Бренда Джойс
Играта (30)

29.

Ричмънд

Сесил съобщи новината на кралицата.

— Сър Джон Хок е пленил Лиъм О’Нийл, Ваше величество. Корабът му пристигна в Лондон тази сутрин.

Елизабет зяпна.

— Сигурен ли си, Уилям?

Сесил размаха малък свитък.

— Това съобщение е изпратено лично от сър Джон. Той ще дойде при вас незабавно, след като се погрижи О’Нийл да бъде затворен в Тауър. В писмото не се казва как и къде е бил заловен пиратът.

Елизабет усети, че цялото й тяло трепери. Дълбоко в себе си се бе надявала, че никой, дори сър Джон, не ще успее да алени хитрия ирландски негодник Но ето че това се бе случило. О’Нийл беше заловен и се намираше в Тауър — мястото, което се полагаше на всеки предател. Елизабет знаеше, че трябва да се радва, да ликува. Да, тя беше доволна. Но… какво бе другото чувство — това, което караше сърцето й да тупти тъй задъхано?

— Това наистина са добри вести — промълви тя най-накрая.

Сесил се приближи до нея.

— Моят съвет е да помислим много внимателно и задълбочено какво да правим оттук насетне — каза той тихо.

Елизабет вдигна към него поглед, пълен с благодарност. Пред очите й изникна образът на О’Нийл, увиснал на примката. И кой знае защо това видение не й се понрави… Та нали този мъж беше един мръсен негодник, предател, изменник? Не, той трябваше да си получи заслуженото. Да послужи за назидание на всички, в чиито глави се въртяха нечестиви помисли. Защо тогава самата мисъл за това я ужасяваше така?

— Какво мислиш ти, Сесил?

— Мисля, че О’Нийл е Господарят на моретата. Години наред ни е оказвал неоценима помощ. Мисля, че трябва да разнищим загадъчното му поведение по ирландския въпрос и да решим дали обесването на пирата е най-доброто разрешение за нас.

Елизабет кимна с облекчение, независимо, че прекрасно знаеше какво би трябвало да стори със своя златен пират.

— Фицморис се е покрил толкова добре, че Перът няма никаква представа къде да го търси — отбеляза тя.

— Да, а пиратът го е запасил с достатъчно храна, за да няма нужда да излиза от зимната си бърлога преди новата пролет.

Елизабет усети прилив на гняв.

— Трябва да хванем побъркания фанатик! Не можем да си позволим да загубим още една година във война с този нещастник! Не понасям мисълта да похарча дори още един фартинг^[1] заради проклетия ирландец! — Как й се искаше да зареже онази бедна земя на варвари и католици. Но не смееше. Не можеше да позволи някоя друга нация да стъпи на острова.

Сесил наклони глава настрана.

— Фицморис е дяволски умен. Преди да подпишем договора с Испания, трябва да дадем на Филип ясно да разбере, че не можем повече да търпим неговата намеса в Ирландия.

— И в Шотландия — добави разгорещено Елизабет. Мисълта за Мери и за заговорите, които никнеха като гъби след дъжд, не й даваше мира.

— Да. Но картината започва да се прояснява, Ваше величество. Сега, след като О’Нийл е в затвора и след като няма да има подкрепата на испанците, Фицморис ще се окаже в задънена улица.

— Моля се да стане така — промълви Елизабет.

Без да я изпуска от поглед, Сесил най-неочаквано каза:

— Фицджералд никога не ни е създавал и половината от проблемите, които ни създава побърканият му братовчед.

Елизабет се взря в него и внезапно осъзна, че съветникът й беше прав. Фицджералд приличаше на досаден бръмчащ комар, но не можеше да стори нищо повече от едно-две безобидни ужилвания, след което биваше прогонен или размазан. Единственото му желание бе да управлява Дезмънд по своя деспотичен маниер, без външна намеса.

Сега кралицата проклинаше деня, в който се бе съгласила със своите съветници и бе решила да лиши Фицджералд от властта, имотите и титлата му. Още тогава Сесил се беше възпротивил срещу това решение, предусещайки какво ще стане в южна Ирландия, когато графът на Дезмънд вече го няма. И бе имал право. От ситуацията се беше възползвал Фицморис, който търсеше не просто надмощие над другите ирландски лордове, но и реставрация на католицизма и премахване на английската кралица.

Колко съжаляваше сега Елизабет, задето бе унищожила графа на Дезмънд!

