Бренда Джойс
Играта (6)

5.

Беше престанал да се вълнува за повечето неща преди много години, още когато бе в двореца — малко ирландско момче, копеле, отхвърлено, жестоко подигравано и обиждано от другите деца. Сега Лиъм гледаше как Катрин бърше очи с края на пелерината си и си повтаряше, че това не го вълнува. Отказваше да се вълнува.

Вълнението само по себе си бе нещо опасно, но при него можеше да отвори и стари рани, които отдавна беше излекувал или просто забравил.

Поставил безстрастен израз на лицето си и ръка през кръста на Катрин, Лиъм я поведе към червенокафявия си жребец. В истеричното си състояние, тя едва ли щеше да може да язди сама.

Въпреки ужаса си, Катрин трябва да бе разбрала, какво се готви да направи той, защото внезапно се дръпна и за негова изненада се извърна с лице към него и процеди през зъби:

— Няма да яздя с теб, О’Нийл!

— Не си в състояние да яздиш сама — възрази той.

Сълзи изпълниха очите й и се търкулнаха по бузите й.

— Няма да яздя с теб — отново извика тя, втурна към собствения си кон, който Макгрегър държеше и се метна на седлото с развети поли.

— Тогава трябва да се съсредоточиш върху ездата — каза решително Лиъм. Но после противно на волята му, тонът му се смекчи. — Можеш ли да го направиш, Катрин?

Тя го погледна така, сякаш той беше излъгал любовта и доверието й, после рязко издърпа поводите от ръцете на Макгрегър. Лиъм веднага разбра намеренията й. Когато тя дръпна юздите и обърна коня си, като яростно го смушка с пети, Лиъм се хвърли към жребеца.

Не сполучи. Конят препусна в галоп през предната порта. С ругатни на уста, Лиъм скочи на седлото на собствената си кобила.

Въпреки че постъпката й го ядоса, не можеше да не й се възхити. Конят му бързо се изравни с нейния. Копитата трополяха шумно по пътя. Той се протегна надолу и улови юздите на жребеца й и постепенно двата коня преминаха от бесен галоп в бавен, неравномерен тръс. От гърдите на Катрин се изтръгна гневен вик.

Лиъм я погледна. Зората се разпукваше зад гърба й. Окъпана в блясъка на изгряващото слънце, разпуснатата й дълга коса пламтеше като огън. Красотата й го очарова. Духът й го удиви. Колко необикновена бе тя! Колко го изкушаваше, дори в този момент! Слабините му запулсираха при мисълта какво ли ще е да бъде с такава жена и да я покори.

Той пришпори коня си до нейния. Коляното му докосваше крака й.

— Няма да ти позволя да избягаш, Катрин.

Катрин беше бледа, побесняла и все още разплакала.

— Но мога да опитам!

Тъй като й нямаше доверие, Лиъм стисна здраво в ръка поводите на коня й. Беше толкова обезумяла, че наистина можеше пак да се опита да му избяга. Той сметна, че по-късно, когато се успокои, тя ще се вразуми и най-накрая ще разбере, че няма друг избор, освен да остане с него.

И все пак го измъчваше някакво дълбоко чувство на вина, каквото не бе изпитвал никога преди. Защото я държеше против волята й. Нито една жена досега не му бе устоявала. Лиъм отново се загледа в нея, докато препускаха през Лондонския мост, покрай натоварените талиги и мулета. Никога досега не се бе опитвал да прелъсти девица.

Сети се за Хю Бари. Нейният годеник, който още беше жив. В гърдите му се надигна свирепо чувство, горещо и силно. Не, за нищо на света нямаше да я освободи и да я остави да се върне при него.

Желаеше я от мига, в който я видя за пръв път и никога в живота си не бе проявявал толкова търпение. Рано или късно щеше да я има. Какво от това, че Хю Бари беше жив? Сега Лиъм бе неин закрилник. Единствено той.

Катрин обърна поглед към него и вирна глава. Гледаше го с ненавист. Да, в очите й определено имаше предизвикателство. Явно възнамеряваше да се бори с него до края. Възхищението му към нея се засили.

Но предизвикателството й беше опасно. Тя беше опасна. Лиъм трябваше да приеме ръкавицата, хвърлена от нея, но не биваше да я сломява, както би сторил с истински враг. Трябваше да я укроти, да я прелъсти, да я спечели.

