Бренда Джойс
Играта (21)

20.

Катрин нямаше друг избор, освен да се вкопчи здраво в седлото, защото препускаха с главоломна бързина. Сякаш слят с коня си, Лиъм седеше зад нея и я стискаше здраво с ръка. Зад тях по тъмния път, водещ към морето, галопираха останалите пирати. Нощта бе студена, безлунна и напълно непрогледна, но огромният жребец тичаше решително и уверено, с прибрани назад уши, със свистящи ноздри. Лиъм го пришпорваше като обезумял, а Катрин наблюдаваше черните сенки, които пробягваха покрай тях и не можеше да си поеме дъх. Изпитваше ужасяващото чувство, че всеки момент и двамата ще се пребият.

Бе започнала да излиза от шока и сега във вените й кипеше ярост. Но парцалът й пречеше както да говори, така и да крещи, а и нямаше начин да се освободи от стоманената хватка на Лиъм.

Внезапно той изви коня встрани от пътя. От гърлото на Катрин се изтръгна задавен звук, когато видя стръмната тясна пътека, към която очевидно се бяха отправили. Тя се вкопчи още по-здраво в седлото. Лиъм също стегна хватката си около самата нея. Прииска й се да го наругае, да го прокълне, защото сега вече със сигурност щяха да си строшат вратовете. Копитата на коня започнаха да се плъзгат по урвата. Някъде далеч под тях се чуваше грохотът на морето.

Животното залиташе, препъваше се, пързаляше се надолу. Лиъм от своя страна ругаеше, ръмжеше и го пришпорваше още по-ожесточено. От очите на Катрин рукнаха сълзи. След цяла вечност конят най-накрая се спусна до песъчливия бряг и, усетил равна и сигурна земя под краката си, заподскача като врабец. Миг след това Лиъм слезе от седлото и свали Катрин на пясъка. Хората му спряха до тях. Катрин бе толкова изтощена и замаяна, че не можа да се задържи на крака и политна напред. Но Лиъм я хвана.

Тя се извърна гневно към него, замахна с юмруци към лицето му и успя да го одере по бузата. Но той изобщо не обърна внимание на удара; само сграбчи китките й в едната си ръка и я разтърси силно, за да я накара да се укроти. Сетне шепнешком даде някакви нареждания на хората си. В очите на Катрин нахлуха нови сълзи. Продължаваше да го проклина наум, отново и отново. Вече се бе опомнила напълно и съвсем точно бе разбрала какво се е случило — бяха я отвлекли от брачното й ложе, в първата й брачна нощ!

Внезапно откъм морето, подобно на призраци, се появиха още мъже. Зад тъмните им неясни очертания се движеха черни сенки — силуетите на около шест лодки, които пиратите дърпаха към брега.

Отчаяна, Катрин се свлече в ръцете на Лиъм. Стори й се, че сред непрогледния мрак съзира огромните платна на „Морски кинжал“, издути и сребристи. Нямаше да може да избяга. Само след няколко минути щеше да бъде на борда на неговия кораб и един бог знае кога пиратът щеше да реши да я пусне на свобода.

А и тогава щеше да е твърде късно.

Лиъм я вдигна на ръце. Тя инстинктивно опита да се отскубне от него и хвърли панически поглед през рамо за следа от преследвачи, молейки се по някакво чудо да зърне Джон да се задава откъм върха на скалите. Но там нямаше нищо — нищо освен разлюлените от вятъра дървета. След броени мигове Лиъм я прехвърли в една от лодките.

Но тя не можеше да се предаде, не и не. Макар да знаеше, че усилията й са напълно безсмислени, Катрин скочи на крака, докато Лиъм се качваше в лодката, и направи последен, решителен опит да избяга.

И може би тъкмо съзнанието, че това е последният й шанс, й придаде желязна воля и невероятна бързина. Вече бе достигнала до средата на дългата лодка, когато Лиъм проумя намеренията й и се хвърли към нея. Леденостудената вода шибна тялото й като камшик, но тя не спря. Лиъм изкрещя и протегна ръка към нея, но успя да хване само пелерината й и когато я дръпна, Катрин остана почти гола. Но това не я интересуваше. Толкова твърдо бе решена да се отскубне от преследвача си и бе толкова разгневена, че изобщо не усещаше режещия студ.

