Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Thousand Splendid Suns, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 300 гласа)

Информация

Сканиране
albena_cekova (2009)
Корекция
didikot (2009)

Издание:

Халед Хосейни. Хиляда сияйни слънца

Обсидиан, София, 2008

Редактор: Димитрина Кондева

Художник: Николай Пекарев

ISBN 978-954-769-167-4

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от jossika)

42

Азиза сложи в книжна торба блузката си на цветя и единствените си чорапки, две вълнени ръкавици от различни чифтове, старо жълтеникаво одеялце на звезди и комети, спукана пластмасова чаша и зарчетата си.

Беше студена сутрин през април 2001 година, малко преди двайсет и третия рожден ден на Лайла. Небето беше прозрачно сиво и от поривите на студения влажен вятър вратата с мрежата не преставаше да трака.

Бяха изминали няколко дни, откакто Лайла чу, че Ахмад шах Масуд е бил във Франция за разговори с Европейския парламент. Сега Масуд се подвизаваше в родния си Север и командваше Северния съюз, единствената опозиционна сила, която воюваше с талибаните. В Европа Масуд беше предупредил за лагерите, обучаващи терористи, и се беше обърнал с молба към САЩ за помощ срещу талибаните.

— Ако президентът Буш не ни окаже помощ — беше казал той, — тези терористи много скоро ще навредят на САЩ и Европа.

Месец преди това Лайла беше научила, че талибаните поставили тротил в нишите с гигантските статуи на Буда и ги взривили, защото подбуждали към идолопоклонничество и грях. Имаше протести от цял свят, от САЩ до Китай. Правителства, историци, археолози от всички краища на земното кълбо бяха писали писма, умолявайки талибаните да не унищожават двете най-големи исторически реликви на Афганистан. Това обаче не беше ги спряло — бяха детонирали експлозивите около статуите, оцелели две хиляди години, и при всеки взрив бяха скандирали Аллах-у-акбар и бяха викали „ура“ всеки път, когато ръка или крак рухваха на парчета сред гъста пушилка. Лайла си спомни как през 1987 година с баби и Тарик стояха над по-големия Буца, вятърът духаше в огрените им от слънцето лица, а те гледаха как един ястреб се рее над долината. Но когато чу за гибелта на статуите, остана равнодушна. Какво я беше грижа за тях, след като собственият й живот беше руина?

Седеше безмълвно на пода в един ъгъл на дневната с каменно лице и увиснали над лицето къдри, докато Рашид не й каза, че е време да тръгват. Колкото и да вдишваше и издишваше, все имаше чувството, че не може да напълни дробовете си с достатъчно въздух.

На път за Картех-сех Залмай беше в ръцете на баща си, а Азиза се държеше за Мариам и крачеше бързо до нея. Вятърът развяваше завързания под брадичката й мръсен шал и къдреше полите на роклята й. Азиза ставаше все по-мрачна, сякаш с всяка крачка все повече усещаше, че я мамят. Лайла не беше намерила сили да й каже истината. Беше й казала, че отива в едно специално училище, където децата ядат и спят и не се връщат вкъщи след часовете. Сега Азиза не спираше да й задава едни и същи въпроси, които беше задавала дни наред. Дали учениците спят отделно или всички заедно в една огромна стая? Ще си намери ли приятели? Дали майка й е сигурна, че учителите ще са добри с нея?

И най-важният въпрос: Колко дълго ще трябва да остане там?

Спряха на две преки от ниската сграда с вид на казарма.

— Със Залмай ще чакаме тук — каза Рашид. — О, преди да съм забравил…

Той извади една дъвка от джоба си, прощален подарък, и я подаде на Азиза с хладно великодушие. Тя взе дъвката и благодари тихо. Лайла се възхити от благородството й, от невероятната й способност да прощава и очите й се просълзиха. Сърцето й се сви и й прималя от мъка при мисълта, че този следобед Азиза няма да спи до нея, че няма да усеща крехката й ръка върху гърдите си, извивката на главата й до ребрата си, топлия й дъх във врата си, петичките, забити в корема й.

Поведоха сестра му и Залмай се разплака и завика:

— Зиза! Зиза!

Започна да се мята, да рита в ръцете на баща си и да вика сестра си, докато една маймунка върху латерна на отсрещния тротоар не отвлече вниманието му.

Последните две пресечки извървяха сами — Мариам, Лайла и Азиза. Наближиха сградата и Лайла видя олющената й фасада, провисналия покрив, забитите на мястото на липсващите прозорци дъски, върха на люлка, надничаща над рушащия се зид.