Защото, както бе отбелязал Джералд Фицджералд, той не беше като баща си. На негово място Шон О’Нийл щеше вече безмилостно да се е възползвал от момичето, да му се е наситил и да го е хвърлил на хората си. Лиъм знаеше дяволски добре, че изобщо не прилича на баща си, въпреки че често го сравняваха с него. Най-малкото, той имаше ужасни угризения. А Шон никога в живота си не бе изпитвал и капка угризение.

В този суров свят обаче нямаше място за съвест. Мъжете, които оцеляваха чрез разум и воля, чрез огън и меч, го постигаха именно поради пълната липса на съвест. Животът на Лиъм беше безспирна война. Побеждаваше, защото само победата означаваше оцеляване. А плячката винаги отива при победителите. Катрин Фицджералд беше още един трофей в дългия низ от награди, които бе печелил. Но не какъв да е трофей, о, не.

Мисълта му се върна към предложението на Джералд Фицджералд да му даде Катрин за жена. Предложение, което бе не по-малко жестоко от присмеха на знатните английски младежи по времето, когато Лиъм бе все още в кралския двор. Божичко, той нямаше нужда от съпруга. Нямаше нужда от синове. Всъщност, бе решил да остане бездетен. Така жалкото недоразумение на неговото съществуване щеше да приключи със смъртта му. Нямаше да го завещае на сина си.

Освен това твърде ясно си спомняше ужаса на Катрин, когато Джералд му я предложи за жена.

И все пак, макар да нямаше нужда от семейство, макар да се бе отказал да има деца, мисълта да вземе Катрин Фицджералд за съпруга му се струваше много привлекателна. Беше немислимо мъж като него да се ожени за такава жена.

Лиъм потърси утеха в цинизма. Колко ревностно безсилието търси съюз със силата, помисли си той. Някога могъщ граф, сега Фицджералд гореше от желание да даде дъщеря си за съпруга на сина на Шон О’Нийл.

Какво ли се надяваше да спечели Джералд от това да направи Лиъм свой зет? Дали се надяваше да го използва, за да избяга от Саутуърк, също както се бе опитал да използва онзи, другия морски капитан, който го бе предал преди две години? Не му се вярваше. Само глупакът повтаря грешките си. По всяка вероятност плановете му се простираха доста по-далеч от простото бягство от затвора.

Дали пък не смяташе да използва силата на Лиъм по море? За да унищожи братовчед си Фицморис? Лиъм лесно можеше да напада и плячкосва испанските и френските кораби, които снабдяваха размирния ирландски водач с продоволствия. Но и това не можеше да помогне на Фицджералд, който бе загубил Дезмънд завинаги и живееше в изгнание. То само би отслабило Фицморис и би улеснило хората на кралицата да го хванат.

Какво се надяваше да спечели Фицджералд от съюза си с човек, когото светът бе нарекъл „Господар на моретата“?

Тези мисли започваха да измъчват Лиъм. Той се намести на седлото и отправи още един, по-остър поглед към Катрин. Наложи си да си напомни, че няма защо да бърза. Катрин бе негова. Дори ако му хрумнеше да се замисли за немислимото, да направи невъзможното, любовницата много лесно можеше да стане съпруга.

Но угризенията го измъчваха независимо от намерението му да остане студен като камък, да бъде безсъвестен. Той още веднъж погледна крадешком към Катрин. Правеше го единствено за нейно добро, нали? В противен случай тя щеше да се върне в Ирландия и да проси хляб също като останалите бездомни жертви на войната. Катрин се нуждаеше от неговата закрила, нуждаеше се от него. А след време щеше да е толкова щастлива да е с него, колкото и другите жени, които бе притежавал. Беше уверен в това. Щеше да я задоволява в леглото и извън него, щеше да я обсипе с повече богатства, отколкото тя изобщо бе виждала.

Погледите им се сблъскаха и останаха вперени един в друг. В нейния продължаваше да кипи ненавист. Враждебността и обидата правеха очите й възхитително блестящи. Лондон вече бе останал зад гърба им и Лиъм внезапно изпита съжаление към пленницата си. Не можеше да го превъзмогне, нито да го контролира. Сърцето му потръпна. Чувството бе дяволски болезнено. Твърде добре си спомняше какво значи всичко да ти е отнето, какво е да си безсилна, невинна и неволна жертва на по-силния от теб, да бъдеш абсолютно зависим. Какъвто беше самият той преди шестнадесет години, когато Шон О’Нийл се бе появил изневиделица в живота му и го бе променил завинаги.

