Бренда Джойс
Играта (32)

31.

Хок се вторачи в нея като вкаменен.

Едва сега Катрин проумя какво бе казала. Сърцето й туптеше бясно. Опита се да си наложи да мисли, но способността й да разсъждава се беше изпарила. Вероятно не биваше да му казва истината, особено пък точно тук и сега, досами стаята на кралицата и сред всички тези жени и мъже, които ги наблюдаваха с любопитство и ги обсъждаха шепнешком. Но беше твърде късно да си върне думите назад, а и колкото и да е странно, изпита облекчение.

Джон я сграбчи за лакътя.

— Ще говорим после — процеди през зъби той и я повлече след себе си. Като по чудо тълпата се раздели на две, за да им направи път. Миг преди да излязат от фоайето, Катрин зърна лицето на Ан. Баронесата изглеждаше изпълнена с искрено съчувствие.

Изведнъж Катрин осъзна кой бе човекът, изправен зад Ан и залитна. Беше Лестър, който я гледаше втренчено.

Хок я държеше здраво и не я остави да падне.

— С теб ли са онези двамата? — попита той.

Катрин видя, че Макгрегър и Ги ги следват по петите.

— Да, — Тя се поколеба. — Много съм привързана към момчето, а Макгрегър ме придружи до тук. Боях се да дойда сама.

Хок хвърли унищожителен поглед към Макгрегър.

— Не ми трябват пирати. Нито пък на Катрин. Вече не.

Катрин проумя, че сега вече наистина остава съвсем сама. Тялото й се разтрепери.

— Всичко е наред — меко им каза тя. — Ще се оправя.

Без да каже и дума повече, Хок забърза заедно с нея по един дълъг коридор, оставяйки шотландеца и момчето зад гърба си. Когато се отдалечиха достатъчно от салона, хватката му леко се отслаби. На прага на една от покритите галерии, водещи към други части на двореца, той се спря. Беше невъзможно да се разчете изражението на лицето му, но синият му поглед бе властен, настойчив. Сякаш хипнотизирана, Катрин не успя да отмести очи, да извърне глава. В гърлото й беше заседнала огромна буца.

— Кажи ми истината. Кажи ми, че не греша. Ти беше не по-малко слисана от мен, когато О’Нийл те отвлече в нашата първа брачна нощ, нали?

Тя кимна бавно.

В погледа му проблесна гняв.

— Значи те е съблазнил с красивото си лице и с престорената си усмивка.

Не смееше да каже „да“. Не смееше изобщо да говори.

— И когато те е помолил да се омъжиш за него, ти си се съгласила охотно.

Сълзи замъглиха очите й.

— Не, Джон — тихо каза тя. — Изобщо не беше така.

— А как беше? — попита Хок.

— Той ме завлече до църквата без да обръща внимание на протестите ми. Твърдеше, че ти най-вероятно си се развел с мен. Католическият свещеник извърши бракосъчетанието веднага. — Тя замълча. Не можеше да продължи. Никога нямаше да каже на Джон, че по онова време вече е била почти влюбена в мъжа, който я бе отвлякъл; че веднъж омъжена за него, беше приела с радост съвместния живот с него.

— Принудил те е да станеш негова жена? — остро попита Хок.

Катрин прехапа устни. Джон не разбираше, а и тя не можеше да му обясни. Преглътна, за да спре сълзите си.

— Нима имам двама съпрузи? Какво да правя? — извика тя.

Хок отново хвана ръката й. Когато проговори, тонът му беше успокояващ, нежен. Но и решителен.

— Знае ли някой друг за този брак?

Тя поклати глава.

— Не казвай на никого.

— Защо? — Внезапно я обхвана паника.

— Защото ти и аз сме законни съпрузи, Катрин, независимо от твоя втори брак, който при това е бил сключен по принуда. А и пиратът ще бъде обесен. Нямам намерение да те изоставям сега, когато имаш нужда от помощ. Какъв мъж бих бил иначе?

