Халед Хосейни
Хиляда сияйни слънца (4)

4

Мариам обичаше гостите. Старейшината и подаръците му, Биби джо с нейните болни крака и безкрайни клюки и, разбира се, молла Файзула. Но нямаше друг, никой друг, когото копнееше да види повече от Джалил.

Започваше да се вълнува от вторник вечерта. Спеше лошо и се измъчваше, че нещо в работата му ще се обърка и той няма да дойде в четвъртък, че ще трябва да чака още цяла седмица, за да го види. В сряда обикаляше около колибата и разсеяно хвърляше храна на кокошките в курника. Поемаше на безцелни разходки, късаше листенца от цветята, пляскаше впилите се в ръцете й комари. Накрая, в четвъртък, единственото, което можеше да прави, бе да седи, облегната на стената на колибата, без да сваля очи от потока, и да чака. Ако Джалил закъсняваше, малко по малко я обземаше ужасен страх. Коленете й омекваха и трябваше да се спотаи някъде и да легне.

После нана извикваше:

— Ето го и него, твоя баща. В целия му блясък.

Щом го зърнеше да прескача от камък на камък през потока и широко усмихнат да й маха, Мариам се изправяше мигом. Знаеше, че нана я наблюдава и преценява реакцията й, и винаги полагаше усилия да не хукне към баща си, а да стои на прага и да го чака да дойде при нея. Сдържаше се, гледаше го търпеливо как крачи през високата трева, преметнал през рамо сакото си, а лекият ветрец развяваше червената му вратовръзка.

Щом навлезеше в сечището, Джалил хвърляше сакото си на пещта и разтваряше ръце. Мариам тръгваше бавно, но накрая хукваше към него, а той я хващаше под мишниците и я подхвърляше високо нагоре. Мариам изпищяваше.

Увиснала във въздуха, гледаше лицето му под себе си, широката му, малко крива усмивка, пооплешивялото теме, трапчинката на брадичката, в която тя можеше да пъхне върха на кутрето си, най-белите зъби в град с гниещи кътници. Обичаше добре оформените му мустаци и това, че каквото и да беше времето, той винаги идваше с костюм — тъмнокафяв, любимият му цвят, със сгъната на триъгълник кърпичка в джобчето, а също и с копчета за ръкавели и вратовръзка, обикновено червена, с разхлабен възел.

Нана казваше, че някой ден той няма да успее да я хване здраво, тя ще се изплъзне от пръстите му, ще тупне на земята и ще си счупи някоя кост. Но Мариам не вярваше, че това ще се случи. Беше сигурна, че чистите му, идеално поддържани ръце никога няма да я изтърват.

Сядаха на сянка пред колибата и нана им сервираше чай. Тя и Джалил си разменяха неловки усмивки и си кимваха. Джалил никога не отваряше дума за камъните и ругатните на нана.

Въпреки че зад гърба му говореше какво ли не за него, когато той идваше при тях, нана беше кротка и се държеше възпитано. Косата й беше винаги чиста и сресана. Тя си измиваше зъбите и се забраждаше в негова чест с най-хубавия си хиджаб. Седеше смирено насреща му със скръстени в скута ръце. Не го поглеждаше право в очите и никога не изричаше груби думи в негово присъствие. А когато се смееше, покриваше уста с юмрук, за да скрие развалените си зъби.

Нана го питаше за работата му. А също и как са жените му. Когато му каза, че е чула от Биби джо, че най-младата му жена, Наргис, чака трето дете, Джалил се усмихна любезно и кимна.

— Е, сигурно си щастлив — каза нана. — Колко ще станат сега? Десет, нали, машалла? Десет?

— Да, десет — отвърна Джалил.

— Единайсет, ако, разбира се, решиш да броиш и Мариам.

След като Джалил си тръгна, Мариам и нана се поскараха за това. Мариам заяви, че майка й нарочно го е объркала, за да се заяжда с него.

