Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Game, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 74 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?

Издание:

Бренда Джойс. Играта

ИК „Ирис“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от alba)

19.

Джералд седеше сам в тъмния салон на Селинджър Хаус и проклинаше собствената си дъщеря.

Не му се бе подчинила, беше го предала. Изобщо не я беше грижа за него. Не бе омаяла и хванала в мрежите си Лиъм О’Нийл — последната, отчаяна надежда на Джералд. Вместо това кралицата я беше сгодила за един проклет англичанин, и то не кой да е, а сър Джон Хок, капитан на собствената й гвардия, един от най-преданите й хора. Нима Катрин не разбираше, че с всеки изминал ден, прекаран в принудително заточение в Саутуърк, баща й издъхва? Той не можеше да живее по този начин — без пукнат петак, без власт, без свобода, просто не можеше. Как бе могла да постъпи така! И да не се отзове, когато я бе повикал, по дяволите!

Явно беше не по-малко твърдоглава от майка си. Изведнъж Джералд почувства неудържим копнеж по своята първа съпруга Джоан. Макар че при първата им среща той беше на шестнадесет, а тя — на тридесет и шест, пламналата между тях любов не бе познала граници. Джоан все още беше изумително красива, далеч по-красива от хубавките момичета наполовина по-млади от нея. А в леглото… Джералд въздъхна. Тя знаеше неща, за които не беше и сънувал. В страстта си, както и във всичко друго, Джоан бе властна и своенравна жена.

Но тя беше и изключително предана на своя съпруг, въпреки че собственият й син бе не друг, а графът на Ормънд, най-върлият враг на Джералд. Джоан никога не го бе предавала. Беше му вярна и го бе обичала до деня на смъртта си.

Сред нещата, за които Джералд щеше да съжалява цял живот, бе това, че тя беше умряла в Аскийтън сама, без него, докато той бе затворен от кралицата в Тауър. Но това се беше случило много отдавна, преди седем болезнено дълги години.

— Джералд? Защо стоиш на тъмно? — попита жена му, влязла незабелязано в стаята.

Джералд премигна, когато Елинор запали свещите. Студеният, почти необзаведен салон се обля в светлина. По нещо Елинор много му напомняше Джоан. Беше много красива, много умна… а също и твърдоглава. И бе добра съпруга, точно като Джоан.

— Размишлявах, какво друго? — отвърна той.

— Наистина, какво друго ти остава? — горчиво каза Елинор, сякаш бе прочела мислите му. — Трябва да се отречеш от тази своя вероломна дъщеря и да я лишиш от наследство, наистина трябва!

Джералд никога нямаше да се отрече от Кейти. Да, беше го предала и заслужаваше да й се хвърли един хубав бой, но тя бе единствената му дъщеря и единственото му дете от онези няколко години, прекарани с Джоан.

— Да я лиша от наследство? — Смехът му бе не по-малко горчив от тона на Елинор. — Та аз вече не притежавам нищо!

— Днес тя и Джон Хок се са върнали в Лондон. Ако ти не отидеш да говориш с нея, ще го сторя аз — заяви Елинор. Очите й святкаха гневно.

Джералд я погледна.

— Не искам двете да се карате — каза той. — Освен това въпросът още не е решен — не и преди да са ударили сватбените камбани.

Елинор премигна изненадано.

— Какво сте намислил, милорд?

Сега Джералд се усмихна.

— Донесете ми перо, милейди. Ще ни трябва още и куриер, някой, на когото можем да разчитаме безрезервно.

След миг Елинор се върна с перо, мастилница и хартия. Сините й очи блестяха развълнувано.

— Какво ще правиш, скъпи?

Джералд се замисли за момент, сетне започна да пише.

— Аз не греша в преценката си за мъжете. Уведомявам пирата за това, което става. Ако някой има достатъчно ум… и достатъчно смелост да оправи нещата, това е само Лиъм О’Нийл. — Той се усмихна на жена си. — Времето е малко, но ми се струва, че ще стигне, за да може пиратът да получи писмото ми. И да поправи сторената грешка.

