Бренда Джойс
Играта (16)

15.

— Катрин! — прошепна лейди Хейстингз. — Чу ли? Вярно ли е?

Катрин стоеше в приемната, заобиколена от шест други придворни дами, и чакаше кралицата да излезе от спалнята си. В преддверието имаше и дузина царедворци: графове, барони и рицари — всички те висши кралски служители или фаворити на кралицата, между които братът на Катрин, граф Ормънд и графът на Лестър — лорд Робин Дъдли, Управителят на кралските конюшни. Присъстваха и около две дузини офицери, облечени в пурпурни униформи — личната охрана на кралицата.

Катрин усети как другите дами притихват, за да чуят отговора й. Освен това чувстваше върху себе си и погледа на Лестър — нещо, което се случваше твърде често. Тя се направи, че не разбира за какво става дума.

— Извинете, лейди Хейстингз, но какво имате предвид?

Ан Хейстингз се засмя сподавено и размаха ветрилото си. Очите й блестяха.

— Хайде, Катрин, знаеш какво имам предвид. От цяла седмица дворът говори само за това! Възможно ли е? Възможно ли е само ден след посещението си при кралицата Лиъм О’Нийл да нападне един от корабите-трезори на крал Филип?

Пулсът на Катрин се ускори. Всички в двора я смятаха за специалист по въпросите, свързани с Лиъм О’Нийл. Ормънд не бе я излъгал, когато й каза, че целият свят знае за отношенията й с Лиъм. Още преди да тръгне мълвата за последното му дръзко приключение, дамите я бяха засипали с далеч не толкова дискретни въпроси за него. На Катрин бързо й бе станало ясно, че няколко от придворните дами, омъжени и с високо обществено положение, да не говорим пък колко красиви, доста се интересуваха от пирата, и то по начин, по който не беше редно да го правят. През цялата седмица тя се преструваше, че не го познава добре и че той не я е целувал възможно най-неуместно — както публично, така и насаме.

Лиъм О’Нийл беше в устата на всички. Защото едва ден след отпътуването си от Уайтхол, той бе плячкосал един испански галеон, плаващ за Холандия. И то не какъв да е галеон, а такъв, натоварен със сребърни и златни кюлчета и изпратен от крал Филип Испански да финансира кампанията на дук Алба срещу местните бунтовници-протестанти. „Морски кинжал“ бил два пъти по-малък от испанския кораб и имал два пъти по-малко оръдия. Въпреки това Лиъм предприел атака.

Слуховете за зашеметяващата му победа не преставаха да пристигат в двора вече седмица. Но всички се чудеха дали са верни. Катрин също се чудеше. Нима бе възможно толкова по-малкият пиратски кораб да разгроми испански боен галеон? Обратното изглеждаше много по-вероятно. Катрин изстиваше цяла, когато си представяше Лиъм, победен от испанците, окован във вериги и хвърлен в испански затвор. Тя се опитваше да се успокои, като си казваше, че ако има човек, способен да оцелява, това е Лиъм О’Нийл.

Ами ако беше мъртъв?

— Катрин? — повтори лейди Хейстингз, този път по-високо. — Възможно ли е твоят пират да е толкова смел и дързък?

Катрин се изчерви. Погледът й срещна изпитателния поглед на Лестър. Знаеше, че е чул всяка тяхна дума. Тя бързо се обърна към Ан.

— Той не е мой пират, лейди Хейстингз, не ви позволявам да говорите така!

Ан докосна ръката й с ориенталското си ветрило с дръжка от слонова кост.

— Ако не е твой — прошепна тя, — ти си глупачка и аз с радост бих го взела.

Катрин успя само да я погледне ужасено. Слава богу, не се наложи да отговаря, защото в този момент на прага на кралската спалня се появи Елизабет, следвана от четирите си фрейлини.

Катрин едва съумя да сподави възклицанието си. Не минаваше и ден без да бъде смаяна от великолепието на кралицата. Днес Елизабет беше цялата в бяло. Бялата й копринена рокля бе украсена с перли и обшита със сребърни нишки, а бледосребристата й долна фуста беше богато избродирана в по-светъл нюанс на същия цвят. На кръста, около врата и на ушите й блестяха злато, рубини и перли. Богато надиплената й яка изглеждаше приказно и навсякъде по нея имаше дребни, греещи перли, а на главата й сияеше изящна малка корона. Онези от придворните, към които кралицата отправи взор, побързаха да паднат на колене. Когато Елизабет усмихнато погледна Катрин, тя също коленичи с разтуптяно сърце.