Спряха пред вратата и Лайла повтори на Азиза онова, което й беше казала по-рано.

— А ако те попитат за баща ти, какво ще кажеш?

— Че муджахидините са го убили — отвърна предпазливо детето.

— Чудесно. Азиза, разбираш ли защо?

— Защото това е специално училище — каза момиченцето. Бяха вече тук, сградата беше съвсем истинска и Азиза изглеждаше разтревожена. Долната й устна трепереше, а в очите й напираха сълзи и Лайла видя какво усилие полага да е смела. — Ако им кажем истината — прошепна задъхано тя, — няма да ме вземат. Училището е специално. Искам вкъщи.

— Ще идвам постоянно при теб — успя да каже Лайла. — Обещавам.

— Аз също — рече Мариам. — Ще идваме да те видим, Азиза джо, и ще си играем заедно, както винаги. Ще си само за малко, докато баща ти си намери работа.

— Тук имат храна — рече неуверено Лайла. Радваше се, че е с бурка, радваше се, че Азиза не може да види колко е сломена. — Няма да гладуваш. Имат ориз, хляб и вода и може би дори плодове.

— Но ти няма да си тук. Хала Мариам няма да е с мен.

— Ще идвам да те виждам — каза Лайла. — През цялото време. Погледни ме, Азиза. Ще идвам. Аз съм ти майка. На всяка цена ще идвам да те виждам.

Директорът на сиропиталището беше попрегърбен мъж с тесен гръден кош и набраздено симпатично лице. Беше започнал да олисява, имаше рошава брада и очи като грахови зърна. Наричаше се Заман и носеше прилепнало на темето му кепе, а лявото стъкло на очилата му беше пукнато.

Докато ги водеше към кабинета си, той попита Лайла и Мариам как се казват, а после и Азиза. Поинтересува се и на колко години е. Минаха по слабо осветен коридор, където босоноги деца се отдръпваха към стените и ги зяпаха. Децата бяха или чорлави, или с бръснати глави и облечени в пуловери с оръфани ръкави, парцаливи дънки с протрити до скъсване колене и закърпени с всевъзможни кръпки палтенца. Лайла долови миризма на сапун и талк, на амоняк и урина, както и надигащия се страх на Азиза, която бе започнала да хленчи.

Лайла огледа двора — буренясала поляна, паянтова люлка, стари автомобилни гуми, спукана баскетболна топка. Помещенията, край които минаха, бяха голи, а прозорците — покрити с найлон. Момченце се стрелна от една стая, вкопчи се в лакътя на Лайла и се опита да се покатери по ръцете й. Един чистач, който забърсваше локвичка урина, остави парцала и откъсна детето от нея.

Заман се държеше свойски със сираците. Пътьом погалваше някои по главиците, казваше им по някоя мила дума без капка снизходителност. Децата се радваха, че ги докосва. Всички го гледат с надежда, че ги харесва, помисли си Лайла.

Той ги въведе в кабинета си, където имаше само три сгъваеми стола и разхвърляно бюро с купчини папки и листове.

— Вие сте от Херат — обърна се той към Мариам. — Познах по акцента ви. — После се облегна на стола, кръстоса ръце на корема си и каза, че има зет, който навремето живял там. Дори по тези обикновени жестове Лайла забеляза някаква измъченост и напрежение. И макар той да се усмихваше слабо, тя долови тревога и болка, разочарование и поражение, полирани с лака на добродушието.

— Беше стъклар — каза Заман. — Правеше онези красиви нефритено зелени лебеди, които сияят на слънцето, сякаш стъклото е пълно със скъпоценни камъчета. Връщали ли сте се после?

Мариам поклати глава.

— Аз съм от Кандахар. Били ли сте някога в Кандахар, хамшира? Не? Красив е. Какви градини! А гроздето! О, гроздето. Няма по-сладко на света.

Няколко деца се бяха скупчили на вратата и надничаха. Заман ги отпъди кротко на пущу.

— Обичам, разбира се, и Херат. Град на художници и писатели, суфии и мистици. Знаете старата шега, че не можеш да направиш и крачка, без да настъпиш поет.

Азиза гледаше унило.

— Ееех — въздъхна театрално Заман, — ето, че ви накарах да се засмеете, хамшира. Обикновено това е най-трудно. Безпокоях се в началото. Мислех си, че трябва да кудкудякам като кокошка или да рева като магаре. Но вие сте толкова приятни.