След чая с нана Мариам и Джалил винаги отиваха при потока да ловят риба. Той й показваше как да мята въдицата и как да намотава макарата. Учеше я да изкормва рибата, да я почиства и с едно движение да отделя месото от костта. Докато чакаха пъстървата да клъвне, той й показваше как да нарисува слон, без да вдига молива от хартията. Учеше я стихове, пееха заедно:

Лили, лили, поилка за птици на кална пътека. Лещанка кацна на ръба да пие, подхлъзна се и се удави.

Джалил носеше изрезки от хератския вестник „Итифак-е Ислам“ и й ги четеше. Той беше вестоносецът на Мариам, доказателството, че извън колибата, извън Гул Даман и Херат има един свободен свят, свят на президенти с трудно произносими имена, влакове, музеи и футбол, и ракети, които обикалят Земята и кацат на Луната, и всеки четвъртък Джалил й донасяше със себе си късче от този свят.

Тъкмо той й каза през лятото на 1973 година, когато тя беше на четиринайсет, че крал Захир шах, управлявал четирийсет години от Кабул, е свален с безкръвен преврат.

— Извърши го братовчед му Дауд хан, докато кралят беше на лечение в Италия. Спомняш си Дауд хан, нали? Разказвал съм ти за него. Когато ти се роди, той беше министър-председател. Афганистан не е вече монархия, Мариам. Разбираш ли, той е вече република и Дауд хан е президент. Носят се слухове, че социалистите в Кабул са му помогнали да вземе властта. Не че той самият е социалист, но те му били помогнали. Поне така се говори.

Мариам го попита какво значи социалист и Джалил започна да й обяснява, но тя едва го чуваше.

— Слушаш ли?

— Да.

Той видя, че гледа издутината в страничния джоб на сакото му.

— Ах, разбира се. Ето тогава, да не го крия повече. — Измъкна от джоба си кутийка и й я подаде.

От време на време й носеше малки подаръци. Веднъж гривна от червеникав халцедон, друг път огърлица от лазурит. Мариам отвори кутийката и откри в нея медальон във формата на листо с висящи от него парички, върху които бяха гравирани луни и звезди.

— Сложи го, Мариам джо.

Тя окачи медальона на врата си и попита:

— Какво мислиш?

— Мисля, че приличаш на кралица — засия от щастие Джалил.

После, когато той си отиде, нана видя медальона на врата на Мариам.

— Номадско украшение — каза тя. — Виждала съм как ги правят. Разтопяват монетите, които хората им хвърлят, и правят украшения. Да го видим другия път да ти донесе злато, този твой безценен баща. Да го видим, я.

Дойдеше ли време Джалил да си тръгне, Мариам не помръдваше от прага, докато той не изчезнеше от погледа й. Беше сломена от мисълта за седмицата, която заставаше между нея и следващото му посещение като нещо огромно и непоклатимо. Винаги затаяваше дъх, докато гледаше как се отдалечава, и броеше наум секундите. Въобразяваше си, че за всяка секунда, през която не диша, Бог ще й подари още един ден с Джалил.

Нощем Мариам лежеше и се чудеше каква ли е къщата му в Херат. Питаше се какво ли би било да живее с него, да го вижда всеки ден. Представяше си как му подава кърпа, докато той се бръсне, и му казва, когато се порязва. Щеше да му запарва чай. Щеше да му пришива скъсаните копчета. Двамата щяха да се разхождат из Херат, в покрития пазар, където, както й казваше, имало всичко каквото си пожелаеш. Щяха да се возят в колата му, а хората да ги сочат и да казват: „Я, Джалил хан и дъщеря му.“ Той щеше да й покаже прочутото дърво, под което беше погребан онзи поет.

Един ден Мариам реши, че ще му каже всичко това. И когато го чуеше и разбереше колко й липсва, той непременно щеше да я вземе при себе си. Щеше да я заведе в Херат, за да живее в неговата къща като другите му деца.