Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Game, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 74 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?

Издание:

Бренда Джойс. Играта

ИК „Ирис“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от alba)

I. ЗАЛОГЪТ

1.

Нормандия, януари 1571

Бяха я забравили.

Катрин знаеше, че не може да има друго обяснение задето вече почти шест години вехнеше в абатството Сен Пиер — Еглиз. Каменният под на параклиса под коленете й беше твърд и студен като лед. Устните й нашепваха наизустените молитви, но умът й бе зает с мисълта за това как не беше получила отговор на нито едно от писмата, които бе изпратила до баща си у дома, в Мънстър. На нито едно. Най-накрая, вече почти напълно обезверена, миналото лято бе писала и на своята мащеха Елинор. Напразно — отговор така и не дойде.

Имаше чувството, че се задушава — и от страх, и от отчаяние. Ранната утринна служба още не бе свършила, новият ден едва започваше, но макар да се молеше смирено заедно с останалите сестри от манастира, Катрин мислеше единствено за това, че именно днес нейният живот трябваше да започне отначало. Днес трябваше да събере цялата си смелост, защото щеше да разговаря с абатисата за своето положение и бъдеще.

Нямаше друг избор. Беше на осемнайсет и остаряваше с всеки изминал миг. Поредната година бе изтекла и само след няколко месеца Катрин щеше да навърши деветнайсет. Не можеше да остарее в този затънтен манастир. Не и не! Тя искаше да живее. Искаше да има съпруг, собствен дом, деца. На нейната възраст би трябвало вече един, два, че и три здрави малчугана да играят край полите й. О, господи! Защо бяха забравили напълно за нейното съществуване?

Преди шест години, когато Елинор беше предложила, или по-точно — настояла да я изпратят в манастир, Катрин бе твърде съкрушена от скръб по близките си, за да мисли за това или да се възпротиви. По онова време, след огромните загуби, понесени в битката при Афейн в родната южна Ирландия, в семейството й цареше разруха и нещастие. Триста от най-верните воини на баща й бяха избити от армията на Том Бътлър, граф Ормънд, на брега на река Блекуотър, а самият й баща, който бе не друг, а графът на Дезмънд, беше ранен и пленен от Бътлър. Но Катрин страдаше не само заради разгрома на своите близки и залавянето на баща си. В онзи ден тя бе загубила своя годеник.

В зловещата битка Хю Бари бе улучен от смъртоносно копие. Той и Катрин бяха сгодени още от люлката. Като деца на близки семейства, при това почти връстници — Хю бе само година по-голям от нея — двамата бяха израснали заедно. Той бе нейният приятел от детинство, нейният любим. Той бе положил първата целувка на устните й. Смъртта му беше разрушила мечтите й и заедно с тях, изглежда — и нейното бъдеще.

Смазана от мъка, Катрин се бе подчинила на своята мащеха, дори беше доволна, че ще намери мъничко покой в някой далечен манастир, преди да й намерят нов жених. Загубата на Хю беше особено мъчителна за нея, защото само година преди битката при Афейн бе починала и собствената й майка. Граф Дезмънд беше третият съпруг на Джоан Фицджералд и Катрин бе единственото им дете. Топлота и обич бе царяла между майка и дъщеря. И до ден днешен Катрин болезнено усещаше липсата на Джоан.

Бе се надявала поне, че бързо ще й намерят нов годеник, че ще прекара само година-две в манастира и сетне, както беше планирано, на петнадесетия си рожден ден ще се омъжи. Но Елинор й бе писала само веднъж, още през първата година, и то за да й съобщи, че е при графа, когото са затворили в Тауър, и че очакват да бъдат помилвани от кралицата. Оттогава бяха изминали пет и половина безкрайни години, без Катрин да чуе и дума за баща си или за мащехата си.

И работата бе там, че се страхуваше.

Краят на молитвата дойде. Катрин се прекръсти, промълви „амин“ и се изправи. Но не тръгна веднага, а остави другите жени да минат пред нея. Всички те произхождаха от благороднически родове като нея самата. Някои бяха вдовици, други бяха твърде бедни, за да могат да се омъжат, или пък в семействата им имаше твърде много дъщери, за да се погрижат за всички. Една по една дамите излизаха от параклиса сред нежното шумолене на рокли от коприна и брокат. Навън бе ужасно студено, затова Катрин се уви добре в своята износена, поръбена с кожи наметка. В трапезарията вече сервираха пресен хляб, топъл кейк, месо и сирене, както и ейл и вино. Но докато останалите жени бързаха да влязат вътре, Катрин отново изостана, този път на двора.