 

 

Нямаше прозорци. Нямаше светлина. Килията беше абсолютно черна. И вмирисана от телата на стотиците затворници, които бяха гнили тук преди Лиъм. Стените бяха толкова дебели, че колкото и да напрягаше слуха си, той не долавяше нито звук. Накрая се предаде. Намираше се на няколко етажа под земята и беше безсмислено да се опитва да чуе нещо или някого.

Запита се дали животът му е стигнал своя край. Беше изпаднал в това безизходно положение заради една жена. Каква ирония! Той, синът на Шон О’Нийл, да бъде пленен и осъден заради жена — при това жена, която беше обичал.

При тази мисъл сърцето му бе пронизано от толкова силна болка, че Лиъм неволно притисна гърдите си и затвори очи. Не, това не беше любов, каза си той. Никога не е било. Беше просто една безмерна, нечовешка страст. Бе взел ненаситното си желание да я притежава за любов. Но се беше заблуждавал. Това не беше любов, не можеше да е било, никога нямаше да бъде.

Лиъм с усилие накара разума си да разсъждава трезво. Не биваше да мисли за Катрин, нямаше смисъл. Всичко бе свършило. Заради нея се бе впуснал в рискована игра, без да съзнава що за жена е всъщност тя. Да, всичко бе свършило и сега той трябваше да мисли единствено за собственото си бъдеще — и за това как да избегне бесилката.

Защото Лиъм наистина възнамеряваше да я избегне. Искаше да живее. Все още не бе направил последния си ход, а това беше решителният ход, стъпката, очаквана от него с възбуда още от мига, в който бе решил да участва в играта. Забавянето само увеличаваше тръпката на очакването и това чувство се засилваше с всеки изминал ден, в който Фицморис продължаваше да диша. Но Лиъм не можеше да играе сам. Трябваше му партньор. Трябваше му кралицата.

И спечелването й бе само въпрос на време, каза си той. Бес със сигурност щеше да го повика при себе си, за да го укори, да го прокълне. Но Лиъм познаваше жените и бе заложил живота си на своята убеденост в слабостта на женската природа. Бес го обичаше и несъмнено се чувстваше жестоко наранена от предателството му. Лиъм знаеше, че трябва да бъде търпелив, че ще чака дни, дори седмици, преди Елизабет да благоволи да го измъкне от тази дяволска дупка. Но това рано или късно щеше да стане и тогава трябваше да я съблазни, да я ухажва така, както би ухажвал най-красивата, най-невиждано прелъстителната сирена… както някога бе ухажвал Катрин.

Лиъм скочи на крака и започна да обикаля килията, обмисляйки кой е най-добрият възможен начин да се отърве от примката. Но играта вече не му доставяше удоволствие. Беше станала безсмислена. Защото залогът бе променен. Сега Лиъм се бореше единствено за свободата си — за свободата да се върне към своя живот на Господар на моретата… живот, който той вече не желаеше. В какъв глупак се бе превърнал!

Някога, преди не чак толкова много време, залогът в играта беше ръката на Катрин и връщането им заедно в Ирландия. Бъдещето бе изгряло пред тях, слънчево и светло. Всичко това беше останало в миналото. Сега Лиъм играеше само за своята жалка свобода и за не по-малко жалкия си живот.

 

 

Катрин пристигна в Лондон с Макгрегър и Ги, изтощена до смърт от лудешки бързото пътуване. При вестта за залавянето на Лиъм, тя бе наредила да потеглят незабавно към английската столица. Всичко се бе променило. Животът на Лиъм беше поставен на карта.

Беше я предал, но не заслужаваше да умре. От цяла седмица Катрин живееше в ужасяваща тревога и смъртен страх. Никога нямаше да прости на Лиъм подлото предателство, нито пък щеше да може да го забрави. Но не искаше смъртта му. Трябваше по някакъв начин да предотврати екзекуцията му; трябваше да помоли кралицата да го помилва.

В странноприемницата „Бялата мечка“ отсядаха предимно чужденци. Тук се настаниха и пътешествениците от остров Иърик. Веднага узнаха, че кралицата е в Ричмънд, че Лиъм е затворен в Тауър и че съдбата му още не е решена. Но във въздуха витаеше възбудено очакване — лондонското простолюдие вече предвкусваше удоволствието от обесването на поредния пират при градските порти.

Катрин се взря в отражението си в огледалото. Страхът бе направил лицето й бледо и изпито. Около очите й имаше огромни тъмни кръгове.

