Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Game, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 74 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?

Издание:

Бренда Джойс. Играта

ИК „Ирис“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от alba)

4.

Знаеше, че не бива да го предизвиква.

Беше късно. Нямаше представа колко точно е часът, но предположи, че е някъде около полунощ. Въпреки изтощението си, Катрин не спеше. Нямаше и как да заспи, след като бе наясно, че пиратът ще се върне и трябваше да се подготви за поредната битка с него. Вместо да спи, тя седеше в далечния край на леглото с притиснат към стената гръб — точно както той я беше оставил.

Преди няколко минути Лиъм се бе върнал в каютата. Застанала нащрек, Катрин го наблюдаваше безмълвно, но той прекоси стаята без изобщо да я погледне. Гъвкавата му походка беше по-отпусната от обикновено. Стори й се, че долавя мириса на бренди. Пиян ли беше? Не я бе грижа, но от детството си в Аскийтън помнеше какво прави алкохолът с мъжете и тази мисъл увеличи напрежението й още повече.

Пиратът продължаваше да не я поглежда. Вместо това отвори гардероба и с едно рязко движение съблече ризата си. Катрин едва съумя да сдържи възклицанието си пред голотата на широкия му, загорял и мускулест гръб. Но не можеше да не забележи как бричовете прилепваха на високите му, стегнати хълбоци.

— Какво правиш? — извика уплашено тя.

Той се обърна към нея. Погледът му беше прям, но и някак странно мек.

— Сменям си ризата.

Катрин не искаше да гледа неговите твърди като скала гърди, леко обрасли със златистокафяви косми, нито пък гладкия му, стегнат корем. Но не можеше. За голямо нейно облекчение, Лиъм надяна снежнобяла туника. Миризмата на бренди очевидно идваше от ризата, която той небрежно бе захвърлил настрана.

Сега очите й бяха приковани в него. Пиратът спря в средата на каютата с крака, разтворени в моряшка стойка.

— Ти и аз трябва да постигнем разбирателство — каза той.

Не заваляше думите. Катрин почувства още по-голямо облекчение. Беше трезвен или почти. Тя предпазливо го погледна, все още без да отговаря. Вече знаеше, че не бива да провокира нито избухливостта му, нито страстта му.

Погледът му затрептя върху лицето й.

— Ти си много, много хубава, Катрин. Знаеш ли, че те сънувам?

Катрин се поизправи, осъзнала, че той все пак е пиян — нали я беше срещнал едва тази сутрин.

— Има много хубави жени по света.

— Вярно е — каза той и съгласието му кой знае защо я разочарова. Сетне Лиъм постави ръце върху тесните си бедра, издавайки, че самият той е леко напрегнат. — В света има много красавици, но коя от тях е решителна и интелигентна?

Погледът й се стрелна към очите му.

— Подиграваш ли ми се?

Тогава пиратът се засмя с плътен, топъл смях.

— Не, скъпа, не ти се подигравам.

Катрин изтръпна. Не й харесаха нито смехът му, нито гальовните му думи. Тялото й се прилепи още по-плътно към стената.

— Ти продължаваш да се страхуваш от мен. — Челюстта му се стегна. Погледът му вече не беше така мек. — Трябва да ти се извиня за държанието си.

Очите й се ококориха. Пиратът й се извиняваше заради безобразното си поведение?

— Ти си прекалено съблазнителна, но аз все пак трябваше да се овладея. Единственото, което мога да кажа за свое оправдание е, че не очаквах да проявиш такъв дух. — Погледът му я прониза.

— Това не е оправдание. Един джентълмен никога не би се нахвърлил върху мен както стори ти.

Ъгълчетата на устата му се извиха, но изражението му изглеждаше изпълнено със самоирония.

— Но както ти каза, аз съм варварин.

— Можеш ли да го отречеш?

— Няма даже да се опитвам. — Погледът му беше потъмнял. — Много те бива да предизвикваш гнева ми. Никога не съм срещал жена, която да ме е вбесявала толкова. — Слепоочията му пулсираха, лицето му се сгърчи мъчително. — И никога не бях си позволявал да докосвам жена, когато съм така ядосан.

Катрин не можа да не се изсмее презрително. Той беше не просто пират, но и О’Нийл. А О’Нийл бяха кръвожаден клан, почти отделна раса, която населяваше най-отдалечените краища на северна Ирландия. Тя се сети за прословутия Шон О’Нийл, водач на клана до смъртта си преди няколко години. Катрин го бе виждала само веднъж, когато беше деветгодишна, но още си спомняше колко огромен, черен и грозен бе той, колко страшен и свиреп.

— И това го казва един О’Нийл? — извика тя. — О’Нийл се славят навред с това, че насилват жени!

Погледът му, остър като бръснач, улови нейния. Катрин притисна гръб още по-силно към стената. Трябваше да се контролира! Не трябваше да го предизвиква!

Той мълчеше. Пое дълбоко дъх, после й обърна гръб. Ръцете му, свити в юмруци, все още лежаха върху бедрата. Когато накрая отново се извърна към нея, гласът му бе тих и напрегнат.

— Не искам да воювам с теб. Не те плених, за да воювам с теб.

