Бренда Джойс
Играта (14)

13.

Не след дълго обаче тя осъзна, че й остава още един шанс.

Спускаше се здрач. Катрин изтича от каютата без ни най-малко да се изненада, че резето на вратата този път не е спуснато. Горе на палубата тя загърна пелерината още по-плътно около себе си и се озърна за Лиъм. Той отново беше на щурвала. С лудо разтуптяно сърце, Катрин се втурна към него и с мъка започна да изкачва стръмните стъпала. Лиъм я забеляза веднага.

— Почакай, Катрин. — Той остави щурвала на някакъв моряк, спусна се към нея, наведе се и я вдигна горе с безкрайна лекота, сякаш беше перце. За миг Катрин се вкопчи в него, за да възстанови равновесие, после бързо свали ръце. Остана й усещането за здравите му мускули.

— Искам да говоря с теб, Лиъм.

Очите му проблеснаха.

— Размислила си над предложението ми?

Тя долови копнежа в дрезгавия му глас.

— Не. Не съм размислила. Не мога, няма да се омъжа за теб.

Лиъм трепна.

— Остава ми още един шанс — продължи Катрин, решена да не обръща внимание на разочарованието му, което той не успя да скрие. Гледаше я много внимателно.

— Искам да отида при кралицата — каза тя.

Той повдигна светлокафявите си вежди.

— И ще се оставиш на милостта й?

— Да! — извика Катрин. — По-добре на нейната милост, отколкото на милостта на мъже като Хю и теб, или пък на тъй капризната съдба.

— А ако реши да те прати при баща ти? Или обратно в манастира?

Тя вирна брадичка.

— Тогава така да бъде. — Но в действителност нямаше никакво намерение да бъде обречена на самотно заточение в Саутуърк или на не по-малко самотно съществуване в манастира. Бе готова да се моли на колене за бъдещето си, ако станеше нужда.

Устните му се изкривиха.

— Значи аз съм най-голямото зло?

Катрин се сепна. Не беше казала това.

— Отричаш ли кой си и какъв си?

Изражението му беше насмешливо.

— Как бих могъл дори да опитам?

Думите му я смутиха. Той я смущаваше.

— Ти си пират, О’Нийл, и двамата го знаем — каза тя сърдито. Нямаше да изпитва съчувствие към този мъж. Не трябваше. — Ще ме заведеш ли в Лондон? Или отново съм твоя пленница?

— Катрин, ако беше моя пленница и ако аз не бях нищо повече от пират, щях да се възползвам от тялото ти въпреки твоята воля — с или без изнасилване.

Катрин знаеше, че е по-добре да не казва нищо, отколкото да го опровергава.

— Очевидно има различни степени на жестокост — отбеляза Лиъм. Усмихна се саркастично и сви рамене. — Обаче този звяр, който не те нарани — не, който дори те спаси от лапите на твоя скъп приятел-благородник Хю, ще отстъпи пред желанието ти.

Тя го гледаше безмълвно

— Искаш да отидеш при кралицата и да я помолиш да ти помогне? Може би си права. Може би тя ще пожелае да се намеси и дори да ти уреди брак. — Очите му засвяткаха. — Може би в цяла Англия ще се намери поне един джентълмен, който няма да се интересува от това, че си в немилост, че си ирландка, че си католичка и че си изгубила името си.

— Надявам се — успя да промълви дрезгаво Катрин.

Погледът му се спря върху очите й — хладен и гневен.

— Никога няма да се предадеш, нали?

— Не.

— Същата като баща си. — Лиъм й обърна гръб и извика някаква заповед. Моряците се покатериха по мачтите и корабът бавно започна да се завърта.

Катрин проследи с поглед как той се върна на щурвала. Каза си, че просто е справедлива към себе си и че няма значение, ако не е била справедлива към него. Лиъм беше пират, беше син на Шон О’Нийл. Сам бе избрал живота, който водеше, докато тя изобщо не беше избирала своя.

Но макар да знаеше, че е права, Катрин не можа да не изпита безпокойство, когато корабът най-после пое курс на юг. Нямаше никакви гаранции, че ще успее. Кралица Елизабет се бе държала мило с нея, но при първата им среща я бе обвинила в заговорничество и предателство. Как ли щеше да реагира сега? Катрин много добре съзнаваше, че може да бъде изпратена в Саутуърк и да остане там затворена като баща си до края на своя живот.

