Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Thousand Splendid Suns, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 299 гласа)

Информация

Сканиране
albena_cekova (2009)
Корекция
didikot (2009)

Издание:

Халед Хосейни. Хиляда сияйни слънца

Обсидиан, София, 2008

Редактор: Димитрина Кондева

Художник: Николай Пекарев

ISBN 978-954-769-167-4

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от jossika)

10

На другата сутрин, след като Рашид тръгна на работа, тя извади дрехите си от куфара и ги подреди в скрина. Донесе кофа вода от кладенеца и с един парцал изми прозореца на стаята си и на дневната. Премете подовете, изчисти паяжините от таваните и проветри къщата.

Накисна три чаши леща в една тенджера, намери нож, с който наряза няколко моркова и два картофа и също ги накисна. Разтърси се за брашно и го намери в дъното на един шкаф зад редица от мръсни буркани за подправки. Замеси тесто, както я беше учила нана, като го натискаше с възглавничката на дланта си, събираше краищата, обръщаше го и пак натискаше. После го посипа с брашно, зави го с влажна кърпа, сложи си хиджаб и се отправи към кварталната фурна.

Рашид й беше казал къде се намира тя — надолу по улицата, наляво, после веднага надясно, — но на нея й беше достатъчно да следва тълпата жени и деца, отправили се в същата посока. Децата, които вървяха след майките си или тичаха пред тях, бяха облечени в доста окърпени ризки. Панталонките им изглеждаха възголеми или омалели, а каишките на сандалите им бяха прокъсани. Децата търкаляха пред себе си стари велосипедни гуми, които пошибваха с пръчки.

Майките им вървяха на групи по три-четири, някои в бурки, други не.

Мариам чуваше пискливото им бърборене, усилващия се смях. Докато вървеше с наведена глава, тя дочуваше откъслеци от добродушните им шеги, всичките по повод болни деца или мързеливи, неблагодарни съпрузи.

— Като че ли яденето само се готви.

— Уаллах о биллах, нито минута почивка!

— И ми разправя той, кълна ви се, разправя ми, че… Този безконечен разговор, изпълнен с възмущение, но странно весел, огласяше улицата. И не секна дори зад ъгъла, нито на опашката във фурната. Съпрузи, които играеха комар. Съпрузи, сляпо привързани към майките си и скъперници спрямо жените си. Мариам се учуди, че толкова много жени имат злата участ да са омъжени за такива ужасни мъже. Или това беше женска игра, която тя не проумяваше, всекидневен ритуал като накисването на ориза или месенето на тесто? Очакваха ли и тя скоро да се присъедини към тази игра?

На опашката във фурната Мариам усети как я оглеждат крадешком и си шушукат. Ръцете й се изпотиха. Представи си как всички знаят, че е харами, повод за срама на баща й и семейството му. Може би знаеха също, че е предала майка си и е станала за срам в Херат.

С крайчеца на хиджаба попи влагата над горната си устна и се опита да потисне нервността си.

Няколко минути всичко вървеше добре.

После усети потупване по рамото. Обърна се и видя светлокожа закръглена жена с хиджаб като нея. Беше с къса и остра черна коса и добродушно кръгло лице. Устните й бяха много по-пълни от на Мариам, долната леко увиснала, сякаш под тежестта на голямата тъмна бенка точно отдолу. Жената имаше зеленикави очи, които проблясваха предразполагащо.

— Ти си новата жена на Рашид джан, нали? — рече тя с широка усмивка. — Онази от Херат. Колко си млада! Мариам джан, нали? Аз се казвам Фариба. Живея на същата улица, през пет къщи вляво от вашата, със зелената врата. А това е синът ми Нур.

Момчето до нея имаше закръглено ведро лице и острата коса на майка си. На обичката на лявото му ухо стърчаха черни косъмчета. В очите му светеше дяволит дързък пламък. Момчето вдигна ръка и поздрави:

— Салаам, хала джан.

Нур е на десет. Имам и по-голям син, Ахмад.

— Той е на тринайсет — каза момчето.

— Но все едно е на четирийсет — засмя се Фариба. Мъжът ми се казва Хаким. Учител е тук, в Дех Мазанг. Трябва да ни дойдеш на гости някой…

И тогава изведнъж, сякаш окуражени, жените налетяха, изблъскаха Фариба и със стряскаща скорост наобиколиха Мариам.