Катрин преглътна с усилие. Много добре знаеше за какво я бе пленил.

— Катрин, нека прекратим тази война. Напълно безсмислено е да продължаваме така. Ти отчаяно се нуждаеш от закрилник, а аз съм повече от готов да бъда такъв. Сигурно вече си разбрала, че нямаш друг избор. А и след като поживееш малко с мен, ще видиш, че това далеч не е неприятно преживяване.

Тя пропъди потока от образи, които я връхлетяха, образите на двама им — разгорещени, с прилепнали тела. Пропъди и чувствата, които не желаеше да си спомня, усещанията, които не беше изпитвала никога до този момент. Копнееше да ги забрави завинаги.

— Искам да си отида у дома.

Сивият му поглед омекна и той се поколеба.

— Ти нямаш дом.

Катрин преглътна буцата в гърлото си. Помисли си за замъка Аскийтън, за Касълмейн и Шанид.

— Искам да отида при баща си.

Гласът й потрепери и тя си помисли, че сигурно изглежда като глупаво, уплашено дете.

Пиратът я гледаше. Очите му се изпълниха с чувство, което Катрин не можеше да определи.

— Значи искаш да се върнеш при Фицджералд и да живееш с него и с красивата му жена в изгнание, в бедност и в немилост?

Сърцето й се сви.

— Искам да се омъжа. Искам да се омъжа за ирландец и да се върна в Ирландия. Искам собствен дом и деца. Баща ми ще ми намери подходящ съпруг. Сигурна съм.

— Наистина ли? — попита нежно Лиъм.

— Да!

— А какъв брак можете да сключите сега, госпожице Фицджералд? Нима желаете да се омъжите за селянин или занаятчия?

Тя не можеше да си представи, че ще се омъжи за селянин или занаятчия; самата мисъл за това бе толкова стряскаща, че Катрин не успя да проговори в продължение на цяла минута. А и как й се щеше той да престане да я гледа така, сякаш изпитваше съчувствие към злочестината й.

— Баща ми ще ми уреди брак, който подхожда на моето знатно потекло.

— Знатното ти потекло вече го няма.

Тя обгърна раменете си с ръце.

— Спри! Настоявам да ме освободиш, за да мога да отида при него.

— Но ти си моята награда — отвърна й пиратът сериозно, без да се усмихва. — Награда, която спечелих в опасна морска битка. Сега принадлежиш на мен. И аз не мога да се откажа от теб.

Катрин се отчая.

— Защо?

Единственият му отговор беше непроницаем поглед. Тя сви юмруци и удари по завивката на леглото.

— Дяволите да те вземат!

Усмивка озари лицето му.

— Израснала си в манастир, а отново ругаеш? Хайде, Катрин, това изобщо не подхожда на една дама.

Тя го изгледа войнствено.

— Върни се при овдовялата си графиня.

Лиъм продължаваше да се усмихва.

— Мислиш си, че ще ме разубедиш, като ми показваш лошия си характер? Тази тактика е обречена.

Сега вече погледът й се изпълни с ужас.

— Значи ще ме задържиш против волята ми?

Той не сваляше очи от нея.

— Възнамерявам да променя волята ти, Катрин.

— Ти си варварин! Пират! Проклет, кръвожаден О’Нийл! — извика тя. — Никога няма да промениш мнението ми за теб! Може би след време ще поробиш тялото ми…

Не можа да продължи. По бузите й се затъркаляха сълзи.

Изражението му беше сурово, челюстта му — стисната, очите му — два черни пламъка.

— Може да съм варварин, пират и О’Нийл, но сега ти си моя и нямаш друг избор.

— Не! Отказвам да повярвам в това.

Накрая той се приближи към нея и се надвеси над леглото.

— Аз съм твоята съдба, Катрин. Как да те убедя в това?

— Трябва да видя със собствените си очи, че Дезмънд вече не съществува. Трябва да чуя със собствените си уши, че не е възможно да бъда откупена.

Лиъм я изгледа продължително и замислено.

— Тогава така да бъде, Катрин.

 

 

Докато лодката се носеше през развълнуваното море, Катрин се бе сгушила в обточената си с кожи пелерина. Последните часове на нощта бяха ужасно студени. Имаше гъста мъгла. Трима мъже съпровождаха нея и пирата. Двамата от тях гребяха с огромните весла. Макгрегър от своя страна седеше до нея, вероятно за да й попречи да направи нещо лекомислено или глупаво. Но Катрин изобщо нямаше намерение да дири смърт сред вълните, не и сега, когато късметът й най-сетне бе проработил. Нито пък възнамеряваше да се опитва да бяга. Сега щеше да чака баща й да откупи свободата й.

Лиъм О’Нийл стоеше изправен на носа, сякаш забравил за студа, за мрака, за подскачащата палуба. Изглеждаше като слят с морето, слят с лодката. Катрин се взираше в широкия му, покрит с наметало гръб и не можеше да престане да се пита що за човек е той. После си каза, че това е без значение. Скоро щеше да се освободи от него и щяха да й останат само неприятните спомени.

