква съдба ме очаква, ако попадна във френски или испански затвор. — Погледът му беше твърд като скала. — Аз винаги съм ти бил верен и ти го знаеш, Бес. Тази година съм направил за теб много повече от цялата ти проклета флота. Пет френски кораба, два от които пътуваха за Шотландия, за да подкрепят бунтовниците там, и три испански, единият от които галеон, натоварен със сребърни кюлчета и плаващ към Холандия. Хайде, заслужавам награда.

— И мислиш, че ще те наградя като ти дам момичето?

— Сега тя няма стойност за никого. Няма титла, няма зестра. Аз ще се отнасям добре с нея. Няма да я насилвам. — В ума му проблесна интригуваща мисъл — че може би дори би се осмелил да се ожени за нея след време. Ако успееше да изиграе играта, която току-що бе започнал… и ако я спечелеше.

— Тя е сгодена.

— Това е стар годеж, сключен преди години. Съмнявам се, че Хю Бари все още иска да се ожени за нея.

— Няма значение, годежът съществува и аз се съгласих Катрин да се върне в Ирландия и да се омъжи за Бари.

Лиъм пребледня. В гърдите му се надигна свирепа ярост и той не успя да я удържи.

— А моята награда?

Елизабет грабна листите от писалището и ги натика в ръцете му.

— Ето! Разрешенията за каперство, за които толкова ме молеше. Срещу всички испански кораби, а не само срещу тези, които подпомагат католиците в Шотландия, Ирландия и Фландрия. Какво? Не си ли доволен? Сега можеш да действаш законно, Лиъм. Поне що се отнася до испанците, които толкова обичаш да нападаш и ограбваш.

Лиъм взе писмата, които го овластяваха да плячкосва всеки изпречил се на пътя му испански кораб и които щяха да му служат за оправдание по всички официални испански обвинения срещу него. В Англия повече нямаше да го преследват за нападенията над испански кораби, а в морето той щеше да може да атакува испанците по-безмилостно и по-дръзко, отколкото французите. Срещу тях Лиъм нямаше разрешително за каперство, а само мълчаливото съгласие на Елизабет, която мразеше Катерина Медичи — мразеше я и се страхуваше от нея, но все пак не желаеше да подкрепи открито френските хугеноти, както бе сторила някога.

— Не си ли доволен? Хайде, Лиъм, не мога да повярвам, че можеш да я искаш толкова силно. Тя едва ли е чак толкова специална.

Но Лиъм я искаше. Откакто бе пленил красивата, пламенна, интелигентна Катрин Фицджералд, не мислеше почти за нищо друго, освен за нея. Искаше я от мига, в който я видя за пръв път. И още не можеше да укроти яростта си, задето му отнемаха наградата, спечелена в трудна битка. Беше надхитрен, а това се случваше рядко. Наистина рядко. Но ако запазеше самообладание и изчакаше, в крайна сметка щеше да излезе победител, както винаги. Очевидно тази вечер не бе най-подходящия момент да говори пред кралицата за друга жена.

Но как да постигне триумф?

Не можеше отново да похити Катрин. Елизабет вече го подозираше в заговор с Фицджералд, а Лиъм не смееше пак да събужда подозренията й. Не, трябваше да бъде още по-внимателен, още по-умен. Трябваше да привлече Елизабет на своя страна. Но как?

Едно бе ясно. Не можеше да позволи Катрин да се омъжи за Бари.

Той разкаяно сведе глава.

— Доволен съм, че получих разрешителните, Бес. Доволен и благодарен. Няма да съжаляваш. Ще стъпя на врата на испанците, както ти искаш.

Елизабет кимна, но погледът й остана остър.

Лиъм я погледна в очите.

— Трябва да ми простиш. Както сама каза, аз съм развратник. — Той замълча многозначително. — Не е лесно да си мъж, да се възбуди страстта ти… и после да ти бъде отказано.

Изражението на Елизабет се смекчи.

— Ти си интригуващ мъж, Лиъм. Негодник до мозъка на костите си. При това знаеш колко привлекателно е това.

Лиъм се усмихна.

— И вие сте интригуваща кралица, мадам.

Тя също се усмихна.

— Искам да те помоля за една услуга. Мислех това да бъде наказанието ти, но сега… ще бъде молба от моя страна и знак колко ти вярвам.

Той се поклони. Но вътрешно изтръпна в очакване.

— На вашите заповеди.

— Ти я доведе тук. Сега те моля да я придружиш до Бари.

Лиъм бързо прикри изненадата и задоволството си. Но цялото му същество се изпълни с триумфално ликуване. Защото сега вече знаеше, че все пак ще спечели тази битка.

— Както желаеш, Бес.

Елизабет се усмихна и Лиъм разбра, че тя е доволна не по-малко от него.