Катрин го погледна смаяна.

— Не ме разбирай погрешно — мрачно продължи той. — Изобщо не съм щастлив от всичко, което се случи. Но след като пиратът умре, ще успеем да оставим миналото зад гърба си. Ако не вярвах в това, вероятно щях да те изоставя, както би сторил всеки друг мъж.

Катрин плачеше и клатеше упорито глава.

— Защо плачеш? — гневно попита Джон. — За него? Обичаш ли го?

Тя издърпа дланта си от неговата и смутено обгърна с ръце раменете си, като си повтаряше, че не бива да отговаря искрено.

— Той е бащата на моето дете. Не искам да бъде обесен.

— Той ще бъде обесен — твърдо каза Хок, — защото в неговия случай кралицата не може да прояви снизходителност. И така ще е най-добре. Най-добре за всички. Ако помислиш малко, ако помислиш за детето си, ще се съгласиш с мен.

Нейното дете. Детето на един пират и предател. Детето, което всички щяха да заклеймят като незаконородено, дори по-лошо — като син на Лиъм О’Нийл. Внезапно, ала и твърде късно, Катрин разбра Лиъм напълно. Внезапно проумя какво му е струвало да израсте и да живее под грозния товар на своя произход, неспособен да промени факта, че е синът на Шон О’Нийл. Внезапно си припомни колко пъти му се беше подигравала презрително, колко пъти го бе заклеймявала за това, че е син на Шон О’Нийл. Припомни си последната злостна свада помежду им, когато преднамерено го бе излъгала, че никога не би го обикнала, защото е син на Шон О’Нийл.

Остра болка прониза сърцето й, душата й. Как бе могла да прояви такова безсърдечие, такава жестокост?

Нима собственото й дете щеше да страда като Лиъм заради греховете и престъпленията на своя баща?

Катрин избърса очите си и вдигна поглед към Джон.

— Ще се грижиш ли за детето ми? — колебливо попита тя. — Ще бъдеш ли добър, нежен баща? — Сърцето й се разкъсваше. О, Лиъм, толкова съжалявам, но трябва да защитя нашето дете. Трябва!

— Не само, че ще бъда добър баща на твоето дете, Катрин, но ще му дам и името си — заяви Хок. — Дори ако е момче.

От гърдите й се изтръгна вик. Устните й отказваха да говорят. Очите й бяха плувнали в сълзи, напълно слепи.

— Разбира се, ти ще ми родиш и мои синове — каза Хок.

Катрин извърна глава настрана, неспособна да сдържа плача си, и кимна. Тя беше майка и като всяка майка бе готова на всичко, за да защити детето си. Но, боже мой, колко трудно й бе да приеме съдбата си — колко трудно и колко болезнено. Не, нямаше избор. Вече не, не и за нея. Защото дори да се случеше чудо и Лиъм успее да избяга или бъде освободен, Катрин не можеше да се върне при него… макар вече да знаеше със сигурност, че го обича с цялото си сърце.

Но се налагаше да се обърне с лице срещу жестоката реалност. Не изглеждаше много вероятно Лиъм да бъде пуснат на свобода, а досега никой не бе успял да избяга от Тауър. Наистина само чудо можеше да го изтръгне от лапите на смъртта.

А Катрин много отдавна беше престанала да вярва в чудеса.

Трябваше да направи всичко, което бе по силите й, за да спаси Лиъм, осъзна тя с неочаквана непоколебимост — всичко, каквото и да й струваше. Това щеше да бъде прощалния й дар за него, дар в знак на вечна любов, необикновен дар — собствения му живот.

