Халед Хосейни
Хиляда сияйни слънца (20)

20

Болестите, които щяха да мъчат мами до края на дните й, започнаха. Бодежи в гърдите и главоболие, подути стави и нощно изпотяване, парализиращи болки в ушите, бучки, които никой друг не напипваше. Баби я заведе на лекар, който й взе кръв и урина и я снима на рентген, но не откри никаква физическа болест.

Повечето дни тя прекарваше в леглото. Носеше черно, скубеше косми от главата си и гризеше бенката под устната си. Когато беше будна, Лайла я виждаше как се влачи из къщата. И в крайна сметка се оказваше в стаята на Лайла, сякаш, ако продължеше да влиза там, където едно време синовете й бяха спали и се бяха замеряли с възглавници, рано или късно щеше да ги завари там. Но заварваше само липсата им. И Лайла. Което според нея беше едно и също за мами.

Единственото задължение, което майка й никога не пренебрегваше, бяха петте молитви през деня. Тя свършваше всеки намаз с отпусната глава, ръце пред лицето, обърнати нагоре длани и тиха молитва към Бог да донесе победа на муджахидините. Лайла трябваше да поема все повече домакинска работа. Ако не се грижеше за къщата, най-вероятно щеше да има разхвърляни навред дрехи, както и обувки, отворени торби ориз, пликове боб и мръсни чинии. Лайла переше дрехите на мами и й сменяше чаршафите. Придумваше я да стане, за да се изкъпе и хапне. Тя беше тази, която гладеше ризите на баби и сгъваше панталоните му. И все по-често готвеше.

Понякога, след като разтребеше стаята на мами, Лайла се мушваше в леглото й, обгръщаше я с ръце, преплиташе пръсти с нейните и заравяше лице в косата й. Мами се размърдваше и промърморваше нещо. Сетне неизбежно започваше да разказва някоя история за момчетата.

Един ден, както си лежаха, мами каза:

— Ахмад беше роден за лидер. Имаше изключителна дарба за това. Три пъти по-възрастни от него хора го слушаха с уважение, Лайла. Нещо, което си заслужаваше да види човек. А Нур! О, моят Нур! Той постоянно правеше скици на сгради и мостове. Щеше да стане архитект, знаеш ли? Щеше да преобрази Кабул със своите проекти. А сега и двамата са мъртви, горкичките ми момчета.

Лайла слушаше и й се искаше мами да забележи, че тя е жива и лежи до нея, че има надежди и бъдеще. Но знаеше, че бъдещето й не се равнява по достойнство на миналото на братята й. Бяха я засенчвали, докато бяха живи. Щяха да я заличат със смъртта си. Сега мами беше уредник на музея на техния живот, а Лайла — обикновен посетител. Слушател на митовете за синовете. Пергамент, върху който мами се канеше да напише легендите за тях.

— Човекът, който ни съобщи за смъртта им, каза, че когато върнали труповете им в лагера, Ахмад шах Масуд лично ръководел погребението. И прочел на гробовете молитва за тях. Такива смели млади мъже бяха братята ти, Лайла, че самият командир Масуд, Панджширския лъв, да го поживи Бог, е организирал погребението им.

Мами легна по гръб, а Лайла се гушна до нея и сложи глава на гърдите й.

— Някои дни — започна мами дрезгаво — слушам тиктакането на онзи часовник в коридора. И си мисля за всичките тиктакания, за всичките минути, за всичките часове, дни, седмици, месеци и години, които ме чакат. Все без тях. И не мога да дишам, сякаш някой тъпче сърцето ми, Лайла. И се чувствам немощна. Толкова немощна, че ми се иска да рухна някъде и да не стана.

— Ще ми се да можех да направя нещо — каза искрено Лайла, но думите й прозвучаха бездушно и формално като утеха от любезен непознат.

— Ти си добра дъщеря — каза мами след дълбока въздишка. — А аз не ти бях добра майка.

— Не говори така.

— Ох, истина е. Знам го и съжалявам, миличка.

— Мами?

— Ммм.

Лайла се надигна и погледна майка си. В косата й вече имаше сиви кичури. Изненада се колко много е отслабнала, тя, която цял живот е била закръглена. Страните й изглеждаха бледи и изпити. Ризата висеше на раменете й, а яката й зееше на изтънялата шия. Няколко пъти беше виждала халката й да се изхлузва от пръста.

— Исках да те питам нещо.

— Какво?

— Ти нали няма да… — започна Лайла.

— Беше споделила с Хасина опасенията си и по нейно предложение двете изпразниха шишето с аспирин в канала и скриха кухненските ножове и острите шишове за кебап под дивана. Хасина беше намерила въже на двора, което веднага изхвърлиха. А когато баби не можа да си намери ножчетата за бръснене, Лайла трябваше да му признае за страховете си. Той приседна на края на дивана с ръце между коленете. Тя очакваше от него да я успокои, но получи само объркан поглед от хлътналите му очи.

— Ти нали няма… Мами, притеснявам се, че…

— Помислих си го в нощта, когато разбрахме — каза мами. — Няма да те лъжа, че и след това ми е минавало през ума. Но не, не се притеснявай, Лайла. Искам да видя мечтата на синовете си осъществена. Искам да дочакам деня, когато руснаците ще си тръгнат опозорени, а муджахидините ще влязат победоносно в Кабул. Искам да съм жива, когато това се случи и Афганистан бъде свободен, за да го видят и момчетата. Те ще го видят през моите очи.

Скоро мами заспа и остави у Лайла две борещи се чувства — успокоението, че майка й иска да живее, и болката, че не тя е причината за това. Никога нямаше да остави такава следа в сърцето на мами, каквато бяха оставили братята й, защото то беше като белезникав крайбрежен пясък, от който неспирно връхлитащите вълни на печал щяха да отмият стъпките на Лайла.