Халед Хосейни
Хиляда сияйни слънца (47)

47

Сякаш след всичките тези години се беше върнала в колибата.

Женският затвор „Уалаят“ беше сива квадратна сграда в Шар-е нау близо до Птичата улица. Разположена беше в центъра на по-голям комплекс, където имаше и мъжки затвор. Заключена с катинар врата отделяше Мариам и другите жени от заобикалящите ги мъже. Мариам преброи пет обитавани килии. Представляваха голи помещения с мръсни, лющещи се стени и малки прозорци към двора. Прозорците бяха с решетки, въпреки че вратите към килиите бяха отключени и жените можеха по всяко време да излизат на двора. Нямаше стъкла, нито пердета и талибаните, които охраняваха и се разхождаха из двора, виждаха какво става в килиите. Някои жени се оплакваха, че надзирателите пушат до прозорците, похотливо надничат вътре с опулени очи и вълчи усмивки и си подхвърлят гнусни шеги за тях. Затова повечето жени носеха през целия ден бурка и откриваха лицата си едва след залез, след като главният вход се заключваше и надзирателите си отиваха.

Килията, която Мариам делеше с пет жени и четири деца, вечер и нощем беше тъмна. Когато имаше ток, те повдигаха до тавана Нагма, дребничко момиче без бюст с черна къдрава коса. Там имаше оголена жица. Нагма увиваше жицата около фасонката на крушката, която светваше.

Тоалетните бяха с размера на килери, а циментеният под беше напукан. В средата зееше малка правоъгълна дупка, в която се издигаше купчина фекалии. Рояци мухи бръмчаха навън-навътре от дупката.

В средата на затвора имаше правоъгълен двор, а в центъра му — кладенец. Кладенецът нямаше дренаж и дворът често се превръщаше в блато, а вкусът на водата беше отвратителен. През двора се кръстосваха въжета, отрупани с изпрани на ръка чорапи и пелени. Тъкмо тук затворничките се срещаха с посетителите си, тук варяха ориза, който близките им носеха — затворът не осигуряваше храна. Дворът беше и място за игра на децата — Мариам беше разбрала, че повечето деца са родени в „Уалаят“ и никога не са виждали света отвъд тези стени. Тя ги гледаше как се гонят, как босите им крачета хвърлят кал. По цял ден тичаха наоколо, измисляха весели игри, без да забелязват вонята на изпражнения и урина, с която бяха пропити „Уалаят“ и собствените им тела, и нехаеха за надзирателите, докато някой от тях не ги шамаросаше.

Мариам нямаше посетители. Това беше първото и единствено нещо, за което беше помолила управата на затвора. Никакви посетители.

Никоя от жените в килията на Мариам не излежаваше присъда за тежко престъпление — всички бяха там заради наказуемото „бягство от дома“. Затова Мариам се превърна в нещо като знаменитост. Жените я гледаха със страхопочитание. Предлагаха й своите одеяла. Надпреварваха се коя да й даде от храната си.

Най-ненаситна беше Нагма, която постоянно я прегръщаше и ходеше по петите й. Нагма беше от тези хора, които намират удоволствие в разговорите за нещастия, свои или чужди. Каза, че баща й я обещал на един трийсет години по-стар от нея шивач.

— Миришеше на пръч и зъбите му бяха по-малко от пръстите — описа шивача тя.

Опитала се да избяга в Гардез с младежа, в когото се влюбила, син на местния молла. Двамата едва успели да напуснат Кабул, когато ги хванали и ги върнали. Синът на моллата бил бит с пръчка, докато не се разкаял и казал, че Нагма го е съблазнила с женските си магии. Била го омагьосала. Обещал, че ще се посвети отново на изучаването на Корана. Синът на моллата бил освободен, а Нагма — осъдена на пет години затвор.

Но за нея било добре да е в затвора, защото баща й се заклел, че в деня, когато я освободят, ще й пререже гърлото.