 

 

Тя реши да остане в стаята си, вместо да слиза в трапезарията за обяд. Имаше нужда да остане насаме със себе си, за да помисли и да планира следващите си стъпки, а и без това нямаше желание да се излага на любопитните и неприлични погледи на придворните. Току-що беше успяла да убеди Джон да отложат отпътуването си за Корнуол с няколко дни заради очевидното й изтощение и сега се чувстваше по-спокойна. Така поне разполагаше с малко повече време, за да потърси мощен съюзник, който да й помогне да спаси Лиъм.

Освен това сега беше обзета от още по-твърда решителност. Защото бе осъзнала, че ще умре, ако не го види преди да замине за Корнуол. Не знаеше какво точно иска да направи или да му каже, ако успееше да се промъкне тайно в килията му; знаеше само, че трябва да го види още веднъж. Но как?

Не смееше да се обърне към Джон с подобна молба.

В съзнанието й изникна образът на един мъж с тъмна, зловеща красота. Усмивката му бе похотлива и опасна, намеренията му — дръзки, непочтени, порочни. Робин Дъдли, граф Лестър. Един от най-могъщите хора в двореца, не, в цяла Англия. Той може да й помогне… стига само да поиска.

И Катрин знаеше съвсем точно цената, която щеше да се наложи да плати, за да получи подкрепата му. Но бе готова да я плати, за да види Лиъм отново, за да спаси живота му.

Но не можеше да се обърне към Лестър направо. Не смееше. Спомняше си твърде добре заплахата на кралицата да я обезглави, ако някога се доближи до леглото му. Имаше само един човек, на когото можеше да се довери и да използва като куриер — Ан Хейстингз. Затова Катрин й изпрати съобщение, с което я молеше да дойде в стаята.

Когато на вратата се почука, тя подскочи стреснато. Но на прага стоеше Ан, с нейната широка усмивка. Катрин въздъхна с облекчение, направи й знак да влезе и залости вратата зад гърба й. Двете жени се прегърнаха.

— Катрин! — възкликна Ан. — Толкова се радвам да те видя. Колко се тревожих за теб през тази една година! Колко си красива!

— Благодаря ти, че дойде, Ан.

— Как няма да дойда?! — лукаво ококори очи Ан. — Катрин, та ти прекара почти цяла година с един от най-породистите и, както се говори — най-страстния от всички мъже! И го последва до тук, въпреки че знаеше как ще бъдеш посрещната!

Катрин приседна на леглото, вперила поглед в своята приятелка.

Ан я наблюдаваше изпитателно.

— Е? Наистина ли е толкова страстен, колкото го описват? Ненадминат в леглото? Ненаситен? Ти съвсем не ми се виждаш похабена. А и скоро ще родиш дете от него.

Катрин беше разочарована и огорчена.

— Може би трябва сама да провериш това, Ан?

— О, аз те разстроих! Но не можеш да ме осъждаш за моите фантазии. Собственият ми съпруг е стар, дебел и на всичко отгоре похотлив. Божичко, скъпа, та ти изглеждаш съкрушена. Но защо? Аз се радвам за теб, Катрин. Да притежаваш такъв мъж! Как ми се иска пиратът да беше отвлякъл мен.

Разочарованието на Катрин се стопи. Ан просто беше една бъбривка, но в никакъв случай не й мислеше злото.

— Страхувам се, че ще го обесят.

— Имаш основание да се страхуваш. Кралицата ненавижда изменниците и за да не изневери на принципите си, би обесила човек и за най-невинното предателство.

— Никак не ме утешаваш.

— Целта ми не е да те утешавам. Ако обичаш своя пират, трябва да бъдеш умна като майка си, да играеш дипломатично и предпазливо. Едно мога да ти кажа със сигурност: съветниците на Елизабет са разделени на два лагера по въпроса. Сесил не иска О’Нийл да бъде обесен.

Катрин усети в гърдите си искрица надежда.

— Лорд Бъргли често успява да убеди кралицата!

Ан вдигна предупредително ръка.