Устието на Темза, където се срещаха различни течения, беше ужасяващо бурно. Катрин трябваше да прехапе устни, за да не се разпиши, когато малката лодка яхна гребена на една вълна и подскочи високо във въздуха, след което внезапно се спусна към дълбините на морето. Тя се вкопчи в седалката, на която стоеше, когато лодката отново се издигна. За нейно удивление и ужас, О’Нийл не беше и помръднал от носа. Стоеше там, напълно безразличен към опасностите на пътуването. Веднъж се обърна и я погледна. Въпреки тъмната, мъглива нощ, Катрин видя, че той се усмихва, сякаш се забавляваше. Белите му зъби проблясваха сред мрака и гъстите сенки.

Катрин сведе глава и започна да се моли. Този мъж беше луд, всички те бяха луди и тя, изглежда, скоро щеше да загине. Но след малко осъзна, че лодката вече не се люлее така бясно. Наистина, движеше се почти ритмично. Катрин вдигна глава и отвори очи. Вече плаваха по реката и големите вълни се бяха укротили.

Скоро килът на лодката заора в пясъчното дъно. Моряците скочиха във водата и започнаха да теглят лодката към безопасния бряг. О’Нийл също беше скочил. Той се обърна и зачака палубата да се изравни с него. Катрин бавно се изправи. Ръцете му се протегната, сграбчиха я и я прехвърлиха върху глинестата земя.

Тя се изтръгна от обятията му и се огледа, зачудена къде ли се намира. Естествено, далеч от Лондон, който беше на много километри от устието на реката. Катрин си даде сметка за дързостта на пирата. Ако го заловяха в Англия, щеше да бъде изправен пред съда за многобройните си престъпления и осъден на смърт. При повече късмет щяха просто да го обезглавят. В противен случай щеше да бъде обесен, изтърбушен и разчекнат. Колко смело бе от негова страна да припари до английския бряг — колко смело и колко глупаво.

Но Катрин знаеше, че той не е глупав. Погледна го крадешком. Лиъм говореше на хората си с тих, рязък тон. Лицето му изглеждаше като изсечено от камък. Профилът му бе прекрасен и решителен. Моряците начаса се втурнаха да изпълнят заповедите му. Той беше пират, мъж, когото тя ненавиждаше, но несъмнено умееше да командва хора. Катрин реши, че неговото високомерие и самонадеяност са напълно достатъчни, за да обяснят смелостта му да дойде на брега.

Лиъм кимна на Макгрегър и шотландецът я поведе след пирата нагоре по брега. Другите двама моряци останаха зад тях. Внезапно от гъстата мъгла недалеч от тях изскочи назъбеният покрив на някакъв замък. Докато приближаваха, мъглата периодично се разсейваше, разкривайки и каменните външни стени на замъка. Небето започваше да просветлява. Скоро щеше да се зазори.

Катрин, която съвсем не бе сигурна, че би й било от полза, ако ги заловят, прошепна тихичко:

— Къде сме, О’Нийл?

— Това, което виждаш, е замъкът Тилбъри — отвърна той също толкова тихо. — Чакай тук с Мак.

— А ти къде отиваш?

Без да й отговори, Лиъм изчезна сред сенките. Изминаха много минути. Катрин знаеше, че той не може да влезе в замъка, защото портите щяха да бъдат затворени до изгрев слънце. Но наблизо вероятно имаше село. Пиратът несъмнено бе отишъл там да потърси превоз, за да продължат пътя си. Тя отново си помисли колко е дързък — да краде коне и карети под носа на кастелана и хората от замъка. Беше удивена. Може и да бе нагъл и самонадеян, но макар и неохотно, Катрин трябваше да признае големия му кураж.

О’Нийл обаче се върна без каквато и да било карета. Възседнал едър тъмен кон, с развято наметало, той изглеждаше като среднощен разбойник. Други два оседлани коня пръхтяха в юздите си зад гърба му. Преди да усети, Катрин бе качена на по-дребния жребец, а след още миг вече препускаше по пътя за Лондон.

— Можеш ли да яздиш? — попита Лиъм. Коляното му докосна нейното.

— Не е ли малко късно да питаш? — отговори Катрин и се намести удобно върху коня. Беше благодарна, че ще язди по мъжки, а не странично на седлото.

Той й се усмихна.

— Ирландка като теб трябва да може да язди, Катрин. В противен случай щях да съм крайно разочарован.

За един кратък миг тя срещна погледа му и си помисли, че този човек трябва да е луд, за да се забавлява от цялата тази история. После обаче реши да се съсредоточи върху непосредствената си задача. Като дете беше добра ездачка, но оттогава бяха минали много години. А и все още бе доста тъмно и пътят почти не се виждаше. В крайна сметка Катрин остави конят да я води и се замисли.

Ами ако ги срещнеше някой? Колко ли съмнително би му се сторило това предутринно пътешествие? Тя хвърли поглед през рамо към изчезващия в далечината замък. По гърба й полази хлад. Какво щеше да стане, ако ги заловяха хората на кралицата? Дали това нямаше да означава спасение за нея? Мисълта бе интригуваща.

Но баща й беше пленник. Какво би сторила Елизабет с нея — дъщерята на граф, смятан за предател? Дали нямаше да я прати в затвора на Джералд в Саутуърк? Дали ако я пленяха, това не би довело и до загуба на собствената й свобода, до разрушаване на бъдещето й?

