Халед Хосейни
Хиляда сияйни слънца (7)

7

Седяха срещу нея — Джалил и жените му — на дълга тъмнокафява маса. Между тях, в центъра на масата, имаше кристална ваза със свежи далии и запотена кана с вода. Червенокосата жена, която й бе казала, че е майка на Нилуфар, седеше от дясната страна на Джалил, а другите две — Хадиджа и Наргис, от лявата. Всяка от жените носеше тънък черен шал, но не на главата, а преметнат около врата, сякаш в последния момент.

Мариам, която не можеше да си представи, че ще носят черно заради нана, реши, че някоя от тях или самият Джалил го е предложил малко преди да я повикат.

Афсун наля вода от каната и постави чашата пред Мариам върху карирана салфетка.

— Още е пролет, а вече е топло — каза тя и помаха ръце пред лицето си да се разхлади.

— Харесва ли ти стаята? — попита Наргис, която имаше сплескана брадичка и къдрава черна коса. — Надяваме се, че се чувстваш удобно. Това… изпитание… сигурно е много мъчително за теб. Тежък момент.

Другите две кимнаха. Мариам забеляза оскубаните им вежди, тънките усмивки на съчувствие към нея. Усети неприятно бучене в главата си. Гърлото й гореше. Тя отпи малко вода.

През широкия прозорец зад Джалил се виждаха цъфнали ябълки. Отстрани до прозореца имаше бюфет от тъмно дърво, а във витрината му — часовник и снимка в рамка на Джалил и три момчета, които държаха риби. Слънцето блестеше по люспите на рибите. Джалил и момчетата се усмихваха.

— Е — започна Афсун, — аз… ние те извикахме тук, защото имаме да ти съобщим много хубава новина.

Мариам вдигна очи. Долови как жените си размениха бързи погледи над главата на Джалил, който се беше отпуснал на стола, вперил невиждащи очи в каната на масата. Хадиджа, най-старата от трите, обърна очи към Мариам, на която й се стори, че и това е било обсъдено и решено, преди да я повикат.

— Имаш кандидат — рече Хадиджа.

Стомахът й се сви.

— Какво имам? — попита тя с вцепенени устни.

— Хастегар. Кандидат-жених. Името му е Рашид — продължи Хадиджа. — Приятел е на един човек, с когото баща ти търгува. Рашид е пущун, от Кандахар, но живее в Кабул, в квартала Дех-Мазанг. Има си собствена двуетажна къща.

Афсун кимаше, а сетне додаде:

— И говори фарси като нас, като теб. Тъй че не се налага да учиш пущу.

Мариам усети тежест в гърдите. Стаята се залюля нагоре-надолу, подът под краката й се разклати.

— Той е обущар — заобяснява Хадиджа. — Но не някакъв уличен обущар, не, не. Има си собствена работилница и е един от най-търсените майстори в Кабул. Прави обувки за дипломати, за президентското семейство… за хора от висшата класа. Така че, както разбираш, няма да му е трудно да те издържа.

Мариам впери поглед в Джалил, а сърцето й щеше да изхвръкне.

— Истина ли е? Истина ли е това, което тя казва?

Но Джалил не вдигна очи към нея, а продължи да хапе долната си устна, вторачен в каната.

— Е, вярно, че е малко старичък за теб — обади се Афсун. — Но едва ли е повече от… четирийсет. Най-много да е на четирийсет и пет. Нали така, Наргис?

— Ами да. Но аз съм виждала да дават деветгодишни момичета на двайсет години по-стари от твоя кандидат, Мариам. Всички сме виждали. На колко си ти, на петнайсет? Хубава, солидна възраст да се задомиш.

При тези думи всички закимаха ентусиазирано. На Мариам не й убягна, че не отвориха дума за сестрите й Сайде или Нахид, и двете на нейната възраст, и двете ученички в училището „Мехри“ в Херат, и двете с намерение да продължат в Кабулския университет. За тях петнайсет явно не беше хубава, солидна възраст за задомяване.

— А освен това — продължи Наргис — и той е преживял тежка загуба. Жена му умряла при раждане преди десет години. А след това, преди три години, синът му се удавил в едно езеро.

