Бренда Джойс
Играта (22)

21.

Уайтхол

Кралица Елизабет бе пребледняла.

Джон Хок пък стоеше пред нея, зачервен от гняв. Ръката му стискаше дръжката на шпагата. Макар да носеше стегнатата си червена униформа, той изглеждаше някак опърпан.

— Ваше величество, моля ви да ми помогнете да си върна невестата — каза Хок.

Елизабет бавно се надигна от трона си. Изуменият й поглед срещна погледа на Сесил.

— Не мога да повярвам.

Сесил пристъпи към Хок и постави ръка на треперещото му рамо.

— Гневът може да те подведе.

На устните на Хок трепна зловеща усмивка.

— Грешите, милорд. Той ще ме отведе точно там, където искам да отида и ще ми помогне да убия пиратското копеле, когато го открия.

Елизабет обърна гръб на двамата мъже. Ушите й бучаха от тътена на собствения й пулс. Беше обзета от ужасяваща ревност. Тя бе пожелала да ги държи на разстояние един от друг, а ето че сега, може би дори в същия този момент, нейният златен пират се отдаваше на ирландката. Пренебрегвайки нея и нейната воля.

Бесилката бе най-малкото, което той заслужаваше.

Разтреперана от гняв, кралицата се обърна към Сесил.

— Настоявам да ми бъде доведен, за да отговаря за своето дръзко безочие!

— С радост ще ви го доведа — каза Хок.

Елизабет успя да възвърне донякъде разума си. Тя впери поглед в Сесил.

— Замесен ли е О’Нийл в предателски заговор? Или го тласка единствено животинският му нагон? — Тя зачака отговора със затаен дъх, боейки се от най-лошото.

— Още е рано да се каже — спокойно отвърна Сесил.

Кралицата се замисли за момичето и гневът й се удвои, утрои.

— Тя го е съблазнила, точно както съблазни Робин и Том — изсъска тя. — И като си помисля, че аз я приех в моя двор, дадох й много повече от онова, което й се полагаше. Вината е колкото негова, толкова и нейна! Може би дори са планирали заедно цялата тази пиеса!

— Ваше величество — намеси се Хок, — Катрин не беше доброволна участничка в отвличането си. Бях там и видях всичко. Тя беше разстроена, какво говоря, зашеметена от пристигането на пирата.

Сесил пристъпи напред. Тонът му бе тих, кротък.

— Може би я съдите прекалено строго, Ваше величество. Много е вероятно тя отново да е невинна жертва, обикновена пионка в ръцете на пирата.

— Не мисля — рязко каза Елизабет. — Не знам! Нито пък знам защо ти я защитаваш, Уилям, освен ако не е успяла да прелъсти и теб!

Сесил не отвърна нищо.

Кралицата се обърна към Хок.

— Омъжих я за теб, за да можеш да я държиш под око — изсъска тя, насочвайки яростта си сега пък към него.

Хок смирено наведе глава.

Елизабет погледна към Сесил.

— Сега какво? — властно попита тя. — Какво ще правим сега?

— Не можем да направим нищо — отговори невъзмутимо Сесил.

— Нищо?! — извика Елизабет.

Хок се спусна към нея.

— Несъмнено той я е отвел със себе си на своя далечен северен остров. Ваше величество, умолявам ви, дайте ми само три кораба и сто войници и аз не само ще превзема острова му, но и ще го унищожа — заедно с пирата.

Кралицата бе готова да се съгласи. Как й се искаше да се съгласи! Но нещо я възпря — може би вродената й предпазливост, а може би привързаността й към онзи развратен негодник. За миг тя си представи красивия Лиъм О’Нийл, пронизан от шпагата на Хок и се разколеба. Сетне здравият разум й подсказа, че Хок не е способен да победи Лиъм О’Нийл. Нито в пряк двубой, нито в битка. Отново я изпълни гняв. Съмняваше се дали Хок би могъл изобщо да го залови.

Все пак нищо не бе в състояние да придаде на един мъж по-голяма мощ от желанието за отмъщение. Ако някой можеше да хване проклетия пират, това бе Джон Хок.

