Бренда Джойс
Играта (13)

12.

Лиъм се загледа след Катрин. Независимо от факта, че току-що беше спечелил много важна победа благодарение на вероломството на Хю и че определено беше доволен от отказа му да се ожени за Катрин, той бе загрижен за нея. Но не я последва. Искаше му се да го направи, но устоя на този импулс.

Отношението на Катрин към него сега не беше по-добро от отношението й към Хю, а може би дори бе по-лошо. Някога тя беше обичала Хю; свързваха ги дълги години на приятелство и близост — години, които нищо и никой не бе в състояние да зачеркне; може би въпреки отказа му, който беше чисто политически, Катрин още копнееше за него. А с Лиъм не я свързваше никакво общо минало. Двамата споделяха съвсем малко спомени и това бяха спомените за похищението й и за миговете, които бе прекарала в леглото му против волята си.

Лиъм чу, че Хю слиза по стълбите и се обърна. Беше се оказал прав. Хю бе отказал на Катрин. Въпреки че самият Лиъм на негово място не би го направил, той го разбираше напълно. Хю беше постъпил така, както би сторил всеки благородник. Просто богатите лордове не се женеха за бедни просякини.

Хю втренчи очи в неговите. Лиъм отвърна на погледа му. Наистина разбираше прекрасно другия мъж. Хю нямаше да се ожени за Катрин, не и при сегашните обстоятелства, но бе решен да я направи своя любовница. Значи между двама им с Лиъм имаше нещо много общо.

Дълго време останаха така, впили погледи един в друг, враждебни и решителни — като два елена, сплели силните си рога. И двамата съзнаваха, че предизвикателството е голямо. Само единият от тях щеше да спечели Катрин. Лиъм се обърна пръв и се върна до масата. Хю го последва и напълни две чаши с горчива бира.

— Е, О’Нийл, права ли беше Кейти? Имаш ли вземане-даване с кралицата или не? — попита той.

Лиъм отпи от бирата си. Колко предпочиташе искрящото френско червено вино!

— А теб какво те засяга това?

— Не ми харесва да забавлявам в дома си един англичанин.

— Тогава мисли за мен като за ирландец.

Хю го изгледа.

— Бих искал да мисля за теб като за ирландец, но се опасявам да не би това да се окаже грешка.

Лиъм просто се усмихна. Изчакваше да види накъде бие Хю, макар че вече се досещаше.

— Еретик ли си? — попита Хю.

Усмивката на Лиъм придоби студен блясък.

— Протестант съм.

— Значи следваш политиката на своята протестантска кралица.

Лиъм не пропусна да забележи, че за разлика от повечето останали католици, Бари не посмя да нарече кралицата еретичка.

— Следвам вятъра на съдбата.

Сега Хю се усмихна.

— Искаш да кажеш, че не зачиташ нито бог, нито кралицата.

Лиъм отново се засмя. Очите му заблестяха.

— Май се каните да ми предложите прекрасна съдба, лорд Бари.

Бари се усмихна отново.

— Не всеки ден Господарят на моретата идва в дома ми. Ако не се възползвам от това, ще съм най-големият глупак.

— Все още не съм решил дали си глупак или мъдрец — каза спокойно Лиъм. — Може би предложението ти ще наклони везните.

Хю впери поглед в него.

— Страната е във война.

— Както добре знаят и децата.

— През изминалата зима ирландците разчитаха изцяло на испанска помощ. Беше страшно студено. Без провизиите, които получавахме от Испания, щяха да загинат много повече хора от стотиците, които измряха.

Лиъм забарабани с пръсти по масата.

— Нима мислиш да ме трогнеш и да ме накараш да изпитвам съжаление? У мен няма съжаление. Към никого.

Хю изсумтя.

— Така се и говори. Говори се, че ограбваш безмилостно всякакви кораби, независимо от националността им. Че никой не може да ти избяга, ако си решил да го преследваш. Освен това е добре известно, че предпочиташ испанската плячка пред всички други.

Погледът на Лиъм беше непроницаем. Той сви рамене.

— Грешиш. Съкровището си е съкровище и не ме интересува кой е притежателят му.

Бари се наведе напред.

— Ние можем да те използваме, О’Нийл.

— Ние?

Хю стисна зъби.

— Фицморис и останалите храбри лордове, които се борят да освободят земите ни от англичаните, от кралицата.

