Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Game, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 74 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?

Издание:

Бренда Джойс. Играта

ИК „Ирис“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от alba)

14.

За разлика от предишния път, сега призоваха Лиъм да се яви при кралицата не посред нощ, а рано на следващата сутрин. Той не бе и очаквал нощна среща. Не и след като видя Лестър да напуска спалнята на Елизабет след личен и явно приятен разговор на четири очи. Очевидно Дъдли отново беше спечелил благоволението на кралицата.

И слава богу, мислеше си Лиъм с облекчение.

Елизабет го посрещна в приемната си, в присъствието на две от своите придворни дами. Беше облечена великолепно. Двете дами бяха омъжени благороднички, но въпреки това се усмихнаха предвзето на Лиъм и се изчервиха мило, полагайки усилия да привлекат погледа му. Но той не обърна никакво внимание на опитите им за флирт, а кралицата намръщено ги прогони. Сетне затвори плътно вратата и двамата останаха сами.

Елизабет му се усмихна, но усмивката й бе сдържана.

— Беше много благородно от твоя страна, Лиъм, да придружиш Катрин обратно до Лондон — каза тя, като издърпа от ръкава си едно запечатано писмо. — Колко ли е била объркана след такова фиаско с Хю Бари! — Погледът й премина по него твърде замислено.

Той отвърна на усмивката й, после стана сериозен.

— Катрин не остана доволна.

— Но тя е силна жена и много прилича на Джоан. Вече предприе следващата си стъпка и се надява, че аз ще бъда благоразположена към нея и ще й осигуря добър брак.

— А ще бъдеш ли благоразположена към нея, Бес? — попита напрегнато Лиъм.

Елизабет улови погледа му.

— Може би. Изглеждаш някак обезпокоен от тази мисъл.

Той сви рамене, неспособен да намери подходящ отговор.

Кралицата го гледаше.

— Все още ли е девица или си оправдал пиратската си репутация?

— Нищо не съм й сторил, Бес.

Елизабет вдигна вежди.

— Значи репутацията ти е измислица?

Усмивката му се появи отново. И с нея — съвсем малки трапчинки.

— Най-голямата измислица.

Тя разбра.

— Негодник! — Но шеговитата нотка бързо изчезна от тона й. — Ако още е девствена, предполагам, че това не се дължи на липса на усилия от твоя страна.

— Нали самата ти ме предупреди да сдържам нагона си?

— Да, така е, но от кога си започнал да ме слушаш, Лиъм?

— Ти си моята кралица. Аз съм завинаги твой смирен и покорен роб. — Той се поклони.

Елизабет изсумтя.

— Без съмнение момичето ти е устояло, защото е проявило повече здрав разум, отколкото си мислех, че притежава. Но тя е необикновено интелигентна, както се видя и от молбата й. Бях много развълнувана от нейното красноречие.

— Значи ще уважиш молбата й?

— Все още ми предстои да реша какво да правя с нея, но във всички случаи няма да е по вкуса ти. Не можеш да я имаш, Лиъм. — Тя впери поглед в него без да мига.

Лиъм я погледна също толкова непоколебимо. Но сърцето му се сви. Кралицата очевидно изпитваше ревност — грозна, змийска, отровна ревност. Трябваше да намери начин да привлече Елизабет на своя страна.

— Никога няма да й разреша брак с теб — както по политически, така и по социални съображения. Разбираш ли ме? — каза тя.

Той знаеше, че трябва да подбира думите си много внимателно.

— Никога не съм казвал, че искам да се оженя за въпросната дама.

— И няма да го направиш, нито ще се възползваш от нея по начина, по който мъжете са свикнали да се възползват от беззащитните жени. — Елизабет задържа поглед върху очите му. — Сега ние я защитаваме. И настояваме да престанеш да я преследваш. — Тя замълча, а когато проговори отново, тонът й се бе смекчил. — Може би след време ще намеря някой джентълмен, за когото да се омъжи. Това в никой случай няма да е лека задача, но щеше да бъде още по-тежка, ако се бе възползвал от нея и ако тя носеше дете от теб.

— Значи ще уважиш молбата й? — Не можа да сдържи гнева в гласа си.

Кралицата го изгледа остро.