— Значи ти си младата булка на Рашид джан…

— Харесва ли ти Кабул?

— Била съм в Херат. Имам братовчед там.

— Първо момче или момиче искаш?

— Ооо, минаретата! Каква красота. Прекрасен град!

— Момче е по-добре, Мариам джан, защото ще продължи името на семейството…

— Ами! Момчетата се женят и се махат. Момичетата остават и се грижат за майките си на старини.

— Чухме, че пристигаш.

— Роди близнаци. Момче и момиче! И всички ще са щастливи.

Мариам отстъпи назад. Започна да се задъхва. Ушите й забучаха, пулсът й се ускори, очите й се стрелкаха от лице на лице. Отстъпи още една крачка, но повече нямаше накъде — беше в центъра на кръг. Зърна Фариба, която се мръщеше, защото виждаше, че Мариам е в беда.

— Оставете я! — извика тя. — Отдръпнете се, оставете я! Плашите я!

Мариам притисна здраво тестото до гърдите си и се запровира през жените около нея.

— Къде отиваш, хамшира?

Тя продължи да се провира, докато някак си се озова извън тълпата и хукна нагоре по улицата. Едва когато стигна до кръстовището, осъзна, че е тичала в погрешна посока. Обърна се и хукна назад с наведена глава, но се спъна, падна и си ожули коляното, а сетне се изправи и пак хукна, като прелетя покрай жените.

— Какво ти става?

— Тече ти кръв, хамшира.

Мариам зави зад един ъгъл, после зад друг. Намери улицата, но не можа да си спомни коя е къщата на Рашид. Втурна се нагоре, после надолу, запъхтяна и готова да се разплаче. Започна да пробва напосоки вратите. Някои бяха заключени, други — отключени, но зад тях имаше непознати дворове, лаещи кучета и сепнати деца. Представи си как Рашид се прибира и я вижда да се лута с разкървавено коляно, изгубена на собствената си улица. И наистина се разплака. Блъскаше врати, панически мълвеше молитви, а лицето й беше мокро от сълзи. И така, докато отвори и видя с облекчение клозета, кладенеца, бараката за инструменти. Затръшна портата зад себе си и пусна мандалото. Рухна на четири крака и повърна. После пролази настрани и седна, облегната на стената с прострени крака. Никога през живота си не се беше чувствала толкова самотна.

Когато тази вечер Рашид се прибра, носеше кафява книжна торба. Мариам беше разочарована, че не забеляза чистите прозорци, изметените подове, липсата на паяжини. Но той изглеждаше доволен, че вече му е сложила чиния на чиста софра на пода на дневната.

— Сготвих даал — каза Мариам.

— Добре. Умирам от глад.

Тя му поля от ибрика да си измие ръцете и когато той ги избърса, му поднесе димяща купа с даал и чиния с пухкав бял ориз. Беше първото ядене, което му бе направила, и на Мариам й се щеше да е по-спокойна, докато го приготвяше. Защото, докато готвеше, все още бе разтреперана от премеждието и цял ден се тормози за гъстотата на даала, за цвета му. Притесняваше се Рашид да не реши, че е сложила много джоджен или малко куркума.

Той потопи лъжицата в златистия даал.

Мариам се олюля леко. Ами ако се разочарова или разсърди? Ами ако отбутне разгневен чинията настрани?

— Внимавай! — успя да промълви. — Горещо е.

Рашид сви устни и задуха, а после лапна една лъжица.

— Вкусно е — каза. — Малко безсолно, но е добро. Даже доста добро.

Облекчена, Мариам не сваляше очи от него, докато той ядеше. Най-неочаквано изпита гордост. Беше се справила добре, може би дори повече от добре и вълнението, което изпита от тази похвала, я изненада. Неприятното преживяване от тази сутрин поизбледня.

— Утре е петък — рече Рашид. — Какво ще кажеш да те поразходя?

— Из Кабул ли?

— Не, из Калкута.

Мариам примига.