Тя побягна към брега, като в движение се опитваше да разкъса парцала, който запушваше устата й. Но възелът бе твърде стегнат. Чуваше как Лиъм цапа подире й, чуваше как се приближава все по-близо и по-близо, докато най-сетне върхът на ботуша му настъпи петата й. Катрин се осмели да погледне назад. И на лицето му видя изписана решителност, много по-голяма от нейната собствена. Изражението му бе толкова свирепо, толкова страховито, че в този момент тя разбра, че съдбата й е решена завинаги. Това смразяващо откритие й даде нови сили, но Лиъм все така я хвана и я дръпна рязко назад. Катрин политна към него, съпротивлявайки се ожесточено, и двамата се озоваха сред ледените морски води, вкопчени в яростна борба.

За миг Катрин бе свободна и веднага се изправи. Но той я сграбчи изотзад и отново я метна на рамо. Тя машинално заудря по гърба му с юмруци. Лиъм не обърна внимание на това.

— Няма къде да избягаш, Катрин — каза той, докато крачеше през разпенените вълни обратно към лодката. — От този момент нататък ти ми принадлежиш.

И Катрин усети как я заслепява дива, необуздана омраза.

 

 

Лодката доплава до борда на пиратския кораб. Катрин седеше на тясната седалка, увила вълнената пелерина плътно около тялото си. Лиъм бе махнал парцала от устата й. Самият Лиъм беше станал, за да хване въжената стълба, която висеше от палубата. Сега той протегна ръка към Катрин.

Тя му хвърли убийствен поглед. Не пое ръката му. Беше решена да му се противопоставя докрай, дори ако това означаваше да намери смъртта си сред вълните. Погледът й се плъзна към черните морски дълбини. Можеше ли да го направи?

Това щеше да означава край на всичките й мечти. Но така щеше да съумее да избяга от Лиъм О’Нийл.

Лиъм изруга, сграбчи я за ръката и я изправи на крака.

— Глупачка — изръмжа той и за трети път я метна през рамо. Катрин разбра намеренията му в същия миг, в който разбра и че не иска да умира.

— Пусни ме — изкрещя тя и се замята ожесточено, — преди и двамата да загинем!

— Ако продължаваш да се дърпаш, може и да се намокрим. Но няма да умрем, Катрин — спокойно отговори Лиъм.

Макар и непримирена, Катрин застина неподвижно. Висеше през рамото му надолу с главата и пред очите й бяха черните морски води — твърде зловещи и твърде близо до нея, за да се чувства спокойна. Тя впи пръсти в гърба на Лиъм. Сърцето й се беше качило в гърлото. Трябваше, искаше да се бори, а бе скована от страх. Но Лиъм се изкачи по стълбата с безкрайна лекота и подаде товара си на моряците, които го очакваха на палубата. Катрин най-после стъпи на крака. Най-после дишаше отново.

Лиъм също се прехвърли през парапета и хвана ръката й. Тя мигновено се опита да се отскубне, като едновременно с това го стрелна с унищожителен поглед. Напразно. Той не я пусна; напротив — повлече я през палубата, и то толкова бързо, че Катрин се препъваше, залиташе и се опитваше да измисли достатъчно ужасни думи, с които да го прокълне. Няколко мига след това Лиъм вече я бе издърпал по тесните стълби надолу към каютата си.

Докато похитителят й палеше лампите една след друга, Катрин стоеше в средата на стаята и упорито отказваше да поглежда към него. Вместо това погледът й се плъзна към леглото. О, господи!

Но Лиъм се приближи до нея и тя се принуди да се извърне към него, настръхнала и застанала нащрек. Сега лицето му беше сериозно. Той посегна към прогизналата й пелерина. Катрин отскочи назад със святкащи очи.

— Върви по дяволите!

Лиъм скръсти ръце и я изгледа невъзмутимо. Да, загрижеността, която току-що бе видяла на лицето му, със сигурност бе само плод на фантазията й.

— Ти разби живота ми! — извика тя. — Никога няма да се оправя след това, което ми стори. Никога!

Чертите му се изкривиха в насмешлива гримаса.

— Ще се оправиш, Катрин. Всъщност, сигурен съм, че ще ти мине доста бързо.

Катрин се загърна още по-плътно в просмуканата си с вода пелерина. Беше твърде разярена, за да усеща студа.

— Смяташ да ме съблазниш с тялото си? Не и този път!

— Така ли? — Той пристъпи към нея. Тя изтръпна, но не помръдна. Лиъм се надвеси над нея. — По какво този път се отличава от последния път, когато бяхме заедно… или от първия?