— Казах ти, че не съм решила какво да правя с нея. Баща й е предател и разбойник, но аз много обичах Джоан Фицджералд. Заради Джоан изпитвам благоразположение и към Катрин. Ето защо реших да я оставя на служба при мен.

Очите на Лиъм се разшириха, но той успя да скрие въздишката си на облекчение.

— Катрин няма да бъде нещастна. Мисля, че ще й се отрази добре да прекара известно време в двора.

— Съгласна съм. — Елизабет му връчи запечатаното писмо.

Лиъм не счупи печата. Вместо това я погледна въпросително.

— Още едно разрешително за каперство. — Тя се усмихна. — Това ще те направи много щастлив, сигурна съм.

— И кого ще плячкосва сега „Морски кинжал“ с одобрението на Короната?

— Ще преследваш всеки, който се осмели да търгува или да подкрепя по какъвто и да било начин и с каквито и да било средства бунтовниците, водени от Фицморис.

Лиъм не каза нищо. Нито сянка от чувство не прекоси лицето му, не се изписа в сивите му очи. Никакъв знак на съгласие или на неподчинение.

— И ще нападаш всеки, който се осмели да подкрепя когото и да било друг, дръзнал да се бунтува срещу властта ми в Ирландия — довърши Елизабет със същия твърд тон.

Лиъм кимна и прибра писмото в джоба на плаща си. Когото и да било друг — друг, като Джералд Фицджералд. Значи играта наистина е започнала, помисли си той. Беше изиграл началния ход с отвличането на Катрин, а после и втория — с отвеждането й при баща й. Ответният ход на кралицата бе много по-точен и много по-предизвикателен.

— Не си ли доволен? — попита тя някак лукаво.

— Много съм доволен — промърмори Лиъм.

Наистина, независимо, че шансът бе против него и че залогът бе твърде висок, кръвта му препускаше с нетърпението и възбудата на расовите коне, изправени на стартовата линия преди състезание. Защото той беше определил целта си. Не само трябваше да има Катрин за съпруга, но и баща й трябваше да възвърне титлата и земите си. Първия път го бяха обвинили в заговорничество и предателство напълно безпочвено. Но ако сега му отправеха отново подобно обвинение, то щеше да е основателно. Налагаше се да действа предпазливо, като всички предатели.

— Добре — заяви Елизабет и оправи ръкава си. — Опитвам се да измисля подходящ начин, за да те възнаградя за всичко, което направи напоследък за мен — каза тя нежно, гледайки го в очите. — Аз завися от теб, Лиъм. Ти си моят златен пират.

— Ще бъда благодарен и на най-малката или дори на никаква награда, Бес.

— Всеки човек иска някаква награда. Не се бой да дойдеш при мен с молба, Лиъм. Ще я изпълня с радост.

Лиъм наклони глава. Когато му дойдеше времето, определено щеше да напомни на Елизабет за този момент.

— Благодаря ти, Бес.

— За нищо — отговори Елизабет. — Разрешавам ти да се оттеглиш, Лиъм.

Той се обърна. Внезапно пръстите й сграбчиха ръката му.

— Очаквам с нетърпение следващата ни среща — прошепна тя неочаквано.

Лиъм се поколеба само за част от секундата. Сетне стисна ръката й, наведе се и докосна с устни бузата й.

— Аз също. — След миг си беше отишъл.

Елизабет се загледа след него, свалила кралската си маска. В очите й пламтеше копнежът на млада девойка.

 

 

— Кралицата ме избра да ви бъда прислужница — каза момичето. Беше дребно и слабо, светлорусо и доста красиво. Казваше се Хелън.

Катрин още не можеше да дойде на себе си. Преди малко кралицата я бе уведомила, че не само й позволява да остане в двора, но и че я прави своя придворна дама. Катрин беше повече от развълнувана. И през ум не й бе минавало да моли за подобна чест. А каква чест беше това! При това спрямо нея — дъщерята на един ирландец и предател. До вчера тя не знаеше какво да прави, къде да отиде, нямаше бъдеще. Сега имаше място, където да остане, имаше цел. Вярно, че мечтата й бе да се омъжи, но в интерес на истината тя нямаше нищо против да прекара известно време като придворна на кралицата. Животът в двора със сигурност щеше да бъде великолепен.