И в такъв случай нямаше ли да се окаже, че е било далеч по-добре да приеме предложението на пирата?

 

 

Два дни по-късно вече плаваха нагоре по течението на Темза към Уайтхол. Мисълта, че Лиъм ще закара пиратския си кораб право пред двореца на кралицата, шокира Катрин. Вярно е, че беше опростен пират и че бе натоварен лично от Елизабет да я придружи до Ирландия, но все пак постъпката му изглеждаше невероятно дръзка, предвид на това кой и какъв бе той. Излишно е да се споменава, че новината за пристигането им ги беше изпреварила. Още щом акостираха, бяха посрещнати от един от хората на кралицата, който ги информира, че Нейно величество иска да се срещне с тях незабавно.

Беше доста преди обяд и Елизабет още не бе слязла в залата за аудиенции. Катрин и Лиъм бяха принудени да чакат близо час пред вратите на покоите й, където тя още се обличаше. Катрин си повтаряше наум молбата си, като с всяка изминала минута ставаше все по-неспокойна и уплашена. Лиъм изглеждаше отегчен.

Внезапно вратата се отвори и на прага й се появи висок, тъмен, привлекателен мъж. Катрин го погледна веднъж, после още веднъж. След Лиъм това бе най-красивият мъж, който беше виждала някога. Той също я видя и също я погледна отново, после се усмихна и се поклони. Усмивката му се стопи, когато зърна Лиъм. Миг по-късно си беше отишъл.

Катрин се загледа след него.

— Кой беше този?

Лиъм я стрелна с очи.

— Робин Дъдли, графът на Лестър.

Катрин беше чувала всички истории за него. В първите години от царуването на кралицата се носеха слухове, че тя ще се омъжва за Дъдли, но вместо това Елизабет го бе предложила на своята братовчедка и съперница Мери — шотландската кралица. Мери бе отхвърлила мъжа, известен като любовник на братовчедка й, а самият Дъдли бе побеснял. Тогава Елизабет му бе дала титлата граф на Лестър, издигайки го до ранг, подходящ за брак с кралска особа, поради което се говореше, че предложението към Мери е било само повод кралицата да го удостои с благородническа титла и самата тя да се омъжи за него. Но оттогава бяха изминали години, а такъв брак така и не се бе състоял.

Въпреки това още от самото начало беше ясно, че Елизабет фаворизира Дъдли, че е влюбена в него и че двамата прекарват много време насаме. Или поне така се твърдеше. Когато се срещнали за пръв път, Дъдли бил женен за Ейми Робсарт и това изключвало възможността за брак, но след няколко години тя паднала по стълбите и си строшила врата. Съдът счел смъртта й за нещастен случай, но мнозина казваха, че зад цялата работа стоял Дъдли, чиято цел била да се освободи и да се ожени за кралицата. А други пък казваха, че самата кралица е планирала убийството заедно с него. Така или иначе, преждевременната смърт на Ейми бе направила брака между Дъдли и Елизабет невъзможен, защото да се оженят беше все едно да се самопризнаят за виновни в убийството й.

Тези, а и много други слухове бяха достигнали и до абатството Сен Пиер-Еглиз, защото кралските работи интересуваха всекиго и навсякъде, а особено пък дамите, изолирани в манастир. Самата Катрин никога не им беше обръщала кой знае какво внимание. Сега обаче, докато се взираше след Дъдли, тя прекрасно разбираше защо кралицата е влюбена в него. Но чак пък убийство? Катрин се бе срещала с Елизабет само два пъти, но усещаше, че това не е възможно.

— Още гледаш след него, Катрин, въпреки че той отдавна си отиде — каза студено Лиъм.

Тя трепна и се изчерви.

Лиъм гневно й обърна гръб. Катрин си каза, че е подло от нейна страна да бъде доволна от очевидната му ревност. В края на краищата тя не искаше нищо от него — нито ревността му, нито страстта му, нито любовта му, ако мъж като него изобщо бе способен да изпитва такова романтично чувство.

Миг по-късно се появи една дама, която ги въведе в преддверието. Елизабет още я нямаше, така че те отново зачакаха мълчаливо. Най-после кралицата пристъпи на прага на спалнята си. През отворената врата Катрин успя да надзърне в стаята. Беше много тъмна, тъй като имаше само един прозорец. Прозорецът гледаше към Темза и през стъклото му се виждаха множество лодки и един военен галеон, които плаваха покрай ято лебеди. Точно в този момент оръдията на галеона изстрелваха залп в чест на кралицата.