— Не се ли говореше, че островът е напълно непревземаем? — попита рязко Елизабет.

Сесил кимна.

— Да, сведенията са такива.

— Няма човек или място, които да са напълно непревземаеми — изсумтя Хок.

Сесил го потупа с длан по гърба.

— Няма смисъл да атакуваш такова укрепление заради една жена, Джон. То не може да бъде превзето, поне не без значителни загуби.

Хок не можеше да повярва на ушите си.

— Мили боже! — извика той. — Само като си помисля, че сега онова копеле се възползва от тялото й, причинява й болка!

Елизабет се извърна настрана. Мислеше за сведенията, което имаше за Катрин. Доколкото й бе известно, момичето далеч не се беше дърпало няколкото пъти, когато го бяха виждали в прегръдките на О’Нийл. Представяше си я съвсем ясно — как впива пръсти в широкоплещестия му гръб, как отвръща на влажните му, страстни целувки, как го приема в себе си.

— Съжалявам — каза Сесил на Хок.

Хок отново се втурна към своята господарка и застана на коляно пред нея.

— Ваше величество, моля ви, сторете ми това благодеяние. Трябва да го намеря! Дори да не желаете да ми помогнете да намеря Катрин, помислете за това, че ще ви донеса предателската глава на Лиъм О’Нийл!

Елизабет се взря в пламтящите му очи.

— Аз също съжалявам, Джон — меко каза тя. — Но лорд Бъргли е прав. Не мога да жертвам хората и корабите си заради една жена, независимо колко искам да получа главата на онзи разбойник. — Тя премълча факта, че за да осигури пари за подобна експедиция, трябваше да ги вземе от средствата, предназначени за други, далеч по-важни начинания.

Хок се изправи. На лицето му беше изписано невярващо, ядосано изражение. Без да каже и дума повече, без да дочака позволение да напусне, той се завъртя на пети и излезе от стаята. Елизабет го проследи с поглед и въздъхна. После прокле наум Лиъм О’Нийл и накрая се обърна към Сесил. В очите й имаше сълзи.

— Как можа да ми причини това?

Сесил улови ръката й.

— Скъпа Елизабет, пиратът знае, че не може да те има. Той е мъж, а мъжете трябва да изразходват страстта си някъде, както прекрасно знаеш. Лиъм О’Нийл много те обича, Бес.

— Ха! — изсумтя Елизабет, но се молеше верният й съветник да е прав. — Според теб какъв ще бъде следващият му ход? — Въпросът просто напираше да бъде зададен. — Ще се опита ли да се ожени за нея?

Сесил я погледна.

— За нещастие папата няма да признае сватбата й с Хок, защото не е извършена съгласно католическия обичай. Така че за О’Нийл няма да е трудно да се ожени за нея в католическа църква.

Елизабет пребледня и стисна юмруци.

— Папата със сигурност би ги бракосъчетал дори собственоръчно — извика тя, — само и само да ми направи напук.

— Е, най-малкото ще им даде благословията си — съгласи се Сесил. Миналата година кралицата бе отлъчена от църквата — по този начин папата беше решил да засвидетелства подкрепата си за католическата фракция в Шотландия. — Но пък Лиъм е твърд протестант.

— Баща му беше католик. Този негодник ще смени вярата си без да му мигне окото, стига да знае, че би извлякъл полза от това. — Елизабет крачеше напред-назад. — Ако той се ожени за нея… Пресвети боже, това ще бъде най-убедителното доказателство, че е в заговор с Фицджералд. Няма да ми трябват никакви други. — Тя се спря и се обърна към Сесил. — Никога няма да разреша на Джон Хок да се разведе с Катрин, дори ако Лиъм се ожени за нея!

Уилям наклони глава на една страна, без да отговори.

— Значи, какво ще правим? — попита кралицата.

— Ще чакаме — отвърна Сесил. — Ще почакаме и ще видим.

Но той вече знаеше какво да не очаква. О’Нийл бе прекалено умен, за да действа прибързано, да пропилява шансовете си. Това, което Сесил не знаеше, бе какво да очаква.