— Хелън — обърна се Катрин към дребното момиче, — може би като начало на службата си при мен ще наредиш да напълнят една вана с топла вода, защото от дни наред не съм имала възможност да се изкъпя. Освен това нямам чисти дрехи. Можеш ли да намериш нещо, което да облека, докато собствените ми дрехи бъдат изпрани и изсушени? — Започваше да се притеснява за гардероба си. Придворните дами бяха облечени прекрасно. Тя нямаше нищо друго, освен една раздрана рокля.

— Мисля, че да — каза Хелън усмихнато и тръгна да излиза.

— Добре. — Катрин я проследи с поглед и застина. До отворената врата на малката й стая стоеше Лиъм О’Нийл и я наблюдаваше втренчено.

Сърцето й заби лудо. Значи не си беше тръгнал. Тя си спомни как я бе целунал вчера в покоите на кралицата. Беше я въвел в света на желанията и сега те бушуваха в нея пламенни и настойчиви. С тях дойде и срамът.

О, как добре си спомняше и собственото си непростимо поведение. Не само че бе насърчила целувката му и в отговор го бе целунала не по-малко жадно, а и беше докосвала голата кожа на гърдите и корема му с ужасяваща дързост. Всъщност Катрин не искаше да си представя какво можеше да се случи, ако Лиъм не се бе опомнил и не си бе дал сметка, че са в стаята на кралицата. Тя прехапа устни. Отчаяно й се щеше той да си отиде, но в същото време копнееше да остане.

Лиъм продължаваше да я гледа — сериозен, без да се усмихва и без да обърне и капка внимание на Хелън, която побърза да излезе.

— Дойдох да се сбогувам с теб.

Катрин му обърна гръб. Вече се чувстваше замаяна, вече бе останала без дъх. Наложи се да си напомни, че той е пират, опростен пират, но все пак пират и че не й е работа да се наслаждава на целувките му или въобще да го желае. Никога. Освен ако не станеше негова съпруга, което бе напълно немислимо.

— Смятах, че вече си заминал. — Успя да прозвучи безсърдечно.

— Не можеш ли да покажеш, че те е грижа, поне съвсем мъничко? — попита рязко той.

Тя не се обърна с лице към него, нито му отговори. Каза си, че не я е грижа. Тишина изпълни стаята. Катрин напрегна слуха си, за да долови и най-малкото движение от негова страна. В главата й нахлу споменът за кораба и за предложението на Лиъм да се омъжи за него. Господи, беше пълна лудост дори да мисли за това. Или да усеща тази странна болка в гърдите.

Внезапно ръцете му се озоваха на раменете й.

— Кога ще отстъпиш? — Беше дошъл зад нея, а тя дори не го бе чула.

Катрин отскочи встрани.

— Не ме докосвай!

Очите му засвяткаха.

— Ти не се страхуваш от мен, Катрин. Страхуваш се от това, което става с теб, страхуваш се от страстта в собствените си гърди, страхуваш се от жената в себе си.

Тя отказа да допусне думите му до съзнанието си.

— Не, страхувам се от теб. Нищо повече.

Тогава Лиъм се засмя.

— Каква лъжкиня си станала! Вчера в стаята на кралицата не се страхуваше от мен.

Лицето й почервеня.

— Очевидно си бях загубила ума.

— Очевидно. — В зениците му трепна пламък. Той отново протегна ръце и я придърпа към себе си. — Но аз харесвам твоята лудост, Катрин. Не искаш ли да ме изпратиш в морето с подходящо „довиждане“?

Сърцето на Катрин заудря ожесточено. Този път Лиъм наистина си отиваше. Обзе я паника. Беше нелепо да се чувства разстроена, но се чувстваше. Невъзможно бе да го отрече. Ами ако той загине? Лиъм живееше чрез шпагата си. Занаятът му бе да напада и ограбва, да наранява и убива. О, господи! Това, че мислеше за неговата безопасност бе ужасяващо, а още по-ужасяваща бе тази безсрамна малка вещица в нея, която й нашепваше, че още една прощална целувка няма да й навреди, защото той си тръгва и може никога вече да не го види.

А и не му ли дължеше някаква благодарност за всичко, което бе сторил за нея?