Катрин не устоя на изкушението да огледа още малко най-съкровената стая на Елизабет. Целият таван беше позлатен. Но това, което прикова вниманието на Катрин, бе голямото легло. Очите й се ококориха от изумление. Леглото бе направено от многоцветно дърво и беше покрито с коприна и кадифе, избродирани със злато и сребро. Над горния му край бяха провесени пъстри индийски коприни.

В спалнята нямаше никой. Очевидно срещата с Лестър се бе провела на четири очи.

В такъв случай Катрин, която вече познаваше мъжете, беше съвсем сигурна, че между двамата е имало нещо повече от обикновен разговор.

— Катрин! — Кралицата пристъпи към нея усмихната, с протегнати ръце. — Мила Катрин! — Тя я прегърна. Все още не бе погледнала към Лиъм. Бузите й бяха поруменели, а очите й блестяха. — Въпреки че съм изненадана да те видя тук, съм и много, много щастлива.

На Катрин почти й прималя от облекчение. Нейното лице също засия в усмивка.

— Толкова е прекрасно да съм отново в двореца, Ваше величество — каза тя и беше напълно искрена. Още в момента, в който беше съзряла многобройните кули и покриви на Лондон, пулсът й се бе ускорил от вълнение.

— Доведе ли годеника си, лорд Бари? Или вече си лейди Бари, скъпа?

Униние се изписа върху лицето на Катрин. Кралицата видя това и едва сега погледна към Лиъм.

— Нещо не е наред ли?

Лиъм се поклони.

— Ваше величество!

Елизабет леко се изчерви.

— Лиъм, моля те, кажи ми какво се е случило?

— Лорд Бари е сгоден за друга, Ваше величество.

Очите на кралицата се разшириха от изненада и тя отново се обърна към Катрин.

— Значи годежът е бил развален? И семейството ти не знае за това?

Катрин обясни как Хю е отнесъл въпроса за валидността на договора за годеж пред ирландските съдии, след като Джералд е бил осъден за предателство и лишен от титлата и земите си.

— Горкичката — каза кралицата и я потупа по ръката. — Значи напразно ходи чак до Ирландия и сега се връщаш в двора.

Лиъм погледна Елизабет.

Тя се обърна с лице към него.

— Колко великодушно от твоя страна, Лиъм, да доведеш момичето отново в Лондон. Предполагам, че тя иска да отиде при баща си? Или вече му е казала тъжните новини?

— Катрин още не е говорила с Фицджералд — тихо отговори Лиъм.

Кралицата повдигна вежди, но не каза нищо. Катрин откри, че неволно е затаила дъх и сега го изпусна шумно.

— Ваше величество, мога ли да говоря?

— Моля — усмихна се Елизабет.

Катрин нервно сплете ръце.

— Хю намира, че съм недостойна да му бъда съпруга, защото вече не съм дъщеря на граф. Баща ми сега е в немилост, лишен от титлата и богатството си. Знам всичко това, но… моите мечти не са се променили. Аз не съм се променила.

Кралицата вдигна високо глава.

— Моля те, продължавай.

Катрин пристъпи напред.

— Аз искам само това, което се полага на една жена, Ваше величество. Дом, съпруг и собствени деца. Колко копнея за тези три прости неща. Винаги съм копняла за тях. Катрин Фицджералд не се е променила, не е, и мечтите й са силни, каквито винаги са били. Осмелих се да напусна манастира, защото да остана там неомъжена, без дом и без деца, бе все едно да умирам от бавна и мъчителна смърт. Ваше величество, оставям се на вашата милост и на благородния ви дух. Знам, че сега не предлагам нищо друго, освен себе си, а без земя и зестра жената не струва много. Освен това вече не съм съвсем млада, но както виждате не съм толкова грозна и по-важното, аз съм силна и здрава и съм сигурна, че все още мога да родя две, три, или дори четири деца. Моля ви. Направили сте това, което сте счели за правилно, когато сте отнели Дезмънд от баща ми. Аз съм му дъщеря, но трябва ли да споделя неговата съдба? Не казахте ли, че Джоан ви е била добра приятелка? Може би в нейна памет бихте ми помогнали. Моля ви. Не можете ли да ми намерите някой обикновен, но почтен мъж? Разбирам, че няма как да е високопоставен благородник, нито да е богат, че по всяка вероятност ще е вдовец, може би с деца. Аз обичам децата. Ще отгледам децата на друга жена като свои собствени. Моля ви, Ваше величество! — Катрин сплете ръце пред гърдите си като за молитва и се помоли на бога да е развълнувала кралицата. И тъй като беше казала всичко, което имаше да каже, тя застина неподвижно, с поглед, прикован в кралицата, и с безпокойство зачака отговора й.