— Ще го направиш ли?

Катрин потръпна — повече от нервността, която изпитваше при мисълта за това, което се канеше да стори, отколкото от студа — и се извърна. Пред нея стоеше най-близката й приятелка и единствена довереница, Джулиет, която се готвеше да напусне манастира през февруари, въпреки зимните студове. Така бе наредил нейният попечител.

— Да.

Джулиет, чиято кожа бе изненадващо бледа на фона на тъмната й коса и пълните, розови устни, погледна Катрин право в очите.

— Този път абатисата ще ти позволи да си тръгнеш. Как би могла да откаже отново?

Сърцето на Катрин заби по-силно. Пръстите й сграбчиха ръката на Джулиет.

— Много се страхувам да не отхвърли пак молбата ми — призна тя. Вече на два пъти бе умолявала абатисата да и разреши да се прибере у дома. И двата пъти абатисата беше отказала, обяснявайки, че Катрин не само няма позволение от баща си, но и няма кой да я съпроводи до Ирландия.

Джулиет се усмихна.

— Би било прекрасно да пътуваме заедно. О, колко се надявам абатисата да се вслуша в молбата ти и да отсъди справедливо!

Катрин отново трепна. Наистина, от отчаяние бе готова на всичко, но не хранеше особени надежди. Абатисата се държеше с нея мило и добронамерено, а и като цяло имаше благ характер, ала в управлението на манастира проявяваше доста твърдост, каквато и се очакваше от жена, поела грижите и надзора над толкова дами от богати и могъщи семейства. Но сега и Катрин се чувстваше по-силна и по-твърда от когато и да било. Трябваше да убеди абатисата, че е дошъл моментът да се върне у дома, макар да няма позволението на баща си. Бе подготвила своите аргументи. Беше дошла 1571-ва. Нова година. Време за ново начало.

Двете момичета прекосиха вътрешния двор. Докато Катрин бе твърде напрегната, за да говори или даже да обръща внимание на мразовитото зимно време, Джулиет, напротив, бърбореше неспир за това колко е щастлива, че най-после ще се върне в родния Търлстоун.

Докато жените закусваха, трапезарията ехтеше да смехове и закачки. При движението на ръцете им проблясваха пръстени, инкрустирани със скъпоценни камъни. За да не се налага дамите да стават от местата си за каквото и да било, между масите шетаха множество прислужници, повечето от които бяха дошли в манастира заедно със своите господарки. Край лейди Монтание, графиня Сюр-Риго, се въртяха с изплезени в очакване езици нейните четири малки кученца, чиито къдрави глави бяха украсени с рубинени накити с формата на панделки. Изобщо, всички дами бяха толкова добре облечени и обсипани със скъпоценности, и тънеха в такова охолство, че ако човек не знаеше, че това е манастир, би си помислил, че се намира в салона на някоя знатна аристократка.

Самата Катрин беше една от малкото, които правеха изключение. Роклите й бяха стари и многократно кърпени и преправяни. Не бе имала нова дреха от петнадесетия си рожден ден — годината, в която парите, с които беше пристигнала, бяха свършили.

Отново я обзе страх. При пристигането й в манастира преди шест години, абатисата бе получила щедро възнаграждение и се очакваше да продължат да й изпращат пари за издръжката на младото момиче. Когато първоначалните средства бяха изчерпани, абатисата бе написала писмо до бащата на Катрин, но деликатната й молба за още пари беше останала без отговор. Същата съдба бе сполетяла и последвалите по-настоятелни молби. За щастие абатисата беше проявила щедрост, позволявайки на Катрин да остане в манастира, въпреки че никой не плащаше за това.

Стомахът на Катрин се сви. Всеки път, когато се замислеше за мълчанието на баща си по въпроса за издръжката й в манастира, я обземаше ужасяващо безпокойство.