Заман повика един възпитател да поседи за малко с Азиза. Момиченцето скочи в скута на Мариам и се вкопчи в нея.

— Само ще поговорим, миличка — каза Лайла. — Аз съм тук. Чу ли? Тук ще бъда.

— Защо ние с теб не излезем вън за минута, Азиза джо? — рече Мариам. — Майка ти трябва да си поговори с кака Заман. Само за мъничко. Хайде, ела.

Когато останаха сами, Заман попита за рождената дата на Азиза, за заболявания, алергии. Попита за бащата на детето и Лайла се почувства странно да изрече лъжа, която си беше самата истина. Заман слушаше, а лицето му не издаваше нито доверие, нито скептицизъм. Каза, че управлява сиропиталището на честна дума. Щом тя твърди, че мъжът й е умрял и не може да се грижи за децата си, той не го подлага на съмнение.

Лайла заплака.

Заман остави писалката си.

— Срамувам се — каза дрезгаво Лайла с ръка на устата.

— Погледнете ме, хамшира.

— Що за майка е тази, която изоставя децата си?

— Погледнете ме.

Лайла вдигна очи.

— Вината не е ваша. Чувате ли ме? Не вие, а онези диваци трябва да бъдат обвинявани. Те ме карат да се срамувам, че съм пущун. Опозориха името на моите сънародници. А и не сте единствена, хамшира. Постоянно имаме майки като вас, постоянно. Майки, които не могат да изхранват децата си, защото талибаните не им дават да излязат от къщи и да работят. Тъй че не се обвинявайте. Никой тук не ви кори. Разбирам ви — каза той и се наклони напред. — Разбирам ви, хамшира.

Лайла избърса очи с крайчеца на бурката. — Колкото до това място — въздъхна Заман и разпери ръка, — сама виждате, че е в плачевно състояние. Постоянно сме без пари, постоянно се борим, търсим изход. Получаваме нищожна помощ от талибаните. Но се справяме. И ние като вас правим каквото трябва. Аллах е добър и сърдечен. Аллах се грижи и докато Той се грижи, аз пък ще се постарая Азиза да е нахранена и облечена. Поне това мога да обещая. Лайла кимна.

— Разбрахме ли се? — Той се усмихна дружелюбно.

— Но вие плачете, хамшира. Не позволявайте детето да види, че плачете.

Лайла пак избърса очи и рече задавено:

— Бог да ви благослови, братко.

Но опасенията на Лайла се сбъднаха и когато дойде време да се сбогуват, настана ад. Азиза изпадна в паника.

На път към къщи, облегната на Мариам, Лайла чуваше пронизителните писъци на детето си. Виждаше как дебелите мазолести пръсти на Заман хващат ръцете на Азиза, как ги дърпат, отначало нежно, после по-твърдо, а накрая и силно, за да я откопчат от нея. Виждаше как Азиза рита в ръцете му, докато той се отдалечава, чуваше я да крещи, сякаш майка й щеше да изчезне от лицето на земята. Видя себе си как тича по коридора с наведена глава и надигащ се в гърлото вой.

— Усещам миризмата й — каза тя в къщи на Мариам. Зарея поглед над рамото й, през двора и стените, към кафявите като храчка на пушач планини. — Усещам дъха й, докато спи. А ти? Ти усещаш ли го?

— О, Лайла джо — отвърна Мариам. — Недей. Каква полза от това? Каква?

Отначало Рашид скланяше пред молбите й и ги придружаваше до сиропиталището — нея, Мариам и Залмай, макар да се стараеше да й покаже какво огромно усилие е това за него. Натякваше й на какво изтезание го подлага, колко го заболяват краката и гърбът от изтощителния път до там и обратно. Правеше всичко възможно тя да разбере какво тежко бреме е за него ходенето до сиропиталището.

— Не съм вече млад — казваше. — Не че те е грижа. Ако зависеше от теб, щеше да ме вкараш в гроба. Но не зависи, Лайла. Не можеш да правиш каквото си искаш.

Разделяха се на две пресечки от сиропиталището и той никога не им отпускаше повече от петнайсет минути.

— Минута закъснение — казваше, — и тръгвам. Не се шегувам.

Лайла трябваше да го моли горещо, за да удължи с някоя и друга минута времето с Азиза. Да го моли заради себе си и Мариам, която беше сломена от отсъствието на детето, макар както винаги да страдаше безмълвно и незабележимо. Да го моли и заради Залмай, който всеки ден питаше за сестра си, беше раздразнителен и често плачеше безутешно.