За всеки случай Катрин реши да не прави опити да привлече вниманието върху себе си и върху придружителите си. Засега.

Яздиха усилно и бързо в продължение на няколко часа. Мъглата изтъня. Слънцето изпълзя върху посивялото небе като пламтяща оранжева топка. Скоро пред тях изплува Лондон със своите островърхи кули, с множеството покриви и комини, пронизали безоблачното небе и с огромния, извисен купол на катедралата „Свети Павел“. Катрин погледна лицето на Лиъм, който все още яздеше до нея, следван от Макгрегър, и подири поне следа от страх по това лице, но не откри нищо друго, освен решителност.

Влязоха в града през една порта и препуснаха по безлюдните улици. Градът скоро щеше да се събуди, но те не срещнаха никого. От време на време иззад някой ъгъл долитаха неприличните песни и гръмогласният смях на пияни мъже. Лиъм, изглежда, познаваше тези улици като дланта на ръката си. Нима това бе възможно?

Минаха покрай стените на Тауър. Катрин беше смаяна и реши, че той все пак е луд. Нормален човек, който цял живот е отхвърлял властта на кралицата, никога нямаше да посмее да се доближи толкова до ужасяващото място, което някой ден би могло да стане негова съдба. Никога, независимо колко е дързък, независимо колко е самонадеян.

Междувременно преминаха в галоп по Лондонския мост, свиха на изток и навлязоха в западнал квартал, пълен с шумни пивници и бордеи. От един такъв дом излязоха няколко добре облечени господа. Катрин се направи, че не забелязва няколкото полуголи жени, които стояха на ъгъла на улицата. Една закръглена проститутка започна да маха на пирата, дори го викна с писклив глас и подканящи слова. Лицето и ушите на Катрин пламнаха. Лиъм обаче изглеждаше напълно равнодушен към недвусмисленото предложение, все едно че не го беше чул.

Внезапно се натъкнаха на квадратна сграда — нещо като склад, който препречваше улицата. Лиъм зави наляво и Катрин автоматично го последва. От другата страна имаше голяма двуетажна къща, със стръмен и висок дървен покрив. Беше обградена с каменни стени. Лиъм рязко спря коня си и скочи на земята.

— Чакайте тук — нареди той на Катрин и Макгрегър.

Но не тръгна към входната порта, а покрай стената и скоро изчезна от погледите им. След петнайсет минути портата се отвори. В сянката й стоеше Лиъм. Беше отметнал плаща назад върху широките си рамене и Катрин едва сега видя, че освен обичайните бричове, високите до бедрата черни ботуши и ризата, е облякъл и прилепнал кожен жакет. Той им махна нетърпеливо. Катрин пришпори коня си напред. Сърцето й затанцува с внезапно, неистово въодушевление. Най-после щеше да види баща си, най-после!

Тя скочи от седлото и се втурна към входната врата, като изпревари Лиъм. Почука, но не получи отговор и почука пак.

Изведнъж отвътре се провикна женски глас:

— Кой идва в този неприличен час?

— Елинор! — извика Катрин. — Аз съм — Катрин Фицджералд!

Резето се вдигна и вратата се разтвори. Елинор се взря в Катрин невярващо, после погледна пирата.

— Мили боже! Какво правиш тук?

Беше дребна крехка жена с необикновена красота. Кестенява коса обрамчваше овалното й лице, недокоснато от петна или бръчки. Когато говореше, устните й разкриваха два реда равни бели зъби. Тя беше Бътлър, дъщеря на барон Дюбойн и бе точно с три години по-голяма от Катрин.

— Върнах се у дома — прошепна Катрин и колебливо се усмихна.

Но Елинор не отвърна на усмивката й.

— Това едва ли е „у дома“ — каза тя горчиво и се отмести настрана. — Хубава изненада си приготвила за горкия си баща — а той на всичко отгоре не е добре. Влизайте. — С вдървен жест Елинор неохотно покани Катрин, Лиъм и Макгрегър да влязат.

Но Лиъм се обърна и рязко каза:

— Остани навън, Мак. Достатъчно е да свирнеш, ако се появят посетители.

Макгрегър кимна и изчезна от погледите им с изумителна за размерите си скорост.

Елинор затвори вратата зад тях.

— Трябваше да ни кажеш, че пристигаш — каза тя намръщено.

— Писах много писма. Нима татко не е получил нито едно? — отвърна Катрин.

— Аз получих няколко от посланията ти, но не исках да нарушавам душевния му покой със себичните искания на разглезената му дъщеря. Бог вижда, че той си има достатъчно проблеми.

Катрин се наежи.

— Едва ли е себично да се прибереш у дома и да се омъжиш.

— И каква ще бъде зестрата ти, моля? — язвително каза Елинор. — Две крави и прасенце?

Катрин не вярваше на думите на мащехата си. Знаеше много добре, че тя не я обича, че никога не я бе обичала — още от деня на пристигането си с Джералд в замъка Аскийтън като красива усмихната булка. Споменът и досега изпълваше Катрин с болка. Не защото Елинор беше толкова хубава и щастлива, а защото собственият й баща бе изпълнен с радост и засмян до ушите. А бяха погребали Джоан, майката на Катрин, преди по-малко от месец.