Като я слушаше, Мариам си спомняше неясното мъждукане на студените звезди и влакнестите розови облаци над планините Сафидкох в една далечна сутрин, когато нана й каза: „Както стрелката на компаса винаги сочи север, така и обвинителният пръст на мъжа винаги сочи жената. Винаги. Помни това, Мариам.“

Процесът на Мариам се беше състоял преди седмица. Нямаше съдебни заседатели, показания, кръстосан разпит, обжалване. Мариам се отказа от правото си на свидетели. Целият процес продължи по-малко от петнайсет минути.

Основната фигура беше съдията по средата — крехък на вид талибан. Беше поразително слаб, с груба кожа и къдрава рижа брада. Носеше очила, които увеличаваха очите му и разкриваха колко жълто е бялото на очите му. Вратът му изглеждаше прекалено слаб да издържа сложно увития около главата му тюрбан.

— Признаваш ли това, хамшира! — попита отново той с уморен глас.

— Да — отвърна Мариам.

Мъжът кимна. Или може би не кимна, беше трудно да се каже. Ръцете и главата му трепереха видимо, което напомни на Мариам за тремора на молла Файзула. Когато искаше да пие чай, той не се пресягаше за чашата си, а правеше знак на един мъж с квадратни рамене вляво от него, който я вдигаше почтително до устните му. После талибанът притваряше леко очи — безмълвен и изискан жест на благодарност.

Мариам откри у него нещо обезоръжаващо. Говореше с измамна сърдечност. Усмивката му беше търпелива, не я гледаше с презрение, не се обръщаше към нея злобно и осъдително, а с мек извинителен тон.

— Съзнаваш ли напълно думите си? — попита талибанът с костеливото лице отдясно на съдията, не онзи, който му даваше чай. Този беше най-младият от тримата. Приказваше бързо с арогантна самоувереност. Беше се раздразнил, че Мариам не говори пущу. Направи й впечатление на свадлив млад човек, който се наслаждава на властта и вижда навсякъде престъпления, смятайки за свое неоспоримо право да раздава правосъдие.

— Съзнавам ги — отвърна Мариам.

— Съмнявам се — каза младият талибан. — Бог ни е създал различни, вас, жените, и нас, мъжете. Мозъците ни са различни. Вие не можете да мислите като нас. Доказали са го западните доктори и тяхната наука. Затова изискваме да свидетелства един мъж или две жени.

— Признавам това, което съм извършила, братко — каза Мариам. — Но ако не го бях сторила, той щеше да я убие. Душеше я.

— Така твърдиш. Но жените постоянно се кълнат в различни неща.

— Истина е.

— Имаш ли свидетели?

— Нямам.

— Ами добре — вдигна ръце той и се подсмихна.

След него заговори болнавият талибан.

— Познавам един доктор в Пешавар — каза той. — Симпатичен млад пакистанец. Видяхме се преди месец, а после пак миналата седмица. Викам му, кажи ми истината, приятелю, а той ми отговаря: три месеца ти остават, молла сахиб, може би най-много шест, каквато е волята Божия.

Кимна дискретно на мъжа с квадратните рамене вляво от него и отпи още една глътка чай. После изтри уста с опакото на треперещата си ръка.

— Не ме е страх да напусна този живот, от който синът ми си отиде преди пет години, този живот, който ни кара да понасяме безкрайни мъки дълго след като вече не издържаме. Не, сигурен съм, че когато ми дойде времето, ще си ида с радост.

— Това, което ме плаши, хамшира, е денят, в който Аллах ще ме повика при Себе си и ще попита: Защо не правеше така, както ти казвах, молла? Защо не се подчиняваше на моите закони? Какво да му обясня, хамшира? Какво да кажа в свое оправдание, задето не съм съблюдавал заповедите Му? Всичко, което мога да направя, всичко, което всеки от нас може да направи за отпуснатото ни време, е да продължим да спазваме наложените от Него закони. Колкото по-ясно виждам края си, хамшира, колкото по-близо съм до своя ден на разплата, толкова по-решен съм да отстоявам волята Му. Макар да е болезнено.

Той се намести на възглавничката си и потрепери.

— Вярвам на думите ти, че мъжът ти е бил човек с ужасен характер — продължи той, фиксирайки през очилата си Мариам със строг и едновременно състрадателен поглед. — Но не мога да остана равнодушен към жестокостта на постъпката ти, хамшира. Разтревожен съм от това, което си направила; от това, че малкият му син е плакал горе за баща си, докато ти си го убивала.