 

 

Есекс, 1555

Момчето чу виковете, промъкна се безшумно до прозореца и се сви под него, уплашено да погледне какво става долу. Но до слуха му достигна плачът на майка му и страхът му се усили. То вдигна глава, за да надникне навън и изтръпна.

В малкия двор пред къщата им стояха около дузина мъже на коне. Всички до един бяха грамадни воини, облечени в рунтави мечи кожи, с обръснати глави, със стари железни щитове на гърбовете и с огромни мечове, затъкнати отстрани. Под кожените си наметки носеха груби вълнени туники, а краката и ходилата им бяха боси. Момчето ги гледаше като замаяно. Никога досега не бе виждало толкова странни и диви хора.

— Не можеш да направиш това, Шон! — извика майка му. Мери Стенли беше светлокоса жена с красиви, изящни черти. Обноските и роклята й бяха елегантни, но сивите й очи се бяха разширили от страх. Момчето изкрещя, когато огромният непознат мъж с рунтава коса, който стоеше срещу нея, замахна с ръка.

— Млъкни, жено! — извика Шон и я удари.

Майката на момчето падна на земята. Звукът на брутална плесница отекна в двора.

Момчето изскочи с вик от къщата. Докато тичаше осъзна, че няма оръжие, с което да се бори срещу натрапника, но бе твърде късно.

— Спри! — извика то. И се хвърли върху непознатия.

— Мътните да го вземат, какво е това? — Шон О’Нийл беше четири пъти по-грамаден от него и не бе нужно да влага кой знае колко сила в удара си. Момчето падна в прахта до майка си, а тя рязко го придърпа в прегръдките си. Лицето й беше пребледняло от ужас, в очите и блестяха сълзи. Но момчето не искаше майка му да го защитава, напротив — бе излязло да защити нея. То се отскубна от ръцете й и се изправи. Но Шон се протегна, сграбчи го за кадифения жакет и го вдигна във въздуха.

Сетне се обърна с лице към хората си.

— Това ли е моят син? — Не можеше да повярва. — Този глупав английски келеш?

Лиъм спря да се съпротивлява, защото просто нямаше начин да се освободи от болезнената хватка на мъжа. Значи това бе Шон О’Нийл — бащата, когото никога не беше виждал, човекът, който беше изнасилил майка му преди толкова години. Мери никога не му бе казала истината, но той бе чувал историята много пъти, защото всички говореха за това зад гърба им, още от времето, когато Лиъм и майка му живееха в двореца — първо при вдовстващата кралица, Катрин Пар, а после и при принцеса Елизабет.

При вида на момчето в син жакет и бели панталони, което висеше в ръката на вожда им, ирландските воини избухнаха в кикот и подигравки.

Отвратен, Шон го пусна толкова внезапно, че Лиъм падна по гръб върху твърдата земя. В гърдите му бликна омраза. Той веднага скочи на крака.

— Не докосвай майка ми!

Очите на Шон се разшириха, после той се засмя.

— Правя това, което ми харесва, момче и отсега нататък ти също ще правиш това, което ми харесва. Идваш с мен.

— Не! — Майка му се изправи, олюлявайки се и се вкопчи отчаяно в ръката на Шон. Бузата й се бе подула, а и пламтеше от гняв.

Лиъм се беше вцепенил.

— Момчето идва с мен! — изрева Шон. — По дяволите, виждам, че дори съм закъснял, че си го превърнала в разглезен мухльо. Мътните да го вземат! Няма да оставя синът ми да стане хилав, пиклив англичанин!

— Господи, не! — Мери падна на колене и впи пръсти в туниката на Шон. — Моля те, Шон, не прави това, моля те, не ми вземай сина. Моля те, не мога да го понеса!

Той я изрита настрана. Преди момчето да успее да реагира — да изтича при майка си или да избяга от баща си — Шон го сграбчи за ухото.