Елизабет я гледаше съсредоточено, без да се усмихва.

Лиъм също я гледаше с остър поглед и напрегнато изражение.

Накрая кралицата пристъпи към нея, улови двете й ръце в своите и ги стисна здраво.

— Беше много убедителна в молбата си, Катрин.

Катрин преглътна, но сърцето й трепна обнадеждено.

— Ще помисля по въпроса — каза Елизабет.

Катрин изтръпна. Беше очаквала отговор веднага.

Кралицата пусна ръцете й.

— Сега трябва да се занимая с някои държавни дела. — Тя тръгна към вратата, после спря. — Катрин, ще останеш тук, в двореца, докато взема решение какво да правя с теб. Една от дамите ми ще ти покаже твоята стая. Лиъм, искам да разменя няколко думи с теб по-късно, не си тръгвай. — Сетне Елизабет прихвана шумолящите поли на златистата си, обсипана с перли рокля и излезе.

Катрин се извърна и срещна изгарящия поглед на Лиъм. Не я интересуваше дали е ядосан или смаян. Тя вдигна брадичка и го изгледа с високомерие, каквото в действителност не изпитваше.

— Мътните да го вземат — изруга той. — Ти си прекалено умна, а това не е полезно. — И ръцете му се сключиха около китките й.

— Какво? — извика Катрин. Твърде късно. Защото Лиъм вече я беше придърпал в обятията си. Едната му силна ръка я притисна до гърдите му, а другата обърна лицето й към неговото. — Прекалено умна и дяволски красива. Все още искам да те направя своя съпруга, Катрин.

Очите й се разшириха и тя понечи да запротестира. Лиъм предотврати това с устни, които бяха твърди и жадни. Катрин притихна. Въпреки че бе дошла в двора, за да потърси съпруг, това може би беше тяхното сбогуване. Наистина не искаше да воюва с него. Не и сега. Устните му уловиха нейните и ги разтвориха. След миг ръцете й се обвиха около шията му, а езикът му навлезе в устата й. Той го тласна още по-навътре, като я наклони назад. Катрин се предаде — както от толкова време й се искаше да направи — и отвърна на целувката му.

Пламенно. Устата й притегли неговата, засмука я; зъбите им се докоснаха; езиците им яростно се преплетоха. Тя впи нокти в раменете му.

Замаяна, Катрин усети, че ръцете му я дърпат към пода. Лиъм бе паднал на колене. Продължаваше да я целува ненаситно, горещо и тя му отговаряше също толкова трескаво. Пръстите на Катрин се провряха през разхлабените връзки на ризата му. Допирът до кожата му беше като да докосва обвит в коприна камък, който бе жив и дишащ. От гърдите й се изтръгна задавен стон. Ръката й се плъзна по корема му. Обезумяла, чувствена, търсеща. Лиъм изстена.

И никой от тях не видя мъжа, който стоеше на вратата и ги гледаше. Първата реакция на Уилям Сесил бе да се изкашля, да прочисти гърло, за да извести любовниците за присъствието си, да ги прекъсне. Но през изминалите дни той беше разсъждавал дълго и усилено над въпроса какво представлява триъгълникът Фицморис-Фицджералд-О’Нийл. Дълго и усилено бе разсъждавал и над странния факт, че О’Нийл бе пленил толкова незначителен френски кораб — кораб, лишен от политическа стойност, освен ако не се вземеше предвид възможната бъдеща стойност на Катрин Фицджералд. Сега, докато наблюдаваше със собствените си очи страстната целувка, Сесил си помисли, че Ормънд може да е прав. Накрая взе решение — затвори тихо вратата на стаята, обърна се и се отдалечи, като по пътя си спря една камериерка, отправила се към кралската спалня.

— Оставете работата в покоите на кралицата за по-късно — нареди той.

Очите на камериерката се стрелнаха любопитно към затворената врата. В погледа й се появи разбиране. Тя направи реверанс и си тръгна.

