Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Thousand Splendid Suns, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 300 гласа)

Информация

Сканиране
albena_cekova (2009)
Корекция
didikot (2009)

Издание:

Халед Хосейни. Хиляда сияйни слънца

Обсидиан, София, 2008

Редактор: Димитрина Кондева

Художник: Николай Пекарев

ISBN 978-954-769-167-4

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от jossika)

Втора част

16

Кабул. Пролетта на 1987 г.

 

Като повечето сутрини деветгодишната Лайла стана от леглото, изгаряща от нетърпение да види приятеля си Тарик. Знаеше обаче, че това е невъзможно тази сутрин.

— Колко дълго няма да те има? — беше го попитала, когато Тарик й каза, че родителите му ще го водят на юг, в град Газни на гости на техния чичо.

— Тринайсет дни.

— Тринайсет дни?

— Не е толкова много. Не се цупи, Лайла.

— Не се цупя.

— И няма да ревеш, нали?

— Няма да рева! Не и заради теб. Ако ще, да те няма хиляда години.

И го беше сритала в пищяла — на здравия му крак, не по протезата, — а той я беше пернал закачливо по тила.

Тринайсет дни. Близо две седмици — И само за пет дни Лайла научи една фундаментална истина за времето — в зависимост от присъствието или отсъствието на Тарик времето се разтягаше и свиваше досущ като акордеона, на който бащата на Тарик понякога свиреше стари пущунски песни.

Долу родителите й се караха. Отново. Лайла си представяше обичайната сцена: мами, побесняла и неукротима, крачи напред-назад и крещи. Баби седи с глуповат и отнесен вид, кима послушно и чака бурята да отмине. Лайла затвори вратата на стаята си и се облече. Но кавгата не утихваше. Все още чуваше крясъците на майка си. Накрая една врата се затръшна. После се чуха тежки стъпки и леглото на мами изскърца силно. Баби, изглежда, щеше да оцелее, за да посрещне още един ден.

— Лайла — извика той. — Ще закъснея за работа!

— Ей сегичка!

Тя си нахлузи обувките и бързо среса пред огледалото дългите до раменете руси къдрици. Мами все й повтаряше, че е наследила цвета на нейната коса — както и гъстите й мигли, тюркоазенозелените й очи, трапчинките на бузите, високите й скули и издадената, сякаш нацупена долна устна, която мами имаше от баба си — прабабата на Лайла. „Тя беше голяма хубавица — казваше мами. — Цялата долина говореше за красотата й. Тази красота подмина две поколения жени в рода ни, но със сигурност не и теб, Лайла.“ Долината, която мами имаше предвид, беше Панджшир, намираща се на сто километра североизточно от Кабул и населена с говорещи фарси таджики. И мами, а и баби, които бяха първи братовчеди, бяха родени и израснали в Панджшир и през 1960 година, когато баби бил приет в Кабулския университет, се преместили да живеят тук. Били младоженци със светнали очи и много надежди.

Лайла слезе бързо по стълбата с надеждата, че майка й няма да се покаже от стаята си и да възобнови караницата. Завари баби коленичил до вратата с мрежата против насекоми.

— Видя ли това, Лайла?

Дупката в мрежата беше там от седмици. Лайла клекна до баща си и рече:

— Не. Трябва да е нова.

— Точно това казах на Фариба. — Той изглеждаше разколебан и изтощен като след всяка разправия с мами. — Тя твърди, че през нея влизали пчели.