— Отиваме в Тироун. Да, от днес нататък ти си О’Нийл. Сега ще яздиш с мен, момче. Ще те направя мъж, истински О’Нийл, или ще те убия, ако не успея. — И той го повлече след себе си, после го вдигна и го метна върху един огромен кафяв кон.

Лиъм бе зашеметен от болка. Струваше му се, че ухото му е откъснато от главата. Но успя да прехвърли единия си крак от другата страна на коня. Беше твърдо решен да избяга, въпреки паниката, която го изпълваше, въпреки тихите сърцераздирателни вопли на майка му, които не му даваха мира.

— Не ми се подчиняваш? — изкрещя Шон, сграбчи кокалестото му коляно и му попречи да преметне и другия си крак и да се смъкне от коня. Една тежка като чук ръка замахна и се стовари върху бузата му. В мозъка на момчето избухнаха искри, стомахът му се преобърна. Когато част от съзнанието му се възвърна, Шон вече се беше качил зад него и двамата се отдалечаваха в галоп от Стенли Хаус.

— Лиъм! Лиъм! О, господи, Лиъм! — крещеше майка му. Въпреки желязната хватка на Шон, Лиъм се извъртя на седлото. Мери тичаше след тях с протегнати ръце, препъвайки се в полите си. Лицето й бе обляно в сълзи. Тя му извика още веднъж, но се спъна отново и този път падна в прахта и се превърна в безпомощна купчина от коприна и кадифе.

От гърдите му се изтръгна вопъл.

— Един О’Нийл никога не плаче. Сълзите са за жените, не за мъжете — изръмжа Шон и отново го удари по главата.

Лиъм преглътна, за да потисне още едно ридание, после още едно, без да обръща внимание на болката в главата и сърцето си. Първият урок от баща му бе жесток. Но беше урок, който той научи веднага. И никога вече не заплака.

 

 

Лондон, 1571

— Сър Уилям!

Уилям Сесил спеше в балдахиновото си легло в Сесил Хаус в Лондон. Наложи се камериерът да извика името му няколко пъти, преди държавният секретар да се размърда и да седне в леглото, сумтейки.

— Какво става, Хорас? Мили боже, минава полунощ!

— Сър Уилям, един джентълмен чака в преддверието. Каза, че трябва да говори с вас и настоява, че било много спешно.

Сесил изпъшка, отметна тежките завивки и се надигна. Камериерът му помогна да облече обточения с кожи кадифен халат, сетне вдигна високо свещника, който държеше в ръка и се отправи към вратата, последван от господаря си.

Когато Сесил видя госта си, очите му първо се ококориха, после се присвиха. Той се обърна към камериера си.

— Можеш да ни оставиш, Хорас.

Младежът се подчини и затвори тежката дъбова врата зад гърба си.

Сесил погледна загърнатия в плащ посетител.

— Какво има?

— Призори в Селинджър Хаус се е случило нещо доста необичайно — започна странникът. — Когато правех обиколката си, охраната тъкмо се събуждаше. Някакъв джентълмен ги изненадал и набързо ги приспал. Но по-младият от пазачите дошъл на себе си и чул на двора много гласове, единият от които бил на Елинор Фицджералд. Успял да се изправи на крака навреме, за да види трима ездачи, които препускат към Лондонския мост. Един от ездачите бил необикновено висок мъж със светла коса. Единият от другите двама бил жена.

— Елинор Фицджералд да скитосва в ранни зори? — недоверчиво попита Сесил.

— Не, била е друга жена, много по-висока от нея. Елинор се е върнала в къщата.

Сесил осмисли чутото и повдигна вежди.

— Трима посетители в Селинджър Хаус? Какво, по дяволите са намислили Фицджералд и жена му сега? Кой би посмял да се съюзи с Фицджералд? — Не очакваше отговор от агента си, затова, говорейки по-скоро на себе си, продължи: — Фицджералд още не се е примирил с мисълта, че вечно ще живее в изгнаничество, далеч от проклетата земя, която той нарича своя родина. И се съмнявам, че някога ще успее да се примири. Ето на, сега пък и нови участници. — Той се обърна към шпионина — Ще инструктираш хората си да наблюдават Селинджър Хаус непрекъснато. Ако посетителите се върнат, трябва да науча кои са.

Агентът кимна и си тръгна.

Сесил мрачно заговори на празната стая.