— Шегувам се. Разбира се, че из Кабул. Къде другаде? — Той бръкна в кафявата книжна торба. — Но първо трябва да ти кажа нещо. — И той измъкна от торбата синя бурка. Вдигна я и на коленете му се изсипаха метри надиплен плат. Той ги сгъна, погледна я и поде: — Имам някои клиенти, Мариам, които довеждат съпругите си в работилницата ми. Тия жени идват непокрити, сами говорят с мен, гледат ме в очите без капка свян. Носят грим и поли, под които се виждат коленете им. Понякога дори ме карат аз да им взема мярка, а мъжете им стоят и гледат. Позволяват им такова нещо! Не се притесняват, че непознат докосва босите крака на жените им! Мислят се за модерни и интелигентни, понеже са образовани. Не разбират, че вредят на честта и достойнството си. — Той тръсна глава. — Повечето живеят в богатите квартали на Кабул. Ще те заведа там, ще видиш. Но тези мекушави мъже са и тук, Мариам, съвсем наблизо. Има например един учител надолу по улицата, казва се Хаким. Постоянно виждам жена му Фариба да върви сама по улицата само с кърпа на главата. Става ми неудобно, честно ти казвам, като гледам мъж, който не може да се наложи на жена си. — Той я изгледа строго и продължи: — Но аз съм от друга порода, Мариам. Там, откъдето съм, за един погрешен поглед, за една неподходяща дума се лее кръв. Там, откъдето съм, лицето на жената може да се гледа само от мъжа й и аз искам да запомниш това. Ясно ли е?

Мариам кимна и взе плика, който той й подаде. Удоволствието, което изпита преди малко от похвалите му, се беше изпарило. На негово място се настани боязън. Волята на този мъж й се стори твърда и непоклатима като планините Сафид-кох, издигащи се над Гул Даман.

— Значи се разбрахме — рече Рашид. — А сега ми сипи още малко даал.

Досега Мариам не беше носила бурка и Рашид трябваше да й помогне да я облече. Подплатената част стягаше главата й и тежеше. Не беше свикнала да гледа света през замрежено прозорче. Упражняваше се да ходи с нея из стаята, но постоянно настъпваше края й и се препъваше. Не виждаше нищо встрани и това я изнервяше, а и не й харесваше, че надипленият плат пада плътно пред устата й и я задушава.

— Ще свикнеш — каза Рашид. — Бас ловя, че с времето дори ще ти хареса.

Взеха автобус до едно място, което Рашид нарече парка „Шар-е нау“. Беше пълен с деца, които се люлееха на люлки и хвърляха топки в завързани за дърветата парцаливи мрежи. Разхождаха се бавно и наблюдаваха как момчетата пускат хвърчила. Мариам вървеше зад Рашид, като от време на време заплиташе крака в подгъва на бурката. На обяд той я заведе в малък ресторант, където сервираха кебап — беше близо до джамията „Хаджи Яхуб“. Подът лепнеше, а въздухът бе задимен. Стените бяха попили мириса на сурово месо, а музиката, която Рашид нарече логари, гърмеше. Готвачите бяха слабички момчета, които раздухваха с една ръка огъня под шишовете, а с другата размазваха налитащите мухи. На Мариам, която никога преди не беше стъпвала в ресторант, й беше странно да седи в помещение, претъпкано с толкова много непознати, да повдига бурката и да пъха залъци в устата си.

Стомахът й се сви от същата онази тревога като в деня, когато отиде до кварталната фурна, но присъствието на Рашид я успокояваше донякъде и след малко тя престана да обръща внимание на музиката, дима и дори на хората. А и за своя изненада проумя, че бурката също действа успокояващо. Беше като прозорец, през който се вижда само от едната страна. Вътре в нея тя беше наблюдател, защитен от любопитните очи на непознатите. Вече не се притесняваше, че хората ще разберат от пръв поглед всичките позорни тайни на миналото й.

По улиците Рашид назоваваше авторитетно различни сгради — това е Американското посолство, а това — Министерството на външните работи. Сочеше коли, като обясняваше каква марка са и къде са направени — съветски волги, американски шевролети, германски опели.

— Коя ти харесва най-много? — попита я той.

Тя се поколеба, посочи една волга и Рашид се разсмя.

Кабул беше далеч по-многолюден от Херат, който Мариам беше зърнала бегло. Имаше по-малко дървета и по-малко каруци, но по-високи сгради, повече коли, светофари и павирани улици. Отвред звучеше особеният диалект на града — хората се обръщаха един към друг с джан вместо с джо; „сестро“ беше хамшира вместо хамшире и така нататък.

Рашид й купи сладолед от една сергия. Тя за пръв път близваше сладолед и никога не си бе представяла, че съществува такава сладост за небцето. Изяде цялата купичка, поръсена с натрошен шамфъстък, с тънко оризово фиде на дъното. Удиви се от вълшебното съчетание, от невероятния вкус.

