Халед Хосейни
Хиляда сияйни слънца (3)

3

Сред най-ранните спомени на Мариам беше скърцането на железните колела на подскачаща по камъните ръчна количка. Количката пристигаше веднъж в месеца, натоварена с ориз, брашно, чай, захар, олио, сапун, паста за зъби. Докарваха я двама от братята й, обикновено Мухсин и Рамин, понякога Рамин и Фархад. Момчетата я бутаха нагоре по неравния път, покрай дупки и храсти, докато не стигнеха до потока. Там количката трябваше да се изпразни и продуктите да се пренесат на ръце на другия бряг. После момчетата прекарваха празната количка през потока и отново я натоварваха. Следваха още двеста метра бутане, този път през избуялата трева между шубраците. Изпод краката им отскачаха жаби. Братята размахваха ръце да пропъдят комарите от запотените си лица.

— Той има слуги — казваше Мариам. — Можеше да изпрати някой слуга.

— Мисли, че така си изкупва греховете — отвръщаше нана.

Трополенето на количката изкарваше Мариам и нана навън.

Мариам завинаги щеше да помни как изглеждаше нана в Деня на дажбата — висока, кокалеста и босонога, облегната на вратата, мързеливото й око примижало, ръцете, скръстени предизвикателно и подигравателно. Сгряната от слънцето късо подстригана коса бе непокрита и чорлава, а сивата раздърпана риза — закопчана догоре.

Джобовете й бяха натъпкани с големи колкото орех камъни.

Момчетата сядаха край потока и изчакваха Мариам и нана да пренесат запасите в колибата. Те знаеха, че не бива да се приближават на по-малко от трийсетина метра, макар че нана не умееше да се цели и повечето камъни падаха далеч от тях. Докато внасяше торбите в колибата, нана крещеше на момчетата, наричаше ги с обидни думи, които Мариам не разбираше. Кълнеше майките им и се пулеше злобно. Момчетата никога не отвръщаха на обидите й.

На Мариам й беше мъчно за тях. Ставаше й жал, като си помислеше колко ли отмалели са ръцете и краката им от бутането на тежката количка. Щеше й се да може да им предложи вода. Но не казваше нищо и ако те й махваха, тя не им махваше в отговор. Веднъж, за да направи удоволствие на нана, изкрещя на Мухсин, че има уста като задник на гущер, а после се измъчваше от вина, срам и страх, че Джалил ще узнае. Нана така се разсмя, оголвайки изгнилите си предни зъби, че Мариам се уплаши да не изпадне в един от своите пристъпи. Когато най-сетне спря да се смее, нана погледна Мариам и каза:

— Ти си добра дъщеря.

Щом количката се изпразнеше, момчетата се потътряха надолу. Мариам стоеше на прага и ги гледаше, докато изчезнеха сред високата трева и цъфтящите бурени.

— Идваш ли?

— Да, нана.

— Те ти се присмиват. Чувам ги как ти се присмиват.

— Идвам.

— Не ми ли вярваш?

— Ето ме.

— Знаеш, че те обичам, Мариам джо.

Сутрин, когато се събудеха, чуваха далечното блеене на овце и свирнята на овчарите от Гул Даман, повели стадата си на паша по ливадите на планинските склонове.

Мариам и нана дояха козите, хранеха кокошките и събираха яйцата. Заедно приготвяха хляб. Нана й показваше как да меси тестото, как да пали пещта и да лепи тънките кори по нагорещените стени. Учеше я и да шие, да готви ориз и различни манджи — шалгам от задушена ряпа, спаначено сабзи, карфиол с джинджифил.

Нана не криеше, че мрази гостите — и изобщо хората, — но правеше изключение за няколко души. Такъв беше старейшината на Гул Даман — Хабиб хан, брадат мъж с малка глава и голямо шкембе. Той наминаваше веднъж месечно, следван от слуга, който носеше за Мариам пиле, понякога гърне с кичири или кошница с боядисани яйца.

Имаше и една пълничка старица, която нана наричаше Биби джо, чийто покоен съпруг бил каменоделец и приятел на баща й. Биби джо пристигаше неизменно с една от шестте си снахи и един-двама внуци. Тя накуцваше и пухтеше, докато прекосяваше поляната, после комично разтриваше хълбоците си и с мъченическа въздишка се стоварваше на стола, който нана й подаваше.

И Биби джо винаги подаряваше нещо на Мариам — кутия сладкиши, кошница с дюли. На нана донасяше, първо, оплаквания за влошеното си здраве и, второ, клюки от Херат и Гул Даман, които въодушевено разказваше надълго и нашироко, а снаха й седеше зад нея и слушаше кротко и почтително.

Но любимецът на Мариам, след Джалил, разбира се, беше молла Файзула, възрастният учител по Коран, селският ахунд. Той идваше един-два пъти седмично от Гул Даман да учи Мариам на петте задължителни дневни молитви и да я наставлява как да рецитира Корана, точно както беше наставлявал и нана като малка. Молла Файзула беше този, който научи Мариам да чете, той беше наблюдавал търпеливо как устните й оформят безгласно думите, а показалецът й се задържа на всяка дума и натиска, докато нокътят не побелее, сякаш можеше да изцеди значението от символите. Молла Файзула беше този, който бе държал ръката й и направлявал молива нагоре по всеки алеф, по извивката на всяко ба, по трите точки на всяко се.