А Сесил заслиза надолу към салона, като не спираше да се пита: Какъв е в крайна сметка Лиъм О’Нийл — приятел или враг! Докъде ще стигне в съюза си с Фицджералд? Защото Сесил бе сигурен, че този съюз съществува. Питаше се и дали няма начин да се използва момичето, за да бъде контролиран пиратът. Или дали Катрин Фицджералд вече не го контролираше по начин, стар колкото света.

 

 

Седнала на своя престол, кралицата се усмихна на Лестър, който стоеше до нея.

— Радвам се, че си тук, Робин — каза тя кокетно.

В отговор той също й се усмихна и доста фамилиарно я потупа по ръката.

— Вашите грижи са и мои грижи, Ваше величество. Винаги. Знаете това.

Елизабет кимна със задоволство и се обърна към братовчед си, Ормънд, който ги гледаше намръщено и към Сесил, който стоеше невъзмутим.

— Току-що получих послание от сър Джон Перът — отбеляза тя. — Той твърди, че момичето на Фицджералд е не по-малко ирландка от всеки бунтовник, че прилича на баща си и че не трябва да й се има доверие. Сър Джон е проследил О’Нийл и момичето. Отишли са направо в замъка Бари, без да се спират никъде. Но са останали само една нощ. В поведението им не е имало нищо подозрително, освен това, че О’Нийл си е тръгнал от Корк твърде бързо, без да изчака позволение да отплава, и, разбира се, фактът, че Катрин няма да се омъжи за Бари. Но, както знаем, О’Нийл доведе момичето направо при нас, а това не е заговорнически ход.

Беше дяволски умен ход, помисли си Сесил, не по-малко умен от самия О’Нийл. Но не каза нищо. Ормънд изръмжа:

— Това си беше уловка още от самото начало. Тя не е отишла в Мънстър за да се омъжи за Бари, а за да предаде информация от баща си. Ваше величество, Фицджералд отново е подхванал старите си номера, само че този път е привлякъл на своя страна Господаря на моретата.

Лестър го изгледа раздразнено.

— Бътлър, няма никакви доказателства, че О’Нийл заговорничи с Фицджералд. Оставяш се истерията ти да те подведе.

— О, нима? А какво предлагаш ти? — попита Ормънд, позеленял от гняв. — Да допуснем предателя сред нас?

Лестър се взря студено в главния си съперник за обичта на кралицата. Откакто Фицджералд беше премахнат, в южна Ирландия нямаше по-могъщ лорд от Ормънд.

— Фицджералд никога не би могъл да бъде чак такъв предател като братовчед си, Том. За всички ни щеше да е много по-добре, ако той бе възстановил земите си и ако беше прогонил оттам проклетия католик.

— Достатъчно! — отсече Елизабет преди Ормънд да успее да отговори. — Мислех, че сме приключили с този въпрос преди три години, когато решихме да осъдим Фицджералд за измяна. Сега нямам никакво желание да се връщам назад. Искам да вървя напред. — Тя се обърна към Сесил. — Какво ще кажете вие, сър Уилям? Заговорничи ли срещу мен моят златен пират?

— Продължавам да събирам сведения го случая — отговори държавният секретар. — Но засега има и други възможни обяснения за поведението на О’Нийл. Не мога да направя заключение, че има заговор срещу вас, Ваше величество. Не още. — Лицето му беше безизразно и не издаваше най-скритите му мисли, нито изводите, до които бе стигнал преди малко. Не беше в стила му да притеснява кралицата с неща, които нямаше нужда да достигат до знанието й.

— Той очевидно е замесен в заговор — почти изкрещя Том Бътлър.

— Мили боже, да не би всички да сте си загубили ума? Защо иначе О’Нийл ще води момичето при баща й? А ако Фицджералд събира съюзници, войната в юга ще продължи още много години. Нима искаш Фицморис да вилнее из южна Ирландия заедно с Фицджералд? — попита той кралицата.

— Знаеш, че не искам — извика тя.

Погледът на Лестър срещна този на Сесил и се задържа върху него. Трудно би могло да се каже, че са приятели, защото се ревнуваха един-друг за влиянието си пред кралицата, но от време на време двамата се съюзяваха в името на някоя кауза. Сега случаят бе именно такъв. След миг Сесил извърна поглед.

Лестър пое ръката на Елизабет.