Познавайки добре характера на своя баща, тя предполагаше, че той отново води война срещу Бътлър. Не беше в стила на Джералд Фицджералд да остави кръвопролитието при Афейн неотмъстено. Сигурно бе прекалено зает, за да мисли за единствената си дъщеря. Може би и Елинор имаше вина за това, че я бяха изоставили. Мащехата на Катрин бе само няколко години по-голяма от нея, беше много красива и Джералд я обожаваше. А тя не харесваше Катрин.

Тревогата й се засили. Знаеше, че баща й няма да остане доволен, когато дъщеря му пристигне в замъка Аскийтън неканена и неочаквана. Може би дори щеше да се ядоса, ако Елинор наистина го бе настроила срещу нея. Но в името на своите мечти Катрин беше готова да рискува и да понесе гнева му. Първо обаче трябваше да убеди абатисата да я освободи от манастира без позволението на баща й. Мъчна, почти непосилна задача.

Когато закуската приключи, Катрин и Джулиет си размениха заговорнически погледи и се разделиха. Катрин излезе от трапезарията забързано, но не се отправи към спалното помещение, а към преддверието, където беше кабинетът на абатисата. Нервите й се изопваха все по-силно. Толкова много неща бяха заложени на карта при предстоящия разговор. Не можеше да загуби.

Защото не можеше да остане повече в манастира. Животът я подминаваше и това бе крайно несправедливо. Съдбата й не би могла да бъде такава. Съдбата й трябваше да бъде нещо много по-голямо.

 

 

Върху пълното лице на абатисата се изписаха тревога и загриженост. Тя въздъхна.

— Искаш да си отидеш у дома.

Катрин се бе изправила пред изящното махагоново писалище, зад което седеше възрастната жена.

— Не мога да остана тук. Този живот не е за мен. Трябва да се върна у дома и да напомня на татко, че съществувам. Тогава той сигурно ще ми намери жених. — Погледът й бе прям, но и умолителен. — Майко игуменке, винаги съм искала да имам съпруг, собствен дом и деца. Вече съм на осемнайсет. След няколко години никой няма да ме иска.

Абатисата се съмняваше, че ще стане така. Независимо от високия си ръст, Катрин бе необикновена красавица — с идеален овал на лицето, с правилни черти, с безукорна кожа с цвят на слонова кост, със смущаващо зелени очи и червена като старо вино коса. Абатисата се изправи. Пребледнялото й лице постепенно започваше да възвръща цвета си. Беше раздвоена, дяволски раздвоена.

— Наистина, скъпа моя, само след няколко години ще си престаряла и грозна.

Катрин понечи да се възпротиви.

Абатисата вдигна ръка и я накара да замълчи.

— Много добре разбирам, че този живот не е за теб. Разбрах го почти от първия ден, когато пристигна тук и когато беше само едно буйно и опърничаво тринадесетгодишно девойче. Не се съмнявам, че ще бъдеш превъзходна съпруга. Очевидно си надарена от природата да родиш много и здрави синове. Но това, което искаш, е невъзможно. Да те изпратя у дома без позволението на баща ти? Не мога да го направя! — Но преди още да е изрекла последните си думи, възрастната жена бе пронизана от чувство за вина. Защото знаеше, че Катрин никога няма да получи позволението на баща си да си тръгне. Знаеше също и каква съдба очаква момичето и се чувстваше ужасно.

Катрин облиза устни, после каза измъчено:

— Не ме разбирайте погрешно. Много съм ви признателна за милостта, която ми оказахте като ми позволихте да остана тук. Нещастна съм, но съм толкова благодарна. Вие винаги сте била мила с мен.

Абатисата трепна, но Катрин изглежда не забеляза това.

— Има още една причина, поради която искам да се върна в Ирландия — продължи бързо Катрин. — Страхувам се, че нещо не е наред. Как може баща ми да забрави да ви изпрати пари за издръжката ми? Това е немислимо. Умолявам ви, майко, трябва да се върна и да разбера защо съм изоставена така. Не мога да остана тук. Може би баща ми се нуждае от мен. Или… може би наистина е прекалено зает, за да се сеща, че има дъщеря.

Абатисата изпита дълбоко съчувствие към младата си повереница.

— Ако баща ти имаше нужда от теб, щеше да изпрати да те вземат, скъпа — отбеляза предпазливо тя.