— Предлагаш ми да свържа съдбата си с шепа католици-предатели? — попита спокойно Лиъм, вдигнал вежди.

— Ти вече си предател, О’Нийл. Изненадан съм, че кралицата е опростила кървавите ти престъпления. Нямам представа какво си й предложил в замяна на нейното опрощение. Но и двамата знаем, че ако отново попаднеш в Тауър, най-вероятно ще увиснеш на бесилото.

— Целият треперя.

— Нямаш какво да губиш. Можеш само да спечелиш, ако се присъединиш към нас.

Устните на Лиъм се извиха саркастично.

— Напротив, виждам много, което мога да загубя и малко, което да спечеля, Бари.

— Нямаш ли капчица съчувствие към родната си страна?

— Но аз съм англичанин, забрави ли?

Хю пламна.

— Шон О’Нийл се бори с Короната до последния си дъх. Никой мъж не се е бил с англичаните повече от него. Той мразеше англичаните, мразеше кралицата.

— Както ти сам каза по-рано тази вечер, той беше убиец, а не герой. Освен това беше изнасилвач и варварин — каза студено Лиъм.

Бари повдигна вежди.

— Извини ме. Никога не съм се срещал с него.

— Значи си щастливец — каза безизразно Лиъм. — Няма да ме трогнеш като споменаваш баща ми. Не ми пука с кого се е бил той и защо.

— Мога да ти уредя среща с Фицморис вдругиден, ако си съгласен — каза Хю, като се наведе напред с решително лице. — Аз не успях да те спечеля на наша страна, но той е по-разпален и по-убедителен и е успявал да привлече други, още по-малко заинтересовани от теб.

Лиъм се изправи.

— Може да е и самият дявол, който ми предлага безсмъртие, Бари, но няма да ме спечели за каузата на католицизма и предателството.

Бари също се изправи.

— Исусе, ти си бил набожен!

Лиъм леко се усмихна.

— Нямам желание да печеля симпатията на католици и фанатици, които не мислят за нищо друго, освен за това да горят мъже, жени и деца на кладата. — Той с мъка прогони яркия спомен. Спомен, който не бе просто видение, а нещо много по-живо — в ушите му отекнаха ужасните, непоносими женски писъци, ноздрите му доловиха мириса на горяща плът.

— В Ирландия не е имало клади!

— Още не. Но Фицморис беси момчетата наравно с мъжете, оставя жени и деца да умират от глад, и всичко това в името на бога. — Очите на Лиъм засвяткаха. — Намери си някой друг да играе предателската ти игра, Бари. Нямам никакво намерение да се срещам с Фицморис, освен за да го предам на кралицата.

С тези думи Лиъм прекоси салона и се отправи към сламеника, който му бе донесъл Макгрегър.

Хю го проследи с разярен поглед.

— Не ти вярвам — извика той накрая. — Не вярвам, че си лоялен към кралицата. Вярвам, че можеш да бъдеш купен, приятелю.

Лиъм обърна сламеника с ботуша си, така че единият му край се подпря на стената. Усмихна се.

— За това си прав. Мога да бъда купен. Но само когато цената оправдава риска, а вие не можете да си позволите цената за моето участие в тази работа.

Бари отново седна и си наля още бира. Лиъм от своя страна се разположи върху сламеника, питайки се дали въпросът е приключен. Съмняваше се.

Но докато лежеше в тъмния ъгъл, той мислеше за страха на Короната от Фицморис, който се бе оказал далеч по-голяма заплаха, отколкото Фицджералд изобщо би могъл да бъде, и за това как англичаните се бяха отчаяли, че никога не ще го заловят и не ще сложат край на бунта. Кралица Елизабет щеше да бъде много благодарна, ако Фицморис бъдеше принуден да се подчини. Ако Фицморис бъдеше заловен. Всъщност, Лиъм бе сигурен, че човекът, който успее да плени фанатизирания ирландец, ще може сам да определи наградата си, каквато и да е тя. А освен всичко останало, Фицморис беше и враг на бащата на Катрин.

Но дори папистът да бъде заловен скоро, това едва ли щеше да помогне на Фицджералд, който щеше да остане до края на дните си разорен и затворен в Селинджър Хаус — освен ако не настъпеха нови обстоятелства, които да предизвикат възстановяването му като граф на Дезмънд и завръщането му в Ирландия. Това, което се питаше Лиъм, бе какви биха могли да бъдат тези обстоятелства.

