Халед Хосейни
Хиляда сияйни слънца (15)

15

Април 1978 г.

На 17 април 1978-а, годината, когато Мариам стана на деветнайсет, един човек на име Мир Акбар Хибер бе намерен убит. Два дни по-късно в Кабул се състоя голяма демонстрация. Всички в квартала бяха по улиците и говореха за нея. Мариам видя през прозореца как съседите сноват насам-натам, приказват възбудено и залепили транзистори до ушите си, слушат новините. Видя Фариба, облегната на стената на къщата си, да разговаря с една нова съседка. Фариба се усмихваше, отпуснала длани върху издутия си от бременността корем. Другата жена, чието име Мариам не можеше да си спомни, изглеждаше по-стара от Фариба и косата й имаше странен морав оттенък. Тя държеше за ръка момченце. Мариам знаеше, че то се казва Тарик, защото беше чувала жената да го вика да се прибира.

Мариам и Рашид не излязоха при съседите си. Слушаха по радиото как десет хиляди души се изсипват на улиците и задръстват района на правителствените сгради. Рашид каза, че Мир Акбар Хибер е изтъкнат комунист и че неговите поддръжници обвиняват за убийството му правителството на президента Дауд хан. Докато говореше, не я поглеждаше. Напоследък изобщо не го правеше, тъй че Мариам никога не беше сигурна дали приказва на нея.

— Какво значи комунист? — попита тя. Рашид изсумтя и повдигна вежди.

— Не знаеш какво е комунист? Толкова обикновено нещо! Всеки го знае. А ти не! Защо ли се изненадвам? — После той кръстоса крака върху масата и смотолеви, че това е човек, който вярва в Карл Марксизма.

— Кой е тоя Марксизма?

Рашид въздъхна.

Женски глас съобщи по радиото, че Тараки, лидерът на фракцията Халк в НДПА, афганистанската компартия, е сред тълпите и произнася речи.

— Мисълта ми е какво искат? — попита Мариам. — Тези комунисти… те в какво вярват?

Рашид се изкикоти и поклати глава, но на нея й се стори, че долови неувереност в начина, по който кръстоса ръце и отмести поглед.

— Не знаеш нищо, нали? Ти си като дете. Мозъкът ти е празен. В него няма никаква информация.

— Питам, защото…

— Млък!

Мариам млъкна.

Не й беше лесно да търпи, когато й говореше така, да понася презрението, присмеха, обидите му. Подминаваше я, сякаш е домашна котка. Но за четири години брак Мариам беше разбрала колко много може да търпи една жена, ако се бои. А Мариам се боеше. Живееше в страх от променливите му настроения, от сприхавия му нрав и упорството, с което обръщаше в спорове най-обикновени разговори — разправии, които според случая разрешаваше с удари по масата, плесници, ритници, като понякога се опитваше да оправи нещата с троснати извинения, друг път — не.

През четирите години от онзи ден в банята надеждата се беше появявала и угасвала като светкавица още шест пъти и всяко помятане, всеки припадък, всяко пътуване до лекаря бяха по-смазващи от предишните. След поредното разочарование Рашид се отчуждаваше все повече и ставаше по-гневен. Вече с нищо не можеше да му се угоди. Тя чистеше къщата, грижеше се той да има прани ризи, готвеше любимите му гозби. Веднъж дори предприе действие с пагубен резултат — купи си грим и червило и се докара за него. Но когато той се прибра, само я погледна и потръпна с такова отвращение, че тя се втурна в банята да се измие. Сълзи на срам се смесиха със сапунената вода, ружа и туша за мигли.

