Халед Хосейни
Хиляда сияйни слънца (45)

45

— Играех си горе с Мариам — каза Залмай.

— А майка ти?

— Тя беше… Беше долу и си говореше с онзи човек.

— Разбирам — каза Рашид. — Съзаклятнички.

Мариам видя как лицето му се отпусна. Бръчките на челото му се изгладиха. В очите му вече нямаше подозрение и съмнение. Седеше с изправен гръб и няколко мига просто изглеждаше вглъбен в себе си като предупреден за назряващ бунт капитан на кораб, който обмисля следващия си ход.

Рашид вирна глава.

Тя започна да говори нещо, но той вдигна ръка и без да я погледне, рече:

— Вече е късно, Мариам.

А на Залмай каза хладно:

— Ти отиваш горе, момче.

Мариам видя как на детското личице се изписа тревога. Залмай огледа нервно и тримата. Вече усещаше, че празното му дърдорене е довело до нещо сериозно — като за възрастни. Погледна отчаяно и гузно първо Мариам, а после майка си.

— Веднага! — викна ядосано Рашид и стисна детето за лакътя.

Залмай се остави послушно да бъде отведен горе. Мариам и Лайла стояха смразени, забили очи в земята, сякаш, ако се погледнеха, щяха да повярват на убеждението на Рашид, че докато той отваря врати и мъкне багажите на хора, които дори не го поглеждат, зад гърба му се прави развратна конспирация, в дома му, в присъствието на любимия му син. И двете мълчаха. Вслушваха се в стъпките горе, едните тежки и предвещаващи беда, а другите — ситнещи и леки като на плашливо животинче. Дочуха приглушени думи, писклива молба, троснат отговор, затръшване на врата, превъртане на ключ. После едните стъпки се запътиха към тях, вече по-настървено.

Мариам видя краката му, тупащи тежко по стълбата. Видя го да мушва ключа в джоба си, видя колана му — беше намотал на пръстите си края с дупките. Фалшивата месингова катарама се влачеше след него и дрънчеше по стълбата.

Мариам понечи да го спре, но той я блъсна и профуча запъхтян край нея. После, без да каже и дума, замахна с колана към Лайла. Направи го толкова бързо, че тя нямаше време да отстъпи, да се свие или поне да вдигне ръка, за да се предпази от удара. Докосна с пръсти слепоочието си, видя кръвта, погледна изненадано Рашид. В очите й се четеше недоумение, но това трая само миг-два и те заблестяха с ненавист.

Рашид отново замахна.

Този път Лайла се предпази, като вдигна ръка и понечи да хване колана. Само че не успя и Рашид отново го стовари върху нея. За миг тя все пак успя да хване колана, но той го изтръгна от ръката й и пак я шибна. После Лайла хукна из стаята, Мариам не спираше да крещи и да умолява Рашид, а той тичаше след Лайла, после й препречи пътя и отново я шибна. В един миг Лайла се стрелна и го удари по ухото, което го накара да изпсува гневно и да я подгони още по-яростно. Хвана я, блъсна я в стената и отново я замлати с колана. Катарамата се стоварваше по гърдите, раменете, вдигнатите й ръце, пръстите и ги разкървяваше.

Мариам не преброи колко пъти изплющя коланът, колко умолителни думи изкрещя тя на Рашид, колко кръга направи около заплетеното кълбо от зъби, юмруци и колан, преди да види как в лицето му се забиват пръсти, нокти дерат челюстите му, вкопчват се в косата му и драскат челото му. Загуби представа колко време мина, преди да осъзнае с потрес и наслада, че пръстите са нейните.

Той пусна Лайла и се обърна към нея. Отначало я гледаше със замъглен поглед, след това очите му се свиха и се вторачиха с интерес. Погледът в тях се смени от недоумение в изумление, последва неодобрение и дори разочарование.

Мариам си спомни как първия път, когато видя очите му в огледалото под сватбения воал в присъствието на Джалил, безразличният им поглед се плъзна по стъклото и срещна нейния — хрисим, отстъпчив, почти извинителен.