— Мътните да го вземат! Нощните посетители означават заговор. Фицджералд отново заговорничи срещу кралицата! Но кой смее да заговорничи сега с куция, нищо не значещ лорд? Кой може да е толкова глупав… или толкова дързък?

Той се замисли дълбоко. Беше му дошло до гуша от проблема Ирландия, от нестихващото непокорство и размириците, раздухвани от онези полупобъркани, диви келти. Този проблем трябваше да бъде решен. Кралицата трябваше да има пълна власт над Ирландия, в противен случай враговете на Елизабет щяха да нахлуят там. Нима Сесил не бе казал от самото начало, че е лудост да отстраняват Фицджералд от Ирландия? И беше излязъл прав. Доказателството за това бе онзи твърде умен фанатик, водачът на бунтовниците, Джеймз Фицморис, който вече имаше подкрепата и на Франция, и на Испания, и на папата.

Сър Уилям бе твърдо решен да узнае самоличността да новите заговорници. Може би сега щеше да се открие възможност за разрешаване на проблема — възможност, от която всички да са доволни, възможност, чрез която всичко да си дойде на мястото.

 

 

Мъжът крещеше.

Войниците равнодушно гледаха разпънатото му на дибата^[1] тяло. Когато ужасяващите му крясъци затихнаха, един от тях пристъпи напред. Беше облечен в червен жакет и светли панталони и носеше шпага, която очевидно не служеше само за украса. Кастеланът на замъка Тилбъри доближи лицето си до това на мъжа.

— Хайде, моряко, сигурно вече можеш да говориш. Защо ти и приятелят ти сте дошли на брега на Тилбъри? Кого доведохте? Кого чакате? Имаш една минута да ми кажеш това, което искам. При следващото завъртане на колелото ръцете ти ще бъдат откъснати от тялото ти, а вероятно и краката ти.

— Моля ви! Господи, имай милост, не! — изхълца морякът. — Ще говоря, ще говоря!

Кастеланът кимна.

— Хайде, говори.

— Ние… ние идваме от „Морски кинжал“.

Очите на кастелана се разшириха.

— „Морски кинжал“? Корабът на Лиъм О’Нийл?

От гърлото на морякът се изтръгна измъчен звук, който явно бе потвърждение.

— О’Нийл е тук? В Тилбъри?

— Не, Ваша светлост. Ние го чакаме, за да го върнем обратно на кораба.

Кастеланът се ухили и потърка ръце с неподправена радост.

— Дяволите да го вземат! Това е щастливият ми ден. Колко ще бъде доволна добрата кралица, когато предам в ръцете й прословутия господар на моретата!

Той рязко се обърна към моряка, все още разпънат на дибата.

— Къде отиде О’Нийл? Каква мисия изпълнява?

— Не зная — изхленчи морякът.

Гняв прекоси лицето на кастелана и той даде знак на мъжа, който въртеше колелото на дибата.

Морякът изкрещя. После отново и отново.

 

 

Препускаха обратно към замъка Тилбъри, който вече се показваше в далечината. Катрин бе толкова уморена, че едва се крепеше върху седлото; толкова уморена, че не можеше вече да мисли. Тялото й крещеше от болка, напрегнатите й мускули бяха отмалели от дългите часове, прекарани на седлото. Но гледката на замъка, очертан на фона на синьото небе, й даде сили. Въпреки че галопираше към своята гибел — пиратския кораб — тя бе твърде изтощена, за да се интересува от каквото и да било друго, освен от това да слезе от коня час по-скоро. След като отпочинеше, щеше да се изправи лице в лице със съдбата си. А дотогава щеше да се уповава на мисълта, че Хю е жив. Защото тази мисъл й даваше нов шанс, нова надежда.

Внезапно Лиъм замръзна на седлото си. Ръката му стисна дръжката на шпагата.

— Мак — промълви той. — Нещо не е наред.

Макгрегър посегна към пистолета си, но в същия миг бяха нападнати.

Дузина пехотинци изскочиха от гората и връхлетяха върху тях с извадени шпаги. Още щом чу страховития звън на стоманените остриета, Катрин изкрещя. Вместо да слезе от коня, Лиъм го пришпори напред и се хвърли да посрещне първия си нападател, като веднага се промъкна между ударите на шпагата му и го прободе в гърдите. Мъжът падна, а жакетът му се обагри в кръв. Лиъм бързо посече още един нападател, после още един, и още един. Конят му пронизително изцвили — нечие вражеско острие го бе проболо и хълбокът му започна да кърви.