— Какви мисли преминават през умната ти главица? — попита Лиъм.

Катрин си каза, че няма да го целува. Беше неправилно и точка. И все пак тялото й се разтрепери.

— К-къде отиваш?

— Отивам да ограбвам испанци — каза той с лека усмивка и искра в очите. — Кралицата ми даде разрешителни за каперство.

Катрин зяпна от изненада. Внезапно всичко си идваше на мястото. Лиъм не беше пират, а капер. Имаше документ от Короната.

— Трябваше да се досетя. Но и ти можеше да ми кажеш! Мошеник!

— Нима това би променило нещата? Нямах позволение да пленя френския търговски кораб, с който пътуваше ти. — Сивите му очи приковаха нейните.

Тя си спомни мириса на барут и дим, изпотрошената и обгоряла палуба, ранените мъже, и потрепери.

— Не.

Силните му пръсти хванаха брадичката й.

— Изглеждаш тъжна, Катрин. Тъжна, задето това не променя нещата. Аз никога няма да бъда красив царедворец или благородник.

— Много добре знам — каза Катрин. И затова нямаше да се омъжи за него. Затова никога нямаше да може да се омъжи за него.

— Толкова си неопитна — каза той дрезгаво. — Катрин, пази се от всичко и от всички тук. Пази се от малките и големите интриги. Не се доверявай на никого. Пази се от мъже като Лестър, и най-вече от самия него.

Тя се вгледа в потъмнелите му, блестящи очи.

— Мога да се грижа за себе си.

Тогава Лиъм се засмя.

— Да, можеш, колкото и да е странно. — После отново стана сериозен. — Лестър ще се опита да ти вдигне полите преди да е изминала и седмица.

Катрин се сепна.

— Ще го убия, ако вземе това, което е мое — заяви Лиъм.

Катрин пое дъх и се опита да се отскубне от него, но той стисна още по-здраво раменете й и я разтърси. В очите му гореше огън.

— Можеш да го отричаш колкото искаш, но ти си моя. Наречи го страст, наречи го лудост, наречи го както искаш, но ти разпалваш кръвта ми, Катрин. Не мога да се откажа от теб.

Тя поклати глава, стиснала ризата му в юмруци, неспособна да говори. Сърцето й биеше достатъчно силно, за да я остави без дъх.

Лиъм пренебрегна жалкия й протест.

— Запомни какво ще ти кажа. Когато му дойде времето, ще се върна за теб, Катрин. Кълна се.

Катрин най-после успя да проговори.

— Не! — Опита отново да се освободи от хватката му. — Нагъл негодник! — Но дълбоко в себе си беше развълнувана. Да бъде желана толкова силно, и то от такъв мъж!

От гърдите му се изтръгна дълбок гърлен звук и той я притисна към твърдото си, възбудено тяло. При болезнения допир до масивната му мъжественост Катрин моментално притихна.

— Така е по-добре — каза Лиъм, загледан в треперещите й устни. — Много, много по-добре. — Ръката му докосна скулите й и отмести кичурите разпиляна по лицето й коса. После той се наведе и много бавно долепи устни до нейните.

Независимо от неговите клетви, това можеше да е последната им целувка, и Катрин не го забравяше. Мили боже, не можеше да се съпротивлява точно сега! Лиъм я притисна към стената и скоро тя откри, че е възседнала силното му бедро, по начина, по който безпътницата у нея мечтаеше да възседне тялото му. Ноктите й се впиха в тила му, когато той смъкна квадратното й деколте, разголи гърдите й и започна да ги мачка. Катрин откъсна устни от неговите, отметна глава назад и замърка от удоволствие. Тогава Лиъм хвана гърдите й в ръце, наведе се и облиза едно го едно набъбналите зърна, като през цялото време люлееше бедро срещу слабините й така, че при всяко движение коравият му фалос докосваше нейния пулсиращ венерин хълм. Катрин зарови лице на гърдите му и изстена. Бърз като атакуваща змия, той плъзна ръка под полата й и докосна влажните й, копринени устни през отвора на ленените гащи. Тялото й се изопна назад. Лиъм продължи да я гали, докато тя не се свлече в ръцете му и не го замоли:

— Недей! Стига толкова!