 

 

Остров Иърик, Атлантическия океан

Вятърът беше убийствено студен. Вихри — последните издихания на отиващата си зима — виеха над пустия остров, който не бе нищо повече от огромна грамада скали и камънаци. Единствено в южния му край самотна борова гора се възправяше срещу бурите, ветровете и морето. Бреговете на острова представляваха тесни, осеяни с камъни ивици пясък, над които се извисяваха остри скали. Дори през лятото тук имаше много силен прибой — една безкрайна битка на водата със скалите и земната твърд. В най-северната част на острова се бе врязал дълбок залив, чието тясно устие се охраняваше от две кули-близнаци и от едно оръдие. В залива стояха закотвени „Морски кинжал“ и още няколко от бързите, предназначени за битки кораби на О’Нийл.

Близо до пристанището имаше малко селце, в което пребиваваха моряците и в което работеха корабостроителите. В селцето живееха и няколко жени — съпруги на моряци и работници, няколко деца и няколко проститутки. Имаше ковач, касапин, хлебар, мелничар, дърводелец и един търговец, който продаваше всевъзможни неща, както и няколко кръчми.

Тясна пътека се извиваше от селото нагоре през скалите до крепостта на Лиъм. Средновековният замък се издигаше върху кораво ложе от гранит на самия връх на острова. За да проникне зад високите му каменни стени, човек трябваше да мине през подвижния мост, спуснат над дълбоката клисура, през подвижната желязна решетка пред крепостната порта и през мостовата кула. В четирите края на крепостта се извисяваха квадратни стражеви кули със старинни бойници за мятане на стрели. Още една кула, само че на три етажа, се издигаше зад стените. В нея имаше голям салон и няколко по-малки стаи. В миналото крепостта бе служила за убежище на някакъв заточен благородник, сетне на други пирати като Лиъм. Наскоро обаче я бяха достроили и сега до квадратната централна кула се издигаше просторна тухлена къща, чиито прозорци бяха покрити не с кожи, а със стъкла. Къщата имаше островръх керемиден покрив и пет високи комина.

Лиъм я бе построил, защото мразеше самотната старинна централна кула, която му се струваше мрачна и населена с призраци. Не се боеше от духове, но бе сметнал, че един нов, по-светъл дом ще облекчи чувството за самота, което го нападаше всеки път, щом дойдеше на острова. Ала въпреки разкошните си дърворезби и мебелировка, къщата не бе успяла да го привлече. Беше се опитал да живее в нея, но за негов ужас тя се бе оказала още по-самотно място дори от средновековната каменна кула.

Лиъм седеше на тежката, осеяна с резки дървена маса. Сам. На един стол до камината седеше Макгрегър и свиреше тихо с гайдата си нежна мелодия. Момчето, Ги, се бе свило върху коленете на Макгрегър. По слабото му, унесено лице играеха отблясъци от огъня. Музиката бе успокояваща, но Лиъм бе по-неспокоен от когато и да било. Дните се нижеха бавно, зейнали от празнота. Как, за бога, би могъл да живее дори още само ден тук, след като се чувстваше така, сякаш всеки миг ще изскочи от собствената си кожа! Често се бе оказвал принуден да стои на острова заради бурните ветрове, но никога досега не бе мразил толкова силно това усещане.

Лиъм внимателно разгъна писмото и отново го зачете. Беше от майка му, Мери Стенли, и бе изпратено преди две седмици. Когато му се случеше да слезе по някаква работа на английска земя, Лиъм винаги се отбиваше при нея, но последният път не бе го сторил. На практика не беше виждал майка си от половин година, което бе твърде непочтително от страна на един любящ син.