Понякога на път за сиропиталището Рашид спираше и казваше, че го боли кракът. После се обръщаше и тръгваше обратно към къщи с големи твърди крачки, без изобщо да куца. Или цъкаше с език и охкаше:

— Ох, дробовете ми, Лайла. Може би утре, а? Утре ще съм по-добре или вдругиден. Ще видим.

Казваше го, без да си направи труда да се задъхва. Често, когато се обръщаше и тръгваше към къщи, мигом палеше цигара. А на Лайла не й оставаше друго, освен и тя да тръгне след него, безпомощна, трепереща от негодувание и безсилен гняв.

Един ден Рашид заяви, че повече няма да я придружава.

— Капнал съм от това обикаляне по улиците да търся работа.

— Тогава тръгвам сама — каза Лайла. — Не можеш да ме спреш, Рашид. Чуваш ли ме? Можеш да ме биеш колкото си искаш, но аз ще продължа да ходя там.

— Прави, каквото щеш. Но няма да можеш да минеш лесно покрай талибаните. Не казвай, че не съм те предупредил.

— Идвам с теб — каза Мариам. Лайла не даде и дума да се издума.

— Ти трябва да останеш вкъщи със Залмай. Ако ни спрат… Не искам той да види.

И така животът на Лайла се завъртя около това да измисля как да се види с Азиза. Половината пъти изобщо не стигаше до сиропиталището. Пресечеше ли улицата, талибаните веднага я спираха и започваха да я засипват с въпроси — Как ти е името? Къде си тръгнала? Защо си сама? Къде е твоят махрам, — а после я връщаха вкъщи. Ако имаше късмет, се отърваваше само с ругатни, ритник по задника или удар в гърба. Друг път отнасяше бой с палки и тояги, камшици, плесници, юмручни удари.

Веднъж един талибан я наби с антена за радио. Накрая я шибна за последно по тила и каза:

— Ако пак те видя, ще те бия, докато и майчиното ти мляко потече от костите ти.

Тогава Лайла се прибра вкъщи и легна по корем. Чувстваше се като глупаво жалко животно и охкаше, докато Мариам налагаше с влажни кърпи раздрания й гръб и насинените бедра. Но обикновено отказваше да се предаде. Преструваше се, че си отива вкъщи, а после свърваше в някоя пресечка. Имаше дни, когато я хващаха, разпитваха и ругаеха по два, три, дори четири пъти. После заплющяваха камшиците и антените и тя се потътряше към къщи окървавена, без да е успяла дори да зърне Азиза. Не след дълго започна да се навлича дори в жегата — два-три пуловера под бурката, за да е подплатена добре за боя.

Но наградата да успее да се промъкне покрай талибаните си струваше усилията. Тогава можеше да прекара колкото си иска време с Азиза, дори часове. Седяха на двора близо до люлката сред другите деца и дошлите майки и Азиза й разказваше какво е научила тази седмица.

Всеки ден кака Заман гледал да ги учи на нещо: повечето дни имали четене и писане, понякога география, малко история или други науки; разказвал им за растения и животни.

— Но трябва да пускаме пердетата — каза Азиза, — за да не ни видят талибаните.

Разказа й, че кака Заман имал подръка игли за плетене и кълбета прежда, в случай че талибаните дойдели на проверка.

— Тогава скриваме книгите и се правим, че плетем.

Един ден, докато беше при Азиза, Лайла видя жена на средна възраст, свалила от главата си горния край на бурката. Беше дошла на посещение при три момчета и едно момиче. Разпозна острото лице и дебелите вежди, макар да не беше виждала хлътналата уста и посивялата коса. Лайла си спомни шаловете, тъмните поли, резкия тон и гарвановочерната коса, стегната на висок кок така, че се виждаше тъмният мъх на врата й. Спомни си как някога тази жена забраняваше на момичетата да се забраждат, като казваше, че мъжете и жените са равни, че няма причина едните да си покриват главите, щом другите не го правят.

По едно време хала Рангмаал вдигна глава и улови погледа й, но в очите на старата си учителка Лайла не съзря признак, че се пита коя е, че й се струва позната.

— По земната кора има пукнатини — каза Азиза. — Наричат се разломи.