Сърцето на Лайла се изпълни със съчувствие към него. Баби беше дребен, с тесни рамене и слаби, нежни ръце като на жена. Вечер, когато влизаше в стаята му, тя винаги го заварваше надвесен над някоя книга, а очилата му бяха смъкнати на върха на острия му нос. Често дори не забелязваше присъствието й. А когато това все пак се случеше, той си отбелязваше страницата и се усмихваше кротко и дружелюбно. Знаеше наизуст много от газелите на Руми и Хафез. Можеше да говори с часове за битките между Великобритания и царска Русия за Афганистан. Знаеше разликата между сталактит и сталагмит и можеше да ти каже, че разстоянието между Земята и Слънцето е колкото пътя от Кабул до Газни, умножен по милион и половина. Но ако на Лайла й беше нужна сила, за да отвори капака на буркана с бонбони, трябваше да се обърне към мами, което й се струваше предателство. И най-обикновените инструменти затрудняваха баби. Ако останеше на него, пантите на скърцащата врата нямаше да бъдат никога смазани. Таваните продължаваха да текат, след като той ги поправеше. Кухненските шкафове бяха целите в мухъл. Мами казваше, че преди да тръгне с Нур, за да се присъедини към джихада срещу руснаците през 1980 година, Ахмад бил този, който отговорно и умело се грижел за всичко това.

— Но ако имаш книга, която трябва да се прочете спешно — казваше тя, — Хаким е човекът, който ще свърши работа.

Въпреки това Лайла не можеше да се отърси от мисълта, че някога, преди Ахмад и Нур да отидат да се бият с руснаците — преди баби да ги пусне на война, — и мами харесвала страстта му към четенето; навремето и тя намирала разсеяността и непохватността му за прекрасни.

— Е, кой ден сме днес? — попита той и се усмихна лукаво. — Ден пети? Или шести?

— Какво ме интересува? Не ги броя — излъга Лайла и сви рамене, но й стана мило, че помни. Мами изобщо не знаеше, че Тарик е заминал.

— Е, светлината на фенерчето му ще се появи, преди да си разбрала — каза баби. Играта с фенерчета от много отдавна беше станала за Лайла и Тарик ритуал преди лягане, като миенето на зъбите.

Баби прокара ръка през пролуката в мрежата.

— Ще я закърпя веднага щом намеря време. А сега по-добре да тръгваме. — После извика през рамо: — Ние тръгваме, Фариба! Ще закарам Лайла на училище. Не забравяй да я вземеш!

Докато се настаняваше върху багажника на велосипеда, Лайла забеляза една кола, спряла срещу къщата, където живееха обущарят Рашид и неговата саможива съпруга. Беше мерцедес — необикновена за този квартал кола — синя с широка бяла ивица, минаваща през средата на капака, покрива и багажника. Лайла видя вътре двама мъже, единият от които седеше на волана, а другият на задната седалка.

— Кои са тези? — попита тя.

— Не е наша работа — отвърна баби. — Да вървим, че ще закъснееш за училище.

Лайла си спомни една друга разпра, когато мами застана над него и изрече предвзето: „Това е твоята работа, нали, братовчеде? Нищо да не е твоя работа. Дори това, че синовете ти отиват на война. Колко те умолявах, но ти си зарови носа в онези проклети книги и пусна синовете ни да заминат, като че ли са чужди деца.“

Баби въртеше педалите нагоре по улицата, а Лайла се возеше зад него, хванала го с две ръце през кръста. Когато минаха покрай синия мерцедес, Лайла успя да зърне бегло мъжа на задната седалка — слаб, с побеляла коса, облечен в тъмнокафяв костюм с бяла, сгъната на триъгълник кърпичка в джобчето на гърдите. Другото, което времето й позволи да забележи, беше, че колата е с хератски номер.

Изминаха остатъка от пътя в мълчание, освен на завоите, където баби намаляваше постепенно и казваше:

— Дръж се, Лайла. Намалявам. Намалявам. Ето.

Този ден й беше трудно да внимава в клас, защото мислите й се лутаха между Тарик, който отсъстваше, и кавгата на родителите й. Затова, когато учителката я вдигна да каже столиците на Румъния и Куба, я свари неподготвена.