Скъпи мой сине, Лиъм, пишеше тя, както винаги, всички мои мисли са насочени към теб. Вярвам, че всичко при теб е наред, че Бог се грижи да бъдеш жив и здрав. Скъпи мой, моля те, пази се добре. Помни, че ако нещо се случи с теб, няма да мога да го понеса.

Чух последните слухове за теб и, честно казано, изобщо не бях изненадана, като се имат предвид многото разговори, които сме водили. Трябваше да се досетя, че това рано или късно ще се случи. Но да похитиш лейди Катрин Фицджералд в открито море, сякаш си някакъв зъл пират, като баща си?!

Обични ми Лиъм, знам, че ти си различен от Шон, че никога не би могъл да бъдеш толкова зъл и жесток като него. Но се говори, че Катрин много приличала на майка си, която някога беше графиня на Ормънд и Дезмънд. Прекрасно си спомням Джоан. Тя беше нещо много повече от красива — беше необикновено силна и умна жена. Ако дъщеря й наистина много прилича на нея боя се, че сблъсъкът между нейната и твоята воля ще бъде тежък. Скъпи Лиъм, внимавай с това момиче. Не говоря само за политика, а за много, много по-важни неща.

Помни също и това, че Джоан беше добра и към двама ни, когато ти бе само пеленаче. Измежду всички дами, с които общувах тогава, в онези тъжни, но и радостни дни (ти беше моята радост), тя бе една от малкото, които не се отнасяха жестоко с мен, които станаха мои приятелки. Знам, че не би наранил нейната дъщеря, Лиъм, не и преднамерено. А и разбирам защо си я отвлякъл по такъв начин. Само бъди сдържан, скъпи мой, ако, както подозирам, искаш да я спечелиш.

Надежда трепти в гърдите ми, заедно с любовта, която изпитвам към теб.

Лиъм четеше писмото може би за десети път. И се срамуваше. Не му се случваше често да размишлява за житейския си път със съжаление, защото само глупаците се занимават с онова, което не може да бъде променено. И въпреки че Мери никога не го беше упреквала открито за пиратския му начин на живот, Лиъм знаеше, че тя тайно се надява някой ден синът й да се превърне в истински, почтен английски джентълмен. Но това бяха напразни, неосъществими мечти. Той бе наясно кой и какъв беше баща му, а Катрин несъмнено никога нямаше да забрави това. Беше роден извън света на Англия, но и извън света на Ирландия и тъкмо този факт го бе тласнал в открито море. Мери знаеше това не по-зле от самия него.

Лиъм сгъна писмото много внимателно, прибра го в малко ковчеже, прилично на онези, в които жените обичат да държат своите бижута, и заключи катинара. Носеше ключа на пояса си. После взе ковчежето и го постави върху една от лавиците до стената.

Вместо да се върне на масата, Лиъм започна нервно да крачи напред-назад из салона. Преди, когато се сблъскаше с празнотата на живота на острова, поне му се налагаше да се бори единствено със себе си. С това той можеше да се справи. Но сега… Сега където и да отидеше, накъдето и да погледнеше, виждаше образа на една огненокоса изкусителка. Дори майка му пишеше за нея.

Той си припомни твърдия отказ на Катрин да се омъжи за него и лицето му потъмня — едновременно от гняв и унижение. Знаеше, че е твърде горд, за да я моли да промени решението си или дори за да се опита да я накара да промени мнението си за него.

Лиъм се обърна с лице към камината, опитвайки се да овладее горещите си чувства. Сега Катрин беше в двореца, а в настоящия момент това не беше неподходящо място за нея. Играта се разгръщаше, макар че краят й още не се виждаше. Но край щеше да има. Само че Лиъм не бе сигурен дали когато се стигне до него, би взел Катрин за своя съпруга против волята й. Сега, когато вече я познаваше, не смяташе, че ще бъде способен да го направи. Но не можеше и да се откаже от нея, да не говорим пък да я остави в ръцете на друг мъж. От устните му се изтръгна проклятие, което разкъса тишината на каменния салон.