Да, беше напълно изтощена. Но това бе без значение. Сега Катрин имаше задача — задачата, която я бе довела в Лондон: да освободи Лиъм О’Нийл. И тя беше готова на всичко, за да успее, макар че никога нямаше да се върне при него като негова съпруга.

 

 

Елизабет крачеше напред-назад из залата за аудиенции. Сърцето й препускаше лудо. Бе наредила да й доведат пирата, защото нямаше търпение да му поиска сметка за неговото предателско поведение… и предателско сърце. Нямаше търпение да го види паднал на колене пред нея, умоляващ за прошка; да чуе жалките му обяснения и оправдания.

— Успокой се, Бес — прошепна Лестър на ухото й.

— Не мога — сряза го тя, подразнена от невъзмутимото му спокойствие. Робин не обичаше да има съперници, а знаеше, че Лиъм е един от любимците на кралицата. Затова бе дяволски доволен, че пиратът се беше оказал подъл изменник. Откакто Лиъм беше доведен в Тауър, Лестър неуморно настояваше пред Елизабет престъпникът незабавно да бъде изправен пред съда, осъден и обесен.

Никак не й се щеше Робин да присъства на срещата й с Лиъм. Нито пък Ормънд и Сесил. Но знаеше, че се нуждае от тяхното мнение и съвет. Защото на себе си тя не можеше да разчита.

Вратите на залата се отвориха. Елизабет се спря като закована. Пред нея се изправиха дузина гвардейци от дворцовата охрана в красивите си червени униформи. Но тя не ги видя. Мъжете бяха предвождани от Джон Хок, но Елизабет не забеляза и него. До Хок стоеше затворникът.

Очите й се разшириха. Видът на нейния златен пират бе толкова окаян, че за миг сърцето й се сви от съжаление.

Туниката му, някога снежнобяла, бе окървавена и мръсносива. Не по-малко мръсни и окъсани бяха и панталоните му. Дори от разстоянието помежду им Елизабет долавяше миризмата на нечистото му, отдавна немито тяло. Беше небръснат, разбира се, и късата му брада бе рошава и неравна. Погледите им се срещнаха.

И в този момент от съжалението, което бе усетила преди малко, не остана и следа. Колко горд и безстрашен беше този мъж! Взирайки се в хладните му сиви очи, Елизабет осъзна, че въпреки вида си, Лиъм е съхранил своето достойнство и величественост непокътнати. Това бе човек, когото никой смъртен не можеше да победи. Човек, който би преклонил глава единствено пред смъртта и който дори тогава би излъчвал същата тази лъвска гордост и лъвска смелост.

Постепенно Елизабет обърна внимание на много други неща във вида му. Лиъм стоеше надменно изправен в целия си огромен ръст; раменете му бяха изпънати, въпреки че китките му бяха здраво стегнати зад гърба с тежки окови. Главата му бе вдигната високо. Нещо повече, по устните му играеше лека усмивка, а очите му гледаха Елизабет с откровена дързост… така, както би гледал жена, която иска да вкара в леглото си.

Не, той не изпитваше страх — нито от смъртта, нито от кралицата.

Елизабет почувства възбуда и едновременно с това бе поразена. Този мъж никога нямаше да престане да смущава жената у нея. Но като кралица тя държеше на неговото уважение и страхопочитание.

Мисълта за измяната му я прониза отново като кинжал. Как бе могъл да я предаде? Нима изобщо не го беше грижа за нея? Благодарна бе на бог и на собствената си желязна воля, че въпреки огромното изкушение не го беше поканила в спалнята си в онази нощ, преди година.

За да прикрие вълнението си, тя се усмихна възможно най-студено.

— Ела тук, пирате. — Но устните й трепереха.

Лиъм пристъпи напред без да сваля очи от нейните и с цялото си нахалство каза:

— Моля да ми простите, Ваше величество.

Едва след това благоволи да падне на колене в краката й.

— Нима? Долен негодник! Не ми изглеждаш ни най-малко разкаян.

— Напротив, разкайвам се дълбоко. — Той вдигна поглед. — Моля да ми простите не само за предполагаемите ми престъпления, но и за това, че се появявам пред вас в такова зловонно състояние.

Елизабет гледаше коленичилия в нозете й мъж и се питаше какво ли е намислил този път. Думата „предполагаеми“ не убягна от вниманието й.

Погледът му беше прекалено дързък, прекалено мъжки, пълен с прекалено много обещания.

