Халед Хосейни
Хиляда сияйни слънца (30)

30

На другия ден Лайла остана в леглото. Беше под одеялото, когато сутринта Рашид надникна през вратата и каза, че отива при бръснаря. Все още не беше станала, когато той се прибра късно следобед и й показа новата си прическа, новия си костюм, купен на старо — син на тънки кремави райета, и халката, която й беше избрал.

Рашид седна на леглото до нея и изнесе цяло представление, като развърза бавно панделката, отвори кутийката и извади внимателно халката. Издаде й тайната, че я е спазарил срещу брачната халка на Мариам.

— Нея не я интересува, повярвай ми. Няма и да забележи дори.

Лайла се сви в най-далечния край на леглото. Чуваше Мариам долу, съскането на ютията й.

— Така или иначе, никога не я е носила — рече Рашид.

— Не я искам — обади се тихо Лайла. — Не по този начин. Трябва да я върнеш.

— Да я върна? — През лицето му премина сянка на нетърпение, но мигом изчезна. Той се усмихна. — Трябваше да добавя и известна сума — доста голяма всъщност. Тази е по-хубава — двайсет и два карата злато. Ще я вземеш ли да видиш колко е тежка? Хайде, вземи. Не щеш ли? — Той затвори кутийката. — Какво ще кажеш за цветя? Няма да е зле. Обичаш ли цветя? Имаш ли си любимо цвете? Маргарити? Лалета? Люляк? Никакви цветя? Добре! И аз не виждам смисъл. Просто си помислих… А пък знам един шивач тук, в Дех-Мазанг. Мислех си, че можем да те заведем там утре да ти вземе мярка за рокля.

Лайла тръсна глава.

Рашид вдигна вежди.

— Предпочитам… — започна тя.

Той сложи ръка на шията й. Лайла не успя да се сдържи — потръпна и отскочи назад. Докосването му напомняше на бодлив, стар и мокър пуловер, облечен на голо.

— Да?

— Предпочитам да стане по-скоро.

Устата му се отвори, а после се разтегли в жълта озъбена усмивка.

— Нетърпелива си — рече той.

Преди посещението на Абдул Шариф Лайла беше решила да тръгне за Пакистан. Мислеше си да напусне Кабул дори и след като разбра за смъртта на Тарик. Да замине някъде надалеч от тук. Да избяга от този град, в който на всеки ъгъл дебнеше капан и от всяка тясна уличка изскачаха призраци. Може би щеше да поеме този риск.

Но се оказа, че няма как да замине.

Не и с това постоянно гадене.

Не и с това непознато усещане как гърдите й се наливат.

И осъзнаването, че сред цялата тази бъркотия не е забелязала, че е пропуснала един цикъл.

Лайла си представи, че е в бежански лагер — голо поле и хиляди завързани на пръти найлони, които плющят на ледения вятър. В една от тези импровизирани палатки тя видя бебе, детето на Тарик, с хлътнало личице, увиснала челюст, синкава кожа на петна. Представи си как непознати къпят мъничкото му телце, увиват го в кафеникав саван и го спускат в дупка, изкопана в онази брулена от ветрове земя под разочарованите погледи на лешоядите.

Как можеше да избяга сега?

Лайла направи тъжен опис на хората в своя живот. Ахмад и Нур — мъртви. Хасина — заминала. Гити — мъртва. Мами — мъртва. Баби — мъртъв. Сега и Тарик…

Но като по чудо нещо от предишния й живот остана, последната й връзка с онази, която беше, преди да остане сам-сама. Част от Тарик все още живееше у нея, пускаше мънички филизи, които щяха да се превърнат в крачета и ръчички. Как да изложи на опасност единственото, останало й от него, от предишния й живот?

Взе решението си бързо. Бяха минали шест седмици от онзи следобед с Тарик. Още малко и Рашид щеше да заподозре истината.

Знаеше, че онова, което прави, е позорно. И коварно, и срамно. И крайно нечестно. Но въпреки че детето в нея не беше по-голямо от орехче, Лайла вече разбираше какво трябва да пожертва като майка. Добродетелта беше само първото нещо.

Тя сложи ръка на корема си и затвори очи.

Лайла щеше да си спомня скромната церемония на късчета и отделни парчета. Кремавите райета на костюма на Рашид. Острата миризма на одеколона му. Малката резка точно над адамовата му ябълка — беше се порязал при бръсненето. Грубите възглавнички на пожълтелите му от цигарите пръсти, когато й сложи халката. Химикалката, която не пишеше. Търсенето на друга. Брачното свидетелство. Подписите, неговият уверен, нейният — треперещ. Молитвите. Огледалото под булото, в което видя, че Рашид си е подстригал веждите.

И там някъде в стаята наблюдаващата Мариам. Въздухът бе нагнетен от неодобрението й.

Лайла не посмя да срещне погледа на по-възрастната жена.

Вечерта, легнала под студените му чаршафи, тя го наблюдаваше как пуска пердетата. Трепереше, преди още пръстите му да разкопчаят ризата й и да дръпнат шнура на шалварите й. Беше възбуден. Пръстите му се пипкаха непохватно със собствената му риза, с колана. Лайла виждаше изцяло хлътналата му гръд, изхвръкналия му пъп, малката синя вена в средата на пъпа, кичурите бели косми на гърдите му, раменете и ръцете му до лактите. Усещаше как очите му пълзят по нея.

— Бог да ми е на помощ, но мисля, че те обичам.

Тракайки със зъби, тя го помоли да загаси лампата.

По-късно, когато се увери, че той спи, мушна ръка под дюшека, където беше скрила ножа, и поряза върха на показалеца си. После повдигна одеялото и остави кръвта да покапе по чаршафите, на които лежаха.