— Но Лестър мрази О’Нийл и е напълно доволен от развоя на събитията. Той настоява Елизабет незабавно да го осъди на смърт. Непрекъснато й напомня за всяка една от размириците, които стават по света, както и за метежниците, които съзаклятничат срещу нея тук, в Англия. Защото прекрасно знае, че страхът й от заговори ще я накара да използва Лиъм за назидание на останалите.

Сърцето на Катрин се сви. Лестър. Колко правилен е бил замисълът й!

— Ан, моля те да ми направиш една-едничка услуга.

Ан потупа ръката й.

— Знаеш, че стига да мога, ще изпълня молбата ти.

— Искам да предадеш на Лестър една бележка от мен, и то веднага.

Ан подскочи и я зяпна втрещено.

— Катрин! — Сетне очите й се разшириха още повече. Беше схванала намеренията на своята приятелка. — Ти не знаеш какво вършиш!

— Напротив, Ан, знам прекрасно какво трябва да бъде свършено.

 

 

Камбаните на параклиса удариха полунощ. Катрин нервно отброи всеки удар. С изпотени длани и пресъхнали устни тя седеше на една пейка в дворцовата градина, загърнала пелерината около треперещото си тяло.

След миг го видя да се задава между голите дървета — висока величествена фигура в тъмно наметало, която бързо се приближаваше към параклиса. Ноктите на Катрин се забиха в дланите й.

— Милорд — тихо извика тя.

Той смени рязко посоката си и се отправи към нея. Катрин се изправи на крака. Беше вдигнала качулката си и я стискаше толкова здраво затворена, че лицето й почти не се виждаше.

Лестър спря пред нея и лекичко се усмихна.

— Имаш ли представа как се почувствах, когато получих съобщение, че искаш да се срещнеш с мен, и то тайно?

Катрин трепереше. Не отвърна нищо. Погледът й бе вперен в красивото му лице, обляно от лунната светлина, която се процеждаше между два разкъсани облака.

Въпреки неустоимия порив да побегне, тя не помръдна, когато Лестър протегна ръка към нея и свали качулката й.

— Господи, толкова си красива — каза той с предрезнял глас. Пръстите му докоснаха бузата й.

Катрин с мъка остана неподвижна.

— Сега съм по-дебела.

Погледът му срещна нейния.

— Носиш дете от нето. В това няма нищо чудно. Винаги съм знаел, че си родена да поемаш и отглеждаш мъжкото семе, да носиш и раждаш деца.

Тя не каза нищо.

Очите на Лестър бавно обхождаха лицето й.

— Мислеше ли си за мен, скъпа моя? Когато пиратът проникваше в прекрасното ти тяло — мислеше ли за мен?

Катрин изтръпна.

— Аз често мисля за теб — каза Лестър. — Все още те желая. Дори повече от преди. — Той се усмихна леко, улови ръката й и я притисна към слабините си. Беше твърд като скала.

Катрин рязко дръпна ръката си.

— Аз съм бременна!

— Някои жени предпочитат да се любят в това състояние.

Тя беше шокирана. Усети страх. Не бе предполагала, че Лестър ще бъде отново толкова настоятелен, не и сега, не и когато носеше дете в утробата си.

— Аз не съм от тях.

— Не ти вярвам. — Той я придърпа към себе си. Катрин настръхна, когато усети коравия му член до бедрото си, но не оказа съпротива. — Ти си страстна жена. Разбрах го още щом те видях. И доказателството за това е, че не си омръзнала на О’Нийл, че те задържа на своя остров почти цяла година. Предполагам, че те е научил на много и приятни начини да доставяш удоволствие на един мъж. — Устните му докоснаха нейните. — Но той е в затвора от няколко седмици. Тялото ти сигурно вече тръпне от желание. Смятам да заема мястото на пирата, Катрин.

Тя отчаяно завъртя глава, за да отдалечи устните си от него. Беше останала без дъх.

— Спрете. Моля ви.