Не знаеше какво друго да каже или да направи. Пръстите й нервно запревъртаха молитвената броеница. Едва ли имаше по-подходящ момент Катрин да научи истината, но абатисата се бе съгласила да я укрие от момичето за негово собствено добро. Нямаше голям избор — трябваше или да измами Катрин, или да я остави на улицата без закрила и без средства за препитание. Беше грешка — и преди, и сега — да крие фактите от младото момиче. Но старата жена не се осмеляваше да каже истината. Страхът я възпираше да го направи — страхът и странното, интуитивно усещане, че не бива да се намесва, че това е работа на Съдбата.

— Тук съм вече от пет години и половина — умоляваше я Катрин. — Когато пристигнах и през ум не ми минаваше, че до година-две няма да бъда изпратена у дома. Моля ви, трябва да си тръгна. Знам, че щом веднъж си отида в къщи, всичко ще бъде наред, че татко веднага ще оправи нещата. — Погледът й срещна този на абатисата. — Мога да се върна с Джулиет. Никога няма да ми се отдаде по-добра възможност.

Възрастната жена се взря в красивото, и решително момиче.

— В подобни случаи бих посъветвала повечето от своите повереници да се уповават на вярата си в бога — каза тя бавно, — и те биха ме послушали. Но не и ти.

— Не мога да ви се подчиня — каза меко Катрин. — Не и ако ми наредите да остана.

И абатисата се реши. Не защото Катрин беше нещастна от много години, а нея я болеше да вижда поверениците си така потиснати. Нито защото смяташе, че ако има жени, заслужаващи да живеят във външния свят, то те бяха жени като тази. А защото разбра точно какво имаше предвид Катрин. Познаваше повереницата си твърде добре. Ако й откажеха позволение да си тръгне, Катрин щеше да избяга. Самата мисъл за това бе толкова ужасяваща, че абатисата усети световъртеж. Боже господи, жена като Катрин да пътува сама и незащитена! Щеше да завърши озлочестена и поругана, може би дори като наложница в харема някой турски големец. Погледите на двете жени се сблъскаха. Ясно беше, че Катрин няма да приеме „не“ за отговор. Тогава другото разрешение бе по-добро и по-безопасно.

Абатисата въздъхна.

— Ще ти позволя да си тръгнеш, Катрин. Но трябва да те предупредя: външният свят не е такъв, какъвто изглежда. Възможно е да останеш горчиво разочарована, когато се прибереш у дома. Дори е възможно баща ти да те върне обратно тук.

— О, майко, благодаря ви. — Катрин се усмихна широко, без да обръща внимание на едва завоалираното предупреждение. — Благодаря ви за загрижеността, но той няма да ме върне обратно, обещавам ви. — Тя импулсивно прегърна абатисата.

— Много добре — каза възрастната жена.

Сияеща, Катрин й поблагодари още веднъж и излезе от кабинета. След като тя си отиде, абатисата се върна на писалището си, взе едно паче перо и го натопи в мастилницата. Вече не се усмихваше. Лицето й се бе изопнало от безпокойство. Беше се държала твърде меко. Трябваше да откаже на повереницата си. Но тогава Катрин щеше да избяга, а абатисата не можеше да позволи това. Манастирът не е затвор, пък и светът едва ли е безопасно място, особено за една красива и беззащитна жена.

През тялото й премина ледена тръпка. Все още не беше късно да каже на Катрин част от истината, или дори цялата истина. Само че… не смееше. Чувстваше се като кукла на конци, която трябва да се подчинява на своите господари. И да вярва в Предопределението.

Тя се наведе над пергамента и започна да пише много внимателно, обяснявайки с най-големи подробности какво се бе случило току-що и какво се готвеше да направи Катрин.

 

 

Попечителят на Джулиет беше изпратил шестима мъже, които щяха да я придружат до дома. С тях пристигна и кратко писмо, в което Ричард Хиксли изразяваше неодобрението си от факта, че Катрин ще пътува с племенницата му. На Катрин не и бе трудно да го разбере. Джулиет беше богата английска наследница. Такава бе и Катрин, но беше ирландка. Не за пръв път се сблъскваше с английската надменност. Някои англичани възприемаха ирландците единствено като народ от диваци.