Беше топъл петъчен следобед през юни 2001 година. Седяха четиримата — Лайла, Залмай, Мариам и Азиза, на поляната зад сиропиталището. Този път Рашид се беше смилил и ги беше придружил, което правеше много рядко. Сега ги чакаше на улицата, при автобусната спирка.

Наоколо подскачаха босоноги деца. Подритваха една сплескана футболна топка, тичаха вяло след нея.

— А от двете страни на разломите има скални плочи, които образуват земната кора — продължаваше Азиза.

Косата й беше прибрана от лицето, сплетена на плитка и закрепена изкусно на върха на главата й. Лайла завиждаше на този, който беше седял до дъщеря й, беше сплитал косата й, беше я молил да стои мирно.

Азиза им демонстрира казаното, като разтвори длани, доближи ги и започна да ги трие една в друга. Залмай наблюдаваше с огромен интерес.

— Наричат се кектонични плочи, нали?

— Тектонични — поправи я Лайла. Говореше едва-едва. Челюстта й все още беше натъртена, боляха я гърбът и вратът. Устната й беше подута, а езикът й постоянно се завираше в празното място на долния резец, който Рашид й беше избил преди два дни. Преди мами и баби да загинат и животът й да се преобърне, Лайла за нищо на света не би повярвала, че човешкото тяло може да понесе толкова бой, ужасен и постоянен, и да продължава да е живо.

— Точно така. И когато се плъзгат една покрай друга, те се трият, разбираш ли, мами! И така отделят енергия, която стига до повърхността на земята и я кара да трепери.

— Ти ставаш толкова умна — рече Мариам. — Толкова по-умна от твоята глупава леля.

Лицето на Азиза светна.

— Не си глупава, хала Мариам. Кака Заман казва, че понякога движението на скалите е на дълбоко, много на дълбоко и там долу е бурно и страшно, но на повърхността ние усещаме леко треперене. Само лек земетръс.

Предишния път бяха кислородните атоми в атмосферата, на които се дължал синият цвят на небето. „Ако Земята нямаше атмосфера — беше казала Азиза задъхано, — небето нямаше да е синьо. То щеше да е непрогледно черно море, а слънцето — голяма ярка звезда в мрака.“

— Този път Азиза ще си дойде ли с нас вкъщи? — попита Залмай.

— Скоро, миличък — каза Лайла. — Скоро.

Лайла го гледаше как тръгна през поляната с походката на баща си — леко приведен, с изкривени навън пети. Залмай отиде до люлката, залюля празната седалка, а после седна на цимента и започна да къса покарали през една пукнатина бурени.

„Водата се изпарява от листата, мами, знаеш ли, както от прането, простряно на въже. И това насочва потока на водата нагоре по дървото. От почвата през корените, после нагоре по ствола, през клоните и в листата. Нарича се транспирация.“

Много пъти Лайла се беше чудила какво биха направили талибаните с кака Заман заради тайните уроци, ако го разкриеха.

По време на посещенията Азиза почти не спираше да говори. Запълваше всички паузи с въодушевени речи, произнесени с висок писклив глас. Отклоняваше се от темите, а ръцете й жестикулираха възбудено и политаха нагоре с несвойствена за нея нервност. Смехът й беше различен. Всъщност не беше точно смях, а по-скоро резки извивки на гласа, които според Лайла бяха с цел да си вдъхне увереност.

Имаше и други промени. Лайла забелязваше калта под ноктите й, а Азиза забелязваше погледа й и пъхваше ръце под стола. Ако край тях заплачеше дете и сополите му увиснеха, ако минеше голишарче с мръсна сплъстена коса, миглите на Азиза започваха да пърхат и тя веднага обясняваше и оправдаваше гледката. Приличаше на стопанка, объркана пред гостите си от безпорядъка в дома си, от мръсните си занемарени деца.

Ако я питаха как се справя, тя даваше пестеливи, но бодри отговори.

„Всичко е наред, хала. Много съм добре.“

Децата тормозят ли я?

„Не, не ме т-т-тормозят, мами. Всички са мили.“

Храни ли се? Спи ли добре?

„Ям. И спя. Да. Снощи ядохме агнешко. Или може би миналата седмица.“

Когато Азиза говореше така, Лайла съзираше у нея нещо от Мариам.

Беше започнала да заеква. Първа го забеляза Мариам. Заекването беше слабо, но доловимо и се усещаше най-вече при думи, започващи с „т“. Лайла се допита до Заман, а той сбърчи вежди и каза:

— Мислех, че заеква от малка.