— Не може всичко да е изгубено — каза тя. — Все ще е останало нещо за зестра.

— Всичко ни бе отнето и унищожено — извика яростно Елинор. — Налага ми се да прося подаяния! Живеем на хляб и медовина!

Катрин упорито отказваше да повярва.

— Къде е татко? Трябва да го видя веднага!

— Джералд спи, но след като и О’Нийл е с теб, ще го събудя. Чакайте тук. — Елинор рязко заобиколи Катрин и се заизкачва по тесните стълби с желязна лампа в ръка.

Катрин погледна Лиъм, изненадана от това, че мащехата й го познава. После си спомни, че преди много години баща й бе имал някакво вземане-даване с главатаря на клана О’Нийл, Шон. Всъщност Ирландия беше един малък затворен свят. Без съмнение бащата на Елинор, барон Дюбойн, също бе търгувал с хората на О’Нийл. Но каква ли работа би могъл да има Дюбойн с този човек?

Застанала насред тъмния салон, тя очакваше баща си с нетърпение, но и с нарастващо напрежение. Нима положението на Джералд бе по-лошо и от най-лошите й страхове? Рогозките по пода бяха изтъркани и вмирисани. Тъмнината й пречеше да се огледа наоколо, но Катрин имаше потискащото усещане, че салонът е твърде гол. Едва сега си даде сметка колко бяха закърпени и овехтели нощницата и халатът на Елинор. Мащехата, която тя помнеше отпреди пет години, винаги сияеше в кожи, кадифе и скъпоценности. Всъщност, сега Катрин не бе видяла и един пръстен по ръцете на Елинор. Сърцето й се сви.

В този миг осъзна, че Лиъм я гледа изпитателно. Тя рязко му обърна гръб и усети, че се разтреперва. Ако всичко, което казваше Елинор, бе истина, тогава, мили боже, какво щеше да стане със семейството й? И какво щеше да стане със самата нея?

Очите й неохотно се вдигнаха и срещнаха нетрепващия поглед на Лиъм. И Катрин се уплаши от онова, което я очакваше.

 

 

— Събуди се! — извика Елинор като запали свещта и я сложи върху единствения сандък в стаята, поставен до тясното легло на съпруга й.

Джералд се надигна и разтърка очи. Нощната му шапчица беше килната на една страна.

— По дяволите, жено, какво става? Къщата ли гори?

— Не — каза Елинор, седна до него и хвана ръцете му. — Джералд, дъщеря ти е тук!

Джералд примигна, окончателно разбуден. Беше слаб мъж с поразително светла кожа и черни като нощ коси.

— Дъщеря ми? — повтори като ехо той.

— Господ най-после се вслуша в молбите ми! — извика Елинор възторжено. — Защото ни е изпратил дъщеря ти не с друг, а с Господаря на моретата!

Джералд трепна.

— Какви ги бръщолевиш, Елинор? Да не си полудяла?

— Изобщо не съм полудяла! — Тя ликуваше. — Самият Лиъм О’Нийл! Прословутият пират, синът на Шон О’Нийл, стои зад тази врата, долу в салона! О, Джералд! Най-накрая! Най-накрая господ ни предоставя великолепна, прекрасна възможност. Не разбираш ли?

Джералд спусна крака на пода, изправи се и се взря във вратата. Изражението му вече не беше раздразнено. После се усмихна.

— Да, любима, разбирам. Повикай ги — каза той.

 

 

Когато Лиъм докосна рамото й, Катрин подскочи и се обърна с лице към него.

— Ела — каза той меко. — Мащехата ти ни вика.

Не й трябваше неговото съчувствие, нито съжалението му… а и не бе възможно това, което трептеше в погледа му, да е вярно. Сърцето й затуптя бясно. Тя изтича покрай Лиъм и хукна нагоре по слабо осветените стълби и после по коридора към господарската спалня. Облечен в нощните си дрехи, баща й стоеше в средата на малка гола стая. При вида на мъжественото му красиво лице, Катрин нададе вик. Джералд се усмихна и я придърпа в обятията си.

Тя се притисна към него, затвори очи и облегна глава на гърдите му. Беше отслабнал, но Катрин го чувстваше топъл и силен. Със сигурност той щеше да я измъкне от ужасното й положение.

— Кейти, добре ли си?

Тя му се усмихна едва-едва.

— Да. Не съм… наранена.

Погледът на Джералд се отмести за малко върху Лиъм, после се върна на дъщеря му.

— Колко си пораснала! — Внезапно очите му се напълниха със сълзи. — Колко хубава си станала! Същинско копие на скъпата ти майка. Кой би предположил?

Преди шест години Катрин беше висока и кльощава и трудно можеше да се нарече хубава. Тя се изчерви от удоволствие, че я сравняват с красивата й майка.

— Не съм като нея — прошепна тя.

Но Джералд гледаше пирата.

— Да, съвсем същата.