— Но нали ти ме повика? — тихо промълви той. Погледът му я прониза. — Какво искаш от мен, Катрин?

Катрин притисна ръце към гърдите му в напразно усилие да остави поне малко разстояние между телата им.

— Имам нужда от вашата помощ.

— Знам. И мога да се досетя за какво ти е нужна помощта ми.

Тя го погледна слисано.

Лестър се усмихна.

— Кралицата ми каза, че си я молила доста умело, доста убедително да пощади живота на твоя любовник, пирата. Катрин, ти си права да се обърнеш към мен. Единствено аз съм в състояние да ти помогна да постигнеш целта си. Елизабет не може да ми откаже.

— Значи ще я убедите да помилва Лиъм? — прошепна едва чуто Катрин.

— Готова ли си да платиш цената, която ще поискам?

Със свито от ужас сърце, тя кимна.

Лестър се усмихна. Тялото му се притисна към нейното.

— Тази нощ?

— Не! — Катрин се отскубна от него и отскочи назад, обзета вече от истинска паника.

Той не направи опит да я задържи. Очите му я наблюдаваха с нескрит интерес. Беше самоуверен и спокоен — като хищник, дебнещ лесна плячка.

Задъхана, Катрин срещна смело погледа му.

— Първо трябва да успеете да направите така, че Лиъм да получи свободата си. Едва тогава ще дойда при вас. След като родя детето си.

Лестър се изсмя.

— Не съм съвсем съгласен. Значи трябва да чакам чак докато пиратът бъде пуснат на свобода? И дори тогава да те имам само веднъж? Залогът е твърде голям, Катрин. Ако научи за това, кралицата ще се разгневи до смърт. А и става въпрос за живота на твоя любим. Не мисля, че един път ще бъде достатъчен.

Тя поклати глава, повтаряйки си, че не бива да плаче, че трябва да бъде силна.

— Когато Лиъм е на свобода, аз ще дойда при вас само веднъж. — Тонът й бе твърд и решителен, но й се наложи да стисне здраво раменете си с ръце, за да се опита да спре треперенето на тялото си. — Може и преди да се е родило бебето, ако наистина желаете това.

Той я изгледа изпитателно.

— А ако откажа?

— Тогава никога няма да ме притежавате — отвърна Катрин далеч по-спокойно, отколкото се чувстваше.

Този път Лестър не се засмя.

— Мога да те притежавам още сега и ти не ще се осмелиш да се оплачеш пред никого. Не е ли така?

Катрин простена.

— Но в такъв случай ще бъде против волята ми — извика тя, вече наистина уплашена. — Аз ви предлагам една безкрайна нощ на удоволствия, Дъдли. Нощ, в която ще ви разкрия всичките си умения на съблазнителка. — Гласът й секна. По бузите й се търкаляха сълзи.

Той я погледна втренчено.

— Дадено.

Но Катрин не изпита облекчение.

— Има още нещо.

Веждите му се извиха въпросително.

— Искам да видя Лиъм. Само веднъж. В крайна сметка, може и да не успеете да издействате освобождаването му.

— Разбирам. — Тонът му бе рязък; лицето му — изопнато.

— Ако до два дни не съм посетила Тауър, уговорката ни отпада — блъфира тя.

В очите на Дъдли светна опасен огън.

— А когато го посетиш, ще му дадеш ли това, което току-що отказа да дадеш на мен?

— Това не ви влиза в работата.

Известно време той я гледаше мълчаливо. Накрая каза:

— За две услуги се плаща двойно, Катрин.

Катрин разбра какво имаше предвид, кимна и се извърна, готова да си върви.

Лестър я хвана за ръкава.

— Не бързай толкова.

Тя се обърна отново с лице към него с очевидна неохота.

— Ела тук — каза той. — Искам да скрепим сделката с целувка.

 

 

Събуди го някакъв шум.