Той спря, защото осъзна, че Макгрегър е спрял да свири и че двамата с момчето са вперили очи в него. Лиъм се насили да се усмихне, за да успокои момчето. Ги скочи на крака.

— Капитане, сър, имате ли нужда от нещо? — Разтревоженият му поглед не се отделяше от Лиъм.

Имам нужда от червенокоса жена, изпитваща страстта, която изпитвам аз, отговори мислено Лиъм.

— Не, Ги.

Ги все още стоеше и го гледаше нерешително.

— Седни и послушай как свири Макгрегър — каза Лиъм с тон, който бе твърде нежен, за да бъде заповеднически.

Момчето се успокои и се подчини.

— Някой идва — обади се Макгрегър.

Лиъм също бе доловил приглушения звън от камбаната на наблюдателницата. Заради воя на ветровете в зимно време се чуваше добре единствено камбаната на централната кула. Миг по-късно един от хората на Лиъм с лице, моравочервено от брулещия вятър, влезе в салона, придружен от непознат мъж с пелерина.

— Разрешете, капитане. Този пратеник пристигна току-що, за да се срещне с вас.

Лиъм се взря в пратеника, докато мъжът, треперейки от студ сваляше качулката и ръкавиците си. Очевидно бе пристигнал на острова на борда на кораба, който Лиъм изпращаше ежемесечно до Белфаст за провизии. Беше непознат. Лиъм му кимна да седне и лекичко се извърна.

Стюардът, който бе изникнал междувременно, долови погледа на господаря си и бързо излезе от салона, за да се върне след малко с кана греяно вино с подправки и с храна за госта. Лиъм се обърна към моряка, който бе довел пратеника.

— Джаки, иди в кухнята и се стопли, а ако не си ял, хапни малко топла храна.

Мъжът със зачервените бузи кимна и излезе от салона заедно със стюарда.

Лиъм седна на пейката срещу гостенина. Макгрегър отново бе засвирил тихичко на гайдата си, а Ги седеше с лице срещу шотландеца и с гръб към останалата част от салона. Лиъм сниши глас и попита:

— Кой те изпраща?

— Джералд Фицджералд.

Лиъм трепна. Мъжът измъкна изпод пелерината си подпечатан свитък и му го подаде. След известно колебание Лиъм се изправи и се приближи до камината. Като се стараеше да не издава огромното си любопитство, той бавно отвори писмото и започна да го чете. Но още след първите редове очите му се разшириха, а лицето му пребледня.

Катрин Фицджералд се бе сгодила за сър Джон Хок и щеше да се омъжи за него на 15 април в катедралата Св. Павел. Кралицата дори й беше подарила за зестра малко, но красиво имение в Кент.

Постепенно лицето му потъмня. Обзе го неистова ярост.

— Кой ден е днес, по дяволите? — изрева той.

Макгрегър остави гайдата настрана.

— Тридесети март.

Лиъм правеше отчаяни усилия да се овладее. Но не можеше да спре гнева, който кипеше във вените му при мисълта за Катрин в прегръдките на друг мъж, за Катрин като съпруга на друг мъж. Тялото му потрепери. Но когато заговори, гласът му беше ледено студен.

— Заминаваме за Лондон — спокойно каза той с тон, прикриващ истината, а тя бе, че звярът в него беше пуснат на свобода. — Незабавно.

Но снежната буря отложи заминаването им. С цели дванадесет дни.

 

 

Лондон, 15 април 1571 г.

Камбаните на църквата забиха.

Огромните камбани на катедралата Св. Павел удариха веднъж, после още веднъж и още веднъж. Улицата пред църквата беше претъпкана. Многобройни карети и файтони, строени в дълга опашка, очакваха благородните мъже и дами, които присъстваха на бракосъчетанието вътре в катедралата. Рояци от пажове в ливреи яздеха важно напред-назад по улицата. Освен това стотици лондончани, както бедняци, така и благородници, се бяха наредили по тротоарите край огромната църква. Аристократичните сватби бяха голямо събитие и всички с любопитство чакаха да видят двойката младоженци.

