Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Thousand Splendid Suns, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 300 гласа)

Информация

Сканиране
albena_cekova (2009)
Корекция
didikot (2009)

Издание:

Халед Хосейни. Хиляда сияйни слънца

Обсидиан, София, 2008

Редактор: Димитрина Кондева

Художник: Николай Пекарев

ISBN 978-954-769-167-4

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от jossika)

29

— Много съжалявам — каза Рашид на момичето и взе паницата с мастава и кюфтета от ръцете на Мариам, без да я погледне. — Знам, че с него бяхте много близки… приятели. Все бяхте заедно, още от деца. Това, което се е случило, е ужасно. Прекалено много афганистански младежи умират така.

Без да откъсва очи от момичето, той протегна нетърпеливо ръка и Мариам му подаде салфетка.

Години наред Мариам беше гледала как мускулите на слепоочията му помръдват, докато яде, как прави с една ръка оризени топчета и бърше с опакото на другата мазнината и полепналите в ъглите на устата му трохи. Години наред той беше ял, без да вдигне поглед, без да й говори, в осъдително мълчание, нарушавано само от гневно мърморене, недоволно цъкане с език или кратка команда за още хляб, още вода.

Сега ядеше с лъжица. Използваше салфетка. Казваше „ако обичаш“, когато искаше вода. И говореше. Оживено и неспирно.

— Ако питаш мен, в лицето на Хекматияр американците въоръжиха погрешния човек. ЦРУ му даде тонове оръжие през осемдесетте, за да се бие с руснаците. Руснаците вече ги няма, но оръжието е все още в ръцете му и сега той го обръща срещу невинни хора като родителите ти. И нарича това джихад. Пълно безобразие! Какво общо има джихадът с избиването на жени и деца? По-добре ЦРУ да беше въоръжило командира Масуд.

Веждите на Мариам се вдигнаха от само себе си. Командира Масуд? В главата си чуваше тирадите на Рашид по адрес на Масуд. Че бил предател и комунист. Но Масуд беше таджик, разбира се. Като Лайла.

— Поне е благоразумен човек. Честен и почтен афганистанец, искрено заинтересован от мирно решение.

Рашид вдигна рамене и въздъхна.

— Не че американците дават пукната пара, аз да ти кажа. Какво ги е грижа, че пущуни и хазари, таджики и узбеки се избиват взаимно? Колко американци могат да различат едните от другите? Не очаквай помощ от тях, това е. Сега, когато Съветският съюз рухна, ние вече не сме им нужни. Изиграхме си ролята. За тях афганистанците са кенараб, дупка на нужник. Извинявай за грозната дума, но е истина. Ти какво мислиш, Лайла джан?

Момичето смотолеви нещо неразбираемо и побутна едно кюфте в чинията си.

Рашид кимна дълбокомислено, сякаш бе казала най-умното нещо на света. Мариам не издържа и извърна поглед настрани.

— Знаеш ли, баща ти, мир на праха му, баща ти и аз много си приказвахме за тия неща. Беше, преди да се родиш, разбира се. Непрестанно си говорехме за политика. За книги също. Нали, Мариам? Помниш.

Мариам се направи, че не чува, и пийна глътка вода.

— Във всеки случай, надявам се, че не те отегчавам с тия приказки за политика.

По-късно, когато накисваше чиниите в сапунена вода, Мариам усети болезнена буца в стомаха си.

Не я интересуваше какво казва той, безсрамните лъжи, фалшивото съчувствие, нито дори това, че не й беше посягал, откакто изрови момичето от развалините. Ставаше дума за представлението, което играеше. Опитваше се с подмолни жалки номера да се хареса на момичето. Да му влезе под кожата.

И изведнъж Мариам проумя, че подозренията й са верни. Разбра с ужас, зашеметяващ като юмрук в главата, че онова, което се вършеше пред очите й, не е нищо друго освен ухажване.

Когато най-сетне събра кураж, Мариам отиде в стаята му.

Рашид запали цигара и рече:

— Защо не?

Мариам мигом разбра, че е победена. Донякъде очакваше, донякъде се надяваше, че той ще отрече всичко, ще се престори на изненадан и може би дори ще побеснее, като я чуе за какво намеква. И тогава тя щеше да е в силна позиция. Можеше да го накара да се засрами. Но той й отне решимостта със своето спокойно признание и категоричен тон.

— Седни — каза й. Лежеше на кревата си с гръб към стената, свил дългите си крака. — Седни, преди да припаднеш и да си разбиеш главата.

Мариам усети как рухва върху сгъваемия стол до леглото му.