Катрин не искаше да си спомня нощта на дворцовия маскарад, когато той й бе доставил удоволствие с устни и език, а тя на него — с ръцете си. Не искаше да мисли за първия път, когато я бе целувал и галил, нито за втория, когато я беше завързал за леглото и бе разрязал дрехите й с кинжала си. Всичко това беше минало.

— Този път ти разруши мечтите ми! — изкрещя тя.

Очите му заблестяха. През тялото й пробягнаха тръпки.

— Обичаш ли Хок? — попита той. Тонът му бе напълно спокоен и напълно в разрез с дивия пламък в зениците му.

Знаеше, че ще го вбеси, искаше да го вбеси, да го унижи.

— Да! — процеди тя.

— Може би в крайна сметка наистина си курва — дрезгаво каза Лиъм. — Аз пък си мислех, че обичаш Лестър.

Думите му бяха болезнено жестоки и Катрин пребледня като платно. Цялото й тяло затрепери — не само заради студа, а и понеже той бе прав: тя беше курва. Защото Катрин знаеше какво ще се случи в това легло и знаеше, че въпреки всичко ще изпита неописуемо удоволствие от това — нищо, че бе съпруга на друг.

— Катрин… — Лиъм я гледаше втренчено и гърдите му се повдигаха.

Тя се извърна настрана и в този миг усети допира на пръстите му. Катрин светкавично избяга в другия ъгъл на стаята.

— Не ме докосвай! — изкрещя истерично тя. Гневът й се бе сменил с паника; най-после беше усетила, че е изтощена до смърт. Как щеше да намери сили да му се противопостави… да устои на собствената си греховна природа? Каза си, че не бива да си позволява да изпитва удоволствие от ласките му, на никаква цена.

— Моля те, пусни ме — прошепна тя. — Моля те, позволи ми да се върна при Джон. Моля те, не ми причинявай това.

Лиъм я гледаше втренчено, със стисната челюст. Дълго време не казваше нищо. Най-накрая отговори неохотно:

— Не мога.

— Как така не можеш? — Катрин сама долови истерията в гласа си. — Естествено, че можеш да ме освободиш! Естествено, че можеш да ме върнеш при Джон! Тук ти си като крал и всички се подчиняват на волята ти!

Невесела усмивка разчупи устните му.

— Да, аз съм кралят тук — кралят на пиратите, на ветровете, на морето. Аз владея всичко, което виждаш край себе си. — Погледът му я пронизваше. — Владея и теб, Катрин.

— Не ме владееш! — почти изплака тя.

— Нима? — Едната му вежда се изви скептично.

— Ти харесваш своето непристойно поведение, нали? — горчиво попита Катрин. — Това е то! Харесва ти да живееш извън закона, да не отговаряш пред никого, освен пред себе си! — Внезапно й хрумна спасителна мисъл — начина, по който можеше да го манипулира. — Харесва ти да си син на Шон О’Нийл.

Дори ноздрите му почервеняха от ярост.

— Мразя това, че съм му син!

Катрин се спусна към него и го сграбчи умолително за китката. Но веднага съжали за постъпката си и отдръпна длан от здравата му, мускулеста ръка.

— Тогава се престори, че не си — тихо извика тя. — Дръж се като джентълмен, Лиъм, и ме пусни да си вървя.

Той рязко си пое дъх. Погледът му се прикова в нейния.

— Искаш прекалено много.

Катрин се взря в блестящите му сиви очи. Лиъм се държеше спокойно, говореше спокойно, но тя съвсем ясно виждаше огромното му желание да я притежава. В настъпилата за кратко тишина Катрин осъзна, че е загубена. Във вените й отново нахлу паника и тя хвърли поглед към вратата — единственият възможен път за бягство.

Стиснал челюст още по-здраво, Лиъм отиде до вратата, заключи я и пъхна ключа в джоба си. Сетне се обърна към нея и каза:

— Ти си премръзнала.

Едва сега Катрин си даде сметка, че не само умира от студ, но и че цялото й тяло трепери. Тя поклати глава, отричайки очевидното. Очите й го следяха неотлъчно в очакване на следващия му ход.

Лиъм пристъпи към нея и тя отскочи назад.

— Възнамерявам да бъда търпелив с теб тази нощ, Катрин — промълви той. — Ако искаш да бъдеш ухажвана и уговаряна, така да бъде. Тази нощ няма да има въжета и ножове.

Катрин простена. Думите му бяха извикали онези стари спомени, от които толкова се мъчеше да избяга.