Беше мършав прегърбен старец с беззъба усмивка и дълга до кръста бяла брада. Обикновено идваше сам, но понякога водеше рижавия си син Хамза, няколко години по-голям от Мариам. Когато молла Файзула влезеше в колибата, Мариам му целуваше ръка — сякаш целуваше снопче вейки, покрити с тънка кожа, а той я целуваше по челото и започваха урока. После двамата сядаха пред колибата, ядяха кедрови ядки, пиеха зелен чай и гледаха как славеите прелитат от дърво на дърво. Понякога тръгваха на разходка по нападалите червени листа покрай потока и нагоре към хълмовете. Молла Файзула премяташе зърната на броеницата си и й разказваше с треперещия си глас за всичко, което беше видял в младостта си, като например за двуглавата змия, която намерил в Иран, на моста с трийсет и трите арки в Исфахан, или за динята, която веднъж разрязал пред Синята джамия в Мазар-и Шариф и открил, че от едната страна на семките пише „Аллах“, а от другата — „Акбар“.

Молла Файзула призна на Мариам, че понякога не разбира смисъла на думите в Корана. Но каза, че обича омайното звучене на арабските думи в мига, когато се изтъркулват от езика. Призна, че му носят утеха, успокояват душата му.

— Те ще носят утеха и на теб, Мариам — каза той. — Можеш да ги повикаш, когато имаш нужда, и те няма да те разочароват. Божиите слова никога няма да те подведат, момичето ми.

Молла Файзула умееше да разказва, но и да слуша. Когато Мариам му заговореше, той целият беше слух. Кимаше бавно и се усмихваше с благодарност, сякаш са го удостоили с чест, за която е мечтал. На Мариам й беше лесно да му разказва истории, които не смееше да сподели с нана.

Един ден, докато се разхождаха, Мариам му призна, че иска да й позволят да ходи на училище.

— На истинско училище, ахунд сахиб, в класна стая. Ще ми се да се уча като другите деца на баща ми.

Молла Файзула се закова на място.

Седмица преди това Биби джо беше донесла новината, че дъщерите на Джалил, Сайде и Нахид, ще учат в девическото училище „Мехри“ в Херат. Оттогава в главата на Мариам бушуваха мисли за класни стаи и учители, за тетрадки с редове, за колони от цифри, за писалки, които оставят мастилени следи по пръстите. Виждаше се в класна стая с други момичета на нейната възраст. Мариам копнееше да чертае с линийка в тетрадката си.

— Това ли искаш? — рече молла Файзула. Гледаше я с добродушните си сълзящи очи, сплел пръсти зад приведения си гръб, а сянката на тюрбана му лежеше върху едно осеяно с лютиче място.

— Да.

— И искаш от мен да помоля майка ти да те пусне?

Мариам се усмихна. Мислеше, че освен Джалил няма друг човек на света, който да я разбира по-добре от стария й учител.

— Какво да правя тогава? Бог със своята мъдрост е дал на всеки от нас слабости и най-голямата от многото мои е, че съм безсилен да ти отказвам, Мариам джо — рече той и я потупа по бузата с изкривени от артрит пръсти.

По-късно, когато молла Файзула отвори дума за това пред нана, тя изпусна ножа, с който режеше лук, и попита:

— За какво?

— Ако момичето иска да учи, пусни я, мила. Нека се образова.

— Да учи? Какво да научи, молла сахиб? Какво има за научаване там? — извика нана и стрелна с очи Мариам.

— Мариам заби поглед в ръцете си.

— Какъв смисъл има да учи момиче като теб? Все едно да лъскаш плювалник. Няма да научиш нищо ценно в тези училища. Има само един-единствен майсторлък, от който жена като теб и мен се нуждае в живота, а те не го преподават в училище. Погледни ме.

— Не бива да й говориш така, дете мое — каза молла Файзула.

— Погледни ме!

Мариам се подчини.

— Само един майсторлък. И той е тахамул. Да търпиш.

— Какво да търпя, нана!

— О, не се кахъри за това — отвърна нана. — Ще има какво.

И тя заразказва как жените на Джалил й викали грозна, проста дъщеря на каменоделец. Как я карали да пере вън, на студа, докато престанела да си усеща лицето, а пръстите на ръцете й посинявали.

— Такава е участта ни, Мариам, на жените като нас. Това е всичко, което имаме. Разбираш ли? Да не говорим, че ще ти се смеят в училище. Бъди сигурна, че ще ти викат харами. Ще говорят най-ужасни неща за теб. Няма да мога да го понеса.

Мариам кимна.

— И повече никакви приказки за училище. Ти си всичко, което имам. Няма да те дам на тях. Погледни ме. Повече нито дума за това.

— Бъди разумна, недей така. Щом момичето иска… — поде молла Файзула.

— А ти, ахунд сахиб, не бива да насърчаваш приумиците й. Ако наистина те е грижа за Мариам, накарай я да разбере, че мястото й е тук, до майка й. За нея няма нищо вън от тук. Нищо освен презрение и мъка. Знам го, ахунд сахиб. Знам го.