Тя се разтрепери. В момента се чувстваше много по-малко кралица и много повече — млада и наранена девойка. Огледа го изучаващо и забеляза, че оковите му причиняват болка. Но Елизабет не заповяда да ги свалят. Той заслужаваше да страда заради онова, което й бе сторил.

— Можеш да станеш.

Лиъм се изправи със забележителна лекота и грациозност — нещо, което малцина мъже биха успели да направят със завързани отзад ръце.

— Благодаря.

Присъствието на останалите мъже в залата смущаваше Елизабет. Никак не й харесваше, че чуват всяка разменена между нея и Лиъм дума, че наблюдават всеки техен жест. Но знаеше, че не бива да отпраща съветниците си. Бе твърде опасно да остава насаме с Лиъм О’Нийл.

— Следващия път се изкъпи, преди да дойдеш при мен, защото не понасям ужасния ти вид и миризма — чистосърдечно призна тя.

— Надявам се да има следващ път. — Лиъм наклони глава настрана. — И аз не понасям собственото си тяло — каза той небрежно и отново се взря в очите й. — Сигурен съм, че приличам на отрепка от Брайдуел.

— Може и да те изпратя в Брайдуел — отвърна Елизабет и стисна дланите си в юмруци. Да не би да възнамеряваше да я съблазни с този тъй прям сив поглед?

Веждите му най-безцеремонно се вдигнаха.

— Но това е място само за бандити и уличници.

— Ах, тогава може би трябва да изпратя там твоята пачавра. — Мисълта накара Елизабет да се усмихне мрачно.

Арогантността му се стопи. В очите му припламна далеч не толкова хладен блясък.

— Една любовница едва ли може да бъде наречена пачавра.

— Нима? Нямах представа, че има разлика — каза Елизабет. После, като се мъчеше да прикрие изгарящата я ревност, попита: — Още ли се интересуваш от нея?

— Тя беше добра играчка за леглото ми.

— Къде е сега съпругата на Джон Хок?

— На моя остров.

В този момент желанието да останат насаме надделя у Елизабет. Трябваше да узнае истината.

— Всички да излязат — нареди тя.

Ормънд, който бе проследил цялата сцена с навъсена физиономия, изглеждаше засегнат заради доведената си сестра, защото хвърли един последен унищожителен поглед към О’Нийл и напусна залата, последван от Уилям Сесил. Лестър обаче не бързаше да се подчини; вместо това се приближи до Елизабет. На лицето му бе изписана загриженост.

— Ваше величество — запротестира той.

Погледът, който му отправи Елизабет, беше студен и бляскав като лед. По дяволите, сега нямаше време да се занимава с Робин! Нямаше време за никого, освен за пирата.

— Вие също, милорд. Искам да разговарям с тази отрепка насаме.

— Не е разумно от ваша страна — каза Дъдли, почервенял от гняв.

— Но аз съм кралица и ако искам да се държа като глупачка, ще се държа — сряза го тя.

Дъдли се завъртя на пети разярено и излезе от залата.

Тогава кралицата забеляза, че Хок още стои до вратата с мрачно изражение.

— И вие, сър Джон.

Хок се поклони, зачервен не по-малко от Лестър, но Елизабет осъзна, че това се дължи не само на гняв, но и на унижение.

— Простете ми, Ваше величество, но този пират е опасен човек. Не мисля, че трябва да оставате насаме с него. — Той се поколеба. — А и бих желал да науча нещо повече за своята съпруга, ако позволите.

— Пиратът може и да е предател, но не би ме наранил. А за съпругата си ще научите по-късно. Излезте — заповяда тя.

Хок удари ядно токове, сви устни и също излезе.

Елизабет стисна дланите си. Бяха мокри. Погледът й срещна погледа на Лиъм.

— Би ли ме наранил, негоднико?

Той се усмихна нежно.

— Не.

Сърцето й, което вече биеше неудържимо, се размекна. Това бе онзи Лиъм, когото познаваше и когото толкова обичаше. По дяволите, защо се бе оказал тъй подъл, тъй продажен и безсърдечен?! Тя закрачи напред-назад.

— Ти си господар на моретата вече от години и винаги си се ползвал с мълчаливото ми одобрение — каза тя. — Никога не си вършил нищо, което би навредило на моите интереси, нещо повече — защитаваше ги, дори когато е ставало въпрос за изключително тайни и опасни мисии. — Елизабет спря и се обърна към него. — Защо? Защо, Лиъм, защо ме предаде?