Това нямаше значение. Важно бе само едно — най-после си отиваше у дома. От месец насам времето се влачеше умопомрачително бавно. Катрин изгаряше от нетърпение да стъпи върху плодородната земя на южна Ирландия. Изгаряше от нетърпение да се прибере вкъщи, в замъка Аскийтън — здрава каменна крепост, построена в далечните средни векове на един от островите по река Дийл.

Манастирът се намираше на по-малко от половин ден път с карета от Шербург, където ги очакваше малкият кораб, с който щяха да прекосят Ламанша. Пътят към Шербург не бе оживен и часовете отново се провлачиха мъчително бавно. Но монотонността на краткото им пътуване бе нарушена към обяд, когато покрай тях мина група пътуващи артисти. Единият от мъжете беше опасно красив и доста самонадеян и дързък. Очите му не се откъсваха от Катрин. Искаше да се запознае с нея и бе повече от настоятелен. Тя се опита да не му обръща внимание, но беше поласкана и смаяна от интереса му. Накрая, явно демонстрирайки артистичния си талант, той изкриви лице в изражение на дълбока покруса, направи реверанс с украсената си с пера шапка и се отдалечи заедно с трупата.

Момичетата и техните придружители пристигнаха на пристанището и веднага се качиха на кораба. Мъжът, който водеше групата — сър Уилям Редууд, ги посъветва по време на краткото пътуване през пролива да останат в каютата си. После ги информира, че ще отплават на зазоряване и че ако вятърът е благоприятен, ще стигнат до Дувър още през нощта или най-много призори на следващия ден. Джулиет мило му благодари и двете момичета останаха сами в каютата си.

Катрин отиде до страничния люк и се взря в тъмните води на залива. Над пристанището бавно се спускаше здрач. Самотна бледа звезда блещукаше на небето. Тя се разтрепери от вълнение. У дома. Преди това бе само мечта. Скоро щеше да бъде реалност. Беше на прага на ново начало и нямаше търпение да срещне щастливото бъдеще, което несъмнено я очакваше.

 

 

Катрин спеше дълбоко, но изведнъж се събуди с вик. Бе сънувала пролетните ливади на Мънстър. В съня й Хю беше жив, а тя бе млада булка. Тръсна глава, за да прогони глупавия сън и едва тогава забеляза ярката слънчева светлина, която струеше през единствения люк на каютата. По нея разбра, че утрото отдавна е отминало. Корабът бе потеглил без нито тя, нито Джулиет да разберат. Катрин усети объркване и смътно безпокойство. Какво я бе накарало да се събуди така внезапно? И какви бяха тези странни, скърцащи шумове над главата й?

Тогава тя чу звук, който не бе чувала никога през живота си. Оглушителен гръм. Нямаше нужда някой да й казва какво е това. Веднага позна. Беше оръдие. Сърцето на Катрин замря. Тя се помоли на Исус, на Господ и на Дева Мария още да е заспала, още да сънува. Но се чу нов гръм, още по-близък и по-силен от предишния и Катрин разбра — о, мили боже! — че това не е сън. Господи, бяха ги нападнали!

— Джулиет!

Джулиет рязко скочи, а Катрин се завтече към люка, но не видя нищо, освен невероятно яркото зимно слънце, което висеше над безкрайното, изумително спокойно сиво море. Целият пейзаж навън създаваше илюзията за един идеален ден.

Отекна нов гърмеж, този път придружен с трясък на разцепено дърво. Катрин закри ушите си с ръце. Звукът я бе изпълнил с ужасяващото чувство, че някоя от мачтите се е прекършила и е увиснала през борда.

— Нападнати сме — изкрещя тя на Джулиет, която седеше в леглото си неподвижна и бледа като смъртник.

— Кой? — промълви дрезгаво Джулиет. — Кой би нападнал такъв кораб?

Макар и замаян, мозъкът на Катрин започна да работи. Джулиет беше богата наследница, а самата тя — дъщеря на графа на Дезмънд. О, боже! Водите на Ламанша, също както тези около Франция, Испания, Англия и Ирландия, гъмжаха от пирати, които плячкосваха всеки ценен товар, дори ако той се състоеше от хора.

— О, господи, имай милост! — прошепна Катрин.

Джулиет се смъкна от леглото и се втурна към люка.

— Катрин?

Катрин стоеше като онемяла. И тогава откъм палубата над тях долетяха панически викове. Мъжете крещяха една-единствена дума: „Пирати!“.