Лиъм й се усмихна лекичко — така, както човек се усмихва на уплашено дете. Тя притисна гръб към тиковия библиотечен шкаф. Очите й погледнаха крадешком към леглото, само за миг. Трябваше да избяга. Но къде?

— Не мога да живея без теб, Катрин — каза той, пристъпвайки още една крачка напред, без да сваля поглед от нея. Беше престанал да се усмихва, а гласът му бе притихнал, ласкав. — Не мога да правя нищо. Ти се появяваш пред очите ми във възможно най-неподходящите моменти. Желанието ме кара да губя целия си разсъдък.

Катрин почувства болка в зърната на гърдите си, които се бяха втвърдили и стърчаха, претривайки се в мократа вълна на пелерината. Без да усети, бе притаила дъх и сега го изпусна наведнъж. Погледът й безпомощно се плъзна надолу по тялото му.

Лиъм леко се усмихна.

— Заради теб, Катрин. Пламтя от напрежение, сякаш всеки миг ще се взривя — заради теб. — Той спря до нея така, че двамата се озоваха почти буза до буза. — Ти си мокра, премръзнала. — Ръката му докосна къдравия кичур от мократа й, разрошена коса, който бе паднал върху лицето й.

От върха на пръстите му към нейната кожа сякаш заискри огнена наслада, която обля цялото й тяло. Катрин подскочи.

— Не! — изкрещя тя, спусна се към вратата и заудря отчаяно по нея.

Лиъм я проследи с поглед и въздъхна. Трябваше да положи грандиозни усилия на волята, за да сдържи нетърпението си. Тялото му наистина искаше да експлодира, изпитваше болезнена нужда да бъде освободено, но той не биваше да се поддава на това желание. Не сега. Не още. Дали Катрин изобщо разбираше, че й казва истината, питаше се той, докато я чакаше да се укроти.

Най-накрая тя се умори от безсмисленото си упорство, облегна се тежко на вратата и впери очи в него като обезумяла.

— Искам да се върна при Джон. — Шепотът й бе прегракнал.

Гняв забуча в главата му, заплашвайки да го накара да загуби контрол над себе си. Едва успя да го овладее.

— Няма да те върна на Джон. Ако не друго, поне съм искрен. Искам те и ще те имам. Преди да е изтекъл и един час, ти ще бъдеш моя — и то по свое собствено желание.

— Не.

Лиъм видя, че тялото й продължава да трепери.

— Освен това наистина замръзваш — отбеляза той, след което й обърна гръб, отвори скрина, извади отвътре дебела кърпа, памучна от едната страна и копринена — от другата, и без да поглежда към Катрин каза с равен глас: — Ела тук, Катрин.

Треперейки, тя поклати глава.

Лиъм извади още една кърпа — за косата й.

— Нали не искаш да настинеш до смърт?

Катрин го гледаше така, сякаш очите й бяха приковани в него и не можеха да се отместят. Устните й бяха полуотворени, бузите и пламтяха. Вече не само от гняв, каза си Лиъм, но и в очакване на това, което неизбежно щеше да се случи.

— Ела — промълви той.

Тя не помръдна.

С лека, изкусителна усмивка, Лиъм повтори:

— Ела.

Катрин пристъпи към него. Бавно, като че беше омагьосана.

Той й подаде кърпата.

Тя посегна да я вземе, но при движението пелерината й се разтвори и Лиъм съзря големите, рубинени зърна на гърдите й, които сякаш искаха да пробият напълно прозрачната, полепнала по тялото й копринена нощница. С пълното съзнание, че не може да овладее нито треперенето на пръстите си, нито големината на члена си, той бавно протегна ръка към нея. Катрин не помръдна. Лиъм отвърза пелерината и тя се свлече на пода.

Катрин продължаваше да не реагира. Сякаш бе престанала и да диша.

Пред погледа му бе цялото й тяло — всеки прекрасен сантиметър от него.

— Мокра си до кости — каза той с предрезнял глас и протегна ръка към нощницата й.

Разширените й очи срещнаха неговите.

— Спри — прошепна тя рязко.

Лиъм не отговори. Просто хвана мокрия копринен плат и го задърпа нагоре, откривайки дългите й крака, пищната могила на нейната женственост, заобления й ханш. Погледите им се сблъскаха и останаха така, впити един в друг. Лиъм оголи и гърдите й, сетне издърпа нощницата през главата й и я захвърли настрана. От устните на Катрин се изтръгна тихо и кратко възклицание.