Той я прегърна.

Вкопчена в него, Катрин усети как съзнанието й бавно започва да се връща. Но се боеше се да вдигне глава към присмехулните му очи.

— Кейт — промълви дрезгаво Лиъм. — Сладка, безценна Кейт. — После отново я притисна към стената и повдигна брадичката й. Сега вече не й оставаше друго, освен да срещне сребърния му поглед. — Ти си моя. Моя. Спомняй си това в дългите самотни нощи, или когато Лестър и подобни нему мъже хукнат след теб с изплезени езици. — Той се обърна и се отправи към вратата. Спря се само за миг. — Ще се върна. И когато го направя, знай, че съм се върнал за теб.

 

 

Скоро след като Лиъм си замина, един прислужник донесе голям, увит в лен пакет. Катрин тъкмо се беше облякла. Още се чувстваше отмаляла след страстната среща с Лиъм, а сърцето й, кой знае защо, бе съкрушено. Каза си, че това са глупости. Че се радва, задето си е отишъл.

Тя се втренчи в слугата, който държеше в ръце големия пакет.

— Какво е това?

— Подарък от Лиъм О’Нийл — отговори той.

Пулсът й се ускори. Реши, че непременно трябва да отпрати мъжа заедно с подаръка, но вместо това каза:

— Можеш да го сложиш на леглото.

Когато прислужникът си замина, Катрин затвори вратата и спусна резето. После се втурна към леглото и разкъса евтината, безцветна опаковка. Отвътре се показа великолепна тюркоазена рокля с втъкани сребърни нишки. В пакета имаше още две рокли, също толкова красиви. Разбира се, към тях бяха прибавени и яки, шапчици, долни фусти и бельо. Катрин внимателно отмести дрехите встрани.

— Проклет да си, Лиъм! — прошепна тя дрезгаво. Преглътна сълзите си, после вдигна тюркоазената рокля пред гърдите си и зарови лице в меката коприна. Прощалните му думи кънтяха в ума й. Ти си моя. Моя. Моя…

Катрин пое дълбоко дъх. Все още стискаше роклята, но осъзна, че така ще я измачка, затова рязко се изправи и я изпъна върху леглото. Какво искаше да каже Лиъм с това?

Милостиня ли беше, щедрост ли, или и двете? А може би смяташе по този начин да я съблазни, знаейки как копнее тя за такива премени? Или просто искаше да докаже твърдението си — че е негова и следователно той ще я облича, както другите мъже обличат съпругите си? Дали още възнамеряваше да я направи своя съпруга?

Ако намеренията му бяха такива, Лиъм много грешеше. Катрин хвърли изпълнен с копнеж поглед към купчината дрехи. Знаеше, че не можеше да ги носи.

Не защото хората щяха да се чудят как може да се облича толкова скъпо и елегантно. А защото усещаше собствената си слабост, усещаше, че той е в състояние да я прелъсти, макар да бе далеч от нея.

Катрин огледа роклята, която й бе донесла Хелън и се почувства още по-зле. Тя бе ушита от просто кафяво кадифе. Някога вероятно е била много красива, но бе доста износена. Маншетите бяха избелели и протъркани, а подгъвът беше прокъсан. Тя въздъхна и преди да успее да се възпре, измъкна от купчината дрехи на леглото красива надиплена яка. Закрепи я към роклята си с треперещи ръце и се взря в малкото огледало над единствената маса в стаята. Така роклята изглеждаше много по-добре. Катрин си каза, че просто няма да мисли за това кой й е дал яката.

Тя махна резето на вратата.

— Хелън!

Прислужницата се появи.

— Госпожице?

— Моля те, опаковай тези дрехи и ги прибери някъде, защото аз няма да ги нося. — Гласът й не беше съвсем уверен.

Хелън кимна. После каза:

— Госпожице, граф Ормънд е долу в салона. Иска да поговорите.

Катрин се вкамени.

— Да му кажа ли, че сте заета? — попита Хелън със завидна проницателност.

Сърцето на Катрин отново подхвана забързания си ритъм.