Булката и женихът най-сетне се появиха. Тълпата забеляза първо младоженеца и избухна в аплодисменти, а няколко жени дори изпаднаха в несвяст. Сър Джон Хок носеше своята пурпурно-златна униформа, голямата си церемониална шпага, високи черни ботуши и шапка с перо. Сред зяпачите се надигна трескав, приглушен шепот. Булката бе не по-малко красиво видение от ослепителния кавалер. Роклята от бяло кадифе, напръскано с дребни перли, предизвика завистта на много девойки, още повече, че подчертаваше прекрасните й форми. Но това, което наистина предизвика възхитените възклицания както на мъжете, така и на жените, бе нейното лице — толкова съвършено с нежния си овал, с високите скули и плътните устни. Тъкмо лицето й накара мъжете да завидят на жениха и да се отдадат на похотливи помисли.

Зрителите обсипаха младоженците с оризови зърна и с пожелания за щастлив и плодовит брак. Чак когато новото семейство се качи в очакващата го карета, теглена от два еднакви бели коня, всички забелязаха, че нито един от двамата не се беше усмихвал. Колко странно!

 

 

Пламъците подскачаха в камината от гранит и стопляха облицованата с дърво господарска спалня в Барби Хол. По дъбовия под бяха разпръснати нови красиви рогозки. Голямо двойно легло — без балдахин, но затова пък доста масивно — заемаше центъра на спалнята, покрито с кадифена завивка в синьо и златисто и с кожи. Завивката бе отметната на една страна.

Сърцето на Катрин биеше неистово. Изтощението от притесненията и напрежението по време на брачната церемония и на тържеството в двореца Ричмънд я бе напуснало. Сега тя чувстваше нервност. Сега беше съпругата на Джон Хок. О, господи! Катрин затвори очи и се остави Хелън да свали дрехите и бельото й.

Помисли за баща си, който бе отказал да присъства на сватбата и вместо това й беше изпратил писмо, изпълнено с ледени упреци. Помисли и за златокосия пират, макар че съвсем не желаеше да мисли за него. Дори сега, в първата си брачна нощ, тя си припомняше огнените му целувки, на които изобщо не бе трябвало да се отдава с такава наслада.

Сърцето й туптеше като барабан. Какво направих? Въпросът пропълзя неканен в съзнанието й. Това я разгневи. Твърде късно е, каза си тя строго, за съмнения и опасения. В крайна сметка, бе почти убедена, че обича Джон Хок.

И беше щастлива. Щастлива. Това бе всичко, за което бе мечтала, всичко, което искаше. Животът най-сетне й даваше онова, което й се полагаше: почтен и благороден съпруг, а скоро, ако бог чуеше молбите й, щеше да има и своето първо бебе.

Катрин пое дълбоко дъх и се приближи до камината, за да стопли студените си ръце. Беше омъжена и това бе прекрасно. Настъпваше първата й брачна нощ. Тя щеше да посрещне своя съпруг с отворени обятия. Слава богу, бе сладострастна по природа, и по всяка вероятност щеше да изпита удоволствие… или поне така се надяваше.

Хелън махна фибите от буйната й червена коса и гъстите кичури паднаха свободни чак до кръста й.

— Ех, господарке, колко сте хубава. Тази нощ сър Джон ще бъде истински щастливец.

Катрин помисли за Джон, който не й се бе усмихнал нито веднъж през целия ден. Дали е било от нерви, както става с повечето младоженци? Или от съмнения? Внезапно тя се сети за Джулиет, която скоро щеше да се омъжи насила за непознат мъж. Джулиет бе присъствала на сватбата с чичо си и Катрин бе видяла как погледът й не се отделя от Джон. Хрумна й нелепата мисъл, че в този момент Джулиет би трябвало да бъде на нейното място, че Джулиет трябваше да е невестата, която очаква Джон Хок за първата си брачна нощ.