Питаше се и дали би дръзнал да се включи в толкова опасна и смъртоносна игра, дали би се осмелил да се намеси в разпределението на властта в южна Ирландия. Мисълта го изпълни с трепетна възбуда. На заспиване в ума му вече се въртяха невероятни възможности и Лиъм осъзна, че независимо от изявленията си преди малко, много скоро по един или друг начин ще бъде въвлечен в католическия бунт срещу Короната.

 

 

Катрин лежеше свита на кълбо върху леглото в пълна тъмнина, преглъщаше сълзите си и се питаше какво ще прави сега. Бе напуснала манастира, за да може да се омъжи. Бе напуснала манастира без да има представа за положението на баща си, без да знае, че той няма нито възможност, нито желание да й потърси съпруг. Разбира се, че чичовците й и всички васали на Фицджералд са загубили всичко, когато Джералд е бил осъден за измяна — та нали имотите им всъщност бяха негови. Хю беше прав, когато й каза, че ако се върне да живее при тях, би била само още един товар върху плещите им. Беше прав, като й каза, че няма къде да отиде. Но бе пропуснал да каже, че нямаше и никой, към когото Катрин да се обърне. Никой.

Освен Лиъм О’Нийл. Но той беше причината за повечето от проблемите й; никога не би могъл да бъде тяхното разрешение.

Внезапен хлад нахлу в малката студена стая.

Въпреки че си бе легнала напълно облечена и се бе завила както с обшитата с кожи пелерина, така и с одеялото, което бе намерила на леглото, тя потрепери от студ и се зачуди откъде ли може да идва това странно течение. Изведнъж до слуха й достигна тихо шумолене от нечии дрехи. Катрин изтръпна от страх. Сърцето й затуптя лудо.

— Кейти! — Хю нежно стисна раменете й.

Тя рязко се обърна към него. Беше поставил на пода една малка свещ и бе коленичил до леглото. Усмихна й се.

Катрин се надигна и седна с ръка на гърдите.

— Хю! Какво търсиш тук? Уплаши ме! Помислих, че някой иска да ме убие!

Хю се засмя тихо, сетне ръката му внезапно се озова върху бузата й. Катрин се вцепени. Палецът му погали плътната й долна устна.

— Не съм дошъл да те убивам, Кейти. Дойдох да те накарам да промениш решението си.

Тя разбра. Каква глупачка беше да не проумее веднага намеренията му. Сега съвсем ясно виждаше похотливия пламък в очите му.

— Махай се.

Той се засмя отново. Ръката му се плъзна към рамото й и внезапно го сграбчи здраво.

— Не, не още.

Катрин тръсна рамене, за да се освободи.

— Махай се!

— Няма да ти причиня болка. Всъщност, ще те заболи мъничко, но само в началото. Имал съм и други девици, Кейти. Аз съм мъж, който знае какво прави. — Той я повали по гръб, вмъкна коленете си между нейните и легна отгоре й.

Катрин закрещя и се задърпа диво, опитвайки се да го удари. Но Хю задуши писъка й с уста, улови двете й китки с една ръка, после бързо дръпна полите нагоре до кръста й и разтвори бедрата й със своите. Тя започна да се мята още по-ожесточено, осъзнала, че той е напълно възбуден. Беше ужасена. Хю развърза панталоните си и освободи члена си, който я удари по корема. Останала почти без дъх, Катрин пъшкаше и правеше отчаяни усилия да го отблъсне. Устните му се откъснаха от нейните.

— По дяволите, Кейти, ние сме приятели! Отпусни се! — скръцна със зъби Хю. — Ще ти хареса.

— Не сме приятели — простена тя, дишайки тежко. После се наведе рязко към него и захапа ръката му с все сила.

Той изръмжа и я зашлеви през лицето. Катрин се стовари на леглото, зашеметена от болка. Пред очите й заиграха звезди. Смътно почувства, че пръстите му се спускат към сухата девствена кожа между бедрата й. Знаеше, че трябва да се бори, но усещаше крайниците си натежали и безжизнени. Обзе я паника. Щеше да бъде изнасилена. Тя успя някак си да се размърда… и внезапно тялото на Хю се издигна във въздуха.