Катрин погледна баща си, после Лиъм. Двамата мъже се взираха един в друг, потънали в странно мълчание. Не можа да не ги сравни. Джералд беше не просто слаб и изнемощял, но и ужасно блед, много по-блед от когато и да било и тя не смяташе, че тази бледност се дължи единствено на несгодите. Около устата и очите му имаше дълбоки бръчки, сякаш непрекъснато беше намръщен. Внезапно лицето му се сгърчи и той я пусна от прегръдките си и сковано се отправи към един стол. Чак сега Катрин разбра причината за дълбоките линии на лицето му — баща й куцаше и очевидно живееше в мъчителна болка.

Погледът й отново се върна на пирата. Лиъм О’Нийл имаше мощна фигура и бе силен и млад. И беше като излят от злато — златиста бе дори кожата му поради непрестанния живот на открито, под слънцето. Той се извисяваше над Джералд и над останалите в стаята, имаше безспорно присъствие — властно и непоколебимо.

— Татко, какво се е случило с крака ти? — попита Катрин.

Джералд тромаво се отпусна на стола.

— Проклетото бедро. Раниха ме при Афейн и то така и не се излекува както трябва. Куршум от мускет. През студените зимни нощи е най-лошо. Сега не е толкова зле. — Той леко й се усмихна.

Катрин коленичи в краката му.

— Татко, как е възможно? Да ти отнемат всичко? Да те заточат в такава мизерия? Няма ли никаква надежда, никакъв шанс да получиш справедливост?

Черните му очи запламтяха. Пръстите му се впиха в стола.

— Съвсем малка надежда, Кейти, и то не свързана с кралицата.

Катрин преглътна. До този момент дълбоко в себе си се беше надявала, съвсем по детски, че всичко това са куп чудовищни лъжи. Или че могъщият й, непобедим баща ще има план как да превъзмогне сторените му злини. Каза си, че не бива да плаче. Някога Джералд Фицджералд, граф на Дезмънд, бе най-влиятелният лорд в Ирландия, както баща си и както неговия баща преди това. Беше роден могъщ, богат, със съзнанието, че ще властва завинаги над Дезмънд и над останалите ирландски лордове. Случилото се бе най-черната несправедливост, която Катрин беше виждала.

— Кейти, изгнанието не е лека съдба. Живея единствено заради идеята да се върна в Ирландия. Не мисля за нищо друго. Но не искам да плачеш, скъпа. Поне не съм затворен в Тауър. Благодарение на Елинор. — Той се усмихна на жена си. — Миналата година тя пристигна от Дезмънд, направи чудеса, за да си уреди среща с кралицата и накрая убеди Елизабет да ме върне тук, при сър Уорън Селинджър. — Погледът му се спря на Лиъм. — Как мина покрай охраната ми, О’Нийл?

Пиратът се усмихна.

— Доста лесно. Бяха прекалено заети със зарове и ейл. Сега само сънуват пиене и хазарт.

Катрин изтри очите си с юмрук.

— Защо си с моето момиче, О’Нийл? Вие двамата заедно — това е изненадваща гледка.

Лиъм сложи ръка върху рамото на Катрин преди тя да продума.

— Дъщеря ти е успяла да убеди монахините да я пуснат от манастира, в който си я оставил. Случи се така, че плених кораба, на който пътуваше тя и понеже нямаше закрилник, самият аз поех тази роля.

Катрин скочи на крака.

— Татко! Той ме плени! И ме държи против волята ми! Той иска да му стана… да му стана любовница!

Джералд също се изправи.

Катрин изтръпна, осъзнала със закъснение, че е трябвало да запази мълчание малко по-дълго време. Очите й се местеха ту към единия, ту към другия мъж. Двамата се гледаха като дебнещи се съперници преди дуел. Елинор също наблюдаваше мъжете и зениците й блестяха заинтригувано.

Накрая Джералд проговори:

— Какъв късмет за теб, О’Нийл, че своенравната ми дъщеря е решила да избяга от манастира във Франция и че аз чезна в изгнание и бедност и не мога да предприема нищо спрямо теб.

— Да.

Катрин изкрещя.

— Но, татко! Сигурно можеш да му платиш някакъв малък откуп! И да го откажеш от намеренията му!

— Мълчи, момиче — каза Джералд.

Тя отстъпи крачка назад. Трудно й беше да диша. Но не можеше да мълчи, не можеше, не и когато цялото й бъдеще бе заложено на карта.

— Татко, трябва да ме освободиш. Не мога да остана с пирата… Искам да се омъжа… Сигурно чичо ще успее да намери някаква разумна сума, а ако не, ти все ще постигнеш някакво споразумение с пирата.

Джералд най-после я погледна. Изражението му беше поомекнало.

— Кейти, не притежавам нищо, освен дрехите на гърба си и въздуха, който дишам. Не мога да платя на пирата никаква сума — нито малка, нито голяма. И не мога да ти намеря съпруг, вече не. Никой уважаван мъж няма да те вземе. Никой.

Тя беше ужасена.

— Но…

— Нима се опитваш да спориш с мен?

Катрин леко трепна, но веднага изправи снага и вдигна глава.

— Не — прошепна тя.

Джералд преглътна. Беше се разтреперил.

— Нищо не ми остана! Взеха ми всичко. Взеха го и го дадоха на проклетите англичани. Нямам нищо, а ти се оплакваш, че си без съпруг!

Тя взря замъгления си от внезапни сълзи поглед в баща си.