— Не, не — каза тя. Докато слизаше надолу по стълбите, за да се срещне с графа, тя си повтаряше, че е глупаво да се страхува. Вече беше придворна дама на кралицата. А Ормънд освен дългогодишен враг на баща й, бе все пак и неин брат и със сигурност нямаше да й направи нищо. Поне не сега.

 

 

Преди да прекрачи прага на салона на долния етаж, Катрин се поколеба. Времето не беше студено и през прозорците се виждаха дами и джентълмени, които се разхождаха навън по алеите на кралската градина. Множеството прозорци на противоположната страна на салона гледаха към Темза, която гъмжеше от рибарски и товарни лодки, и към брега, където се разминаваха карети и тълпи от пешеходци. Самият салон също бе пълен с царедворци, които обикаляха напред-назад или се бяха събрали на малки групички и разговаряха.

Катрин видя Ормънд в същия момент, в който я съзря и той. Тя не помръдна, когато графът се отдели от група джентълмени и се насочи към нея. Изглеждаше по същия начин, както при последната им среща — висок, мрачен и внушителен мъж, облечен в тъмни, почти погребални дрехи. Не се усмихваше. Катрин още веднъж се опита да успокои разтуптяното си сърце, като си напомни, че са роднини.

Ормънд я хвана под ръка.

— Искам да говоря с теб, Катрин — каза той и я поведе обратно натам, откъдето беше дошла.

Тя се бе вцепенила, но се опита да се отпусне.

— Какво има, милорд?

Отново никаква усмивка.

— Искам да поопозная сестра си.

Катрин се почувства неловко. Спомни си предупреждението на Лиъм да не се доверява на никого в двора.

— Какво е това — внезапна привързаност към отдавна загубени сестри? — попита тя, като се постара да не прозвучи грубо.

Тръгнаха след една двойка по протежението на дългата галерия. Ормънд още я държеше под ръка.

— Мисля, че да.

Тъмният му поглед срещна нейния. Едва сега Катрин намери сили да се освободи от ръката му. Той искаше нещо от нея, но тя не можеше да разбере какво.

— Щастлива ли си, Катрин, че ти оказаха честта да станеш придворна дама на кралицата?

— Да, щастлива съм — усмихна се Катрин. — Благодарна съм за тази чест. Макар че…

— Макар че какво?

— Макар че все още се моля кралицата в крайна сметка да удовлетвори молбата ми.

— Молбата ти?

Погледите им отново се срещнаха.

— Молбата ми да се омъжа.

— Значи не скърбиш за Хю Бари?

Катрин трепна.

— Милорд, Хю дълга години беше мой годеник и аз бях щастлива. Когато разбрах, че е загинал при Афейн, аз бях покрусена и моята мъка бе една от причините да ме изпратят при сестрите във Франция. Щом се върнах в Саутуърк, с голяма радост разбрах, че Хю е жив. — Тя стигна до портрета на крал Хенри VII и се спря.

— Но? — Ормънд стоеше малко зад нея.

Тя хвърли поглед назад към него.

— Много се наскърбих, когато разбрах, че съдът е обявил годежа ни за невалиден. Но видях у Хю такива черти, каквито не бях предполагала, че притежава. — Катрин стисна зъби. — Нека просто да кажа, че се радвам задето в края на краищата няма да се оженя за него.

— Какво направи той? — попита Ормънд.

За неин ужас очите й се насълзиха при спомена за грубия му опит да я изнасили. Тя поклати глава.

Ормънд я гледаше.

— Какво направи той, Катрин?

Катрин срещна мрачния поглед на брат си.

— Той не е… не беше джентълмен. Но пък и аз също вече не съм дама.

Ормънд продължаваше да я гледа без да мига.

— Съжалявам — каза той накрая. — Предполагам, че не е лесно да изгубиш всичко, което си имал.

Тя се обърна с лице към него. Не беше сигурна дали й съчувства или не.

— Ако съжалявате, милорд, тогава сигурно можете да ми помогнете.

Един мускул на челюстта му трепна. Не й отговори.

Катрин застана нащрек. Този мъж бе истинска загадка.

— Твърде много ли искам? От собствения си брат?

— Имам чувството, че още не си започнала да казваш какво искаш — заяви Ормънд.

— Съжалявам, че го споменах. Извинете. — Катрин се обърна да си ходи. — В крайна сметка ми се струва, че нямам нужда от помощта ви. — Сега вече знаеше, че въобще не го е грижа за нея.