Катрин осъзна, че Лиъм и шотландецът са я заградили от двете страни, за да я предпазят от нападателите, но това не намали страха й. Лиъм продължаваше да отблъсква ударите със същия резултат — убиваше или раняваше войник след войник. Междувременно Макгрегър бе захвърлил пистолета, с който беше прострелял един нападател и сега въртеше шпагата със същата изумителна ловкост като своя капитан. Катрин се беше вкопчила в юздите и наблюдаваше с малодушен страх как Лиъм и Макгрегър отблъскваха многобройните си неприятели. Земята около тях вече беше покрита със сиви мундири. Беше невъзможно, напълно невъзможно двамата да успеят да се преборят с толкова войници. И все пак изглеждаше, че победата скоро ще бъде тяхна.

Тогава Катрин видя подкреплението — взвод мускетари. Сърцето й подскочи. Те тичаха към тях с развети плащове, под които се виждаха червените им мундири и зареждаха оръжията си в движение. Катрин отвори уста да предупреди Лиъм. Твърде късно.

Покрай главата му просвистя куршум. После още един. Лиъм все още беше зает в саблен бой с последните си двама противници. Катрин никога не си беше представяла, че който и да е смъртен може да се бие толкова умело, толкова изкусно, да събаря враговете си един след друг. Третият куршум прониза рамото на Лиъм и отвори дупка в плаща му. От гърлото му се изтръгна ръмжащ звук. Все още се биеше с един от последните останали фехтувачи. Катрин видя как дупката в плаща му почервенява. Беше ранен в лявото рамо откъм гърба. Ако го бяха улучили в дясното, щеше да бъде загубен, помисли си тя.

Но дясната му ръка бе здрава и се движеше с мълниеносна скорост. Той с лекота посече и последния си противник. И внезапно всичко свърши, само минути, след като бе започнало. Защото мускетарите ги бяха обградили и бяха насочили към тях дузина страховити мускети — заредени, готови да им пръснат главите.

Лиъм свали шпагата си. Същото стори и Макгрегър. Двамата мъже дишаха тежко, по лицата им се стичаше пот. Дланите и ръцете им бяха изцапани с кръв. Катрин погледна окървавеното парче плат върху гърба на Лиъм и й се повдигна. Цялото й тяло затрепери.

От групата се отдели, един мъж и препусна към Лиъм. Беше облечен в червен жакет, извезан с черни и златни ширити. Перото на черната му шапка бе предизвикателно накривено. Облечената му в ръкавица ръка държеше рапирата почти безгрижно. Но в черните му очи и в сериозното му изражение нямаше и следа от безгрижност.

— Аз съм сър Уолтър Дебрей, кастелан на Тилбъри — оповести той. — Свалете оръжието, капитан О’Нийл. Вие сте мой пленник.

Лиъм задържа поглед върху лицето му за миг, после пусна шпагата си.

 

 

Поведоха ги по спуснатия подвижен мост и през подвижната решетка на крепостната стена към вътрешния двор на замъка. Там им наредиха да слязат от конете. Катрин се подчини. Противно на волята си, тя бе уплашена. Не изпитваше никаква привързаност към своя похитител, но знаеше, че само след няколко дни той ще се изправи пред Създателя си — защото беше пират, а пиратите биваха осъждани, и то не на лишаване от свобода, а на смърт. По някаква неизвестна причина това вече не й се струваше справедливо.

Но сега Катрин не можеше да мисли за това. Стоеше изправена между Лиъм и Макгрегър и мъчително усещаше мълчаливата борба на Лиъм с болката. Дебрей се доближи до тях и дръпна Катрин напред. Тя беше вдигнала качулката си, но кастеланът я отмахна от лицето й.

— Коя си ти? — попита той.

Катрин не отговори. Да, трябваше да разкрие, че е пленница. Тогава щяха да я освободят. Но така към многото други престъпления, в които щеше да бъде обвинен Лиъм, щеше да се прибави и похищението. Тя се поколеба. Пиратът заслужаваше да бъде наказан, но Катрин не мислеше, че заслужава смърт. В края на краищата, той не я бе изнасилил. Вярно, че я беше отвлякъл, но нито той, нито хората му не бяха сторили нищо лошо на нея или на Джулиет.