 

 

Хок не обръщаше внимание на погледите, които го съпровождаха на излизане от двореца. Някои от тях бяха изпълнени с искрено съчувствие, други — с фалшиво. Неколцина мъже, които му завиждаха за все по-голямото му влияние и власт, открито се изкикотиха насреща му. Но той не обърна внимание и на тях, защото си даваше сметка, че в гнева си бе в състояние да убие човек. А тогава кралицата щеше да хвърли него в Тауър.

— Сър Джон!

Хок се сепна, а сърцето му подскочи. Противно на волята си, той забави крачка.

— Сър Джон! — извика тя отново.

Джон спря напрегнато и се извърна, за да се озове изправен пред крехката фигура на лейди Джулиет. Когато я видя, той забрави собствената си болка и гняв. Тя плачеше. Прекрасната кожа на лицето й бе набраздена от сълзи, очите й бяха зачервени.

— Лейди Стратклайд — поклони се вдървено Хок.

Джулиет притисна смачкана кърпичка към носа си, сетне заговори забързано:

— Просто исках да ви кажа, че съжалявам, толкова съжалявам.

Той не сваляше поглед от нея.

— И още… Толкова се тревожа за Катрин! — По бузите й рукнаха нови сълзи.

Джон изпита внезапен нежен порив да я докосне, да я прегърне, но го прогони.

— Вашата загриженост е достойна за възхищение — каза той грубо.

— Какво ще стане сега?

Хок продължаваше да я гледа, но в този миг пред очите му беше не Джулиет, а неговата хубава невеста — в ръцете на Лиъм О’Нийл. Странно, но всеки път, когато си ги представяше заедно, сплели тела, изобщо не му хрумваше, че става въпрос за изнасилване. Гръм и мълнии! О’Нийл беше красив негодник, с реноме на развратник. Макар да бе син на Шон О’Нийл, Хок прекрасно знаеше, че не е изнасилвач. През тялото му премина тръпка. Сигурно и сега бяха в леглото. Но дали Катрин се съпротивляваше? Може би никога нямаше да узнае.

— Милорд? — обади се Джулиет неуверено.

Джон съсредоточи отново вниманието си върху нея. И не можа да не отбележи колко прекрасно изглеждаше тя, въпреки сълзите.

— Нищо няма да стане — рязко каза той. — Нейно величество отказа да ми даде кораби и войска, а без помощта й аз не бих могъл за атакувам проклетия остров, на който живее той.

Джулиет въздъхна.

— Благодаря ви за загрижеността — каза Хок, поклони се отново и се извърна. Но Джулиет докосна ръката му и го спря. Допирът й сякаш го наелектризира. Той бавно се завъртя към нея.

— Ако това ще ви накара да се чувствате по-добре — промълви тя, кой знае защо изчервена, — сигурна съм, че О’Нийл никога не би й причинил болка. Може да е пират, но той е и джентълмен. Слушала съм много за баща му. Лиъм О’Нийл не е такъв. Ни най-малко.

Изражението на Хок остана непроменено.

— Щом не би й причинил болка, защо сте толкова разтревожена?

Джулиет се изчерви още по-силно. Погледът й не се осмели да срещне неговия. Устните й не се осмелиха да изрекат отговора.

Хок беше поразен. Джулиет бе приятелка на Катрин. Какво криеше? Не беше необходимо да е оракул, за да отгатне. Самият той бе чул слуховете, които се носеха. За О’Нийл и Катрин. Може би Катрин беше признала пред Джулиет нещичко за него… за тях. Не, О’Нийл нямаше да й причини болка. Изведнъж го обзе отчаяние. Дори Катрин да се опиташе да му остане вярна, О’Нийл щеше да направи всичко възможно, за да я спечели. И щеше да я спечели.

 

 

Силни удари по вратата на каютата събудиха Катрин. Тя се надигна замаяно — беше успяла да заспи едва късно след полунощ и сега се чувстваше изтощена. Когато съзнанието й се избистри, погледът й обходи леглото, в което отново бе спала сама. Това беше втората й нощ на пиратския кораб, а не бе виждала своя похитител от онази тяхна единствена бурна среща веднага след качването им на борда.