— Уморен съм и вече съм пътник, затова искам да съм милостив. Искам да ти простя. Но когато Бог ме повика и каже: „Не си ти този, който трябва да прости, молла“, какво ще му отвърна?

Останалите двама кимнаха и го погледнаха възхитени.

— Нещо ми казва, че не си лоша жена, хамшира. Но си извършила ужасно деяние. И трябва да платиш за постъпката си. Шариатът е категоричен по този въпрос и гласи, че трябва да те пратя там, където скоро и аз ще се присъединя към теб. Разбираш ли, хамшира?

Мариам сведе очи към ръцете си и отговори, че разбира.

— Дано Аллах ти прости.

Преди да я изведат, й дадоха един документ и казаха да се подпише под показанията си и присъдата на моллата. Под погледите на тримата талибани Мариам си написа името и си спомни последния път, когато си сложи подписа на документ, преди двайсет и седем години, на масата на Джалил под зоркия поглед на друг молла.

 

Мариам прекара десет дни в затвора. Седеше до прозореца на килията и наблюдаваше живота на двора. Задухаха ли летните ветрове, тя гледаше как подбират хартийки, които се завъртат вихрено, мятат се насам-натам и политат високо над стените на затвора. Гледаше как ветровете вдигат кълба прах и ги повличат на мощни вълни през двора. Всички — надзирателите, затворниците, децата, Мариам — заравяха лица в свивката на лактите си, но не успяваха да се спасят от прахоляка. Той се набиваше в ушите, ноздрите, в миглите и гънките на кожата и дори в пролуките между зъбите им. Вихрите се усмиряваха само по здрач. И тогава, ако духнеше нощен бриз, той беше толкова свенливо лек, сякаш се мъчеше да изкупи дневните изстъпления на своите събратя.

През последния й ден в „Уалаят“ Нагма й даде мандарина. Сложи я на дланта й и сви пръстите й около нея. После избухна в сълзи.

— Ти си най-добрата приятелка, която някога съм имала — каза Нагма.

Мариам прекара остатъка от деня пред решетката на прозореца, загледана в затворничките на двора. Готвеха нещо и нагоре се извиваше ароматна пара, която нахлуваше в килията. Гледаше как децата играят на сляпа баба. Две момиченца напяваха стихче и Мариам си го спомни, спомни си как двамата с Джалил седяха на един камък, пуснали въдици в потока, и той й пееше:

Лили, лили, поилка за птици на кална пътека. Лещанка кацна на ръба да пие, подхлъзна се и се удави.

Последната нощ Мариам сънува откъслечни спомени. Сънува единайсет подредени едно върху друго камъчета, Джалил, отново млад, всичките му мили усмивки, трапчинката на брадичката му, блажените мигове с него. Сънува го как, наметнал сакото на раменете си, идва най-сетне да вземе дъщеря си, за да я повози на лъскавия си черен буик. Молла Файзула, който премяташе молитвената си броеница, и двамата вървяха покрай потока, а сенките им се плъзгаха по водата и по тревистите брегове, осеяни с дива перуника, която в този сън ухаеше на карамфил. Сънува нана на вратата на колибата да я вика отдалеч за обяд, а тя си играеше в хладната гъста трева, където сред различните нюанси на зеленото лазеха мравки, бързаха бръмбари, подскачаха скакалци. Скърцането на ръчна количка, катереща мъчително прашната пътека. Дрънченето на хлопки на крави. Блеенето на овце по хълма.

На път към стадиона „Гази“ Мариам подскачаше в каросерията на камиона при всяка дупка, в която попадаха гумите, разпръскващи чакъл. От друсането я заболя опашката. Насреща й седеше млад въоръжен талибан и не сваляше очи от нея.

Мариам се запита дали той ще изпълни присъдата, този симпатичен наглед младеж с вдлъбнати блестящи очи, леко заострено лице и почернял нокът на показалеца, който потропаше по страничната дъска.

— Гладна ли си, майко? — попита младежът.

Мариам поклати глава.