Но ръката му я задържа. Той я обърна отново с лице към себе си и промълви меко:

— Много приличаш на майка ни.

Тя се сепна.

— Не говоря за физическата прилика, която е голяма. — Ормънд се намръщи. — Джоан не знаеше кога да си държи езика зад зъбите. Беше винаги пряма. Пряма, решителна и интелигентна.

— Това ласкателство ли е?

— Може би. Ако се стремиш да бъдеш жена като нея. — В гласа му се прокрадна горчивина.

— Разбира се, че искам да бъда като нея — почти изкрещя Катрин.

— Нима? — Сега вече звучеше жлъчно. — Имаш ли изобщо представа за какво говориш? Джоан беше силна и умна, но предизвика най-големия скандал на своето време, като започна аферата с баща ти.

Думите му я засегнаха.

— Тя е мъртва, а вие охулвате любовта им.

— Любов? — Той се засмя. — Баща ти беше момче, когато Джоан започна да мисли за брак с него — скоро след като почина баща ми. Наистина, за да бъде спряно това, тя набързо бе омъжена за сър Брайън. Но веднага щом сър Брайън се разболя, майка ни започна да кръстосва страната с баща ти, който бе само на осемнайсет, по-млад дори и от мен. Джоан беше с двайсет години по-стара от него. Където и да отидех, чувах за тяхната любовна история. Джоан го придружаваше открито навсякъде — на лов из Мънстър, на панаира в Голуей; понякога дори гостуваше в Аскийтън. Това беше скандално, огромно неуважение не само към умиращия сър Брайън, но и към самата нея, графинята на Ормънд, както и към мен и братята ми.

Катрин знаеше за огромната разлика във възрастта на родителите си, но никога не се бе замисляла върху това. Много вдовици се омъжваха повторно за по-млади мъже. Сега обаче почувства болката на Том Бътлър.

— Колко трудно трябва да ви е било — каза тя. Не можеше да не бъде шокирана от недискретното поведение на майка си, но и не можеше да не изпита гордост от желязната и воля и отказа и да се подчини на условностите в обществото.

Бътлър я погледна остро.

— Много повече от трудно. Враждата между Ормънд и Дезмънд съществува от поколения и връзката на майка ми с наследника на Дезмънд беше жесток удар срещу мен, беше — и все още е — непростима.

Катрин вирна брадичка.

— Тя много обичаше Джералд, независимо от възрастта му. Било е брак по любов.

— Да, обичаше го — каза мрачно Ормънд. — И това също бе непростимо.

Тогава тя усети, че е надникнала в самата душа на този потаен мъж.

— Тя обичаше и вас — извика Катрин, изпълнена със съчувствие към него. — Бях малко момиче, но си спомням момента, когато баща ми събра хората си, за да ги поведе срещу вас. Помня как майка ми плачеше от страх за вашата безопасност! Помня, че не се подчини на баща ми и препусна след него и армията му, която се готвеше за война с вас.

— Да — лицето му се смекчи. — Цели тринадесет дни тя галопираше напред-назад между съпруг и син, между двете ни големи войски, които стояха нащрек като хрътки, готови да се нахвърлят една срещу друга и да се избият. Войниците от двете страни започнаха да я наричат Ангелът на мира. Джоан умоляваше първо него, после мен, непрестанно — сутрин, обед и вечер — да прекратим войната. Беше неуморима. — Той погледна през прозореца. — Тя беше Ангел на мира.

— И? — Катрин почти бе престанала да диша.

Ормънд леко се усмихна.

— Не си спомням кой от нас пръв я послуша. Но в крайна сметка нямаше битка; двете войски, водени от съпруг и син, се обърнаха и се прибраха у дома.

В очите на Катрин заблестяха сълзи.

— Джоан беше велика жена. Велика!

— Тя беше мъчна жена; умна, но и твърдоглава. Прекалено твърдоглава. Не й пукаше за скандала около нея и Джералд. Всъщност тя се смееше на това. — Той впери поглед в нея. Смутена Катрин обгърна раменете си с ръце. Мислеше за Лиъм и за собствената си страстна природа. Сега знаеше, че тъмната й страна е наследена не само от Джералд, а и от майка й.