Беше остър, скърцащ звук и отначало Лиъм, стреснат в съня си, помисли, че е плъх и се приготви да убие проклетия звяр, ако реши се приближи до него.

Но скърцащият звук притихна. Сега ясно се чу изщракване. Лиъм рязко се надигна от проснатия на земята сламеник и седна върху него. Някой отключваше вратата на килията му.

Както винаги, вътре цареше непрогледна тъмнина, но той имаше смътна представа за времето, понеже два пъти дневно му носеха овесена каша и вода. Днес вече бе изял и двете си дажби — значи, беше късна вечер, може би дори полунощ. Лиъм скочи на крака и застана нащрек, готов да срещне приятел… или убиец.

Вратата се разтвори широко и в килията се разля ярка светлина. Той вдигна ръка, за да предпази очите си от ослепителния блясък. За миг успя да зърне само един от надзирателите и зад него фигурата на непознат посетител в наметало с вдигната качулка.

Тогава долови шумолене на колосани платове — звук, който можеше да идва единствено от жена. Лиъм замръзна на мястото си и бавно отмести ръка от очите си, страхувайки се, че сънува. Или че полудява.

С фенер в ръка, Катрин пристъпи в килията.

Видя го в същия миг, в който я видя и той и също като него застина неподвижно. Двамата впиха погледи един в друг, без да забележат нито лукавата усмивка на надзирателя, нито как той внимателно затвори вратата зад гърба на Катрин.

— Лиъм! — пресипнало възкликна тя. — О, божичко, Лиъм, добре ли си?

Беше като видение с неземна красота. Небесен ангел и в същото време прелъстителка от плът и кръв. Лиъм не помръдваше, не дишаше. Появата й го изпълни с пронизваща болка. Припомни си, че тя го бе използвала, за да помогне на своя баща. Че беше долна, невярна кучка. Че никога не би могла да обича сина на Шон О’Нийл. Беше го чул от собствената й уста.

— Какво искаш? — попита той с груб глас, който отекна сред каменните стени на малката килия. Опитваше се да не обръща внимание на красотата й и — бог да пази душата му! — на неприкритата тревога и загриженост, които се четяха в очите й, наред с още нещо, нещо много повече, нещо, което не можеше да е истина.

Шепотът й беше неравен.

— Исках да те видя.

— Защо?

Катрин извърна глава. Но Лиъм успя да съзре блясъка на сълзи в очите й.

— Защо? — повтори той. — Не си ли доволна, Катрин, че скоро ще получа това, което се полага на един пират?

Тя вдигна поглед и преглътна.

Ръцете му се свиха в юмруци.

— Не си ли доволна, жено моя, че твоят съпруг — синът на Шон О’Нийл — скоро ще умре? И че ще бъдеш свободна да хванеш в капана си благородния и благочестив Джон Хок? Ако вече не си го сторила, разбира се.

Катрин прехапа устни и го погледна наскърбено. По бузата й се стичаше сълза.

— Съжалявам.

Лиъм изтръпна.

Тя му обърна гръб и вдигна ръка, готова да почука на вратата, за да повика охраната.

— Недей! — извика той и с един скок се озова до нея. Пръстите му се вкопчиха в китката й. Катрин не помръдна.

— Катрин — прошепна Лиъм изтерзано. Вече не го беше грижа за това, че го бе измамила и предала. Единственото, което го интересуваше, бе че тя е тук — не онзи образ от фантазиите и кошмарите му, не призрачното видение от неговите нощи и дни, а истинската, живата Катрин — и беше казала, че съжалява. Очевидно в крайна сметка се бе оказал един романтичен глупак, защото усети как в гърдите му трепва надежда. — Катрин, защо дойде?

Тя бавно се извърна с лице към него. Гласът й бе тих, почти беззвучен.

— Дойдох, за да ти кажа… че не искам да умираш.

Надеждата го изпълни целия.

— Нима това има значение за теб?

Катрин пое дъх разтреперана.