— Сигурно О’Нийл е пленен от красотата на момичето. Може да е долен пират, но е и мъж. А и е прочут със завоеванията си. Спомняте ли си вдовстващата графиня Мариан? — Той със задоволство видя, че Елизабет трепна. — Както винаги, пиратът се стреми към две неща — злато и засищане на похотта си.

— Ти още защитаваш Фицджералд — обвини го Ормънд.

— Трябва ли вие двамата непрекъснато да сте на нож? — извика Елизабет и стисна ръце, зачервена от огорчение. — Все пак едно е ясно. Перът твърди, че на момичето не може да се вярва, че тя е страстно предана на Фицджералд и на рода си. Ще се доверя на преценката на сър Джон. Но независимо дали тя им служи за свръзка или не… — Тя не довърши. — Мисля, че не. Не, Лиъм не може да ми стори това.

Ормънд моментално се сопна:

— Бес! Тя им е свръзка! Не се подвеждай! Направи я моя повереница и целият този заговор ще приключи!

Лестър присви очи.

— Да не би внезапно да са те обладали братски чувства към отдавна изгубената ти сестра, Том? Или може би изпитваш други, по-мъжки чувства? — подсмихна се той.

Ормънд не му обърна внимание, а се приближи до кралицата.

— Драга братовчедке, нека да се погрижа за нея. Аз съм й наполовина брат и няма да има нищо странно, ако я поставиш под моя закрила. Ще я пратя при братята си в Килкъни, където ще я държат под око. Оттам няма да може да се свърже с баща си, уверявам те в това.

— Катрин ме помоли да й намеря съпруг — каза Елизабет. — Молбата й беше съвсем искрена. Тя съвсем убедително ми заяви, че единственото й желание е да бъде омъжена. Ако говори истината, не е възможно между баща й и О’Нийл да съществува заговор.

— Това е театър — намеси се Ормънд.

— Тя е умно момиче; молбата й го показа — промърмори кралицата. — Бог е свидетел, че майка й беше много интелигентна, а и Фицджералд е хитър като лисица.

Обади се Сесил:

— Моят съвет е да я оставим. Аз също мисля, че е невинна. А ако не е, нека да видим какво ще направи оттук нататък. Фицджералд е просто затворник, Ваше величество, и като такъв не може да ни причини кой знае какво зло. В случай, че е виновно, момичето ще ни заведе до гнездото на осите, ако такова съществува. — Сесил говореше почти без да мига. Беше готов да се обзаложи, че О’Нийл е твърде умен, за да бъде заловен в смъртоносната игра, която играеше.

Ормънд изпъшка. Лестър безмълвно се взря в Сесил, а Сесил спокойно отвърна на погледа му. Въпреки че мнението на Лестър не го интересуваше, кралският съветник знаеше, че този път са съюзници, че са на една и съща страна. Лестър — поради лични причини, защото ненавиждаше Ормънд. Сесил — защото искаше да защити своята родина и своята кралица.

— Можеш — подхвърли небрежно Лестър — да я омъжиш за някой близък до теб, някой, който е лоялен към теб — някой, който ще може да я наблюдава, да я контролира и да я използва, ако се наложи.

Елизабет се обърна и се взря право в очите му. Не се усмихваше.

— Ако имах двама като теб, Робин, бих я омъжила за единия от тях. — Погледът й беше твърд като диамант.

Той се усмихна и белите му зъби блеснаха на мургавата му кожа.

— Но понеже съм единствен, Елизабет, ще разбиеш сърцето ми, ако ми дадеш невяста.

Кралицата продължи да го гледа остро, но накрая омекна.

— Решихме — оповести тя. — Ще комбинираме всички изложени тук идеи. Засега момичето ще остане неомъжено, защото ако решим да я омъжим, трябва внимателно да помислим за кого. Тя ще остане тук при нас, в двора. — Елизабет се усмихна. — Като наша придворна дама. Освен това ще й дадем известна свобода, ще й позволим да посещава баща си, с надеждата, че така ще можем да разкрием гнездото на осите. И за да бъдем сигурни, че няма да пропуснем нищо, ние ще й дадем собствена прислужница, която ще следи всяко нейно движение и ще ни дава отчет всеки ден.

Всички се усмихнаха. Решението бе взето. Катрин щеше да стане придворна дама на кралицата. Защото от нея се очакваше да ги отведе до гнездото на заговорниците и предателите.