Всичко беше като в мъгла. Хю политна през стаята и се приземи с глава в стената. Погледът на Катрин се проясни и тя видя как Лиъм изправя Хю на крака и стоварва мощния си юмрук право в лицето му. Хю изрева и се срина на пода, но Лиъм отново го изправи и този път заби юмрука си в корема му, като го остави без дъх. Миг след това Хю лежеше свит на пода и стенеше, изпаднал почти в несвяст.

Лиъм го преобърна по гръб с босия си крак, извади кинжала си и се обърна към Катрин.

— Само кажи и ще го убия. Или ако предпочиташ, ще го кастрирам.

Катрин придърпа полите си надолу и се взря в него. Сърцето й още туптеше необуздано. Цялото й тяло трепереше. Струваше й се, че ще повърне.

— Н-не.

Ножът изчезна. Лиъм се изправи и я погледна.

Тя се облегна на стената, но и се догади още повече, затова бързо се изви на една страна и се надвеси през леглото.

Лиъм донесе гърнето от ъгъла на стаята и го постави до нея. Но Катрин не повърна. Тогава той отмести гърнето и сложи ръка на гърба й. Тя трепереше неудържимо.

— Катрин — каза дрезгаво Лиъм.

Катрин се отпусна назад, закри лице с ръце и си каза, че няма да плаче. Но й беше дошло твърде много. Познаваше Хю от най-ранно детство. Как бе могъл да се опита да я изнасили?

— Катрин! — Тонът му беше рязък. Той седна до нея на тясното легло, без да я докосва. — Наранена ли си?

Задавена от сълзи, тя успя само да поклати глава отрицателно. Лиъм хвана ръцете й, свали ги от лицето й и ги задържа в своите.

— Нарани ли те? — попита отново той.

Със сетни усилия Катрин възпря потока от сълзи, напиращи в очите й, и пак завъртя глава.

— Н-не.

На светлината от свещта тя видя, че Лиъм е стиснал здраво челюст. Погледите им се срещнаха. Той се поколеба, после вдигна ръка и много нежно докосна лицето й. Показалецът му погали овала на брадичката й.

Катрин се взираше в сериозните му сиви очи и не можеше да помръдне.

Изведнъж зениците му помръкнаха. Ръката му обърна главата й на една страна.

— Той те е ударил.

Тя кимна и напрегна отчаяно всичките си сили. Защото още миг и щеше да се хвърли безразсъдно в прегръдките на този мъж.

Лиъм заизучава мястото, където я беше ударил Хю. Слепоочието му видимо пулсираше. Едва сега Катрин осъзна, че бузата й се е подула и я боли. Когато пръстите му я докоснаха, тя трепна. Лиъм отдръпна ръка и се изправи.

— Мисля, че все пак ще го убия — каза той.

— Не! — Катрин го сграбчи за китката. Тогава видя колко е окървавена ръката му и я пусна. Погледите им отново се срещнаха. — Аз… моля те. Достатъчно. Тази нощ вече се случиха прекалено много неща!

Очите му се взряха в нея дълго и преценяващо. Накрая той кимна.

— Ти си много смела жена, Катрин. Смела и необикновена. На твое място повечето жени щяха да са изпаднали в истерия.

— Аз съм… в истерия. — Не можеше да отмести поглед от него.

Лиъм се усмихна леко и усмивката му бе като слънце, което прогонва черните, страшни облаци.

— Не бих казал. — После стана сериозен. — Не обвинявам Хю за това, че те желае толкова силно. Обвинявам го само в липса на финес. — Той тръгна към открехнатата врата. — Ще върна лорд Бари в собственото му легло. Тъй като вратата на твоята стая няма резе, аз ще преместя сламеника си на пода в коридора. Макар да съм убеден, че тази нощ Хю няма да се събуди, за да те мъчи повече.

— Знам — каза Катрин тихо. — Лиъм, благодаря ти.

Той замръзна; звукът на кръщелното му име отекна между тях като камбанен звън. Колко интимно звучеше!

Накрая Лиъм се опомни и излезе, за да повика прислугата. Малко след това Хю бе отнесен в спалнята си от двама от своите хора, а Катрин лежеше будна и знаеше, че навън пред стаята й Лиъм също като нея лежи, без да може да заспи.