Изражението на Лиъм бе станало напълно сериозно.

— Моля те да ме изслушаш внимателно, Бес, много внимателно.

Тя се наежи, подразнена от неговата фамилиарност.

— Слушам те. Чакам. Очаквам това обяснение от дълго време.

— Намеренията ми не бяха да те нараня.

Елизабет стоеше като вкаменена под настойчивия му поглед. Кралицата беше изчезнала; останала бе само жената, която никога не бе намерила смелост да изживее мечтите си.

— Аз не съм папист и ти го знаеш. Знаеш, че по време на управлението на сестра ти съм видял достатъчно много клади, за да не може дори да ми хрумне да подкрепям фанатик като Фицморис.

— Да, знам. И тъкмо затова не мога да те разбера, Лиъм — извика тя. — Ти предаде мен, Лиъм. Своята приятелка и кралица!

— Не! — Лиъм пристъпи към нея. — Не съм те предал. Ти преследваш бунтовниците в Ирландия от години без никакъв успех. Лорд Перът е неспособен да залови Фицморис и всички знаят това. Но аз — той направи драматична пауза. Очите му блестяха. — Аз мога да хвана католика, Бес, и ако ме пуснеш на свобода, ще го хвана.

Елизабет зяпна от изумление.

— Що за безочие? — извика тя. — Какви номера ми пробутваш, Лиъм? Молиш ме да те пусна на свобода? Ти си предател. А предателите трябва да увиснат на бесилката.

В погледа на Лиъм нямаше и следа от уплаха. Той каза търпеливо:

— Ти не ме слушаш, Бес.

Кралицата трепереше.

— Как би могъл да ме накараш дори да си помисля да те освободя?

Лиъм лекичко се усмихна.

— Никога не съм те предавал. Напротив, поех огромен риск за собствения си живот, като се съюзих с най-злия ти враг, за да мога да го заловя и да го изправя пред теб.

Тя го гледаше втренчено, неспособна да говори.

— Нима нямаш и други шпиони, Бес? — с безкрайна мекота продължи той. — Толкова ли си изненадана от това, че реших да бъда твой агент? Кой друг би могъл да подмами и да плени Фицморис, ако не аз, с моята репутация на негодник и с моите възможности на морски капитан?

Елизабет продължаваше да мълчи. Мислите й препускаха с шеметна скорост, разкъсвани между логиката, която й казваше да не вярва на думите му и обичта, която изпитваше към него и която я изпълваше с вълнение и надежда.

— Направих го по-силен с единствената цел да мога след това да го унищожа — спокойно каза Лиъм. И на устните му разцъфна усмивка — усмивка на победител, на господар на играта. — И когато го сторя, очаквам да бъда щедро възнаграден от теб. — Погледът му прикова нейния.

Елизабет се извърна, представяйки си наградата, която щеше да й поиска — награда, за която никой друг мъж не би се осмелил да помоли, твърде лична, твърде интимна. Вече долавяше вкуса на целувките му, усещаше прегръдките му. Тя навлажни устни и се опита да прогони женските фантазии от мислите си. Беше кралица. Не можеше да си позволи да бъде съблазнявана от този мъж.

Но в главата и отекна един-единствен въпрос. Би ли посмяла? Би ли посмяла да се довери на своя златен пират и този път, след всичко, което й бе причинил?

 

 

Вдигнала качулката на своята обшита с кожи кадифена пелерина, за да скрие лицето си, Катрин премина през северната порта на двореца Ричмънд. От едната й страна вървеше Макгрегър, от другата — Ги. В компанията на грамадния шотландец и на малкото момче Катрин далеч не се чувстваше незабележима.

Всеки момент щяха да я разпознаят. Твърде разстроена заради неминуемата гибел на Лиъм, тя се бе замислила за собствената си поява в двореца едва преди час, когато вече пътуваха с една лодка от Лондон към Ричмънд. Знаеше, че пристигането й ще предизвика удивление, вълнение и всевъзможни ужасяващи клюки и се молеше единствено за още малко време, преди да се случи неизбежното.

Най-важното бе да научи колкото е възможно повече за Лиъм. И да се срещне с кралицата.

За останалото щеше да мисли после.

Докато преминаваха през малкия портал и се изкачваха по широкото стълбище, което водеше право към дворцовия вестибюл, Катрин разсъждаваше върху абсурдното си положение. Да защитава човека, който бе предал най-подло както самата нея, така и баща й. Да оправдава съюза му с Фицморис. Колко смешно. И колко тъжно.