— Тя не отговаря. — Дебрей се усмихна и се обърна към Лиъм. — Любовницата ти е красива, О’Нийл. Казват, че твоите жени винаги са били ослепителни съкровища.

Изражението на Лиъм бе непроницаемо. Всъщност, изглеждаше отегчен, въпреки че притискаше ранената си лява ръка към тялото си.

— Не ми е любовница. Тя е моя пленница.

Дебрей недоверчиво се засмя.

— Ако ти беше пленница, О’Нийл, нямаше да те гледа с такава загриженост. Хайде, казват, че си повече от умен, но това беше крайно глупаво обяснение.

Един мускул върху челюстта на Лиъм трепна. Той най-после обърна очи към Катрин и на нея й с стори, че в тях видя предупреждение.

Дебрей се усмихна и я придърпа към себе си. Сетне плъзна ръка под пелерината й и стисна гърдите й. Катрин изкрещя. Лиъм скочи напред, но пет шпаги притиснаха острите си върхове в гърдите му и прокъсаха ризата му. Той замръзна на място. Дебрей вдигна вежди, без да престава да опипва демонстративно гърдите на Катрин.

— А-а, значи изпитваме собственическо чувство към играчките си?

— Тя е моя пленница — дрезгаво каза Лиъм. — Възнамерявах да получа откуп за нея. Тъкмо затова стъпихме на английска земя. Тя е Катрин Фицджералд, Дебрей, дъщерята на графа на Дезмънд. Предлагам ти да се отнасяш към нея с уважението, което заслужава.

Дебрей се поколеба.

Катрин облиза устни. Мина й през ума, че за разлика от Лиъм, Дебрей би я изнасилил, и то с удоволствие. Сега разбираше, че Лиъм се опитва да я предпази.

— Аз съм дъщерята на Джералд и Джоан Фицджералд — успя да каже тя. — И настоявам да махнете ръката си от мен.

Той свали ръката си, хвърли бърз поглед към бледото й красиво лице и стисна зъби.

— Рандолф, заведи я в салона и се погрижи да й дадат стая и всичко, от което има нужда. — Обърна се към Лиъм. — А ти, О’Нийл, ще бъдеш затворен в подземието, докато чакам нарежданията на лорд-адмирала.

До Катрин беше застанал млад войник и я гледаше очаквателно. Тя не му обърна внимание. Останалите войници хванаха грубо Лиъм и Макгрегър и ги заблъскаха пред себе си. Катрин едва успя да сподави вика си. Почти цялата задна част на плаща на Лиъм беше в кръв. Тя разбра, че пиратът може да умре от раната си, а не от примката на палача.

— Лейди Фицджералд?

Катрин срещна нерешителния поглед на младия войник. После се обърна с лице към кастелана.

— Сър Уолтър! — извика тя. — Не можете да хвърлите този човек в тъмницата, преди да го е прегледал лекар.

Дебрей повдигна вежди.

— Колко сте загрижена за него, милейди. Може би не сте само негова пленница? Може би изобщо не сте му пленница?

Катрин си припомни горещото, възбудено тяло на Лиъм върху своето, припомни си вихъра от жажда и желание, който бе почувствала у себе си и каза изчервена:

— Бях похитена в открито море, сър. В интерес на истината, капитан О’Нийл реши да поиска откуп едва преди няколко часа — излъга тя

— И красивата пленница закопня за мъжествения морски капитан? — подсмихна се Дебрей.

— Не!

— Тогава не се грижете за него, лейди Фицджералд. — Дебрей кимна на младия войник. — Заведи я в салона, Рандолф.

— Да, сър. — Рандолф я хвана за лакътя и Катрин нямаше друг избор, освен да го последва през двора към главния салон. Каза си, че се радва. Най-накрая се бе освободила от похитителя си. Но продължаваше да вижда окървавения му гръб, продължаваше да си представя как лежи полумъртъв в тъмното влажно подземие.

 

 

Дадоха на Катрин малка стая на етажа над салона и лична прислужница, която да се грижи за нея. Тя се изкъпа, но нямаше голям апетит. Умът й продължаваше да повтаря събитията от цялото приключение, започнало с пленяването й от пирата. Спомни си как баща й предложи на Лиъм О’Нийл да се ожени за нея. Мислеше и за раната на пирата и се чудеше дали тя ще се възпали и дали той ще умре.