Кралицата напусна покоите си и тръгна през преддверието, предшествана от великолепно облечените и накичени с бижута царедворци. След бароните, графовете и рицарите от Ордена на Жартиерата, вървеше лорд-канцлерът^[1], който носеше държавните печати в червена копринена чанта. От двете му страни пристъпваха двама придружители в ливреи. Единият държеше кралския скиптър, а другият — държавния меч^[2] в пурпурна ножница.

Самата кралица бе обградена от офицерите от личната си охрана, всички до един благородници от най-висок ранг и от най-отбрани семейства. Те носеха позлатени алебарди. След това идваха четирите й фрейлини, после четирите първи дами. Катрин и другите шест дами от кралските покои бяха последни.

Свитата премина през залата за аудиенции, където чакаха множество придворни и просители. Когато кралицата мина покрай тях, всички паднаха на колене. В преддверието на параклиса Елизабет се спря, за да й бъдат връчени няколко петиции, които тя прие с кокетна усмивка. Няколко души, може би нови в двора, а може би не, извикаха: „Бог да ви пази, кралице Елизабет!“ Кралицата отново се усмихна и промърмори:

— Благодаря ви, скъпи хора. — После последва благородниците в параклиса за утринната литургия. Катрин коленичи на една от последните пейки и едва сега отговори сама на себе си на въпроса на Ан Хейстингз.

Разбира се, че вярваше на слуховете. Лиъм бе достатъчно смел и достатъчно дързък, за да атакува кораб на крал Филип, натоварен със злато. Разбира се, че беше вярно. Вероятно дори в същия този момент се смееше на това, ако все още бе на свобода, ако все още бе жив.

И тогава тя осъзна, че се моли за пирата, че се моли на бог да го пази.

 

 

По-късно същия ден Катрин препускаше по Лондонския мост, обградена от дузина мъже от охраната на кралицата. Каква разкошна гледка бяха те! Всички войници бяха облечени в прекрасни пурпурни ливреи с избродирана на гърба златна роза; всички носеха позлатени алебарди с дръжки, покрити с червено кадифе; всички яздеха прекрасни коне с обковани в сребро седла. В сравнение с тяхната красота Катрин, облечена във взетата си назаем кафява кадифена рокля и със старата си сива пелерина, се чувстваше като старомодна повлекана. Но това нямаше значение. Важно бе друго — кралицата й бе позволила да посещава баща си когато реши, стига това не й пречи да изпълнява задълженията си и стига да уведоми Нейно величество за излизането си. Колко мила бе станала Елизабет. Дори я беше посъветвала да вземе със себе си Хелън, за да има кой да й прислужва по време на срещата със семейството.

Катрин знаеше, че самата тя би трябвало да се чувства като кралица, след като я придружаваше толкова многобройна и пищна свита. Но не се чувстваше така. Вместо това бе изпълнена с безпокойство.

Живееше в двора вече от няколко седмици, но още нито веднъж не бе ходила да види баща си. Последната им среща й бе причинила толкова болка. Катрин поначало избягваше да си припомня опита на Джералд да я пробута на Лиъм О’Нийл. Но сега споменът за онзи ужасен ден нахлу в съзнанието й, независимо от желанието й да го забрави. Тя тръсна решително глава. Днес двамата с Джералд щяха да се държат естествено и просто да си поговорят като отдавна разделени баща и дъщеря. Въпреки неговото предателство, Катрин още обичаше баща си.

По това време на деня портите на Селинджър Хаус бяха отворени и когато малката кавалкада изтрополи по каменния двор, Елинор веднага се появи на входната врата. Катрин й се усмихна, без да слезе от седлото.

Капитанът на кралската охрана, сър Джон Хок, бе проявил любезността да я придружи лично до баща й. Той скочи от червенокафявия си кон и тръгна към Катрин, на която бяха дали една кобила от кралските конюшни. Изглеждаше много елегантен в червената си униформа — истински образец на войник и джентълмен. Хок й помогна да слезе от седлото, като я задържа в ръцете си миг по-дълго от необходимото. Тя усети това. Лиъм я бе научил да разпознава всички, белези на мъжкото желание.