— Много тъжно, да. През последните няколко години си търсел жена, но не намерил подходяща.

— Не искам — каза Мариам и погледна Джалил. — Не го ща. Не ме карай. — Отвращаваха я плачевните умолителни нотки в гласа й, но не можа да се сдържи.

— Хайде, бъди разумна, Мариам — рече една от съпругите.

— Мариам вече не следеше кой какво казва. Продължи да гледа втренчено Джалил и да чака той да отвори уста, да каже, че всичко това не е истина.

— Не можеш да прекараш остатъка от живота си тук.

— Не искаш ли да имаш свое семейство?

— Да.

— Свой дом и деца?

— Трябва да продължиш напред.

— Вярно, че е за предпочитане да се омъжиш за местен, за таджик. Но Рашид поне е здрав и се интересува от теб. Има дом и работа. Това е най-важното, нали? А Кабул е красив и интересен град. Може да нямаш друга такава възможност.

Мариам погледна съпругите и каза:

— Ще живея с молла Файзула. Той ще ме прибере, сигурна съм.

— Не, дума да не става — отсече Хадиджа. — Той е стар и е… — И затърси точната дума, а Мариам осъзна, че онова, което всъщност искаше да каже, е „и е толкова близо“. Разбра какво целят да направят. „Може да нямаш друга такава възможност.“ Нито пък те. Бяха опозорени от появата й на този свят и това бе техният шанс да заличат веднъж завинаги сетната следа от скандалната грешка на съпруга си. Отпращаха я надалеч, защото беше крачещото и дишащо въплъщение на техния позор.

— Той е толкова стар и немощен — довърши най-сетне Хадиджа. — А и какво ще правиш, когато той си отиде? Ще си бреме за семейството му.

Както сега за нас. Мариам почти видя неизречените думи да излизат от устата на Хадиджа като пара в мразовит ден.

Представи си, че е в Кабул, огромен, непознат, многолюден град. Джалил веднъж й каза, че е на шестстотин и петдесет километра на изток от Херат. Шестстотин и петдесет километра. Най-голямото разстояние, на което се бе отдалечавала от колибата, бяха двата километра пеш до къщата на Джалил. Представи си, че живее там, в Кабул, на другия край на това невъобразимо разстояние, в дома на непознат човек, където трябва да се съобразява с настроенията и желанията му. Щеше да се наложи да чисти къщата на този Рашид, да му готви, да му пере дрехите. А щеше да има и други задължения — нана й беше казала какво правят съпрузите с жените си. Тъкмо мисълта за тези действия, които си представяше като болезнени и отвратителни, я изпълниха с такъв страх, че се изпоти.

Отново се обърна към Джалил.

— Кажи им. Кажи им, че няма да им позволиш да го направят.

— Той, баща ти, вече даде отговора си на Рашид — каза Афсун. — Рашид е тук, в Херат. Пристигна чак от Кабул. Брачната никка ще е утре сутринта, а по обед има автобус за Кабул.

— Кажи им! — изкрещя Мариам.

Жените притихнаха и тя усети, че и те са втренчили поглед в него. И чакат. В стаята се възцари тишина. Джалил продължаваше да върти халката си с унило, безпомощно изражение. Часовникът във витрината тиктакаше.

— Джалил джо — обади се най-сетне една от съпругите.

Очите му се вдигнаха бавно, срещнаха очите на Мариам, спряха за миг и след това се наведоха. Той отвори уста, но от нея излезе само тежка въздишка.

— Кажи нещо — проплака Мариам.

Най-сетне той проговори със задавен, едва чут глас:

— По дяволите, Мариам, не ми причинявай това. — Изрече го тъй, сякаш беше единственият потърпевш.

И тогава тя усети как напрежението изчезна от стаята. Съпругите на Джалил още по-оживено започнаха да я успокояват и насърчават. Мариам заби поглед в масата. Забеляза елегантната извивка на краката, заоблените ъгли, блясъка на огледалната тъмнокафява повърхност. Забеляза, че при всяко нейно издишване повърхността се замъглява и тя изчезва от масата на своя баща.

Афсун я придружи до стаята горе и когато затвори вратата, Мариам чу превъртането на ключа.