— Нищо не се вижда! — извика Джулиет, надзъртайки през рамото на Катрин.

Нова експлозия разтърси кораба и той подскочи като подивял кон. Двете момичета полетяха към земята. Нещо голямо и тежко се разби в палубата, точно над главите им. Корабът простена като живо същество, пронизано от болка. Сега вече се чуваше мускетен огън и Катрин долови парливия мирис на барут. Тя се помоли изстрелите да идват от мускетите на екипажа, който защитава кораба от нападателите. Изведнъж дочу мъжки глас, който изкрещя: „Пожар на кърмата! Пожар на кърмата!“. Скоро викът беше подет и от около дузина други гласове.

Катрин и Джулиет се прегърнаха. И двете бяха пребледнели от ужас.

— Какво ще правим? — прошепна Джулиет.

Катрин се опитваше да разсъждава, въпреки огромния си, сковаващ страх.

— Трябва да стоим тук долу. Със залостена врата.

Представи си как свирепата орда от мръсни, жестоки пирати се нахвърля върху тях и й се зави свят.

— Но… какво ще стане, ако корабът потъне? Ще се удавим! Ами ако вече потъваме?!

В този момент Катрин осъзна, че се намират в пълна безизходица. Ако корабът потънеше и те останеха в каютата, щяха да умрат. Ако се качаха горе, за да потърсят сър Уилям и останалите, също щяха да намерят смъртта си, както мъжете, които несъмнено бяха избити или продължаваха да бъдат избивани. А, ако корабът бъдеше пленен… Катрин не искаше да мисли за това. Не трябваше да мисли за това, или щеше да изгуби и без това твърде крехкото си самообладание и да се предаде на безумния ужас. Трябваше да бъде спокойна.

— Не потъваме — каза тя възможно най-хладнокръвно. — Ако потъвахме, щяхме да чуем мъжете да крещят ужасени.

— Да, права си — прошепна Джулиет. Ноктите й се бяха впили в китката на Катрин през ръкава на нощницата. — А и корабът възстанови равновесието си.

Катрин се изправи и застана разкрачена, готова за ново внезапно разклащане.

— Ще стоим долу — решително заяви Катрин, когато Джулиет също се изправи. — Докато не се случи нещо, което да ни даде да разберем, че корабът потъва. Тогава ще се качим горе. Заедно. Не преди това.

Джулиет кимна, неспособна да говори и се вкопчи в ръката на приятелката си.

Катрин пое дълбоко дъх, за да възвърне поне част от спокойствието си. Но после се обърна към люка и се вцепени. В полезрението й се беше появил кораб — голям черен галеон с огромни издути бели платна и блестящи черни оръдейни дула. Шаваше право към тях. Никога през живота см не беше виждала нещо, което да изглежда по-заплашително, по-зловещо, по-смъртоносно. Докато Катрин го гледаше като вкаменена, корабът идваше все по-близо и по-близо.

Джулиет също видя пиратския кораб и захлипа.

Двете момичета стояха пред люка, неспособни да помръднат, сковани от ужас, опитващи се напразно да се преборят с паниката си, заслушани в експлозиите, които разкъсваха кораба им — експлозии, които се чуваха все по-често. Корабът отново започна опасно да се накланя към десния борд. Горе, на палубата изглежда цареше хаос. Битката сякаш щеше да продължи до безкрай. Времето замря.

После оръдията внезапно замлъкнаха.

Катрин и Джулиет бяха стиснали ръцете си здраво, като в белезници. Погледите им се срещнаха и двете рязко разтвориха вцепенените си пръсти.

— Свърши ли? — прошепна Джулиет.

Катрин не знаеше. Но тогава стрелбата на мускетите започна пак с неотслабващо ожесточение. Чуха се силни, триумфални възгласи. Корабът им се наклони още повече, сякаш някой го беше блъснал. Внезапно до ушите им долетя зловещ звън на шпаги.

— Те са на борда — изкрещя Катрин, вече обезумяла от страх. — Плениха ни!

Джулиет изпищя, закрила уста с ръка. Катрин преглътна мъчително.

— Джулиет, знаеш какво ще ни се случи.

Очите на Джулиет се напълниха със сълзи.

— Но после… ще бъдем откупени.

— Ще искаш ли да живееш без честта си?

