Бренда Джойс
Играта (25)

24.

Лиъм подхвърли безценната огърлица на моряка.

— Задръж я, Джако. Чудесно свърши своята работа.

Катрин покри устата си с ръка. Очите й се бяха разширили от изумление и от уплаха. Джако се ухили, прибра накита, отдаде стегнато чест на Лиъм и се отдалечи. Катрин вдигна глава към Лиъм. Погледът му я смрази.

Той изглеждаше подивял от ярост и Катрин имаше всички основания да се страхува, от него. Но вместо да се ускори, пулсът й започна да се успокоява и тя осъзна, че в действителност изпитва облекчение.

Лиъм я сграбчи за ръката и я придърпа към себе си.

— Нямах представа, че си толкова нещастна тук, Катрин.

Катрин вдигна поглед към красивото му лице. О, господи! Наистина изпитваше облекчение. Всъщност изобщо не бе искала да го напуска. Изобщо.

Лиъм я разтърси, за да я накара да дойде на себе си. Стискаше здраво устни.

Катрин се поколеба. Очите й се навлажниха.

— Аз… аз не бях толкова нещастна, Лиъм.

Смехът му беше груб, суров.

— Тогава защо? — настоя той. — Защо?

Изпитваше безразсъден копнеж да се хвърли в прегръдките му, но вместо това стоеше като закована на мястото си.

— Длъжна бях… пред себе си.

Лиъм я гледаше втренчено.

— Не можех да приема пасивно това положение — тихо обясни тя.

В очите му трепна пламък.

— Никога не си демонстрирала и най-малка склонност към пасивност в мое присъствие.

Катрин знаеше какво има предвид и се изчерви.

— Не е честно.

— Животът също не е честен. До гуша ми дойде от твоето притворство. — Той я повлече обратно в посоката, от която бе дошла.

Катрин трябваше да подтичва, за да върви в крачка с него. Направи няколко безуспешни опита да се освободи от болезнената му хватка, но скоро се отказа, защото бе повече от очевидно, че Лиъм иска да я влачи след себе си. Тя забелязва, че преминаващите селяни ги наблюдават с жив интерес. По много от мъжките лица имаше усмивки. Лиъм ускори и без това бързите си широки крачки и Катрин се препъна и политна напред, но желязната му ръка я задържа изправена.

— Какво се каниш да правиш? — попита тя, без да успее да скрие тревогата в тона си.

Очите му бяха късчета сребрист лед.

— Ще приключим с този въпрос веднъж завинаги.

— Какво искаш да кажеш?

Вместо отговор на устните му се изписа жестока усмивка. Катрин започваше наистина да се плаши. Лиъм бе побеснял, не разбираше, че всъщност не бе искала да го напусне, а тя не бе готова да разкрие сърцето си пред него, не още. Нямаше ни най-малка представа какво беше намислил.

Вместо да продължи към хълма със замъка, той внезапно сви вдясно по една улица, която водеше към центъра на селото.

— Искам да знам къде ме водиш — задъхано каза Катрин.

Този път Лиъм не я погледна.

— В църквата.

И тогава между стеблата на китка сребристи брези, разлюлени от топлия летен бриз, Катрин съзря прясно белосаната църква с нейната висока сива камбанария и със златния кръст, който се извисяваше към небето. Изведнъж започна да се досеща какво възнамеряваше да направи Лиъм… но сигурно грешеше!

— Лиъм, спри, това е пълна глупост — извика тя и се опита да издърпа ръката си от стоманената му хватка.

В отговор той я повлече по каменната пътека, край която бяха засадени сини теменуги, сетне по трите стъпала на параклиса.

— Какво си мислиш, че правиш?! — простена Катрин, когато Лиъм блъсна с рамо входната врата. Двете крила се разтвориха рязко и се удариха с трясък от вътрешната страна.

— Време е да се оженим — каза той.

В църквата беше хладно и изумително тихо. Приглушена светлина проникваше през стъклописите на прозорците, украсяващи главния кораб на църквата точно над олтара, пред който бяха застанали Катрин и Лиъм. Не липсваше нито един от богослужебните символи, включително и голямото златно разпятие и по тях Катрин веднага разбра, че църквата е католическа, но това изобщо не я успокои. Напротив, увеличи объркването й.