 

 

Тръгнаха си малко след изгрев слънце. Мекото време от предишните няколко дни го нямаше и утрото беше сиво и мрачно, имаше мъгла и ръмеше. Хю Бари не ги изпрати. Остана в леглото — очевидно за да лекува раните и гордостта си.

Катрин яздеше между Лиъм и Макгрегър и се опитваше да не мисли за онова, което бе казал и направил Хю, опитваше се да не мисли как Лиъм я беше спасил. От време на време се питаше дали повечето от събитията от изминалата нощ не са плод на въображението й. Нямаше съмнения за това, че Хю едва не я бе изнасилил — изживяването беше толкова ужасно и реално, че знаеше, че никога няма да го забрави, — а за милото, нежно отношение на Лиъм. Той беше загрижен за нея. Сигурна бе в това нощес, беше почти сигурна и сега.

Но тази сутрин Лиъм не й бе казал и дума. Само веднъж хвърли бърз поглед към удареното й лице, но веднага се извърна. Тя се беше видяла в огледалото и знаеше, че представлява ужасяваща гледка. Дясната половина на лицето й бе подута и ставаше все по-силно морава. Противно на волята си, Катрин откри, че жадува Лиъм да й даде някакъв знак, че среднощната му загриженост е била истинска, но така и не получи такъв.

Слязоха от седлата, за да прекосят някакъв поток. Тя реши, че моментът е достатъчно подходящ, за да постави въпроса, който я измъчваше — къде ще отиде сега. Докато конете вървяха през речните камънаци, Катрин се поколеба, защото не знаеше как да се обърне към него след благородната му постъпка от изминалата нощ, след като я бе спасил от сигурно изнасилване. На езика й беше малкото му име, но днес й се струваше прекалено интимно да го назове така.

— О’Нийл?

Конете стъпиха на отсрещния бряг. Лиъм я погледна.

— На „Морски кинжал“ ли се връщаме? — попита нервно тя.

— Да.

Пулсът й заби учестено. Дали след отказа на Хю той отново я смяташе за своя пленница? Страхуваше се да зададе следващия въпрос, но нямаше избор. Трябваше да научи какви са намеренията му.

— Къде ме водиш?

Сивият му поглед я прониза като кинжал. За момент Катрин си помисли, че няма да й отговори.

— Трябва да поговорим, Катрин. Но не сега. — Вече не я гледаше. — Ще говорим, когато се върнем на кораба ми.

Но Катрин не можеше да чака.

— Моето бъдеще ли искаш да обсъждаме? — извика тя.

— Да.

— Тогава трябва да го обсъдим сега!

— Навсякъде гъмжи от умиращи от глад разбойници, които търсят жертви като нас. Не е време за разговори. — Той рязко пришпори коня си в галоп. Конят на Катрин веднага го последва. Изпълнена с тревога, тя остави животното да я води.

По обяд достигнаха обградения със стени град и бяха пропуснати през северната порта, след което продължиха с бърз ход по тесните улички. Скоро се показа пристанището, вляво от което се намираха замъкът Корк и английският гарнизон. Множество шхуни, по-малки кораби и рибарски лодки се полюшваха на котва в залива. Точно в средата бе закотвен и „Морски кинжал“, черен и елегантен, с издути от морския бриз бели платна. Изглеждаше точно като пиратски кораб; изглеждаше така, сякаш копнееше да бъде освободен и да полети по вълните и по вятъра.

Катрин погледна Лиъм и видя как изражението му се смекчи, когато съзря кораба си. Не можеше да го вини, задето се гордее с него. Макар че бе пиратски галеон, „Морски кинжал“ бе красива и вълнуваща гледка. Хрумна й, че корабът някак съвсем точно приляга на своя собственик.

— Ще ни позволят ли да си тръгнем?

Бяха спрели на един от кейовете. Катрин видя, че ги очаква малка лодка.

— Не могат да ме спрат, дори да опитат — заяви Лиъм така, сякаш твърдеше несъмнен факт.

— Но… сър Перът?

Той я погледна.

— Мисля, че би искал да си поговори с мен преди да си тръгнем. Но аз нямам какво да му кажа и не смятам да му окажа честта да стоя тук и да чакам от него позволение, за да отплавам. — Лиъм се усмихна. — Толкова груб човек заслужава грубо държание, нали?