Джулиет си пое дъх.

— Не знам. Катрин, аз съм само на петнайсет години. Знам само, че не искам да умра.

И Катрин не искаше да умира, но бе слушала какви ли не ужасяващи истории и беше убедена, че след няколко часа и двете с Джулиет щяха да предпочитат да са мъртви.

— Нямаме никакво оръжие — каза тя изненадващо спокойно, като само за миг затвори очи.

— Не можем да се бием с пиратите.

— Не за да се бием с тях — заяви Катрин и погледна приятелката си. — А за да свършим със себе си.

Погледите им се срещнаха. Не си казаха нищо повече. Нямаше какво да си кажат. Дори и да можеха да намерят смелост да свършат със себе си преди пиратите да са ограбили кораба им и да са ги пленили, нямаха оръжие, с което да го направят. Нямаше какво друго да сторят, освен да бъдат смели и да очакват участта си.

 

 

Час по-късно се започна: някой се опита да отвори вратата на каютата им. След като не успя, той подвикна нещо на неразбираем език. Катрин и Джулиет не говореха, не мърдаха, дори не дишаха от страх да не бъдат разкрити. Натрапникът си замина.

Двете момичета се бяха облекли, защото нямаха желание да бъдат пленени по нощници. Джулиет се обърна към Катрин.

— Той говореше келтски. Дали не е ирландец? Или шотландец?

— Не съм сигурна — каза неуверено Катрин. Внезапно очите й се насълзиха. — Ако мислиш, че това, че съм ирландка, ще ни спаси, лъжеш се. Пиратите не признават нищо и никого, освен себе си, Джулиет. Не може да не знаеш това.

— Шшт! Връща се!

Момичетата замръзнаха, хванати ръка за ръка. Пред каютата се чуха мъжки гласове. После нещо се удари във вратата и дървото се разцепи. През треските се подаде острие на брадва.

Катрин придърпа Джулиет по-близо до себе си. Беше по-голяма от приятелката си и някак си се чувстваше отговорна за нея. Щеше да защитава Джулиет, доколкото можеше. Но усещаше ужасна слабост в коленете си. Краката й трепереха.

През дупката в дървото се провря една ръка и махна резето. Вратата се разтвори с трясък и в каютата влетяха двама моряци с черни бричове и прости туники. Бяха грамадни мъже и размахваха саби и ками, изпоцапани с кръв. При вида на момичетата пиратите се заковаха на място.

После се спогледаха. Единият от тях — огромен и плешив мъж, пристъпи напред. Погледът му се премести от Катрин към Джулиет, после отново се върна на Катрин. Катрин застана пред приятелката си и впери напрегнат поглед в плешивия пират в очакваше той да се нахвърли похотливо върху нея. Но той не го направи.

Вместо това се обърна към другия пират и каза нещо на келтски — език, който Джулиет не можеше да разбере, но Катрин разбираше. Думите му бяха:

— Ще ги заведем горе при капитана. Той ще остане доволен.

Сърцето на Катрин се беше качило в гърлото й и биеше с двеста удара в минута.

— Кой е вашият капитан? — попита тя с престорена храброст. — Настоявам веднага да се срещна с него!

Ако морякът се бе изненадал от това, че го е разбрала и че самата тя говори на келтски, той не го показа с нищо.

— Не се тревожи, девойче. Капитанът и без това очаква да се запознае с вас.

Катрин хвана Джулиет за ръка, надявайки се да я окуражи, да й вдъхне сили пред приближаващото изпитание, но пиратите ги разделиха, като всеки сграбчи едно от момичетата. Катрин се разкрещя, опита се да се освободи от мъчителя си, но той здраво хвана лакътя й с ръка и я повлече навън в тесния коридор, сетне нагоре по стълбите. Джулиет и другият мъж ги следваха.

Когато излязоха на палубата, Катрин ахна. Там цареше неестествена тишина и спокойствие. Но навсякъде бе пълно с пирати, облечени в къси бричове, размахващи дълги шпаги. Тя видя, че всички от френския екипаж бяха в окови, а някои от мъжете бяха ранени и то вероятно сериозно. Сър Уилям Редууд и хората му също бяха оковани във вериги и под охрана. Сър Уилям не беше ранен и изглеждаше побеснял. Но очите му се изпълниха с облекчение, когато видя, че с момичетата засега всичко е наред.