Сега Мариам изпитваше ужас от стъпките му вечер, когато си идваше от работа. Прищракването на ключа, хлопването на вратата — това бяха звуците, които разтуптяваха сърцето й. Легнала в стаята си, тя се вслушваше в потропването на токовете му, в тупането на босите му крака, след като изуеше обувките си. Слухът й отчиташе всичко — тътрене на стол по пода, изскърцване на плетена седалка, дрънчене на лъжица по чиния, шумолене от разлистван вестник, сърбане на вода. И докато сърцето се блъскаше в гърдите й, тя се питаше какъв повод ще намери той тази вечер, за да се нахвърли върху нея. Винаги имаше нещо, някоя дреболия, която да го вбеси, защото каквото и да правеше тя, за да му угоди, колкото и да се стараеше да изпълни всяко негово желание, все не беше достатъчно. Не можеше да му роди син. Беше се провалила в най-същественото — цели седем пъти — и за него вече не беше нищо друго освен бреме. Можеше да го прочете в очите му. Тя беше бреме за него.

— Какво ще стане? — попита го сега.

Рашид я погледна косо, издаде нещо средно между пъшкане и ръмжене, свали си краката от масата и загаси радиото. Отнесе си го в стаята и затвори вратата.

На 27 април въпросът на Мариам получи отговор — пукотевица и силен внезапен рев. Тя изтича боса в дневната и завари Рашид на прозореца. Беше по долна риза и с разчорлена коса, залепил длани на стъклото. Мариам застана до него. В небето прелитаха военни самолети, насочени на север и изток. Оглушителният им вой я зашемети. В далечината се разнесоха силни гърмежи и се издигнаха стълбове дим.

— Какво става, Рашид? — попита тя. — Какво е всичко това?

— Бог знае — измърмори той.

Пусна радиото, но от него се чуваше само пукане.

— Какво ще правим?

— Ще чакаме — отвърна с раздразнение той.

По-късно през деня Рашид продължаваше да се бори с радиото, а Мариам готвеше ориз със спанак в кухнята. Спомни си времето, когато й доставяше удоволствие да готви за Рашид. Сега готвенето беше занимание, съпроводено от нарастваща тревога. Курмата се оказваше пресолена или блудкава за вкуса му. Оризът бе или твърде мазен, или твърде сух, хлябът — недопечен или прегорял. Рашид постоянно й намираше кусури и това я караше да се чувства неуверена и потисната.

Когато му донесе яденето, по радиото свиреха националния химн.

— Направила съм сабзи — рече тя.

— Остави го и мълчи.

Музиката стихна и заговори мъжки глас. Представи се като полковник Абдул Кадер от военновъздушните сили. Той съобщи, че по-рано същия ден разбунтувалата се Четвърта бронирана дивизия е завзела летището и ключови кръстовища в града. Завзети били също и Радио Кабул, министерствата на съобщенията и на вътрешните работи, както и сградата на Министерството на външните работи. „Сега Кабул е вече в ръцете на народа“, каза гордо той. Самолети Миг на бунтовниците атакували Президентския дворец, танкове навлезли на територията му, където се водела ожесточена битка. „Преданите на Дауд сили са напълно разбити“, заяви уверено Абдул Кадер.

Дни по-късно, когато комунистите започнаха масови екзекуции на свързаните с режима на Дауд хан, когато из Кабул се понесоха слухове за извадени очи и изгорени с ток гениталии в затвора „Пол-е Чархи“, Мариам чу за клането в Президентския дворец. Дауд хан беше убит, но не и преди комунистите да са погубили двайсетина членове на семейството му, сред които жени и внуци. Заговори се, че той сам е сложил край на живота си, после, че са го застреляли в разгара на битка; имаше слухове, че е оставен да умре последен — застрелян, след като е станал свидетел на избиването на семейството му.

Рашид усили радиото и се приближи до него.

— Създаден е Революционен съвет на въоръжените сили и нашата страна ще се нарича вече Демократична република Афганистан — каза Абдул Кадер. — Ерата на аристокрацията, непотизма и неравенството свърши. Сложихме край на десетилетия тирания. Властта вече е в ръцете на свободолюбивия народ. Настъпва нова славна епоха в историята на страната ни. Роди се нов Афганистан. Уверяваме ви, че няма от какво да се боите, сънародници. Новият режим ще запази най-голямо уважение към принципите — и ислямските, и демократичните. Време е да се радваме и празнуваме.