Твърдо решен да не се нахвърля върху нея, да не показва отчаяната си, необуздана страст, Лиъм се обърна, за да вземе другата кърпа. После я погледна отново. На устните му играеше лека, окуражителна усмивка. Говореше й гальовни, успокояващи думи. Гърдите на Катрин се надигаха задъхано, молещи да бъдат докоснати. Лиъм нежно уви кърпата около раменете й откъм памучната страна и започна да разтърква плътта й, за да я изсуши и стопли. Самият допир до кожата и мускулите й удвои желанието му.

— Ти си невероятна жена — промълви той, после мина зад нея и плъзна кърпата надолу по ръцете й. Катрин стоеше като вкаменена, но дишаше тежко. — Всичко у теб ме възбужда… — Гласът му бе тих. Пръстите му не спираха да масажират тънките й, но силни ръце.

Внезапно Лиъм спря и погледна през рамото й към нейните натежали от желание гърди. Катрин трепереше, но той знаеше, че сега вече не й е студено.

— Гърдите ти са толкова красиви, особено сега, когато блестят от водните капки.

Тя издаде лек, измъчен вик.

Лиъм обърна кърпата и я плъзна откъм копринената страна по гърдите й — отначало бързо, после много бавно. Очите му не се отделяха от твърдите им връхчета, които набъбнаха още повече. Катрин се олюля, но Лиъм пое гърдите й в разперените си длани и започна леко да ги разтрива.

— Прекрасни са — прошепна той страстно.

— Господи! — изстена Катрин, когато палците му най-сетне намериха зърната й.

— Ти трепериш — измърмори в ухото й Лиъм, знаейки много добре, че дъхът му е горещ и възбуждащ. — Толкова ти е студено, Кейт. — Той разтърка бавно кърпата по корема й. Катрин потръпна. В същия миг Лиъм за пръв път си позволи да допре слабините си до вдлъбнатината между хълбоците й. Макар да бе с панталони, фалосът му бе толкова набъбнал, че платът беше изпънат до скъсване. Катрин пое дълбоко и шумно дъх.

— Аз ще те стопля — прошепна той, опрял устни в шията й, взрян в собствената си ръка, която плъзгаше кърпата все по-надолу и по-надолу. — Обичам да те гледам, Кейт.

Тя стоеше изпъната като тетива, но Лиъм я чу да преглъща. Той вмъкна кърпата между бедрата й и започна да ги разтърква. Катрин вече напълно се беше отказала от опитите си да спре треперенето на тялото си.

— Разтвори бедра — нареди Лиъм, — за да мога да те изсуша цялата.

Тя се подчини безмълвно.

Коприната докосна най-съкровеното място на тялото й. С помощта на нежната тъкан той разтваряше гънките й изучаващо, докато най-сетне, когато собственото му тяло вече трепереше неудържимо, притисна палец през копринената кърпа и започна да гали клитора й. Катрин извика и се свлече в краката му. Тялото й се разтърсваше от конвулсии.

Лиъм пусна пешкира, хвана я с една ръка, издърпа я до леглото и я хвърли отгоре по очи. Пръстът му отново я намери и тя се замята, застена в екстаз.

Без да прекъсва ласките си, неспособен да разсъждава, Лиъм разкъса панталоните си. После, стиснал здраво хълбоците й, той плъзна огромния набъбнал връх на пениса си в нея. Тялото на Катрин се изопна; треперенето й бе престанало. А Лиъм нададе вик, напълно обезумял от горещата, влажна хватка, в която го стягаха нейните мускули.

Никога досега не се бе сблъсквал с по-трудна задача от това да спре в такъв момент, но Лиъм го направи. Вените на шията му бяха изскочили, пот се стичаше по лицето и гърдите му. Той сведе глава и целуна Катрин по бузата. От гърлото й се изтръгна стенание. Тялото й под неговото пулсираше неконтролируемо. Това можеше да означава само едно. С див рев Лиъм впи пръсти в ханша й и проникна в нея.

В мига, когато девствената й ципа се разкъса, Катрин изкрещя. Но Лиъм не бе в състояние да спре още веднъж. Той влезе в нея отново и отново. Знаеше, че никога не е достигал такова върховно удоволствие, че никога повече няма да го достигне. Катрин се изви като дъга. Кожата и бе станала влажна, хлъзгава и това удвои безумната му страст. Лиъм плъзна ръка под нея, към пламналото огнище между бедрата й и отново я изпълни. Катрин впи нокти в ръката му, раздирайки кожата й. Тялото й се мяташе неудържимо като тяло на подивяла кобила. Лиъм проникна в нея за последен път — по-дълбоко, по-силно. И когато спермата му изригна, той извика името й. Не само веднъж, а много, много пъти.