Погледът на Катрин обходи кораба. Част от кърмата беше пострадала от огъня, дървената палуба бе овъглена и почерняла, пушекът във въздуха все още не се бе разсеял. Част от парапета на кораба също беше разрушена. Една от най-високите мачти бе пречупена на две и лежеше като огромно скършено крило, покриващо половината от средната палуба, а голямото платно се издуваше около нея. Тогава Катрин вдигна поглед към най-горната палуба и го видя.

Без да й казват, тя разбра, че това е главатарят на пиратите.

Катрин се взря в него с лудо разтуптяно сърце. Той стоеше изправен на бака, облечен в светли стегнати панталони, с високи до бедрата черни ботуши, с широка бяла ленена риза, чиито връзки бяха развързани и се развяваха свободно около него. Беше огромен мъж, доста по-висок от Катрин, с широки рамене, тесен ханш и дълги, силни крака. Късо подстриганата му коса беше златна, по-светла от слънцето. С ръка върху дръжката на шпагата, той стоеше с небрежна елегантност, сякаш възседнал кораба така, както корабът възсяда морските вълни, и оглеждаше палубата под себе си като властелин, оглеждащ кралството си.

Катрин почувства силата му, видя високомерието му и го намрази заради всичко, което бе направил и което щеше да направи.

Тогава разбра, че той също я наблюдава. През опожарената палуба хладните му пронизващи очи уловиха погледа й. Катрин се вцепени. Никога в живота си не се бе чувствала толкова уязвима. Пиратът продължаваше да я гледа и тя изпита натрапчивото усещане, че е впримчена в невидимо, здраво въже, което я стягаше все по-силно. Дъхът й секна.

Той бавно се усмихна. Катрин се почувства така, сякаш беше жалък, прикован към земята заек, а пиратът — огромен сокол, бавно кръжащ над главата й, готов всеки миг да се спусне върху нея.

Внезапно морякът я хвана за лакътя и я повлече през палубата към главатаря.

— Не! — извика тя. Неудържима паника прогони и последните остатъци от куража, който бе възнамерявала да демонстрира. Неудържима паника и див ужас.

Златокосият пират я наблюдаваше, вече без да се усмихва.

— Не! — извика отново Катрин и се задърпа като муле.

С едва доловимо кимване на златистата си глава той даде знак на моряка и мъжът рязко я бутна напред и я изтласка нагоре по стълбите към горната палуба, където стоеше главатарят. Корабът се клатеше, а Катрин бе изнемощяла — не само от страх, но и поради преживения по време на кошмарната битка ужас — и когато морякът я пусна, коленете най-накрая й изневериха и тя се строполи на палубата, в краката на пирата.

Катрин се вкопчи в дървените дъски на пода, за да се изправи, но тялото й не се подчини и тя не можа да направи нищо друго, освен да вдигне поглед нагоре.

Той се взираше в нея от невероятната си височина. Внезапен порив на вятъра отметна няколко къси, златисти къдри от изразителното му красиво лице и разкри високи изсечени скули, силна решителна челюст и прав като стрела, прекрасно изваян нос. Широката отворена риза се ветрееше на непрестанния морския бриз и обрисуваше контурите на здравите му мускули. През разхлабените връзки се откриваше голяма ивица от широкия му загорял гръден кош, а финият ленен плат очертаваше дължината на тялото му, гладкия му стегнат корем и тесния му ханш. Развятата риза разкриваше и коравата издутина на неговата мъжественост между бедрата. Катрин преглътна и се помоли той да е от онези мъже, които нарочно уголемяваха предната на панталоните си. В противен случай изнасилването щеше да я убие.

Блестящият му сив поглед срещна нейния — и Катрин не можа да извърне очи, сякаш бе омагьосана.

— Аз съм Лиъм О’Нийл — каза той със сурова, доволна усмивка. — Капитанът на този кораб.

Тя не можа нито да отговори, нито да отмести погледа си от неговия.

Очите му като че ли започнаха да се затоплят. Усмивката му стана по-широка, но не и по-успокоителна.

— Какво е това, което виждам? Какво съм пленил? Такава красива плячка. Същинско съкровище, бисер сред толкова много плява. Ела, скъпа, ела.

И той протегна ръка надолу към нея.