Прекара неспокойна нощ. Сънува баща си, но не като дрипав затворник в Селинджър Хаус, а като граф на Дезмънд, властващ в родния Аскийтън. В съня й Джералд беше смел и енергичен и носеше прекрасни дрехи, а елегантната й майка, графиня Джоан, бе още жива. Катрин се изненада, когато се появи луничаво момче — беше Хю, който се опита да открадне целувка от нея, а тя с готовност му позволи. Двамата се целунаха и се засмяха, после се целунаха отново. Но изведнъж се появи Лиъм и разгневено ги раздели. Катрин вече не беше момиче, а млада жена, а Хю бе изчезнал. Когато Лиъм я прегърна, ръцете му се обагриха в кръв. Тя изпищя. Лиъм си беше отишъл, а от нейните ръце капеше кръв.

Събуди се с усещането, че изобщо не е спала. Тъй като се намираше в Англия, тя изпрати прислужницата да й донесе малка закуска и припряно каза сутрешната си молитва, бързайки да приключи преди момичето да се е върнало. Въпреки че кралицата не преследваше католиците, всички трябваше поне външно да се придържат към новия религиозен ред.

Катрин прекара остатъка от сутринта, крачейки напред-назад из малката стая. Не можеше да спре да се пита как ли е Лиъм. Повтаряше си, че й е все едно дали раната му ще се инфектира и дали той ще умре, но в действителност не беше така.

Малко преди обяд един от хората на Дебрей дойде при нея. Беше младият войник Рандолф.

— Трябва да дойдете с мен, милейди. Моля, вземете си пелерината.

Нямаше какво друго да стори, освен да последва войника надолу по тесните каменни стълби. Сърцето й биеше тежко и бързо. Дали Дебрей бе решил все пак да й позволи да се погрижи за Лиъм? А може би щяха да я освободят? Второто не изглеждаше много вероятно, поне не още.

Когато излязоха навън, тя вдигна поглед и трепна. Лиъм и Макгрегър се задаваха откъм другия край на двора, съпровождани от шестима войници. Въпреки че двамата мъже премигваха на дневната светлина след повече от двадесет и четири часа, прекарани в пълен мрак, Лиъм се движеше без да му помагат. Рамото му беше грубо превързано с парче плат. Когато той се приближи, Катрин видя, че ризата му е разкъсана и е използвана вместо превръзка. Беше гол до кръста под напоения си с кръв плащ и при всяко движение мускулите на гърдите и на корема му изпъкваха. Тя забеляза също и трескава руменина по лицето му. Но беше виждала по-силни и по-лоши зачервявания. Очевидно пиратът имаше здрав организъм.

Очите им се срещнаха. Неговите бяха някак развеселени и доволни, сякаш той бе усетил загрижеността й. Този негов вбесяващ поглед я накара да се намръщи. Лиъм бе далеч от смъртта. Трябваше да се досети, че такъв малък куршум е нищо за него.

Внезапно чу гласа на Дебрей до ухото си.

— Колко сте доволна, милейди, че виждате своя похитител.

Катрин настръхна и бавно се обърна.

— Доволна съм, че той е жив, сър Уолтър. Това се нарича християнско милосърдие и човешка доброта, нищо повече.

— Може би и аз бих поискал мъничко от християнското ви милосърдие — каза похотливо той.

Катрин изтръпна. Този мъж знаеше или усещаше прекалено много. Но пък нямаше как да знае, че между нея и Лиъм се бяха случили далеч не толкова невинни неща, нали? Тя усети как се изчервява виновно. Очакваше с нетърпение деня, когато щяха да си тръгнат от Тилбъри и от този опасен човек.

— Защо ни събрахте всички на двора?

Пожълтелите зъби на Дебрей проблеснаха.

— Вие тримата сте призовани в Уайтхол, лейди Фицджералд. Кралицата заповяда веднага да ви заведем при нея.

Катрин се сепна и потърси с поглед Лиъм. Но той изобщо не реагира на новината, че ще го водят на среща с кралицата, че отива към своя последен затвор… и към неизбежната си смърт.