Катрин затрепери, поразена от тази идея. Всичко ще бъде наред, когато прекараме нощта заедно, каза си тя, поемайки отново дълбоко дъх. Започваше да се изпотява.

А дори и да не бъде съвсем наред, това е без значение. Тя беше съпруга на Джон пред бога и пред закона — докато смъртта ги раздели.

Хелън излезе. Катрин остана сама. Приближи се отново до огъня с надеждата да стопли почти голото си тяло, покрито само с феерична копринена нощница с цвят на слонова кост, толкова фина, че разкриваше всяка заобленост на фигурата й. Дреха, предназначена да съблазнява. Прииска й се да беше избрала по-скромна нощница. Но после си припомни, че желаеше дете, значи, трябваше да примами своя съпруг в леглото.

До слуха й достигнаха стъпки, които се изкачваха по стълбите. Катрин се вкамени. Семейството и най-близките приятели на Джон ги бяха придружили до Барби Хол, за да продължат празника. Сърцето й отново затуптя силно. Тя впери поглед във вратата, заслушана в похотливите, окуражителни подвиквания на мъжете към Джон. Тялото й потрепери. Някакъв първичен инстинкт я тласкаше да се хвърли към леглото и да се скрие под завивките, но тя знаеше, че това е глупав импулс, на който не бива да се поддава.

Вратата се отвори и Джон влезе в стаята. Преди да затвори вратата зад гърба си, Катрин зърна отвън около дузина пияни мъже — мъже, които при вида й започнаха да крещят още по-нецензурни слова. Пребледняла, тя скръсти ръце пред голите си гърди, неспособна да направи каквото и да било друго движение. Очите на Джон се разшириха от удивление в мига, когато я видя. В следващия миг той се завъртя, изруга гневно и затръшна вратата под носа на своите пияни, разгулни другари.

Сетне се обърна към нея и застана неподвижно. Беше облечен само в панталони и разгърдена туника. В погледа му трепкаше пламък, който Катрин познаваше твърде добре.

Макар че беше негова съпруга, по бузите й плъзна руменина. Джон продължаваше да я гледа. Катрин съумя да се усмихне едва-едва и въпреки студа, сковал тялото й, свали ръце от гърдите си. Очите й отново срещнаха очите на Джон и тя видя как погледът му се спуска към нейната гръд, после надолу, към мястото, където се сливаха бедрата й. През ума й налудничаво пробягна мисълта, че тази нощ Джон нямаше да копнее за Джулиет.

Това я накара да се почувства отвратена от себе си.

— Джон — поде тя, — искаш ли малко вино?

Преди обаче да получи отговор, откъм долния етаж се надигна страхотен шум. Джон, който тъкмо бе пристъпил към нея, се закова на място. Отдолу долетя мъжки крясък, последван от дрънчене, в което и двамата безпогрешно разпознаха звука на шпаги, преплетени в смъртоносна схватка.

Шумът се усили. Чуха се тежките стъпки на мъже, които тичаха нагоре по стълбите.

Джон се обърна проклинайки — беше почти без дрехи, без обувки и без шпага. Той се втурна към вратата и я отвори с трясък.

Катрин остана на мястото си като вкаменена.

А в стаята връхлетя Лиъм О’Нийл.

С окървавена рапира в ръка и с поглед, който я прониза. След по-малко от секунда острието на рапирата беше опряно в гърлото на Джон, принуждавайки го да отстъпи назад до стената. Шокирана, Катрин притисна с ръка устата си. Лиъм я погледна с жестока усмивка.

— Изглежда, че пристигам съвсем навреме.

Катрин зяпна.

Хок беше побеснял.

— Ще те убия.

— Как? — изсмя му се Лиъм. — Твоите неколцина подчинени трудно биха могли да ти окажат някаква помощ, пък и в момента са здраво завързани. Шпагата ти лежи на пода на салона, счупена собственоръчно от мен. Но ако желаеш да срещнеш смъртта, заповядай. С радост ще те изпратя.