— Имам бисквита. Вкусна е. Вземи я, ако искаш. Нямам нищо против.

— Не. Ташакор, братко.

Той кимна и я погледна жалостиво.

— Страх ли те е, майко?

На гърлото й заседна буца и тя промълви с треперещ глас:

— Да, страх ме е.

— Имам снимка на баща ми. Не го помня. Поправял е велосипеди, само толкова знам. Но не си спомням походката му, нали разбираш, нито смеха му, нито гласа му. — Той погледна настрани, после пак към Мариам. — Майка ми все повтаряше, че бил най-смелият човек, когото познавала. Като лъв беше, повтаряше тя. Но ми разказа, че плакал като дете сутринта, когато комунистите го отвели. Казвам ти го, за да знаеш, че е нормално да те е страх. Не се срамувай от това, майко.

За пръв път този ден Мариам се разплака.

Хиляди очи се бяха устремили към нея. Хората по претъпканите скамейки протягаха шии да я видят по-добре. Цъкаха с език. Още щом Мариам слезе от камиона, стадионът зажужа от шушукане. Когато по високоговорителя обявиха престъплението й, тя си представи как всички клатят глави. Но не погледна, за да види дали от възмущение или снизходителност, от гняв или съжаление. Мариам остана сляпа за всички тях.

Рано същата сутрин се беше опасявала да не започне да се моли и да плаче. Боеше се, че може да пищи или да повръща, или дори да се подмокри. Страхуваше се, че в последните минути от живота й някой животински инстинкт или телесен позор може да я направи за смях. Но когато я свалиха от камиона, краката й не се огънаха, ръцете й не започнаха да се мятат на всички страни. Не се наложи да я влачат. А когато наистина почувства, че залита, си помисли за Залмай, на когото беше отнела любовта на живота, за Залмай, чиито дни щяха да са белязани от скръбта по изчезналия му баща. И тогава крачките й станаха твърди и тя тръгна по-уверено.

Един въоръжен мъж се приближи и й каза да застане до южната греда на вратата. Мариам усети как тълпата настръхна в очакване. Не погледна нагоре. Очите й бяха забити в земята, в сянката й, в сянката на екзекутора, следваща нейната.

Макар да имаше и красиви моменти, Мариам знаеше, че в по-голямата си част животът беше немилостив към нея. Но докато изминаваше последните двайсет крачки, й се прииска да има още малко от него. Щеше й се да може да види отново Лайла, да чуе звънкия й смях, да седне още веднъж с нея на кана чай и натрошена халва под звездното небе. Страдаше, че никога няма да види порасналата Азиза, нямаше да види красивата млада жена, в която щеше да се превърне тя, нямаше да оцветява дланите й с къна и да хвърля ногул на сватбата й. Никога нямаше да си играе с децата й. Толкова би й харесало това — да е стара и да си играе с децата на Азиза.

Когато наближи гредата, мъжът зад нея й каза да спре и тя се подчини. Видя през мрежата на бурката как сянката на ръцете му вдига сянката на автомата.

В тези последни мигове Мариам искаше толкова много неща. Но когато затвори очи, вече не изпитваше съжаление, а някакво спокойствие и лекота. Помисли си как бе дошла на този свят — харами на бедна селянка, нежелано създание, плод на злощастна грешка. Троскот. И все пак напускаше света като жена, която е обичала и е била обичана. Напускаше го като приятелка, спътница, закрилница. Като майка. Като човек, който най-сетне е показал характер. Не, не е чак толкова лошо, че трябва да умра така, помисли си Мариам. Не е чак толкова страшно. Смъртта й беше справедлив завършек на несправедливо започнал живот.

Последното, което изплува в съзнанието й, бяха няколко думи от Корана. Прошепна ги задъхано:

— Той създаде небето и земята с истината; Той кара нощта да скрива деня и деня да пропъжда нощта; и слънцето и луната да си помагат; всеки стига до края на отпуснатото му време; Той е Силата, великият Все опрощаващ.

— На колене — заповяда талибанът.

— О, Господи! Прости и се смили, защото Ти си най-милостивият.

— На колене, хамшира. Гледай надолу.

И Мариам се подчини на заповед за последен път.