Катрин се изправи и приглади дрехите си. Беше спала облечена. В крайна сметка се бе принудила да носи роклята, която беше намерила в един от сандъците в каютата; рокля, която несъмнено бе принадлежала на някоя от неговите любовници. Дрехата беше от златиста коприна с фигури на листа, украсена с мънички стъклени зрънца. Докато минаваше покрай огледалото, Катрин хвърли поглед към отражението си. Чудно, но нямаше изморен вид. Въпреки, че косите й не бяха прибрани и падаха свободно, тя изглеждаше елегантна, дори красива.

Катрин отвори вратата, убедена, че няма да завари на прага Лиъм, защото той едва ли би си направил труда да чука. И наистина беше юнгата Ги, който я поздрави с „добро утро“.

— Капитанът каза, че можете да се качите на палубата, милейди.

Тя погледна през рамо към люка на каютата и видя, че тъмният океан е облян в мъглива светлина.

— Но утрото още не е настъпило — каза тя учудено.

— Да, слънцето още не се е показало, но приближаваме остров Иърик — тържествено отвърна Ги. — Ще се качите ли?

Катрин го погледна въпросително.

— Остров Иърик?

— Това е домът на капитана.

Вече се беше досетила, но потвърждението от страна на Ги накара сърцето й да се свие. Докато вървеше след момчето нагоре към палубата, тя се опитваше да си обясни защо Лиъм живееше на място с такова име. Сигурно не го беше измислил той. На келтски „иърик“ означаваше „кървави пари“ — парите, които убиецът плаща на семейството на мъжа, убит от него. Това бе древен обичай — обичай, който оправдаваше и узаконяваше убийството.

Утрото беше студено, а Катрин нямаше пелерина. Треперейки леко, тя спря на палубата. Веднага видя Лиъм. Той стоеше на бака и наблюдаваше кървавочервеното изгряващо слънце. Беше без наметало; носеше само ленената си риза, панталони и високите над коленете ботуши. Топлият, сияен изгрев го къпеше в блясъка си. Оранжевата светлина продаваше на косата му огнено-златист оттенък. Профилът му бе изумително красив. Катрин усети, че е останала без дъх.

Да можеше да прогони болката, която се надигаше у нея!

Тя отклони поглед встрани. Чувстваше се нещастна, отчаяна. Откакто бе излязъл от каютата — и от нея — Катрин не бе в състояние да прави нищо друго, освен да мисли за него, за тялото му, за допира му. Мислете й бяха безсрамни; самата тя беше безсрамница.

Но Лиъм не я желаеше толкова силно, колкото го желаеше тя. В противен случай щеше да се върне при нея снощи или дори по-рано, още през деня.

Катрин затвори очи, заляна от нова вълна на отчаяние. Нямаше друг избор: трябваше да признае страстта, която изпитваше към този мъж — мъж, когото презираше, мъж, когото никога не би могла да уважава, мъж, който бе избрал за свой занаят убийството и грабежите. Не можеше да му устои; нещо повече, желаеше го отчаяно. Сега бе негова пленница. Той щеше да се възползва от нея когато почувстваше нужда, а тя — да му се отдава с наслада, макар че бе омъжена за друг. Щеше да я използва когато поиска и както поиска и всичките й опити за съпротива щяха да бъдат само преструвка. Докато един ден щеше да й се насити и да я освободи.

И тогава, естествено, Катрин нямаше къде да отиде. Кой мъж би пожелал любовницата на един пират? Хок щеше да се разведе с нея и тя нямаше да се омъжи никога повече. Нямаше да има деца. Надяваше се, че поне ще може да отиде при баща си в неговия затвор в Саутуърк. А може би Джералд също щеше да я отхвърли?

Тя прехапа устни, мислейки си за това как някога Лиъм й бе предложил да стане негова съпруга. Ето че вместо това Катрин бе станала негова любовница, негова играчка.