Джон изръмжа и се хвърли напред. Рапирата проби кожата му и от гърлото му рукна кръв.

— Не! — изпищя Катрин и се втурна да спре двамата мъже.

Лиъм я изгледа безстрастно, сетне каза:

— Вземи я, Мак.

Макгрегър стоеше на вратата. Катрин дори не бе усетила кога се е появил. Когато той пристъпи към нея, тя започна да крещи. Ала нямаше къде да избяга. Шотландецът я хвана в мечешките си лапи.

В стаята влязоха още мъже. Лиъм им даде кратка команда и ръцете на Джон бяха грубо извити зад гърба му и оковани в стоманени белезници. Лиъм прибра рапирата си, сграбчи Джон за рамото и го блъсна на леглото. Един от мъжете му подхвърли друг чифт белезници. Лиъм га хвана и прикова с тях глезените на Джон към таблата на голямата спалня.

Хок дишаше тежко. Лицето му беше червено от гняв.

— Ще ми платиш за това.

До този момент Лиъм не бе преставал да се усмихва, сякаш цялата тази ужасяваща пиеса му доставяше неимоверно удоволствие. Но сега, когато се обърна с лице към Хок, усмивката беше изчезнала, а очите му святкаха като сребърни остриета.

— Тази нощ аз ще отнема нейната девственост, както трябваше да направя още преди месец в Уайтхол.

Хок се замята във веригите.

— Считай, че си мъртъв. Ще те преследвам и ще те убия. Мъртъв си.

— Тя е моя. Винаги е била моя. — Лиъм се обърна и Макгрегър, без да се нуждае от повече обяснения, пусна Катрин.

Сякаш едва сега осъзнала какво става, ръководена единствено от инстинктите си, тя се втурна към вратата — безполезна и глупава постъпка, защото там бяха хората на О’Нийл. Катрин изкрещя, когато мъжете препречиха пътя й, но никой от тях не я докосна. Тя се опита да се шмугне между двама въоръжени до зъби моряци. Напразно — по-лесно щеше да премине през каменна стена.

Тогава Лиъм сграбчи косата й изотзад и я дръпна рязко. Катрин изстена от болка. Тялото й се изопна. Приличаше на дива, необяздена кобила — дишаше тежко, но бе нащрек, готова всеки миг да скочи и да побегне. Лиъм започна бавно да навива косата й около китката си, като че ли изпитваше наслада от това да увеличава напрежението. Когато лицето му дойде до нейното, той се усмихна.

Катрин предугаждаше всички негови намерения. Искаше да се нахвърли яростно върху него, но Лиъм я държеше толкова здраво, че ако го стореше, той щеше да изтръгне косата й от корен. Затова тя не помръдна. Широко отворените й очи не се отделяха от неговите.

Внезапно той я пусна, преметна я през рамо и излезе от стаята. Катрин се опита да се освободи, но Лиъм я плесна по задника. Силно. Заболя я и тя се укроти. Очите й се напълниха със сълзи. Тя вдигна глава и срещна за последен път яростния поглед на Джон Хок. Прииска й се да можеше да го успокои. Защото в този поглед бе прочела не само гняв към Лиъм, но и тревога за нея.

Но Лиъм вече се беше спуснал по стълбите, след което притича през салона навън. При забързаните му движения Катрин се удряше болезнено в рамото му. Изведнъж той я свали на земята, уви я в някаква пелерина, запуши устата й с парцал и я метна върху огромен, буен сив жребец. Миг по-късно Лиъм вече бе яхнал седлото зад нея, държеше я през кръста в стоманена хватка и двамата препускаха надалеч от имението.

— Бях ти казал — изръмжа той в ухото й, — че ще дойда за теб, когато му дойде времето.

Погледът, който му отправи Катрин, беше пълен със сълзи, злоба и дива, отчаяна ярост.