Сър Джон, изглежда, бе неин поклонник. Още от самото начало на службата й при кралицата, Катрин разбра, че той, както и доста други джентълмени, я намира за много привлекателна. Сър Джон произхождаше от знатен род и макар че фамилното му богатство беше доста намаляло, той бе повече от изгодна партия за женитба. Беше красив, приятен и много почтен, а и се чуваха само добри неща за характера и за семейството му. И все пак Хок не я караше да стои будна нощем, колкото и да й се щеше да е така. За нещастие Лиъм О’Нийл владееше мислите й, нищо че бе далеч от нея.

Сър Джон й се поклони.

— Госпожице Фицджералд, разполагайте с времето си както намерите за добре. Ще ви чакам, колкото и дълго да продължи престоят ви.

Тя не можа да устои на порива да пофлиртува. Бе прекарала твърде много време в манастира, заобиколена само от жени, а сега, макар и облечена в грозна кафява рокля, Катрин беше млада, беше свободна. Беше жена. Тя леко докосна ръката му и запърха с мигли, както бе виждала да правят Ан Хейстингз и останалите дами.

— Благодаря ви, сър. Много сте любезен.

Очите му заблестяха.

Катрин се обърна и се озова изправена пред намръщеното лице на мащеха си.

— Чухме, че си станала придворна дама на кралицата — каза сърдито Елинор. — Значи предаде баща си, Катрин?

Усмивката на Катрин се стопи.

— Не съм предала баща си!

— Нима? Ти вече си една от тях. Това е съвсем ясно. — Елинор й обърна гръб и влезе в къщата.

Катрин не помръдна. Не се бе надявала на топло и приятелско посрещане от страна на Елинор, но и не бе очаквала да бъде обвинена в предателство спрямо собствения си баща. А дали Елинор не беше права? Катрин бе прекарала изминалите седмици в непрекъснати забавления, погълната от всекидневните грижи на двора, на кралицата и на най-приближените й. Означаваше ли това, че е нелоялна към баща си?

Внезапно тя осъзна, че сър Джон се е приближил и я гледа разтревожено. И понеже не желаеше той да разбере колко е разстроена, Катрин му се усмихна пресилено широко и побърза да последва мащехата си.

Джералд стоеше подпрян на бастуна си в слабо осветената трапезария. Не се усмихваше. Когато тя се приближи, погледът му заизучава лицето й. Катрин се уплаши, че баща й също ще я нарече предателка.

Но той не го направи.

— Значи кралицата те е взела под своя закрила, Катрин. Това е добре.

Едва не й прималя от облекчение.

— Не се ли сърдиш, татко? — Тя сграбчи ръката му. В същия миг в стаята влезе Хелън с кошница, пълна с храна — подарък от кралицата.

— Съвсем не. — Джералд изглежда искаше да каже още нещо, но тогава видя момичето. — Кого си довела със себе си, Кейти?

Катрин се поизвъртя.

— Кралицата ми назначи прислужница, татко.

Джералд кимна, после поведе дъщеря си към масата.

— Чух, че Бари решил да разтрогне годежа?

Катрин седна и погледна баща си, който с мъка се отпусна на пейката.

— Да. — В гърлото й беше заседнала буца. — Хю никога не ме е обичал. Искал е само графската дъщеря и очакваната зестра.

Джералд я потупа по гърба.

— Такива са мъжете и ти трябва да го знаеш. Разкажи ми за Дезмънд. — Той се наведе към нея нетърпеливо, зажаднял за новини.

Катрин се натъжи още повече. Опожарената земя от Корк до замъка Бари още бе като пред очите й.

— О, татко! Навсякъде е имало война.

Откъм кухнята се появи Елинор, последвана от една прислужница. Носеше дървен поднос с храна, а прислужницата — кана с ейл и бокали.

— Да, и всичко е изгоряло. Нали, Катрин? — Тя остави подноса, върху който имаше само хляб и сирене на масата.

— Разрушенията са големи — отвърна Катрин.

— Аскийтън?

— Не зная. Не ми позволиха да си отида у дома. Лиъм каза, че замъкът ти е пуст, че много от именията ти са обезлюдени. Вярно ли е?

Джералд кимна.

— Значи вече е Лиъм? — попита Елинор.

Катрин се изчерви.