— Това е мястото, в което живея — обади се Лиъм иззад гърба й.

Катрин подскочи и се обърна. Не бе чула кога се е приближил. Неговите потъмнели, мрачни сиви очи я омагьосваха. Тя успя с неимоверни усилия да отклони поглед, но не преди да забележи наболата по лицето му брада и плътните му, сякаш изваяни устни.

Знаеше, че е съвсем близо до нея, че ако помръдне дори съвсем лекичко, полите й ще докоснат бедрото му. Катрин сплете ръце, за да им попречи да затреперят.

— Остров Иърик. Ги ми каза. — Внимаваше да не го поглежда, но й беше изключително трудно да диша нормално. Спомените от предишната вечер изпълваха съзнанието й. — Надявам се, че не ти си избрал името.

— Напротив.

Катрин се сепна и препи да успее да се въздържи, впери поглед в него.

— Защо?

Лиъм сви рамене.

— Не е ли очевидно? Изкарвам си прехраната, като проливам кръв… и все пак не съм платил нито пени „кървави пари“ на никого.

Тя си пое дъх. В очите му се четеше тъга. Но това вероятно бе само илюзия, плод на подхванатата от зората игра на светлини и сенки. Катрин се обърна с лице към кървавочервеното слънце и блясъкът му я заслепи. Тя присви очи, за да може да види острова.

Гледката я разочарова. Островът представляваше висока купчина скали, забулени в утринната мъгла, обагрени от ефирната портокалова светлина. Мястото не изглеждаше годно да подслони каквато и да било форма на живот. Можеше да служи единствено за пиратска бърлога. Катрин тъкмо се канеше да изрече гласно мислите си, когато съзря стария каменен замък, който се издигаше високо на един скалист зъбер.

— Тук расте ли трева? Има ли дървета?

— В южния край има гора, пълна с дивеч. Но ловът е забранен.

Тя рязко извърна глава към него и погледите им отново се срещнаха.

— Не мога да позволя дивечът да бъде унищожен. Всички продукти на острова се доставят с кораб от Белфаст.

— Защо живееш тук? — попита Катрин. — В такова изоставено от бога място?

Този път Лиъм не я погледна.

— А къде другаде бих могъл да живея?

За миг беше забравила кой и какъв бе той. Нямаше какво да му отговори, затова се обърна отново към оранжевото слънце и към скалистия остров, който се извисяваше над валмата от мъгла и над хладното сиво море.

 

 

На прага на салона Катрин се спря. Лиъм говореше със стюарда си. В другия край на помещението, през една отворена врата, която несъмнено водеше към кухнята, се виждаха още прислужници, както мъже, така и жени. Салонът бе студен, тъмен и очевидно много стар. Преди Катрин да слезе на брега, й бяха дали пелерина и тя я загърна плътно около тялото си, докато погледът й продължаваше да изучава вътрешността на замъка.

Не знаеше какво точно беше очаквала, но във всички случаи не бе това мрачно, неприветливо място. Макар да беше отраснала в Аскийтън, който също бе средновековно имение, там беше различно: имаше богата мебелировка, къщата бе светла и радостна. Катрин не можеше да проумее защо домът на Лиъм изглежда така. Всичко в каютата на кораба му беше разкошно — като се започне от фината дървена ламперия по стените и се свърши с посребреното нощно гърне. А този огромен салон бе почти празен.

Един от слугите запали огън в голямата камина и Катрин се приближи до нея, за да се стопли. С изключение на старинната дървена маса и скамейките до нея, на двата стола и на очукания скрин, в салона нямаше нищо. На стената висеше един-единствен избелял гоблен. Замъкът бе издигнат на самия връх на острова и отвсякъде се чуваше воят на вятъра. Усещаше се и силно течение. Катрин не бе в състояние да си представи, че човек би могъл да прекара тук цяла зима. Запита се дали това място изобщо беше виждало лятото, слънцето.

До слуха й достигнаха приближаващите стъпки на Лиъм.

— Ела горе да ти покажа нашата стая.

При думата „нашата“ тя отново застана нащрек.