Рашид спря радиото.

— Това добре ли е или зле? — попита Мариам.

— Зле за богатите, както изглежда — рече Рашид. — Може би не чак толкова зле за нас.

Мислите отведоха Мариам при Джалил. Запита се дали комунистите ще го преследват. Дали щяха да го затворят, него и синовете му? Щяха ли да му отнемат бизнеса и имотите?

— Това топло ли е? — Рашид оглеждаше ориза.

— Току-що го сипах от тенджерата.

Той изсумтя и пое чинията.

По-надолу по улицата, докато нощта бе озарявана от внезапни червени и жълти отблясъци, изтощената Фариба се беше привдигнала на лакти. Косата й беше мокра от пот, капчици проблясваха над горната й устна. Застанала до леглото й, старата акушерка Уаджма гледаше как мъжът и синовете й се суетят около новороденото. Възхищаваха се на светлата му коса, на розовите му бузки и свитите му като розова пъпка устни, на цепнатините на нефритено зелените очи, които се движеха под подпухналите му клепачи. Засмяха се, когато чуха за пръв път гласа на момиченцето — плач, който започна като котешко мяукане и се извиси до писък. Нур каза, че очите й са като скъпоценни камъни. Ахмад, който беше най-религиозният в семейството, изпя азан в ухото на сестричката си и духна три пъти в лицето й.

— Лайла, значи? — попита Хаким и вдигна дъщеря си.

— Лайла — отвърна Фариба и се усмихна морно. — Нощна красавица. Прекрасно.

Рашид оформи с пръсти топка ориз. Налапа я, сдъвка веднъж, после още веднъж, намръщи се и я изплю на софрата.

— Какво има? — попита Мариам, ненавиждайки извинителния тон в гласа си. Усещаше, че пулсът й се ускорява, а кожата й настръхва.

— Какво има? — изхленчи той, имитирайки я. — Ами това, че пак е суров.

— Варих го пет минути повече от обикновено.

— Нагла лъжа.

— Кълна се…

Той отърси ядно ориза от пръстите си, бутна настрани чинията и по софрата се разсипаха сос и ориз. Излезе гневно от стаята, после и от къщата, затръшвайки вратата след себе си.

Мариам се отпусна на колене и взе да събира зърната ориз в чинията, но ръцете й трепереха силно и трябваше да изчака да се успокоят. В гърдите й се надигна страх. Опита се да си поеме няколко пъти дъх. Зърна отражението си в тъмния прозорец и отмести поглед.

После чу външната врата да се отваря и Рашид се върна в дневната.

— Стани — рече той. — Ела тук. Стани.

Той грабна ръката й, разтвори дланта й и сложи в нея шепа чакъл.

— Лапни го.

— Какво?

— Лапай. Слагай камъните в устата си.

— Недей, Рашид, аз…

Яките му ръце стиснаха челюстта й. Той мушна два пръста в устата й и я отвори насила, а после напъха в нея студените твърди камъчета. Мариам се опитваше да се отскубне, но Рашид продължаваше да тъпче чакъл в устата й, а горната му устна се сви подигравателно.

— Сега дъвчи.

Мариам зафъфли молби с камъчета и песъчинки в устата си. От ъглите на очите й потекоха сълзи.

— ДЪВЧИ! — изрева той. Лъхна я остър тютюнев мирис.

Мариам задъвка. Нещо в задната част на челюстите й изтрещя.

— Хубаво — каза Рашид. Бузите му се тресяха. — Сега знаеш на какво прилича оризът ти. Знаеш какво ми даваш в този брак. Гадна храна и нищо повече.

После той излезе и остави Мариам да плюе камъчета, кръв и парченца от два счупени кътника.