Катрин не успя да му се усмихне в отговор. Не се съмняваше, че Перът ще побеснее, когато открие, че „Морски кинжал“ си е отишъл.

— Това ти харесва — каза тя внезапно. Беше обвинение, но и смайващо откритие.

Веждите му се повдигнаха въпросително.

— Харесваш опасността. Харесва ти предизвикателството да си заминеш преди Перът да узнае и да те задържи. Ти се наслаждаваш на опасността!

Лиъм се засмя.

— Никога не съм се замислял за това, но може би си права. — Той скочи от коня. — Момче!

Едно от малките, одрипани хлапета, които обикаляха по пристанището, дотича начаса.

Лиъм му връчи няколко пенса.

— Отведи тези коне обратно в конюшнята.

Монетите изчезнаха незабавно.

— Да, сър. — После момчето попита: — Вие ли сте пиратският капитан?

Очите му бяха широко ококорени и изпъкваха — огромни и сини — на фона на мръсното му лице.

— Да, такъв съм — каза Лиъм, а после смръщи свирепо вежди. — А сега се омитай с конете, преди да съм решил да взема хубавото ти малко задниче с нас!

Момчето сграбчи юздите и хукна като стрела. Конете затрополиха след него.

Катрин погледна Лиъм.

— Нима ти харесва да го плашиш?

Той се ухили. Ефектът беше поразителен.

— Той очакваше да види голям лош пират. Най-малкото, което можех да направя, бе да задоволя очакванията му.

В отговор Катрин също му се усмихна.

Но неговата собствена усмивка се стопи и той я изгледа втренчено, преди рязко да й обърне гръб. Катрин се взря в лодката, загърнала рамене в пелерината си. Миналата нощ Лиъм бе загрижен за нея, беше почти сигурна в това. Но днес нехаеше за нея, сякаш бе непознат. Защо? Не разбираше. Не разбираше този мъж.

Но защо ли изобщо искаше да го разбере? Той бе пират, не биваше да забравя това. Пират и син на Шон О’Нийл.

 

 

Щом „Морски кинжал“ заплава през залива и се насочи към морето, Лиъм отстъпи щурвала на помощник-капитана, застана на носа и се загледа в стоманеносивата вода. Беше ледено студена, но той обичаше да чувства морските пръски върху лицето си. „Морски кинжал“ обожаваше да плава. Беше бърз и лек кораб, пригоден за луда надпревара с ветровете, копнеещ да пори вълните като бръснач. Лиъм си каза, че когато навлязат в открито море, ще опъне платната му и ще го остави да се носи по вятъра. Да, но накъде?

Знаеше, че не му остава много време. Скоро трябваше да отправи предложението си към Катрин. Тя очакваше да обсъдят нейното бъдеще.

Но Лиъм се страхуваше. Невероятно, но факт — той, който не знаеше що е страх, който срещаше всяка опасност с ледено спокойствие, бистър ум, удвоени сили и умения, сега се страхуваше от една жена… от отказа на една жена.

Катрин бе отказала на Хю, любимия от детството й. Лиъм почувства, че цялото му тяло е сковано от напрежение. Беше глупаво да мисли, че вместо това тя ще приеме за покровител него — един презрян пират и син на убиец. Трябваше да й предложи нещо много по-добро, много по-голямо от всичко, което й бе предлагал досега.

И все пак той усещаше, че нищо не би могло да бъде достатъчно. Вече познаваше много добре гордостта на Катрин Фицджералд. И нейното презрение. Но… не беше ли се променило нещо между тях през изминалата нощ?

Лиъм се боеше да мисли за това, да се надява. Но не бе в състояние да попречи на сърцето си да бие силно тъкмо с тази мисъл, с тази надежда.

И все пак продължаваше да се страхува. Той се вкопчи в парапета на кораба, неспособен да се обърне и да тръгне. Пулсът му препускаше лудо. Разумът му казваше, че е проклет глупак. Да се осмели да надскочи себе си, да иска награда, достойна за много по-различен, за много по-добър мъж. Но сърцето му се осмеляваше да иска.

Накрая Лиъм се обърна и се отправи към каютата си, за да се изправи срещу Катрин и да я помоли да му стане съпруга.