— Ти получи това, което искаше. Защо просто не ме пуснеш да си вървя и не приключим с този въпрос веднъж завинаги?

Лиъм се взря в очите й, после в треперещите й устни.

— Изобщо не съм получил това, което искам от теб, Катрин. — Той се обърна рязко и се отправи към стълбите.

Тръпки пробягнаха по гръбнака на Катрин. След известно колебание тя реши да го последва, разкъсвана едновременно от неохота и любопитство. Не можеше да разгадае смисъла на последните му думи. Той бе отнел нейното целомъдрие. Какво още би могъл да иска?

Противно на волята си, тя си представи безкрайни, бурни нощи, изпълнени със споделена страст.

На третия етаж имаше само две стаи. Очевидно в замъка не бяха правени никакви промени още от построяването му преди столетия. Лиъм бутна една тежка дъбова врата и наведе глава, за да мине под ниския й свод и да влезе в господарската спалня. Вътре Катрин бе посрещната от голямо, но съвсем обикновено легло, покрито с кожи, без табли и без балдахин. Прозорците също бяха покрити с кожи и стаята бе изключително тъмна. Лиъм запали свещ. Удивлението на Катрин нарасна. Подът на каютата му беше застлан с поне двадесет красиви килимчета и макар да бе свикнала с рогозки, в последните два дни тя бе започнала да се чувства комфортно върху меката вълна. Защо тук нямаше нито един килим? Защо нямаше маса, нито столове? Нямаше нищо друго, освен една ракла до леглото, едно нощно гърне и огромна камина. По обстановката в каютата му Катрин бе предположила, че Лиъм обича да чете, но в стаята не се виждаше нито една книга.

— Предпочитам твоя кораб — троснато каза тя. Незнайно защо, но тази стая, а и целият замък я изпълваха с гняв.

Лиъм я погледна и остави свещта.

— Аз също.

Той отиде до камината, запали няколко тънки клонки и ги пъхна под дебелите, сухи пънове. Скоро изпод сръчните му ръце лумна огън.

Катрин гледаше широкия му гръб. Ризата му беше от много фино ленено платно и при най-малкото движение всеки негов мускул се очертаваше под нея съвсем ясно. Лиъм все още стоеше приклекнал пред огъня и погледът на Катрин се плъзна надолу, към здравите му, силни хълбоци. Тя рязко се извърна настрани.

— Кога ще ти омръзна? — Гласът й прозвуча неестествено дори за самата нея.

— Никога няма да ми омръзнеш, Кейт.

Катрин се обърна към него с ококорени очи. Погледът му беше настойчив, блестящ, впит в нейния. Напрежение бе стегнало мускулите на лицето му — напрежение, което изпълни въздуха помежду им. Що за изявление беше пък това?

Отправяйки й още един пронизващ, властен поглед пълен с обещания, които тя се боеше да разчете, Лиъм излезе от стаята. Катрин дълго остана загледана след него, докато не осъзна, че е съвсем сама. Здравата дъбова врата беше затворена.

Изтощена, тя се отпусна върху леглото. Трепереше. Не може да е бил искрен. Но Катрин си припомни очите му, изражението му, позата му и разбра, че й бе казал самата истина.

Тогава в съзнанието й изникна изкривеното от ярост лице на Джон Хок.

Само да можеше да избяга! Трябваше да избяга.

Беше видяла малкото селце, сгушено под замъка, до пристанището. Лиъм й бе обяснил, че там живеят неговите хора, заедно с жените и семействата си. Селцето не изглеждаше различно от което и да било друго. Къщите бяха от камък, покривите им — от слама. Но в много от дворовете бяха засадени пъстри цветя, а върху една дървена ограда Катрин бе зърнала червени английски рози. Беше забелязала още и една островърха камбанария със светъл златен кръст — необичайна и изненадваща гледка, като се има предвид що за хора живееха тук.