— Лиъм — промълви тя отчаяно, — аз вече съм омъжена. Много добре знаеш това.

Леденият му поглед я прободе.

— Да, но също толкова добре знам, че бракът ти не е консумиран. Нищо чудно Хок вече да се е развел с теб. Но дори да не е, ти със сигурност си наясно, че папата не признава бракове между католици и еретици. По законите на твоята вяра, Катрин, ти не си омъжена за Хок.

— Но ти си протестант — отпаднало прошепна тя. Започваше да осъзнава, че Лиъм говори напълно сериозно. И, разбира се, че думите му бяха чиста истина.

— Моята вяра си е моя работа — каза той с равен тон. — Но отец Майкъл няма да откаже на молбата ми, защото аз построих тази църква, аз го доведох тук и аз му плащам заплата. Той може да ме покръсти и да ни ожени.

Катрин отвори уста да се възпротиви, но успя единствено да издаде измъчен стон. През съзнанието й като светкавица премина мисълта, че винаги бе искала тъкмо католическа сватба — но, естествено, не с един безбожен пират.

— Лиъм! — долетя мъжки глас от другия край на църквата.

Полуизвърната, Катрин проследи с поглед свещеника, който вървеше към тях по пътеката между седалките. Тъмното расо се развяваше грациозно около стройното му тяло. Беше млад, тъмнокос мъж, който гледаше Лиъм с усмивка, сякаш страшно се радваше, че го вижда. Сърцето на Катрин пулсираше толкова буйно, че й прималя.

Нима наистина ще бъде толкова ужасно да съм съпруга на Лиъм О’Нийл?

— Отче Майкъл — тихо каза Лиъм, — бих желал да се запознаете с Катрин Фицджералд.

Отец Майкъл се обърна към нея. Отново се усмихваше.

— Надявах се да се запозная с вас, милейди — започна той, без да сваля поглед от нея. Сините му очи излъчваха доброта и спокойствие. — Да ви поздравя с „добре дошла“ на нашия остров и да ви предложа услугите си в случай, че се нуждаете от тях.

Катрин не бе в състояние да говори.

— Искам да ни ожените — каза Лиъм. — Естествено, преди това ще изрека всички необходими тържествени клетви.

Свещеникът не изглеждаше ни най-малко изненадан.

— Да разбирам ли, че желаете церемонията да се състои сега?

— Да — отвърна Лиъм. Гласът му отекна остро в празната църква. — Искам да ни ожените незабавно.

Коленете на Катрин се подгънаха. Но Лиъм моментално я хвана и я изтика напред към олтара, като я държеше изправена. Очите му бяха приковани в нейните. Катрин видя мрачната решителност в погледа му и разбра, че никой, бил той човек или звяр, дявол или бог, нямаше да му попречи да стори това, което бе намислил.

 

 

Лиъм отвори вратата на спалнята. Като внимаваше да не го поглежда, а още по-малко — да го докосва, Катрин влезе в тяхната спалня. Бяха съпрузи. Невероятно, но факт: те бяха мъж и жена. Тя отиде до най-далечния край на стаята и зарея поглед през тесния прозорец към двора, без всъщност да вижда нищичко.

Трябваше да приеме съдбата си. А нейната съдба очевидно бе Лиъм О’Нийл.

Наистина, какъв друг избор имаше? Най-вероятно Хок вече бе получил развод. Тогава не беше ли по-добре да бъде съпруга на пирата, вместо негова метреса? Ако Лиъм не се бе оженил за нея, ако я беше освободил, никой мъж нямаше да я иска за жена, не и след престоя й на острова; баща й не можеше да й окаже подкрепа и тя щеше да бъде бездомна скитница, захвърлена на улицата.

Пък и, честно казано, съвсем тайничко, нима бе толкова лошо да е негова съпруга? След като така копнееше за него? След като беше на границата на това да се влюби в него? След като може би вече бе преминала тази граница?

Сълзи замъглиха зрението на Катрин. Беше изтощена, толкова изтощена и толкова несигурна във всичко. В него, в себе си. Не се осмеляваше да мисли нито за миналото, нито за бъдещето. Не и сега, не точно днес. Тя обгърна раменете си с ръце.