Влизането в двореца накара сърцето й да заподскача от страх. Да си уреди аудиенция при кралицата бе най-лесната задача. Но как щеше да убеди Елизабет да пощади живота на Лиъм? Откакто бе научила за залавянето му, Катрин не мислеше почти за нищо друго и не бе успяла да намери нито един убедителен аргумент в негова защита.

Беше разсъждавала много и върху въпроса как да се представи в двореца. Всички я смятаха за съпруга на Джон Хок, освен ако Лиъм не бе казал на някого за сватбата на острова. В крайна сметка Катрин реши да не споменава втория си брак. Това нямаше да й помогне. Защото тя изобщо не възнамеряваше да живее с Лиъм отново, дори ако той останеше жив. През тези дни бе достигнала до най-тайните, най-тъмните дълбини на душата си и бе открила, че част от нея все още обича Лиъм — глупаво, противно на разума и волята й — и че винаги ще го обича. Но никога нямаше да може да възвърне доверието си в него.

Неговото предателство бе оставило в сърцето й белег, който Катрин щеше да носи у себе си завинаги.

Тя се спря на прага. Просторният салон беше претъпкан. Прихванала с ръка качулката си, Катрин се огледа и трепна, щом видя няколко познати придворни дами и между тях — Ан Хейстингз, най-добрата й приятелка в двореца.

— Стойте тук — прошепна тя на Макгрегър и Ги и с мъка си запробива път към баронесата.

— Ан! — прошепна напрегнато Катрин, когато най-сетне се добра до нея.

Ан се извърна и сините й очи се ококориха.

— Пресвети боже! Катрин! Какво правиш тук?! — Сетне очите й се разшириха още повече и Катрин прочете в тях разбиране, което не успя да си обясни.

— Трябва да говоря с кралицата — каза тя кратко, сетне припряно добави: — Но после ще се видим с теб, насаме. — Знаеше, че Ан ще иска да узнае всичко за живота й с прочутия пират през последните месеци.

— Нейно Величество е в залата за аудиенции — бързо прошепна Ан.

Катрин стисна ръката й в знак на благодарност и се отдалечи.

— Катрин! — извика Ан. — Чакай! Има още нещо, което трябва да знаеш!

Но Катрин не й обърна внимание. Хвърли поглед към Макгрегър, сетне забърза през салона с наведена глава, като разблъскваше по пътя си благородните дами и джентълмени, без нито веднъж да вдигне очи. Сега вече сърцето й туптеше така, сякаш щеше да изскочи от гърдите. Едва когато излезе от салона и се озова в преддверието пред залата за аудиенции, тя изправи глава. Сърцето й подскочи. Двете крила на масивната дървена врата бяха затворени и край тях се тълпяха около дузина царедворци и още толкова гвардейци. Кралицата разговаряше с някого насаме.

Налагаше се Катрин да почака, докато дойде нейния ред. Тревогата й се засилваше с всеки изминал миг. Страхът й — също.

Внезапно вратата се разтвори. Придворните замръзнаха по местата си и устремиха погледи към прага й. Разговорите секнаха. Войниците пристъпиха напред, сякаш за да ескортират молителя, който в този момент излизаше от личната си аудиенция при кралицата.

Но това не беше обикновен молител, съвсем не. Беше затворник. Беше Лиъм — раздърпан и окъсан, с оковани зад гърба ръце… с невероятно горда осанка.

От устните на Катрин се отрони възклицание. Звукът не беше силен, но в абсолютната тишина, възцарила се във фоайето, той отекна като тревожен камбанен звън. Погледите на всички присъстващи се прицелиха в Катрин.

Лиъм също я чу и, разпознал безпогрешно гласа й, вдигна очи право към нея. В тях гореше ярост.

Тя срещна погледа му. Беше я предал, но въпреки това сърцето й се обля в кръв заради неговите страдания. Докато очите й се изпълваха със сълзи, Катрин бавно, без повече да я е грижа за собственото й достойнство, пусна качулката си и я остави да падне назад и да разкрие лицето й.

Фоайето се изпълни с изумени, слисани възклицания, последвани от приглушен шепот.

Тогава Катрин видя, че зад Лиъм стои кралицата и я гледа втренчено със същото смайване, с което я гледаха останалите присъстващи. Изведнъж сърцето й спря да бие. Защото облеченият в червена униформа мъж, който пристъпи до Лиъм, бе не друг, а Джон Хок.