Стигнаха до тъй наречената Коче-морха — Птичата улица. Беше тесен, многолюден пазар близо до квартал, който бил един от по-богатите, както каза Рашид.

— Наоколо живеят чужди дипломати, богати бизнесмени, членове на кралското семейство — все такива хора. Не като мен и теб.

— Не виждам никакви пилета — отбеляза Мариам.

— Това е едно от нещата, които не можеш да намериш на Птичата улица — разсмя се Рашид.

От двете страни на улицата имаше магазини и малки сергии, на които се продаваха шапки от агнешка кожа и чапани с цветовете на дъгата. Рашид влезе в един магазин да огледа гравирана сребърна кама, а в друг — стара пушка, за която търговецът го увери, че е реликва от първата война срещу англичаните.

— Аз пък съм Моше Даян — измърмори Рашид и се усмихна леко. И на Мариам й се стори, че тази усмивка е за нея. Интимна, съпружеска.

Минаха бавно покрай занаятчийски работилници, покрай дюкяни за килими, за сладкиши, за цветя и покрай магазини, които продаваха костюми за мъже и рокли за жени, а в тях, зад дантелени завеси, Мариам видя момичета да пришиват копчета и да гладят яки. От време на време Рашид поздравяваше някой познат търговец — понякога на фарси, друг път на пущу. Докато мъжете се здрависваха и целуваха по бузите, Мариам стоеше няколко крачки назад. Рашид не й махваше да приближи, не я представяше. Пред един магазин за бродерии я помоли да го почака отвън.

— Познавам собственика — каза. — Ще вляза само за минута да го поздравя.

Мариам остана да чака на оживения тротоар. Наблюдаваше колите, които пъплеха по Птичата улица, провираха се през тълпата амбулантни търговци и пешеходци и бибиткаха на деца и магарета, които не искаха да направят път. Наблюдаваше отегчените търговци зад малките им сергии да пушат и да плюят в бронзови плювалници, гледаше как от време на време лицата им изникват от сенките, за да предлагат на минувачите платове и палта с кожени яки. Но най-дълго оглеждаше жените.

В тази част на Кабул те бяха различни от жените в победните квартали. В квартала, където живееха с Рашид, толкова много от тях бяха напълно забулени. А тези тук бяха — каква бе думата, която използва Рашид? — „модерни“. Да, модерни афганистанки, омъжени за модерни афганистанци, които не възразяваха съпругите им да се разхождат гримирани и с непокрити глави. Мариам ги наблюдаваше да подтичват невъзмутимо по улицата, едни с мъже, други сами, някои повели розовобузи дечица с лъснати обувки и часовници с кожени каишки, които караха велосипеди с високи кормила и златисти спици, различни от децата в Дех-Мазанг с нахапани от пясъчни мухи лица, търкалящи стари велосипедни гуми.

Всички жени тук носеха чанти и шумолящи поли. Мариам дори забеляза една да пуши зад кормилото на кола. Ноктите им бяха дълги, лакирани в розово или оранжево, устните им аленееха като лалета. Те бяха на високи токчета и бързаха, сякаш имаха неотложна работа. Носеха слънчеви очила и когато минаваха край нея, Мариам долавяше ухание на парфюм. Представи си, че всички имат университетски дипломи, че работят в офиси, на собствени бюра, където пишат на машина и пушат, и водят важни телефонни разговори с важни хора. Тези жени я очароваха и смутиха. Накараха я да проумее собствената си самота, невзрачната си външност, липсата на стремежи, невежеството относно толкова много неща.

После Рашид я потупа по рамото и й подаде нещо.

— Ето.

Беше тъмночервен копринен шал с мънистени ресни и златно везмо по краищата.

— Харесва ли ти?

Мариам вдигна очи към него. И тогава Рашид направи нещо трогателно — примига и смутено извърна поглед.

Мариам се сети за Джалил, за радушната настойчивост, с която й тикаше в ръцете бижутата си, за веселото самодоволство, което не търпеше никакъв друг ответ освен смирена благодарност. Нана беше права за подаръците на Джалил. Те бяха половинчати знаци на разкаяние, неискрени, подкупващи жестове за негово собствено успокоение. Този шал, проумя Мариам, беше истински подарък.

— Красив е — каза тя.