Извинителен.

Сега в същите тези очи Мариам видя каква глупачка е била.

Запита се била ли е невярна съпруга. Самодоволна? Непочтена? Недостойна? Груба? Какво лошо беше сторила умишлено на този човек, че да си заслужи злобата му, непрестанните побои, удоволствието, с което я тормозеше? Нима не се бе грижила за него, когато беше болен? Не беше ли гощавала приятелите му, не беше ли чистила и шетала покорно след него?

Нима не беше посветила на този мъж младостта си?

С какво бе предизвикала неговата ненавист?

Коланът тупна на пода, когато Рашид го пусна, за да се нахвърли върху нея. Това туп означаваше, че някои неща трябваше да се извършат с голи ръце. Но тъкмо когато той вече се привеждаше над нея, Мариам видя как зад него Лайла грабна нещо от пода. Видя как ръцете й се вдигнаха, увиснаха във въздуха, а после се стовариха върху лицето му. Строши се стъкло и по пода се посипаха парчета от счупената чаша. По ръцете на Лайла имаше кръв, кръв бликна и от бузата на Рашид и потече по врата и ризата му. Той се извърна с озъбена уста и святкащи очи.

Двамата с Лайла се сгромолясаха на пода и се замятаха. Накрая той се оказа върху нея и ръцете му се обвиха около шията й.

Мариам се вкопчи в него. Заблъска го по гърдите. Метна се отгоре му. Помъчи се да откърти пръстите му от шията на Лайла. Захапа ги. Но те останаха яко стегнати около трахеята й и Мариам видя, че той няма намерение да се откаже.

Канеше се да я удуши и никоя от двете не можеше да направи нищо, за да го спре.

Мариам се отдръпна и излезе от стаята. Даваше си сметка, че горе някой тропа, че малки длани блъскат по заключената врата. Тя хукна по коридора. Излетя от вратата. Прекоси двора.

Грабна лопатата от бараката.

Рашид не я забеляза, когато се върна в стаята. Той продължаваше да седи върху Лайла с обезумял поглед и ръце около шията й. Лицето й вече посиняваше, а очите й се бяха изцъклили. Мариам видя, че Лайла е престанала да се съпротивлява. Ще я убие, мина й през ума. Точно това иска да направи. А Мариам не можеше да го позволи. Толкова неща й беше отнел за двайсет и седем години. Нямаше да стои и да гледа как й отнема и Лайла.

Стъпи здраво и стисна по-силно дръжката на лопатата. Вдигна я над главата си. Извика името му. Искаше той да гледа.

— Рашид!

Той отметна глава нагоре. Мариам замахна.

Удари го в слепоочието. Ударът го събори от Лайла.

Той докосна с длан главата си. Погледна кръвта по пръстите си, после Мариам. Стори й се, че лицето му се е смекчило. Помисли си, че може би съвсем буквално е успяла да набие малко разум в главата му. Помисли си, че може би и той вижда нещо в лицето й, нещо, което го накара да се сепне. Може би съзираше нейното себеотрицание, жертвите, огромните усилия, които й бе струвало съжителството с него през всичките тези години на тормоз и презрение, критики и злоба. Уважение ли виждаше тя сега в очите му? Разкаяние?

Само че горната му устна се сгърчи в злобна усмивка и тогава Мариам проумя безсмислието, може би дори безотговорността на това, че не е довършила започнатото. Ако сега му позволеше да се измъкне, колко време щеше да му отнеме да извади ключа от джоба си и да донесе пистолета от стаята, където беше заключил Залмай? Можеше ли да е сигурна, че ако хвърли лопатата, той ще се задоволи да застреля само нея и че има шанс да пощади Лайла? Но в очите на Рашид тя видя смъртна присъда и за двете.

И тогава Мариам вдигна високо лопатата, толкова високо, че дръжката опря в гърба й. Беше я хванала така, че острият ръб да е вертикален, и за миг й мина през ума, че това е първият път, когато тя решава как да живее.

С тази мисъл Мариам замахна. Стовари лопатата с всичка сила.