Учителката се казваше Шанзай, но зад гърба й учениците я наричаха хала Рангмаал, леля Бояджийка, заради любимото й движение, когато шамаросваше някой ученик — длан, после опакото на ръката и пак длан и опако, сякаш бояджия нанасяше с четка боя. Хала Рангмаал беше млада жена с остро лице и дебели вежди. В първия учебен ден тя заяви гордо на класа, че е дъщеря на беден селянин от Хост. Стоеше изправена и носеше гарвановочерната си коса на стегнат кок, така че, когато се обръщаше с гръб, Лайла виждаше тъмния мъх на врата й. Хала Рангмаал не носеше грим или бижута. Не си покриваше главата и забраняваше на момичетата да го правят. Казваше, че жените и мъжете са равни във всяко отношение и няма причина жените да си покриват главите, щом мъжете не го правят.

Казваше, че заедно с Афганистан Съветският съюз е най-прекрасната държава на света. Била добра към работниците и всички там били равни. Всеки в Съветския съюз бил щастлив и дружелюбен, а не като в Америка, където хората се страхували да излизат от къщи заради престъпността. И в Афганистан всички щели да бъдат щастливи, когато назадничавите бандити, спиращи прогреса, бъдели разгромени.

— Ето защо нашите съветски другари дойдоха тук през седемдесет и девета година. За да ни подадат ръка по съседски. Да ни помогнат да унищожим тези зверове, които искат страната ни да е изостанала и примитивна. И вие трябва да им подадете ръка, деца. Трябва да съобщавате за всеки, който знае нещо за тези бунтовници. Това е ваш дълг. Трябва да се ослушвате, а после да докладвате. Дори ако това са родителите ви, вашите чичовци или лели. Защото никой от тях не ви обича толкова, колкото страната ви. Помнете, че страната ви е на първо място! Аз, а също и Афганистан ще се гордеем с вас.

На стената зад бюрото на хала Рангмаал висяха карта на Съветския съюз, карта на Афганистан и снимка в рамка на последния комунистически президент Наджибула, който според баби навремето оглавявал страховития ХАД, афганистанската тайна полиция. Имаше и други снимки, повечето на млади съветски войници, които се здрависваха с хора, засаждащи ябълкови фиданки или строящи къщи, и със сърдечно усмихнати селяни.

— Е — каза сега хала Рангмаал, — смутих ли фантазиите ти, дохтар-е енгелаби?

Това беше обръщението й към Лайла. Революционно момиче, защото беше родена в нощта на априлския преврат през 1978 година, но хала Рангмаал се ядосваше, ако някой в класа й използваше думата „преврат“. Твърдеше, че случилото се било енгелаб, революция, въстание на трудовите хора срещу неравенството. „Джихад“ беше друга забранена дума. Според учителката в провинциите дори не се водеше война, а само престрелки със злосторници, подстрекавани от хора, които тя наричаше чужди провокатори. И със сигурност никой, съвършено никой не смееше да спомене в нейно присъствие ширещите се слухове, че след осемгодишни битки руснаците губеха тази война. Особено сега, когато американският президент Рейгън беше започнал да изпраща на муджахидините ракети „Стингър“, с които да свалят съветските хеликоптери; сега, когато мюсюлманите от всички краища на света се присъединяваха към каузата — египтяни, пакистанци и дори богати саудитци, които изоставяха милионите си и пристигаха в Афганистан, за да водят свещена война.

— Букурещ. Хавана — справи се Лайла.

— А приятели ли са ни тези страни, или не?

— Да, моалим сахиб. Приятелски държави.

Хала Рангмаал кимна отривисто.

Мами пак не се появи да я вземе от училище и в крайна сметка Лайла си тръгна с две от съученичките си — Гити и Хасина.

Гити беше кльощаво момиченце, което носеше косата си на две опашки, вързани с ластици, винаги беше намусена и крачеше, притиснала учебниците към гърдите си като щит. Хасина беше на дванайсет, три години по-голяма от Лайла и Гити, но беше повтаряла веднъж трети и два пъти четвърти клас. Хасина компенсираше липсата на интелигентност с пакости и с уста, която по думите на Гити тракаше светкавично като шевна машина. Тъкмо Хасина беше измислила прякора на хала Рангмаал, а днес раздаваше съвети как да отблъснеш грозен жених.