 

 

Катрин стоеше до отворения люк, неспособна да се наслади истински на хладния допир на морския бриз върху лицето си. Гористият северен бряг на залива бързо се отдалечаваше от очите й. Тя очакваше Лиъм със свито от тревога сърце и се питаше за какво ще разговарят и какво ще е бъдещето й.

— Катрин? Готов съм да говоря с теб.

При звука на гласа му пулсът й се ускори шеметно, раменете й се сковаха. Тя се обърна бавно.

Лиъм затвори вратата на каютата след себе си. Изражението му беше непроницаемо. Погледът му се взря в нея и Катрин се смути. Помисли си за това, което Хю се бе опитал да направи през нощта и за това как Лиъм му беше попречил. Помисли си за леглото с пурпурния балдахин в другия край на каютата; помисли за червено-златните шнурове.

— Къде ме водиш?

Той тръгна към нея, но когато ги разделяха само няколко крачки, рязко се спря.

— Катрин, не искам да те оставя да си отидеш.

Тя се вцепени.

Погледът му обходи лицето й, преди да срещне очите й.

— Мога да ти дам много неща.

Катрин не пророни и дума. Сърцето й туптеше като чук. Знаеше какво ще последва. Нямаше желание да се изправи пред още едно унизително предложение. Нямаше никакво желание да се чувства макар и малко изкушена от този мъж. Главата й се завъртя отрицателно.

Тогава Лиъм заговори бързо.

— Наблюдавах те онзи ден, когато минахме през пазара в Смийтфийлд. — Той се усмихна леко, но погледът му остана убийствено сериозен. — Видях как жадно гледаш дрехите и стоките. Видях удоволствието, изписано на лицето ти; видях как се извръщаше назад, когато си тръгнахме; как беше преизпълнена с копнеж, като дете, което си тръгва от първия си панаир.

Очите на Катрин бяха приковани върху красивото му лице. Независимо от яда и смущението си, тя прекрасно си спомняше невероятното изобилие от стоки на пазара; прекрасно си спомняше красотата и екстравагантността на придворните на кралицата; всички онези дрънкулки, които никога нямаше да притежава, никога нямаше да носи.

— Мога да ти дам всички богатства, които някога си сънувала, а също и такива, за каквито не си и сънувала. Не съм самохвалко, но този път ще падна дотам, че да се изтъквам. Аз съм по-богат от някои крале, Катрин. Копнееш за самур и визон? Или за хермелин и кожа от рис? — Лиъм сви рамене. — Можеш да ги имаш всичките. Ти си жена, създадена да се наслаждава на красивите неща. Ти си жена, създадена да бъде обичана, ценена и глезена като кралица. — Той огледа старата й, закърпена, грозна рокля. — Трябва да бъдеш облечена в коприна и кадифе, в панделки и дантели. Трябва да бъдеш облечена царски богато и красиво, Катрин. Трябва да носиш диаманти на ушите си и рубини на кръста си, а ако желаеш — сапфири и смарагди в косите си. Или предпочитанията ти са по-скромни? Тогава нека бъдат перли и злато. Няма значение. Трябва само да поискаш и всичко ще бъде твое.

Предлагаше й невероятни богатства, за да му стане любовница. Катрин се разтрепери от гняв. Разтрепери се от болка. И въпреки това дълбоко в душата й, в някаква скрита част от нея, трепна копнеж. Само преди няколко часа Лиъм я бе спасил от Хю. Миналата нощ той не беше пират, беше герой, нежен и загрижен.

— Хю е глупак и дръвник — каза Лиъм. — А също и бедняк. Знам, че аз не съм благородник, но никога не бих те наранил. Вероятно вече съм доказал това.

Беше го доказал, но от предложението му ставаше ясно, че в края на краищата не е по-различен от Хю.

— Отхвърлих отблъскващото предложение на Хю. Отхвърлям и твоето — каза тя рязко. — Няма да бъда ничия любовница.

Лиъм я погледна с очи, сиви като океана и също толкова неразгадаеми.

— Катрин, не те моля да ми станеш любовница, моля те да станеш моя съпруга.

Първоначално Катрин не го разбра. Вероятно сънуваше!

— Моля те да станеш моя съпруга — повтори той и сега тя забеляза, че една вена на слепоочието му пулсира отчетливо.

Заля я огромна вълна от уплаха. Не можеше да се движи, не можеше да проговори.