— Лиъм… Да.

Той протегна ръце и обхвана с длани лицето й — нейното изумително лице. Лице, което го преследваше от толкова години, още от онази далечна утрин, когато за пръв път я бе зърнал в манастира. Знаеше, че е мръсен и окъсан, но не можеше да спре да я целува, точно както след оня ден в абатството Сен Пиер-Еглиз не бе могъл да спре да мисли за нея всеки ден, час и минута. Устните му докоснаха нейните. В този миг той усети цялата гореща, могъща сила на своята любов — любовта, в която бе отказвал да повярва; любовта, която никога не бе искал; любовта, която го бе обсебила още тогава и от която продължаваше да бъде обсебен; любовта, която направляваше всяка негова постъпка и която го бе тласнала към безумната игра, за да доведе двама им с Катрин до тази точка във времето, сплели ръце в безмълвно страдание в подземията на лондонския Тауър.

Устните й трепнаха при допира му.

Желание се надигна у Лиъм — горещо, страстно, неудържимо — и разтърси тялото му. Той сграбчи Катрин за раменете, неспособен да мисли за нищо друго, освен за този необуздан порив да я притежава, да я подчини, да я направи своя робиня със силата и мощта на тялото си; така, както тя го бе направила свой роб с красотата си, с гордостта си, със своята решителност и ум.

— Катрин, искам те.

Катрин се притисна към него. Тялото й бе топло, приканващо. Тя се взря в очите му и прошепна името му, прошепна „да“.

Лиъм изстена, прегърна я силно и притисна лице до шията й, за да вкуси още малко от пулсиращата горещина на прилепените им едно в друго тела.

— Лиъм, толкова ме е страх. Моля те. — Катрин обсипа челото му с целувки, зарови пръсти в косите му. — Аз също те искам, любими. Нуждая се от теб.

При тези думи и последните тухли от стената, която бе издигнал, за да брани сърцето си, се срутиха. Той се взря в очите й с цвят на море. Това не беше преструвка, не беше театър. В зениците й пламтеше желание, желание и нещо много по-могъщо. Нещо неразрушимо, вечно. Нещо, предопределено от самата съдба, на което две човешки същества не можеха да противостоят.

Думите бяха там, на върха на езика му. Обичам те. Винаги съм те обичал. Винаги ще те обичам.

Устните му се впиха в нейните. Пръстите му я докосваха ненаситно, изучаваха всяка част от тялото й, наслаждаваха се на всяка извивка. Изведнъж дланта му стигна до корема й. Лиъм се вкамени.

Беше твърд, заоблен и изпъкнал.

Катрин издаде звук, който бе полу-смях, полу-ридание.

— Да, Лиъм, това е твоето дете.

Той вдигна глава и се втренчи в нея невярващо, докато ръката му продължаваше да гали корема й. Беше зашеметен. Сетне погледът му се плъзна надолу към чудноватата издутина.

— Моето дете — прошепна прегракнало Лиъм и в слисания му поглед се прокрадна неимоверна радост. Катрин щеше да го дари с дете!

Вдигна отново очи към лицето й и видя, че макар да бе обляна в сълзи, тя също се усмихваше.

Внезапно радостта му се стопи. Припомни си своето собствено детство, целия си живот.

— О, господи! — възкликна той, разкъсван между ликуващото щастие и отчаяната безнадеждност.

Усмивката на Катрин помръкна.

— Ти не се радваш.

Лиъм направи крачка назад.

— Ти не разбираш. — Изведнъж бе станал отново онова малко тъжно момче; чуваше жестоките, подигравателни подвиквания. Копелето на Шон О’Нийл. Копелето на Шон О’Нийл.

Тя докосна ръката му.

— Разбирам. Лиъм… аз ще пазя нашия син. Той няма да страда така, както си страдал ти, кълна ти се.

— Не можеш да попречиш на хората да го презират, нито пък да промениш това, че е мой син.