— Подай ми онзи пепелник.

Подаде му го покорно.

Хрумна й, че Рашид трябва да е вече на шейсет или повече, но всъщност и самият той не знаеше точната си възраст. Косата му беше побеляла, но още беше гъста и четинеста. Клепачите му бяха отпуснати, както и кожата на врата, която се беше сбръчкала и загрубяла. Бузите му висяха малко повече от преди. Сутрин ходеше леко прегърбен. Но плещите му бяха все така широки, тялото едро, ръцете яки, а коремът му, който вървеше пред него, все така голям.

Мариам смяташе, че, общо взето, е запазен и остарява значително по-бавно от нея.

— Трябва да узаконим това положение — каза сега той, като крепеше пепелника на корема си. Устните му се нацупиха закачливо. — Хората ще говорят. Не е редно една неомъжена млада жена да живее тук. Зле е за репутацията ми. И за нейната. А и за твоята също.

— Минаха осемнайсет години — рече Мариам. — И никога не съм те молила за нищо. За нищичко. Сега те моля.

Той смукна от цигарата и бавно изпусна дима.

— Тя не може просто да остане тук, ако това предлагаш. Не мога да продължа да я храня и обличам, да й осигурявам подслон. Аз не съм Червеният кръст, Мариам.

— Но това?

— Какво „това“? Какво? Мислиш, че е прекалено млада ли? Тя е на четиринайсет. Едва ли може да се нарече дете. Ти беше на петнайсет, не помниш ли? Майка ми е била на четиринайсет, когато ме е родила. На тринайсет вече е била омъжена.

— Аз… Аз не го искам — каза Мариам, вцепенена от възмущение и безпомощност.

— Не ти решаваш. А тя и аз.

— Прекалено стара съм, за да…

— Тя е прекалено млада, ти — прекалено стара. Това са глупости.

— Аз наистина съм стара. Твърде стара, за да ми причиняваш това — каза Мариам, като стискаше толкова силно дрехата си, че пръстите й побеляха. — След всичките тези години да водиш втора жена.

— Не го вземай толкова навътре. Това са нормални неща и ти го знаеш. Имам приятели с по две, три, четири жени. Родният ти баща имаше три. Пък и на мое място много мъже, които познавам, щяха да са го направили отдавна. Знаеш, че е истина.

— Няма да го позволя.

При тези й думи Рашид се усмихна тъжно.

— Има и друг вариант — каза той, като зачеса стъпалото на единия си крак с напуканата пета на другия. — Тя може да си иде. Няма да застана на пътя й. Но едва ли ще стигне далеч. Без храна, без вода, без една рупия в джоба и отвсякъде хвърчат куршуми и ракети. Колко дни, мислиш, ще преживее, преди да я отвлекат, изнасилят или хвърлят с прерязано гърло в някоя крайпътна канавка? Или и трите заедно? — Той се прокашля и нагласи възглавницата зад гърба си. — Пътищата са жестоки, Мариам, повярвай ми. Зад всеки завой дебнат хрътки и бандити. Никак не бих искал да съм на нейно място, никак. Но, да речем, че по чудо се добере до Пешавар. И после какво? Имаш ли представа за онези лагери там? — Той се вторачи в нея през стълб цигарен дим. — Хората живеят под съдрани кашони. Туберкулоза, дизентерия, глад, престъпност. И това още преди зимата. После идва студът. Пневмонията. Хората се вкочаняват. Лагерите стават ледени гробища. Разбира се — той направи закачливо движение с ръка, — тя може да е на топло в някой от ония пешаварски бардаци. Чух, че бизнесът им процъфтявал. Красавица като нея ще носи цяло състояние, не мислиш ли? — Остави пепелника на шкафчето и смъкна краката си от леглото. — Виж — каза с отстъпчив тон, какъвто един победител може да си позволи. — Знаех, че няма да го преглътнеш лесно. И наистина не те виня. Но така ще е най-добре, ще видиш. Погледни го от тази страна, Мариам. Осигурявам на теб помощница в къщата, а на нея — убежище. Дом и съпруг. Каквито са времената сега, една жена има нужда от съпруг. Не си ли забелязала разплаканите вдовици по улиците? Готови са на всичко за такава възможност. Всъщност това е… Е, ще кажа, че това си е чиста благотворителност от моя страна. — Той се засмя. — Мене ако питаш, заслужавам медал.

По-късно, в мрака, Мариам каза на момичето. Момичето дълго мълча.

— Той иска отговор до сутринта — рече Мариам.

— Може да го получи веднага — обади се момичето. — Отговорът ми е „да“.