Лиъм продължи мрачно:

— Моят дом е един непристъпен остров далеч на север. Там ще бъдем в безопасност от онези, които могат да си помислят да ни попречат, макар че според мен скандалът покрай нашата женитба ще отшуми бързо. Не си ли казвала многократно колко много желаеш да се омъжиш? Не си ли казвала колко много желаеш съпруг и свой собствен дом? На острова имам чисто нова къща, която по нищо не отстъпва на английските, въпреки че аз не я използвам. Ако не я харесаш, ще я съборя и ще ти построя друга. — Той се поколеба. Гледаше я. Очите му бяха непроницаеми, тъмносиви. — Баща ти иска този съюз. Това ще бъде от полза за него. Аз ще му бъда от полза.

Катрин отново започна да диша, но с огромна трудност. Гърдите й се повдигаха. Беше стиснала юмруци. Трябваше пребори с изкушението — а то бе толкова голямо.

— О, господи! — прошепна тя измъчено. Той й предлагаше името си. Своето име. Предлагаше й брак.

Тонът му стана рязък.

— Катрин, трябва много внимателно да обмислиш предложението ми. Ти си интелигентна жена. Няма да имаш друго подобно предложение за женитба. Вероятно ще получиш предложения от фермери или мъже с подобно положение, но ти никога не би могла да станеш съпруга на фермер. Имаш ли нужда от малко време, за да помислиш? — Лиъм не се усмихваше. Не се беше усмихнал нито веднъж. — Разбирам, че сигурно си доста изненадана.

Малко бе да се каже, че е доста изненадана.

— Защо?

Той премигна неразбиращо.

— Защо, Лиъм? Защо сега искаш да се ожениш за мен?

Лицето му се изопна.

— Откакто баща ти ми го предложи, почти не съм преставал да мисля за това. Желая те, но няма да те насилвам. Искам да дойдеш при мен по свое желание.

— Разбирам. — Сълзите най-после потекоха по бузите й и тя припряно ги избърса с ръка.

— Мисли колкото време искаш — каза Лиъм и се отправи към вратата.

— Не — промълви тъжно Катрин. — Нямам нужда от време, за да обмислям брак с теб.

Той замръзна.

— Не мога да се омъжа за теб, Лиъм. Не мога да се омъжа за пират. — Тя обгърна рамене с ръце. Трепереше. — Баща ми може и да е в немилост, но Катрин Фицджералд не се е променила. Аз съм с благородно потекло. Никога не мога да се омъжа за пират. И няма значение, че баща ми желае този съюз за политическите си цели.

Лиъм стоеше изопнат и неподвижен като издялан от камък. Чертите на лицето му изразяваха болка.

— Съжалявам — прошепна Катрин

— Ти не си способна да разсъждаваш в момента — каза накрая той. — Още си развълнувана от изминалата нощ. Ще те оставя.

— Не — повтори тя и пак избърса сълзи с юмруци.

Лиъм стисна зъби.

— Сега нямаш друг избор, Катрин. Предложението ми е най-доброто, което би могла да получиш. Моля те да ми станеш съпруга. Други мъже, благородници като Хю, ще те помолят единствено да им станеш любовница.

Беше прав. Катрин се извърна, разкъсвана от болка.

— Може би след като се наспиш и размислиш малко, ще промениш мнението си. — Тя чу как Лиъм се обръща и тръгва към вратата.

— Няма да променя мнението си. Господи! — Катрин се облегна на стената. Опасяваше се, че всеки момент ще избухне в ридания.

— Моето предложение остава в сила. Помисли за всичко, което мога да ти дам, Катрин. Може би тогава ще надмогнеш презрението си към произхода ми и към това, което съм.

С тези думи той излезе.

Катрин се свлече на пода. Нима не искаше само това, което би искала всяка нормална жена? Защо светът сякаш се бе наговорил да й ограби онова, което й се полагаше? Тя беше аристократка. Дъщеря на граф. А се бе стигнало дотам да получава срамни предложения от благородници като Хю и предложения за женитба от пирати. Катрин придърпа колене към гърдите си. Знаеше, че Лиъм О’Нийл е прав. Че Катрин Фицджералд сега няма никакви реални шансове и че не ще получи по-добро предложение за брак от никого.

Но тя не можеше да се омъжи за сина на Шон О’Нийл. Никога. Дори ако наистина го желаеше.