— Това е изпитан метод, който действа. Имате думата ми.

— Глупости. Аз съм много малка за жених! — отсече Гити.

— Не си много малка.

— Е, никой не е идвал да ме иска.

— Защото ти, скъпа, имаш брада.

Ръката на Гити се стрелна към брадичката й и тя погледна ужасено Лайла, която й се усмихна състрадателно — Гити беше напълно лишена от чувство за хумор — и поклати успокоително глава.

— Във всеки случай, момичета, искате ли да знаете какво да правите, или не?

— Продължавай — каза Лайла.

— Боб. Не по-малко от четири консерви. Вечерта преди беззъбият гущер да дойде да моли за ръката ти. Но моментът, момичета, подбирането на подходящия момент, е най-важното нещо. Трябва да устискате, докато дойде времето да му сервирате чай.

— Ще го запомня — рече Лайла.

— И той също.

Лайла можеше да каже, че няма нужда от този съвет, защото баби не възнамеряваше да я омъжва в скоро време.

Въпреки че работеше в Сило, огромния хлебозавод в Кабул, където сред жега и шум на машини се претрепваше да пълни огромните пещи и да мели зърно, баби беше завършил университет. И преди комунистите да го уволнят — малко след преврата през 1978-а, около година и половина преди съветските войски да нахлуят в Афганистан, беше работил като гимназиален учител. Още докато беше съвсем малка, той й беше дал да разбере, че най-важното нещо в живота му след нейната безопасност е образованието й.

„Знам, че си още малка, но искам да го разбереш и да научиш сега. Женитбата може да чака, но образованието не. Ти си много, много умно момиче. И това е самата истина. Можеш да станеш, каквато си поискаш, Лайла, знам това. Знам също така, че когато тази война свърши, Афганистан ще се нуждае от теб толкова, колкото от мъжете си, и може би дори повече. Защото едно общество няма шанс за успех, ако жените му са необразовани, Лайла. Никакъв шанс.“

Но Лайла не сподели с Хасина, че баби е казал такива неща, или колко се радва, че има баща като него; или колко горда е от отношението му към нея и че е твърдо решила да се изучи като него. Последните две години Лайла беше получила дипломата авал нумра, която се даваше всяка година на най-силните ученици. Но не каза нито дума за това на Хасина, чийто баща беше свадлив шофьор на такси, който почти със сигурност щеше да я омъжи в близките две-три години. В един от редките моменти, когато беше сериозна, Хасина й беше казала, че вече е решено да я омъжат за неин пръв братовчед с двайсет години по-стар, собственик на магазин за коли в Лахор. „Виждала съм го два пъти — беше казала Хасина. — И двата пъти ядеше с отворена уста.“

— Боб, момичета — повтори тя. — Помнете го. Освен, ако, разбира се — тук направи закачлива гримаса и смуши с лакът Лайла, — на вратата ти не почука твоят млад и красив еднокрак принц. Тогава…

Лайла перна лакътя й. Щеше да се засегне, ако друг беше казал това за Тарик. Но тя знаеше, че Хасина не е злобна. Подиграваше се — това правеше тя — и подигравките й не щадяха никого, най-малко самата нея.

— Не бива да говориш така за хората! — каза Гити.

— Какви хора са това?

— Осакатени от войната хора — заяви Гити сериозно, без да си дава сметка, че Хасина се шегува.

— Мисля, че Гити е влюбена в Тарик. Знаех си аз! Но той е вече зает, нали, Лайла?

— Не съм влюбена в никого.

Двете се разделиха с Лайла и свиха по своята улица, продължавайки да спорят.

Лайла измина сама последните три преки. Когато беше вече на своята улица, забеляза, че синият мерцедес е все още там, пред дома на Рашид и Мариам. Сега възстарият мъж в кафявия костюм стоеше до капака на колата, подпираше се на бастун и гледаше нагоре към къщата.

Точно тогава един глас зад нея извика:

— Ей, ти, русокосата! Погледни насам!

Лайла се обърна и съзря дулото на пистолет.