Този петъчен следобед той пусна Азиза за кратка разходка. Срещнаха се с Рашид, който ги чакаше на автобусната спирка. Щом зърна баща си, Залмай нададе възторжен писък и се отскубна нетърпеливо от ръката на майка си. Азиза поздрави Рашид сковано, но не враждебно.

Рашид каза, че трябва да побързат, защото остават два часа до смяната му. Беше му първата седмица като портиер в „Интерконтинентал“. Шест дни в седмицата от обед до осем вечерта той отваряше врати на коли, носеше багаж, забърсваше някое и друго мокро петно. Понякога в края на деня готвачът от ресторанта му даваше за вкъщи остатъци от храна с условието да е дискретен — залоени кюфтета; пържени пилешки крилца с втвърдена панировка; изсъхнали тарталети; лепкав варен ориз. Рашид беше обещал на Лайла, че щом посъбере пари, Азиза ще се прибере вкъщи.

Той носеше униформа — тъмночервен костюм от полиестер, бяла риза, папийонка и нахлупена ниско на челото му шапка с козирка. В тези дрехи изглеждаше преобразен — уязвим, скован, объркан и почти безобиден. Като човек, приел без капка съпротива униженията, които участта му е отредила, едновременно жалък и симпатичен със своята смиреност.

Отидоха с автобус до Титаник Сити и влязоха в коритото на реката, пълно със сергии. Докато слизаха по стълбите, видяха мъртво тяло с боси крака да се полюлява от един кран близо до моста. Ушите бяха отрязани, а главата — увиснала на една страна. Долу те се сляха с тълпата купувачи, сарафи и служители от благотворителни организации с отегчени погледи, амбулантни търговци на цигари, забулени жени, които завираха в лицата на хората фалшиви рецепти за антибиотици и просеха пари да си ги купят. Из Титаник Сити патрулираха талибани с палки, дъвчеха насвар и следяха за шумен смях, за незабулено лице.

Залмай си избра гумена баскетболна топка в жълто и синьо от будка за играчки, сгушена между сергия за кожени якета и масичка с изкуствени цветя.

— Избери си нещо — рече Рашид на Азиза.

Детето взе да се колебае и се вцепени от объркване.

— Побързай. До час трябва да съм на работа.

Азиза си избра машинка за дъвки — мушваш една и съща монета под пластмасовата сфера, излиза дъвка, а монетата се връща през процепа.

Когато продавачът му каза цената, Рашид изумено повдигна вежди. Последва пазарлък, докато накрая Рашид каза троснато на Азиза, сякаш тя се беше пазарила с него:

— Върни я. Не мога да си позволя и двете неща.

На връщане, колкото повече наближаваха сиропиталището, толкова повече се изпаряваше престорената бодрост на Азиза. Тя престана да размахва ръце. Лицето й помръкна. Така ставаше всеки път. Сега беше ред на Лайла да подхване бърборенето, да се смее нервно, да запълва унилата тишина с измъчени безсмислени шеги. Мариам се стараеше да й приглася.

По-късно, след като Рашид ги остави и взе автобус към хотел, Лайла си спомни как Азиза им помаха за довиждане и се затътри покрай стената в задния двор на сиропиталището. Помисли си за заекването й и какво беше разказала за разломите и мощните сблъсъци дълбоко под земята и как понякога ние на повърхността усещаме леко треперене.

— Махай се, ей, ти! — извика Залмай.

— Шшшт. На кого викаш? — попита го Мариам.

— Там. На оня човек — посочи детето.

Лайла проследи пръстчето му. Пред къщата им наистина имаше един мъж, облегнат на портата със скръстени ръце. Той ги отпусна и накуцвайки, тръгна към тях.

Лайла се закова на мястото си. Коленете й омекнаха. Буцата в гърлото спря надигналия се вик. Изведнъж почувства нужда да хване ръката на Мариам, рамото, китката й, нещо, каквото и да е, на което да се опре. Но не го направи. Не посмя. Не смееше да раздвижи и мускулче. Не смееше да диша или дори да мигне от страх, че той е трептящ в далечината мираж, крехка илюзия, която ще изчезне от най-малкото помръдване. Лайла стоеше съвършено неподвижна и гледаше към Тарик, докато гърдите й вече не издържаха без въздух, а очите й без мигване. След като си пое дъх и затвори и отвори очи, той като по чудо все още стоеше там. Тарик стоеше там.

Лайла се осмели да направи крачка към него. После още една. И още една. А след това се затича.