— Дезмънд беше унищожен — намеси се Елинор с изтънял глас. — След Афейн амбициозният братовчед на баща ти, Фицморис, побърза да заеме мястото му и вдигна другите ирландски лордове на бунт срещу англичаните. Но, боже господи, той опожари цялата страна. А онова, което остави непокътнато, после беше изгорено и плячкосано от сър Хенри Сидни. Днес ирландците — селяни и благородници, мъже, жени и деца — се крият из блатата и горите, мръзнат и гладуват до смърт. — Елинор изтри очи. — Дезмънд е унищожен, баща ти изгуби всичко, а ти идваш при нас и смяташ, че можем да ти намерим съпруг. Имаме прекалено сериозни проблеми, за да се тревожим за такива глупости.

Катрин бе покрусена. Очевидно обвиненията на баща й и мащехата й бяха верни. Очевидно наистина бе ужасна егоистка.

— Съжалявам.

— Само ако знаех какво прави сега Фицморис — яростно извика Джералд. — Проклинам братовчед си!

— Фицморис беше изтласкан в Глен Ейхърлоу от новия комендант на Мънстър — обади се Лиъм. Всички, включително и Катрин, го погледнаха. — Той се спотайва през зимата, но очаквам много скоро да се появи и да възобнови битките си.

— Да, пролетта е подходящ сезон за война — ядно каза Джералд.

— Фицморис твърди, че е граф на Дезмънд на мястото на баща ти — дрезгаво обясни Елинор на Катрин. — А и е твърде умен. Вече има и подкрепата на папата и на Испания. Няма да се спре, докато не открадне Дезмънд от пълноправния му господар.

Катрин беше пребледняла. Сърцето й биеше болезнено.

— Не знаех нищо за всичко това — прошепна тя. Но погледът й отново се плъзна към Лиъм О’Нийл. Как можеше той да знае толкова много, след като твърдеше, че няма род и родина, че няма друг живот, освен този в морето?

— Сега знаеш. — Джералд потрепери от безсилна ярост. — Трябваше да си стоиш във Франция. Не мога да ти дам подкрепа, Кейти.

Катрин обгърна раменете си с ръце.

— Аз ще й дам — каза тихо Лиъм.

Джералд го стрелна с гневен взор.

— Не. Няма да ти позволя да използваш дъщеря ми като просто селско момиче. Тя е дъщеря на два велики рода.

Пиратът леко се усмихна.

— Боя се, че не можеш да ме спреш.

Сякаш жените си бяха отишли от стаята. Джералд гледаше само към Лиъм.

— Колко приличаш на баща си.

Лиъм повдигна рамене с безразличие.

— Точно като него съм, или поне така казват.

— Не мисля — каза Джералд и мрачно се усмихна. — Мисля, че си много, много различен от Шон О’Нийл. Това, че още не си сторил нищо на Кейти, го доказва.

— Можеш да мислиш каквото си искаш, Фицджералд. — Лиъм сви рамене. — Но сега, когато показах на Катрин, че няма друг избор, освен да остане с мен, ние си отиваме.

— Не — прошепна Катрин с натежал от сподавени сълзи глас. Сетне се взря с нескрита враждебност в Лиъм — сина на прословутия, жесток Шон О’Нийл. Не й беше казал, но тя трябваше да се досети сама. Баща й грешеше. Пиратът бе точно като Шон, знаеше го от опит.

— Имам предложение за теб, О’Нийл — заяви Джералд.

— Така ли? — попита скептично Лиъм. — Нима би могъл да ми предложиш нещо, което да ме заинтересува поне малко?

Катрин впери очи в баща си, после в своя похитител. Новата насока на разговора никак не й харесваше. Ужасът й надхвърли всякакви граници.

Баща й дори не я погледна.

— Колко силно я желаеш?

Катрин зяпна, сигурна, че не е чула добре.

— Достатъчно силно, за да я задържа против волята й и противно на собствения си разум — отговори спокойно Лиъм.

Джералд се приближи сковано до него. Очите му бяха ярък, черен пламък.

— Достатъчно силно, за да се ожениш за нея?

Катрин изпищя ужасена, но никой не й обърна внимание. Лиъм замълча за миг.

— Защо ми е да се женя?

— Всеки мъж се нуждае от съпруга. Тя няма зестра, но ще ти я дам с благословията си — каза Джералд. — Вярно е, че съм разорен, че Дезмънд го няма, но в жилите на дъщеря ми тече благородна кръв. Родословието на Фицджералд се простира чак до самия Завоевател[1]. При това Катрин много прилича на майка си. А майка й дари графа на Ормънд със седем здрави сина. Какво по-добро можеш да очакваш? Ти си незаконен син на О’Нийл, при това от англичанка. Кланът ти никога няма да те избере за свой водач. Родът ти никога няма да те приеме. Англичаните те мразят и се страхуват от теб. — Черните очи на Джералд мятаха огън. — Но аз ще те приема, Лиъм.

— Татко! — извика Катрин, треперейки неудържимо. — Не!

Лиъм присви очи.

