Халед Хосейни
Хиляда сияйни слънца (38)

38

Лайла се радваше, че баби не бе доживял да види как талибаните завзеха властта. Това би го съсипало.

Мъже с кирки се тълпяха в полуразрушения музей на Кабул и разбиваха на парчета статуи от предислямската епоха — онези, които не бяха задигнати от муджахидините. Университетът беше затворен. Картините бяха свалени от стените и нарязани с бръсначи. Телевизорите бяха разбити с ритници. С изключение на Корана книгите се изгаряха на клади, а книжарниците пустееха заключени. Стиховете на Халили, Паджуак, Ансари, Фердоуси, Ашраги, Бейтааб, Хафез, Джами, Незами, Руми, Хайям, Бидел и много други поети се превърнаха в пепел и дим.

Лайла чу, че мъже, обвинени, че са пропуснали намаз, били влачени по улиците и затваряни в джамии. Научи, че ресторант „Марко Поло“ близо до Птичата улица е превърнат в място за разпити. Понякога зад боядисаните му в черно прозорци се чували писъци. По улиците обикаляха камиони „Тойота“. Патрулът дебнеше за лица без брада и мустаци, за да ги разкървави.

Затвориха и кината. Синема Парк. Ариана. Арюб. Прожекционните кабини бяха разграбени, а ролките с филми — изгорени. Лайла си спомняше как с Тарик бяха седели в тези салони и бяха гледали индийски филми, всички онези мелодраматични истории за разделени от някакъв трагичен обрат на съдбата влюбени, единият, от които заминава някъде надалеч, а другият е принуден да се задоми насила, риданията, песните в полята с невен, копнежа да се съберат отново. Спомни си как Тарик й се смееше, че плаче на тези филми.

— Чудя се какво ли са направили с киното на баща ми — каза Мариам един ден. — Ако все още го има. И ако все още е негово.

Харабат, старият квартал на музикантите, утихна. Музикантите бяха пребити и хвърлени в затвори, а техните рубаби, тамбури и хармониуми — стъпкани. Талибаните отидоха на гроба на любимия певец на Тарик Ахмад Захер и го надупчиха с куршуми.

— Покойник е от почти двайсет години — каза Лайла на Мариам. — Не стига ли да умреш веднъж?

Рашид не страдаше особено от талибаните. Трябваше просто да си пусне брада, и той го направи, и да ходи в джамията, което също правеше. Рашид се отнасяше към новите управници със своего рода незлобливо и снизходително недоумение, както би се отнасял към непредсказуем братовчед особняк, склонен към забавни и скандални постъпки.

Всяка сряда вечер, когато талибаните обявяваха имената на определените за наказание, той слушаше „Гласът на шариата“. После в петък отиваше на стадиона „Гази“, купуваше си пепси и гледаше спектакъла. А в леглото караше Лайла да слуша странно въодушевените му разкази за отрязването на ръце, боя с камшици, бесенето и отсичането на глави.

— Днес видях как един преряза гърлото на убиеца на брат си — каза й една нощ и изпусна облак дим.

— Те са диваци — отвърна Лайла.

— Така ли мислиш? В сравнение с кого? Руснаците убиха един милион души. А знаеш ли колко много хора убиха муджахидините само тук, в Кабул, през последните четири години? Петдесет хиляди! Толкова безсмислено в сравнение с това да отсечеш ръцете на няколко крадци.

— Око за око, зъб за зъб. В Корана го пише. Освен това, я ми кажи, ако някой убие Азиза, няма ли да искаш да си отмъстиш за нея?

Лайла го стрелна с възмутен поглед и потръпна от отвращение.

— Това ми е мисълта.

— Ти си също като тях.

— Интересен цвят на очите има, Азиза. Не си ли съгласна? Не е нито твоят, нито моят.

Рашид се извъртя с лице към нея и я одраска леко по бедрото със закривения нокът на показалеца си.

— Нека ти обясня. Ако, да речем, ми влезе мухата в главата — не казвам, че ще стане, но би могло, — ще съм в правото си да дам Азиза на някого. Как ще ти хареса това? Или мога да ида някой ден при талибаните, просто да вляза и да кажа, че те подозирам за едно или друго. Само толкова. На кого, мислиш, ще повярват? Какво, смяташ, ще направят с теб?

Лайла си отдръпна крака от него.

— Не че ще го направя. Няма. Сигурно не. Познаваш ме.

— Жалък си.

— Ти си по силните приказки. Никога не съм харесвал тази самонадеяност в теб. Дори като малка, когато тичаше наоколо с оня сакатия, си мислеше, че си много умна с твоите книги и стихове. Каква работа ти върши сега това, че си начетена? Кой те спаси да не останеш на улицата, акълът ти или аз? Аз ли съм жалък? Половината жени в този град са готови на всичко да имат мъж като мен. На всичко.

Той се обърна по гръб и издиша цигарен дим към тавана.

— Обичаш силните приказки, нали? Е, ще ти кажа една: оцеляване. Ето какво правя тук, Лайла. Грижа се за твоето оцеляване.

През остатъка от нощта й прилошаваше от мисълта, че всяка негова дума, до най-последната, е истина.

Но на сутринта, както и през следващите сутрини гаденето не минаваше, а после се усили и се превърна в нещо тревожно познато.

Един студен мрачен следобед скоро след това Лайла легна по гръб на пода на спалнята. Мариам спеше с Азиза в стаята си.

В ръцете си Лайла държеше метална спица, която бе измъкнала с клещи от колелото на изоставен велосипед. Намери го в същия онзи тесен проход между къщите, където целуна Тарик преди години. Лежа дълго на пода с разтворени крака и поемаше въздух през зъби.

Обожаваше Азиза от мига, в който разбра за съществуването й. Нямаше и помен от това съмнение, от тази несигурност. Колко ужасно е, помисли си сега, една майка да се бои, че няма да обича собственото си дете. Колко неестествено. И все пак, легнала така на пода с потни, готови да използват спицата ръце, трябваше да се запита би ли могла да обикне някога детето на Рашид така, както обичаше детето на Тарик.

В крайна сметка не можа да го направи.

Не страхът, че ще й изтече кръвта и ще умре, я накара да пусне спицата, не дори мисълта, че това е грях, в което се съмняваше. Лайла пусна спицата, защото не можеше да приеме онова, което муджахидините бяха повтаряли ентусиазирано — че по време на война се налага да се отнема невинен живот. Нейната война беше с Рашид. Бебето беше невинно. А и вече бяха извършени достатъчно убийства. Лайла беше видяла твърде много хора да намират смъртта си в кръстосан огън между врагове.