Катрин мълчеше. Той потръпна.

— Какво си намислила?

Лицето й пребледня. С изключение на две ярко розови петна на бузите й — белезите на нейната вина.

Сетне си припомни за неговото предателство и за своята решителност.

— Какво си намислила, Катрин?

— Кралицата е разярена. Хок казва, че ще те обесят.

Хок. Джон Хок. Другият й съпруг.

— Още не съм умрял, Кейт. Нито пък възнамерявам да умирам, поне не в скоро време. Или ти вече си ме погребала?

— Не искам да умираш!

— И няма да умра. Ще избягам от този затвор, ще се върна в морето и ще довърша играта, която започнах. Чуваш ли, Катрин? — изкрещя Лиъм. — И ти ще бъдеш с мен. Ти и детето!

Катрин не отговори. Но мълчанието й му каза всичко, което искаше да узнае.

— Ти си моя жена — каза той. Гърдите му дишаха тежко. Внезапно осъзна, че не издържа повече, че не може да понася нито това пленничество, нито своето безсилие. Обзе го свиреп гняв. Пръстите му стиснаха брадичката на Катрин и я принудиха да го погледне в очите. Тя клатеше глава упорито в знак на несъгласие.

— Спала ли си вече с него, Катрин? Отговори ми!

— Не! — извика тя изплашено.

Това не успокои Лиъм. Тя го мамеше, дяволите да я вземат. Изведнъж изпита натрапчивото усещане, че стените на килията се свиват, че самият той се смалява до жалка, безпомощна отломка. Тялото му се разтърси.

— Ти не отговори на въпроса ми, Катрин.

— Хок казва, че ще те обесят. Правя всичко, което е по силите ми, за да предотвратя това, но не знам дали ще успея — извика задъхано Катрин. — Хок казва… — Тя млъкна.

Хок. Хок. Хок.

— Какво още казва? — изръмжа Лиъм.

— Че ще даде на твоето дете името си… дори ако е момче!

Тогава той разбра всичко, видя всичко. Видя нейното бъдеще — бъдеще с Джон Хок. Видя ги двамата, настанени удобно в Барби Хол. Видя детето си, растящо като млад английски лорд, нагиздено с панталони, жакет и шапка с големи пера, обучавано от най-добрите учители, разговарящо с лекота на английски, френски и латински, приемано както във висшето общество на Лондон, така и сред провинциалните благороднически родове. Несъмнено щеше да има и други деца, малки момчета и момичета — децата, които Катрин щеше да роди на Джон Хок, както е редно да стори всяка добра съпруга.

Лиъм го мразеше.

В този момент мразеше и нея.

Той се извърна и с див рев стовари юмрука си върху каменната стена. Катрин изпищя уплашено. Лиъм удари стената отново. И отново. И отново… докато не осъзна, че Катрин се бе хвърлила на врата му разридана и крещеше, че не бива да прави това, че го моли, умолява го да спре.

Задъхан, с окървавена ръка, която вероятно бе счупена, защото го болеше ужасно, Лиъм опря лице до стената. Катрин се свлече в краката му, като ридаеше тихо. Той усети, че по собствените му бузи се стичат сълзи. И за пръв път в своя живот изпита съмнение в себе си.

Щеше да изгуби всичко. Жена си, детето си, живота си.

Страх парализира тялото му.

Тогава от дълбините на душата му изригна някаква скрита, могъща сила. Страхът не изчезна, но във вените на Лиъм потече решителност, която подпали кръвта му. Трябваше да извоюва свободата си и щеше да я извоюва. Преди Катрин да е сторила немислимото и да се е върнала при Джон Хок. Преди да се е отдала на Джон или на друг мъж с надеждата, че чрез тялото си ще може да откупи неговата свобода. Преди да е станала политическа жертва в името на неговия живот. И преди самият той да полудее окончателно.