Тя облиза изсъхналите си устни и се запита дали би дръзнала да влезе в селото сама. Помисли първо за заспалото селце, тъй безобидно и тихо на вид; сетне помисли за мъжете, които командваше Лиъм. През последните два дни, а и в онези няколко зимни дни, след като я бе отвлякъл за пръв път, Катрин беше живяла сред пиратите на „Морски кинжал“. И не помнеше да е забелязала и следа от поквара или непочтителност сред екипажа. Тъкмо обратно — Лиъм О’Нийл изглежда се радваше на огромно уважение. Хората му бързаха да се подчинят на всяко негово нареждане без да разпитват или да протестират. При това тя не бе видяла, нито чула плющене на бич. Как тогава Лиъм успяваше да командва тази буйна, пъстра сбирщина?

Катрин не знаеше отговора. Но в момента я занимаваше друг, много по-важен въпрос. Дали ако отидеше в селото щеше да намери — или да подкупи — някой, който да й помогне, да стане съучастник в бягството й? Обзе я вълнение.

— За какво мислиш, Катрин? Да не би да скърбиш за Джон Хок?

Катрин мигновено се надигна от леглото.

— Продължаваш да се промъкваш крадешком!

Той се усмихна накриво.

— Не. Аз не се промъквам крадешком в собствения си дом. Просто ти си прекалено разсеяна.

Чак сега Катрин видя, че Лиъм държи в ръцете си малко ковчеже. Беше една от онези красиви кутийки, в които дамите държат накитите или ръкавиците си. Тя вдигна поглед към лицето му, неспособна да скрие любопитството си.

Лиъм изглеждаше разколебан. Сетне бързо, сякаш бе взел решение, той се приближи, седна до нея и пъхна кутията в ръцете й.

— За теб е.

Катрин изпита едновременно желание да я отблъсне и копнеж да я отвори. Опита се да овладее обърканите си пориви.

— Какво е това?

— Подарък.

Гордостта надви женското й любопитство и тя хвърли кутията в скута му.

— Не го искам.

Челюстта му се стегна.

— Защо?

— Аз не съм някаква си гнусна курва, та да ми плащаш с дрънкулки.

Ноздрите му пламтяха.

— Ти си тази, която непрекъснато използва подобни отвратителни думи, не аз.

Катрин се изправи с ръце на хълбоците.

— Няма значение каква дума ще използвам. Фактите са си факти. Ти ме направи своя любовница, но аз отказвам да ми плащаш за това, че си се възползвал от мен.

Той също се изправи.

— Не се опитвах да ти платя за това, че си спала с мен, Катрин.

— Тогава вероятно си искал да ме овъзмездиш за отнетата ми девственост. — Тя преглътна сълзите, които напираха в очите й — сълзи на мъка, но и на гняв. Лиъм можеше да казва каквото си ще, но истината бе една: той искаше да й плаща за часовете, в които бе топлила леглото му. Чувстваше се унизена, смачкана.

— Не — поклати упорито глава той. — Искам да ти подарявам красиви неща, Катрин. Имам толкова съкровища за теб. Искам да ги споделя с теб. Защо ми отказваш?

— Аз не съм за продан. Нима се опитваш да ме купиш?! — обвинително изкрещя тя.

Внезапно Лиъм хвана брадичката й и я застави да не мърда, да го погледне.

— Защо не ми позволяваш да успокоя съвестта си? — извика той.

Катрин се опита да се отскубне и успя единствено благодарение на това, че Лиъм сам я пусна.

— Ти нямаш съвест. Ако имаше, не би убивал невинни мъже… и не би отвличал невинни жени.

— Колко си права. — Бърз като мълния, той я придърпа към себе си.

— Няма повече да бъда твоята курва — извика Катрин и в този момент бе искрена. Беше бясна от това, че е негова пленница и дваж по-бясна на себе си, на изпълненото си с трескав копнеж тяло. Трябваше да се овладее, преди да е станало късно.

— Никога не си била такава — каза Лиъм. Устните му се доближиха до нейните. Сивият му поглед блестеше. — И никога няма да бъдеш. — Той улови с една ръка косата й, прибрана на тила, и дръпна главата й назад. — Това, което искам от теб, Катрин, е нещо много повече от тялото ти.

Катрин настръхна, готова да се съпротивлява.