Баща й стрелна жена си с мрачен поглед.

— А Фицморис? Чу ли нещо за подлия ми братовчед? Изненадан съм, че самият той още не се е настанил в Аскийтън. — Джералд беше стиснал юмруци.

Елинор скочи на крака.

— Чу ли, че той нарича себе си граф на Дезмънд? — извика тя, но не дочака Катрин да й отговори. — Казвам ти, той се стреми към земята и титлата на баща ти и ако стане достатъчно силен, ще принуди кралицата да му даде всичко, което някога беше наше. А ние — ние сме докарани до просия, докарани сме дотам аз да сервирам на масата като обикновен виночерпец!

Сърцето на Катрин се късаше от болка.

— Радвам се, че годежът е развален — обърна се тя към баща си. — Как мога да се омъжа за Бари, когато той подкрепя Фицморис срещу теб?

— Ти си добро момиче, Катрин — каза Джералд, но в тона му имаше мъка. Сетне рязко стана, подпрян на бастуна си. — Не съм гладен — оповести той. — Имам нужда от глътка въздух. Кейти, ела с мен.

Тъй като Катрин вече беше обядвала с кралицата и с другите придворни дами, тя с удоволствие се изправи на крака и последва баща си. Хелън тръгна след тях, но Джералд се обърна и я отпрати с жест.

— Няма нужда — каза той дружелюбно. — Може би бихте помогнала на жена ми в кухнята, госпожице?

Хелън кимна и се отправи обратно към салона, за да разчисти масата заедно с Елинор.

Времето навън беше студено, но слънчево. Катрин и баща й тръгнаха бавно през двора, като Джералд бе хванал дъщеря си под ръка и се подпираше на нея. Сър Джон и хората му охраняваха външната порта и се преструваха, че не ги гледат. Но Джералд спря.

— Не можем да имаме доверие на никого, Кейти — каза той.

Катрин го погледна озадачено.

— Предполагам нямаш шпиони в собствената си къща?

— Това не е моята къща. Това е къщата на Селинджър — поправи я Джералд. — Но Сесил има шпиони навсякъде, можеш да бъдеш сигурна в това.

Тя беше смаяна. Но следващите думи на баща й я смаяха още повече.

— Не се доверявай на никого — каза той сурово. — Дори на тази малка хубава прислужница.

Катрин се ококори.

— Защо, татко? Това е смешно! Самата кралица я назначи да се грижи за мен. Беше много мило от нейна страна.

— Чуй ме, дъще, и ме чуй добре. Не се доверявай на никого.

Тя кимна смутено, питайки се дали баща й бе поискал да излязат навън заради шпионите на Сесил или заради прислужницата й. Но самата тази мисъл беше твърде потресаваща. Елизабет не можеше да й прати шпионин, не бе възможно.

— Кажи ми за О’Нийл.

Смущението на Катрин нарасна.

— Искаш да говорим за пирата?

— Тъкмо за него — отвърна Джералд, като не я изпускаше от очи.

Катрин усети, че бузите й започват да се изчервяват.

— Той е пират — каза тя мрачно. А наум се помоли баща й да намери друга тема за разговор. Силно се надяваше, че Джералд е престанал да мисли немислимото и се радваше, че той не знае за предложението за женитба на Лиъм.

Джералд взе ръката й в своята.

— Ти си в състояние да ми помогнеш, скъпа. А аз отчаяно се нуждая от помощта ти. Ще сториш ли това за бедния си баща-изгнаник?

Сърцето й заби бясно.

— Как мога да ти помогна?

— Сега си в двора. По-добро от това не би могло и да бъде. Стани приятелка с кралицата и внимателно, много внимателно я спечели на наша страна. Някога тя обичаше Джоан. Беше силно привързана към нея и това ми е помагало доста пъти. Ако заобича и теб — а аз съм сигурен, че ще стане така — може да успеем да извоюваме моето освобождаване. Ако отида в Ирландия, аз мога да си върна Дезмънд, Кейти. Щом бъда у дома, лордовете, а и всички останали, ще се присъединят към мен.