Едва сега й направи впечатление пълната тишина, която цареше в стаята. Но Катрин знаеше, че не е сама. Погледна зад гърба си. Лиъм все още стоеше на прага и я гледаше съсредоточено, с напрегнато изражение.

Пулсът й препускаше ожесточено. Но тя не отмести очи.

Челюстта му се стегна. Той извърна глава настрана и заби поглед в земята. Колко красив бе профилът му! Но не трябваше ли Лиъм да ликува в този момент? Беше поискал да се оженят и бе постигнал своето. Защо тогава изглеждаше толкова потиснат? Защо изведнъж се бе затворил в себе си? Нима беше възможно и той да изпитва същата неувереност, същото смущение?

Катрин не бе в състояние да откъсне очи от него. Питаше се какво ще й каже, какво може да направи сега, когато вече бяха съпрузи. Най-накрая Лиъм вдигна глава и сребърният му поглед я прониза отново. Сетне прокара ръка през косата си — нещо напълно несвойствено за него — и на Катрин й се стори, че пръстите му лекичко потреперват.

Тя овлажни устни.

— Какво ще правим сега?

Лиъм продължаваше да я гледа.

— Какво искаш ти, Катрин?

— Не знам. — Но мислите й се бяха върнали в старите й мечти, в които тя се бе виждала толкова весела, толкова невинна и тъй щастлива — една засмяна невеста. Катрин искаше сега да бъде тази невеста.

— Не искам да воювам с теб — каза той пресипнало.

Тя трепна и погледът й отново се стрелна към него.

— Тогава сигурно ще трябва да промениш твърдите си методи, Лиъм.

— Сигурно.

Помежду им легна неловка тишина. Катрин усети напрежението в собственото си тяло — в бедрата, в гърдите, в главата си. Вече бяха съпрузи. Това бе тяхната първа брачна нощ. За разлика от преди, сега Лиъм имаше пълното право да я отведе в леглото си. Това бе нощ за нежност и любов. Защо тогава той стоеше и я гледаше така мрачно? Какво го възпираше да дойде при нея, както бе правил толкова пъти?

Неговите ръце също бяха скръстени.

— Чудя се дали между нас изобщо е възможно да има мир.

— Нещо се надигна в гърдите й.

— Н-не знам.

Лицето му се изопна още по-силно.

Катрин отново овлажни устни.

— Можем… да опитаме.

Очите му се разшириха, ръцете му се отпуснаха покрай тялото.

Тогава тя осъзна колко искаше да се помирят, колко изморена беше от непрекъснатата война с него и със себе си и как силно копнееше за топлото убежище на силната му прегръдка. За тялото му, което й даваше не само утеха, но и наслада. Бузите й поруменяха.

— Сега сме мъж и жена. Би било лудост да… воюваме.

Лиъм се спусна с бързи крачки напред, но когато стигна до нея, рязко спря, без да я докосне.

— Мисля, че аз съм лудият, Кейт. Да извърша всичко това, да рискувам толкова много… заради теб!

Дива, необуздана, радостна възбуда възпламени цялото й същество. Катрин направи опит да я овладее, да я укроти.

— Може би ще се получи — промълви тя. — Можем да направим така, че да се получи.

Почувства как погледът й се замъглява от сълзи. Ръката й се протегна и погали бузата му. Миг след това той завъртя глава, разтвори дланта й и нежно я целуна.

Катрин се хвърли в обятията му. Устните им се сляха и този път това бе увертюра към нещо много по-дълбоко от плътска любов.

 

 

Нечия ръка покри голото й тяло със завивка и Катрин се събуди. В стаята се носеха звуци, които първоначално й се сториха странни, но след това тя ги разпозна: слугите пълнеха ваната с топла вода.