Но тя със сигурност не приличаше на Джоан във всяко отношение. Не можеше да си представи, че би се смяла на скандала, който можеше да предизвика една връзка между нея и пирата Лиъм О’Нийл. Напротив, такъв скандал би я ужасил: би умряла от срам.

— Той омърси ли те? — попита рязко Ормънд.

Катрин знаеше, че той също мисли за Лиъм, но се направи, че не разбира.

— Кой?

— Пиратът О’Нийл. Из целия град се говори за вас. Стотици дами и господа са го видели да те целува в банкетната зала, преди да те отведе в Ирландия. Сега се шири друг слух — че някой те е видял сама с него в покоите на кралицата в компрометираща, какво говоря, направо в скандална поза.

Катрин стана пурпурно червена. О, боже! Някой я е видял на пода в прегръдките на Лиъм? Но кой?

— Нима приличаш на Джоан повече, отколкото си мисля?

— Не! — извика тя с внезапна ярост. — Аз не мечтая да предизвикам скандал в двора! Не се смея, когато чувам тези слухове! Не искам нищо от пирата, нищо, освен да ме остави на мира! Искам да се омъжа за скромен, богобоязлив мъж. За мен няма нищо по-важно от това!

Погледът на Ормънд беше пронизващ.

— А какво иска баща ти за теб?

— Не знам — отговори чистосърдечно Катрин, без да успее да скрие горчивината си. — Не съм го виждала от онази нощ, когато О’Нийл ме заведе при него. Съмнявам се дали знае, че Хю ме е предал. Съмнявам се… дали това изобщо го интересува. Той е прекалено зает да скърби за загубите си и за свободата си.

Ормънд не отвърна нищо, но я гледаше изпитателно.

— Милорд — каза сериозно Катрин, — аз минавам осемнайсетте. Въпреки че съм доволна, не, истински щастлива от назначението при кралицата, времето едва ли тече в моя полза. На моите години повечето жени вече имат по няколко деца и ако скоро не се омъжа, ще премина най-плодовитата си възраст. — Внезапно погледът й стана умолителен и се взря в неговия. — Не можете ли да ми помогнете, сър? Вие сте братовчед на кралицата. Не можете ли да й внушите да удовлетвори молбата ми? Не очаквам много — просто някой джентълмен, който да е почтен и скромен по природа.

Ормънд се вгледа в сестра си. Приликата й с Джоан бе почти болезнена. Но тя не беше Джоан. Катрин нямаше власт. Беше лишена от името си и от собствеността си. Нямаше нищо друго, освен своята красота, която мъже като Хю Бари и Лиъм О’Нийл преследваха настървено. Противно на волята си и на собствените си интереси, Ормънд установи, че не му е все едно дали някой от двамата ще се възползва от нея. Въпреки че нямаше полза от сестра си, въпреки че не изпитваше кой знае каква загриженост за нея, те имаха една и съща майка.

Той си напомни, че Катрин не би могла да бъде толкова невинна и толкова искрена, колкото изглеждаше. Имаше всички основания да заговорничи с баща си, за да си върне изгубеното. И ако наистина бе като Джоан, тя щеше да използва красотата си, за да примами могъщи мъже като Лиъм О’Нийл за съюзници.

И тъй като случаят беше такъв, желанието й да се омъжи сигурно беше хитра, измамна уловка.

Но предвид интереса на Лиъм О’Нийл към нея, Катрин трябваше да бъде поставена напълно извън неговия контрол. А какъв по-добър начин от това да има собствен съпруг?

— Да — каза рязко той. — Ще се заема с проблема ти, Катрин.

Тя възкликна и плесна с ръце с детска радост.

— Благодаря ви, братко.

Ормънд успя да се усмихне и побърза да се извърне, за да не би на Катрин да й хрумне да го прегърне. Вече бе взел решение да й намери съпруг и перспективата да се наложи да убеждава кралицата не го плашеше. Но въпреки това се чувстваше много объркан. Радостта на Катрин бе детинска и неподправена, толкова неподправена. И все пак не можеше да бъде истинска. Не можеше.

Катрин Фицджералд трябваше да е заговорничка и той бе решен да го докаже.