— Нямам нужда от съпруга, която да ме дари със синове и ти го знаеш. Нямам нужда и от синове. Както правилно изтъкна, аз не съм благородник. Какво ще наследят те? Купчината скали, които наричам свой дом? Трите ми пиратски кораба? — Той дрезгаво се засмя. — Не желая съпруга, Фицджералд. Никога не съм имал нужда от род. А ако тя ме дари със син, значи кръвта му ще е синя, вместо червена.

— Един ден — разгорещено прошепна Джералд, — синът ти ще наследи част от Дезмънд.

Впила пръсти в собствените си рамене, Катрин си повтаряше, че това не се случва. Че не може да се случва. Усмивката на Лиъм беше насмешлива.

— Предложението ти е лишено от смисъл. Дезмънд вече не съществува.

Катрин гледаше изсеченото, красиво лице на пирата и го мразеше по-силно от всякога.

В продължение на няколко напрегнати, безкрайни мига баща й остана безмълвен — мигове, в които двамата мъже се взираха един в друг и преценяваха нуждите и амбициите си. Джералд сложи край на напрежението.

— Ако още бях граф на Дезмънд, ти щеше да я вземеш веднага, дори ако беше грозно муле. И то без зестра.

Лиъм наклони глава.

— Вероятно.

Джералд се втренчи в него.

— Тъй като не можете да ме отклоните от целта ми, милорд, ние ще тръгваме — каза меко Лиъм.

Катрин започна тихо да плаче. С последните жалки останки от своята гордост тя се въздържа да не се хвърли в краката на баща си, да не се притисне към коленете му като малко дете, което се страхува да не бъде изоставено или отвлечено. Предателството му се бе забило като кинжал в гръдта й.

— Един ден ще имам главата ти, О’Нийл — каза накрая Фицджералд. Но тонът му беше мек. Очите му още горяха.

— Нима? Желая ти успех в опитите да я получиш. — Лиъм се обърна км Катрин. — Хайде. Заминаваме веднага.

Катрин вдигна глава и през сълзите си видя, че пиратът е напълно невъзмутим и решителен както винаги. Но друго не бе и очаквала. За него това беше игра, нищо повече. Глупачката бе тя. Защото се бе надявала, че Джералд наистина ще направи опит да надхитри похитителя й. Вместо това баща й му беше предложил да му я даде за съпруга.

Сивият поглед на Лиъм срещна нейния. Той я хвана за ръката. Катрин беше толкова замаяна, че дори не се опита да се освободи от него.

— Хайде, Катрин. — Гласът му прозвуча почти нежно. — Каузата ти е загубена.

Тя преглътна риданието, надигнало се в гърлото й.

Джералд ги наблюдаваше с неразгадаемо изражение.

Лиъм се отправи към вратата, прегърнал Катрин през кръста. Тя се остави да я отведе. Решила бе да не мисли. Твърде болезнено беше.

Бяха стигнати вече до тъмния салон, когато Елинор извика на Лиъм да спре. Ръката му още беше около кръста на Катрин. Елинор се спусна надолу по стълбите към тях.

— О’Нийл, има нещо, което трябва да знаеш.

Лиъм се спря.

— Тогава побързай.

Катрин не желаеше да чува нищо повече от онова, което мащехата й имаше да казва, но противно на волята си вдигна взор към нея.

Елинор се усмихна.

— Макар да не мисля, че той ще се намеси, все пак не мога да бъда сигурна. Вероятно ще се вбеси, задето си откраднал нещо, което му принадлежи.

Лиъм се раздразни.

— Говориш загадъчно, а аз нямам време за игри. Говори по-ясно, лейди Фицджералд.

— Добре тогава. Говоря за Хю Бари.

Когато чу името на мъртвия си годеник, Катрин се вкамени.

— Що за игра е това? — извика тя. — Хю е мъртъв, Елинор. Той умря при Афейн. Умря преди цели шест години.

— Не, Катрин — каза мащеха й. — Не знаеш ли, че той се излекува от раните си? Когато дойде време да го погребат с останалите, се разбра, че още е жив. Все пак, беше твърде близко до смъртта и минаха много седмици, преди лекарите да се уверят, че раните му ще заздравеят. Казват, че е било чудо, божи дар. Той е жив, Катрин. Хю Бари е жив.

Катрин се олюля. Това трябва да бе лъжа — ужасна, страшна, болезнена лъжа. Защото, ако Хю беше жив, той щеше да я е потърсил. И все пак Елинор не можеше да изрече такава лъжа. Подът под краката на Катрин се разклати, главата й се завъртя и тя се свлече в ръцете на Лиъм.

А когато пиратът проговори, гласът му звучеше странно и далечно.

— Кой, по дяволите, е Хю Бари? — попита той.

Елинор се засмя.

— Любимият на Катрин от детинство, човекът, за когото тя трябваше да се омъжи на петнадесетия си рожден ден. — Тя отправи продължителен поглед към Лиъм. — Може би все пак ще решиш да се ожениш за Катрин, О’Нийл.

Бележки

[1] …чак до самия Завоевател — Вилхелм Завоевателя (1027 — 1087), дук на Нормандия. В битката при Хейстингз през 1066 г. разгромява и убива узурпатора на английския престол Харолд и сам става крал, поставяйки началото на норманската династия. — Б.пр.