Полузаспалото й съзнание лека-полека започваше да работи нормално. Намираше се в леглото, в тяхната спалня — спалнята, която деляха от дълго време. Постепенно Катрин си припомни всичко. Лиъм не й беше позволил да замине и взаимната им страст не бе познала граници. Първия път я бе любил изумително нежно, изумително внимателно, а втория — диво, яростно. След това тя вече не помнеше. Ръцете му, устните му, огромният му, горещ член, думите, които й бе шептял — ласкави или предизвикателно похотливи — всичко беше като в мъгла. Всичко, освен едно нещо, което се бе запечатало в паметта й съвършено ясно.

Нито веднъж Лиъм не беше свършил вътре в нея.

Внезапно я заля вълна от отчаяние, прогонвайки блаженото й доволство. Винаги бе искала да има деца. Все още искаше. А и вече бе негова съпруга. Защо Лиъм продължаваше да отказва да я дари с дете? Какви тъмни демони го караха да се държи толкова необичайно? Всички мъже искаха деца. Всички мъже искаха наследници, продължение на рода си, безсмъртие. Всички, освен един: мъжът, който бе неин съпруг.

И изведнъж тя си припомни неговите думи. Припомни си ги толкова ясно и отчетливо, сякаш самият той бе в стаята и ги произнасяше в същия този момент. Не искам деца. Няма да имам деца. За нищо на света не бих им оставил в наследство такъв живот.

Катрин рязко отвори очи. Стаята бе обляна в слънчева светлина, която й подсказа, че е вече следобед. Смут и болезнена тъга изпълваха цялото й същество.

Какво толкова имаше против децата, та да отказва да има дори едно? Коя бе причината за тази негова странна, мрачна решимост?

Катрин не знаеше отговора. Тя се обърна и се загледа в прислужника, който посипваше билки във ваната, пълна с гореща вода. До обонянието й достигна аромат на розмарин. Катрин се опита да разведри съзнанието си, ала не успя. Но вече се бе разбудила напълно, затова се надигна, увила чаршафа около гърдите си. И тогава от устните й се отрони тихичко възклицание.

На прага на стаята стоеше Лиъм и я наблюдаваше напрегнато. Беше сериозен, но когато погледите им се срещнаха, на лицето му се изписа съвсем лека, нерешителна усмивка.

Катрин успя да му отвърне с усмивка, която бе не по-малко свенлива и неуверена от неговата.

— Добро утро, Кейт. — Той се доближи до нея, хвана ръката й, поднесе я към устните си и целуна дланта й, без да я изпуска от очи. Прислужникът се престори, че не е забелязал нищо и се изниза от стаята. Тялото на Катрин реагира на целувката мигновено. Бузите й пламнаха. Погледът на Лиъм бе изпълнен с толкова топлота, че Катрин неволно се запита дали не означава за него много повече, отколкото й бе дал да разбере.

Тази мисъл я стресна и, кой знае защо, я съкруши.

Лиъм приседна на леглото до нея.

— Какви тъмни мисли се въртят в главата ти, та се събуждаш толкова сериозна и унила?

Катрин го погледна изпитателно, но той, изглежда, наистина искаше да узнае, затова тя изплю камъчето:

— Лиъм, вероятно сега, когато вече сме женени, ще искаш да имаш деца?

Усмивката изчезна от лицето му. Той се изправи в цял ръст и сведе поглед към нея — поглед, изпълнен с ярост.

— Не, Катрин. Мислех, че си ме разбрала. На този свят няма да се родят мои деца.

Катрин придърпа завивката чак до шията си.

— Не те разбирам.

— Убеден съм — процеди през зъби Лиъм.

Обхваната едновременно от изумление и гняв, тя изкрещя:

— Аз съм твоя съпруга. Бог ми е свидетел, че не аз пожелах това, но то е факт и следователно имам някакви права.

Погледът му се плъзна по лицето й, сетне се върна на очите й.

— Не желая синовете ми да обикалят по моретата, защото не са приети никъде другаде. А ако, не дай боже, имаме дъщеря, нейният избор би бил още по-малък. Не. Не искам деца.

Катрин поклати глава.

— Моля те, Лиъм, това е много важно за мен. Трябва да го обсъдим. Трябва…

— Не!

Нотката на дива ярост в гласа му я накара да трепне. Очите му пламтяха.

— Не. Не. Не искам да раждаш пирати и уличници.

Катрин извика след него, но той вече бе затръшнал вратата зад гърба си.