А после, когато конвулсиите му най-сетне стихнаха и съзнанието му си дойде на мястото, Лиъм се надигна, погледна Катрин, която лежеше неподвижно по корем, видя зачервените й, изподрани хълбоци, видя кръвта по бедрата й и се вцепени, неспособен да повярва, че е могъл да стори всичко това.

 

 

Катрин усети как тялото му се отделя от нейното. Тя стискаше очи с все сила. Върни се, отчаяно крещеше цялото й същество. Лиъм, върни се!

Но той се отдръпна от нея. Катрин почувства присъствието му над себе си, втренчения му поглед. Тя пое дълбоко дъх с надеждата да успокои накъсаното си дишане; стисна завивките на леглото в опит да овладее огнената треска, в която пламтеше тялото й. Но то продължаваше да пулсира неукротимо. Може би ако не мърдаше, ако застанеше неподвижно — топла, влажна, очакваща, — той щеше да се върне при нея, да я прониже отново по този опияняващ начин.

Но той не се връщаше.

Катрин преглътна. Гърлото й бе пресъхнало. Всичко беше станало толкова бързо. Мощното, горещо проникване; нейният оргазъм; неговият оргазъм. Искаше, имаше нужда да го почувства отново. Не веднъж или два пъти, а до безкрай, дълбоко в себе си… о, господи, искаше!

Катрин потисна стона си и се сви на кълбо. Едва тогава се осмели да вдигне поглед към него.

Колко прекрасно изглеждаше! Стоеше изправен, напълно облечен. Суровото му лице бе напрегнато, изопнато; сивите очи светеха диво; златната коса беше влажна и разрошена. А погледът му бе вперен в нея така, сякаш никога досега не беше я виждал. Катрин изведнъж изпита неудобство от голотата си. Надигна се, придърпа една възглавница, за да скрие тялото си и на свой ред се взря в потъмнелите му като бурно небе очи.

— Заболя ли те? — пресипнало попита той.

В първия момент Катрин не разбра защо й задаваше толкова абсурден въпрос. Та стоновете й бяха изблици на удоволствие! И насън не си бе представяла, че усещането може да бъде толкова великолепно.

— Заболя ли те? — повтори Лиъм. Една вена на дясното му слепоочие пулсираше видимо.

Този път тя разбра. Собственият й пулс най-после бе започнал да се успокоява. Но не и болката между бедрата й — защото се възпламеняваше само при вида му. Катрин пое дъх и стисна здраво възглавницата. Осъзна, че всичко беше свършило. Най-накрая. Той бе отнел девствеността й и тази мисъл кой знае защо я накара да изпита облекчение. Нима тайничко не беше копняла за този момент, при това от доста време насам?

Сърцето й отново подхвана забързания си ритъм. Не съжаляваше за загубеното си целомъдрие, но… то бе последното ценно нещо, което й бе останало.

А беше омъжена за Джон Хок.

Катрин се вцепени. Само преди няколко часа бе стояла до Джон, бяха си разменили брачни клетви. А ето че сега седеше гола на леглото на пирата и тялото й тръпнеше от неудържима страст, копнееше за друг мъж.

Представи си Хок, вързан за брачното им ложе, разяреното му лице.

Заля я огромна вълна на ужас, която заплашваше да я удави. Катрин се надигна леко и погледна надолу към завивките. Към кръвта. Нейната кръв.

Беше загубила девствеността си. Беше съпруга на друг, но Лиъм бе отнел целомъдрието й. И тя му се бе отдала доброволно. Искаше да го направи отново.

— Катрин? — промълви той въпросително.

Погледът й го прониза като острие. Това, което бе сторила, беше невероятно.

— Махни се от мен! — изкрещя тя.

Лиъм трепна.

— Не исках да ти причиня болка, Катрин.

Сякаш за да избяга от него, Катрин се заотмества назад, докато гърбът й не се удари в таблата на леглото. Ръцете й все още стискаха възглавницата.

— О, господи! Махни се от мен!

— Съжалявам — каза той изтерзано. — Не исках… Изгубих контрол… Съжалявам.

Катрин не го чу. Съзнанието й плуваше в някаква мъгла. Но тя успя да проумее едно, най-важното: беше загубила нещо много повече от своята девственост. Беше загубила мечтите си — всичките до една.