Катрин се взря в баща си, който сега стоеше гордо изправен, забравил за болката. Очите му горяха с онази жар и възбуда, които тя си спомняше от детските си години. Той не искаше прекалено много. Кралицата несправедливо го бе лишила от дома му, от ранга и земята му и Катрин знаеше, че трябва да му помогне да си върне загубеното. Джералд й беше баща. Но… дори мисълта да направи това, за което я молеше, й се струваше някак подла. Защото тя вече обичаше кралицата. Кралицата, която бе мила и великодушна с нея. Усещаше, че не е правилно да използва приятелството й, да използва обичта й за някаква своя цел, дори ако тази цел бе оправдана.

Джералд стисна ръката й.

— Освен това трябва да използваме О’Нийл също толкова внимателно, не, много по-внимателно, отколкото Бес.

Катрин спря да диша.

— К-какво?

— Той копнее за теб. А мъж, който копнее за жена, означава много. Такъв мъж лесно се води. Имам нужда от него, Кейти. Той е Господарят на моретата. Ако се върна в Ирландия, неговата подкрепа би ми била жизнено необходима! Но дори сега, когато съм в затвора, пиратът може да ми помогне, като унищожава испанските, френските и шотландските кораби, които снабдяват Фицморис. Без храна и оръжие хората на братовчед ми са загубени. Да, трябва да имаме О’Нийл на наша страна.

— Какво искаш от мен? — попита уплашено Катрин.

— Разпалвай страстта му. Но не му позволявай да те има, момиче. Мъжете твърде бързо се отегчават от завоеванията си. Това, което харесват, е преследването. Остави го да те преследва. Води го. Спечели го на наша страна. Ако страстта му стане достатъчно силна, може да го отведе и до църковния олтар. Голямото ми желание, Катрин, е да те видя омъжена за него.

Тя изпадна в ужас. Бе се надявала, че тази мъчителна тема е забравена. Господи! Съвсем не беше забравена и Катрин едва сега започваше да проумява в каква огромна опасност се намира.

— Татко, той е пират — успя да каже тя с пресипнал глас. — Не те разбрах преди, не те разбирам и сега. Аз съм ти дъщеря. Как можеш отново да предлагаш този съюз?

— Защото нямам никакви други съюзници — извика Джералд. — И ако мога да спечеля един, то нека той бъде достатъчно могъщ. Той е ключът към бъдещето ми и към свободата ми, Кейти. Той е ключът и към твоето бъдеще и твоята свобода.

— Той извършва убийства и грабежи, той е крадец с долно потекло, син на убиец и изнасилвач, той е безсъвестен! — Не искаше да мисли за другата част от него, онази, която не беше безчовечна, не беше долна.

Джералд я погледна, стиснал челюст.

— О’Нийл те желае, и то отчаяно. Той ще падне право в ръцете ни. Това е дар от съдбата, скъпа, дар, който не можем да не използваме за своите цели. Трябва да направиш това, което ти казах.

Катрин извърна поглед, разтреперана и със свито сърце.

— Искам да се омъжа за благородник — прошепна тя. — Искам това, което ми се полага.

— Ти никога няма да бъдеш благородна дама, не и докато не си възвърна Дезмънд — сряза я Джералд. — Бари с основание не те иска. Всички мъже с положение ще бъдат на същото мнение. Нямаш избор, Кейти. Аз не ти предоставям никакъв избор.

С последни сили Катрин изправи рамене. С последни сили вдигна глава. От ъгълчето на окото й се търкулна сълза.

— Не мога — каза тя. В гърдите й имаше буца, която й причиняваше ужасна болка. — Не мога да направя това.

— Ще го направиш — отсече Джералд. — Защото си моята дъщеря, Катрин Фицджералд, и си лоялна първо към мен, а след това към всички останали, включително към самата себе си.

Катрин се опита да се дръпне встрани.

— Кейти! — Тонът му бе омекнал. — Сега ти си единствения човек, който може да ми помогне, не го ли разбираш? Само ти си способна да вдъхнеш живот в мъртвата ми душа. Кейти, трябва да ми помогнеш!

Катрин го гледаше изтерзана, преглъщайки сълзите си. И макар да знаеше, че наистина няма голям избор, не и ако искаше да остане лоялна към баща си, тя не отвърна нищо, не му каза, че Лиъм О’Нийл вече й е предложил брак и че по всяка вероятност би го направил отново, ако получи поне малко насърчение. Упорити, неподвластни на ударите на жестоката съдба, мечтите й за бъдещето нямаше да умрат. А те не включваха О’Нийл. Не го включваха.