Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Chrysalids [= Re-Birth], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 62 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2002)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

КАКАВИДИТЕ. 1982. Изд. Отечество, София. Биб. Фантастика, No.24. Научно-фантастичен роман. ІІ изд. Превод: Огняна ИВАНОВА [The Chrysalids — John Wyndham (1955; превода е направен по изданието от 1978)]. Послеслов: С мисъл за пеперудите — Огняна ИВАНОВА [отбелязана като О.И.]- с.276–278. Художник: Ясен ВАСИЛЕВ. С ил. Печат: ДП Балкан, София. Формат: 70×100/32. Печатни коли: 17,50. Страници: 280. Цена: 0.76 лв.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

17

Необходима е голяма твърдост, за да можеш да лежиш съвсем неподвижно, когато усещаш, че все повече и повече лепкави нишки с леко гъделичкане падат върху лицето и ръцете ти; още повече когато установиш, че първите от тях опасват кожата ти като фини въжета и леко се опъват.

Улових, че Майкъл изпитва същия страх — да не би да са ни измамили; дали не е било по-разумно да се беше опитал да избяга. Преди да мога да му отговоря, зеландката отново се обади да ни насърчи, като ни каза да бъдем спокойни и да имаме търпение. Роузалинд се опитваше да втълпи това на Петра.

— Стига ли и до вас? — попитах я аз.

— Да — отвърна ми тя. — Струята от машината издуха нишките право в пещерата. Петра, миличка, нали чу какво каза приятелката ти. Помъчи се да не мърдаш.

Жуженето и фученето, които преобладаваха над всички шумове, намаляха, когато машината започна да се изключва. След малко съвсем спряха. Последвалата тишина направо ни разтърси. Чуха се само няколко полузаглушени викове и неясни звукове. Разбрах каква е причината за това. И върху моята уста бяха попаднали нишки. И да исках, нямаше да мога да я отворя и да извикам.

Чакането ни се видя безкрайно. Там, където беше залепена, кожата ми се сбръчка и спъването ми причиняваше болка. Зеландката се обади:

— Майкъл? Започни да броиш, за да се насочим към тебе.

Майкъл започна да излъчва образи на цифри. Картината беше непроменена, докато последните цифри не станаха по-колебливи, и тогава всичко се превърна в образ на облекчение и благодарност. В последвалата тишина се чу как Майкъл казва с думи:

— Те са в онази пещера, ей там.

Стълбата проскърца, прътите й се отъркаха в стената и след малко прозвуча леко съскане. Нещо мокро заля лицето и ръцете ми, и вече не усещах кожата си така опъната. Опитах се отново да погледна; макар трудно, очите ми бавно се отвориха.

Близо до мене, на последните стъпала на стълбата видях наведена напред фигура, цялата скрита от лъскава бяла дреха. Из въздуха все още се носеха нишки, но когато падаха върху главата и рамената на фигурата, не залепваха. Леко се плъзваха по материята и отлитаха към земята. От облечения в бяло човек се виждаха само очите, които ме гледаха през малки прозрачни отвори. Бяла ръка с ръкавица държеше метален съд, от който пръскаше разбита на ситни капчици струя.

— Обърни се по лице — улових мисълта на жената.

Обърнах се и струята пръсна нагоре-надолу по дрехите ми. После жената се изкатери по останалите две-три стъпала, прекрачи ме и се запъти към Роузалинд и Петра в дъното на пещерата, като пръскаше по пътя. Над прага се показаха главата и раменете на Майкъл. И той беше мокър от пръскането, а няколкото останали по него нишки за миг проблеснаха, след което се стопиха. Седнах и погледнах навън.

Бялата машина стоеше в средата на поляната. Приспособлението върху покрива й беше престанало да се върти и вече се виждаше ясно — представляваше нещо като конусовидна спирала, изградено от множество отделни части, направени от почти прозрачно вещество. Отстрани на наподобяващото риба тяло имаше дузина прозорци, а вратата все още стоеше отворена.

Поляната изглеждаше така, като че ли страхотно много паяци бяха плели по нея мрежи с всички сили и средства. Навсякъде висяха нишки, чиято белота вече беше изгубила блясъка си. Минаваха миг-два, преди човек да разбере какво им беше странното: те не се поклащаха от вятъра както обикновените паяжини. И не само те. Всичко беше неподвижно, замръзнало.

Край бараките лежаха безредно телата на хора и коне. И те не се помръдваха, както всичко наоколо.

Внезапно отдясно нещо рязко изпука. Погледнах нататък тъкмо когато стеблото на едно дръвче се пречупи на около стъпка от земята и се повали. После с краичецана окото си долових друго движение: един храст бавно се накланяше. Докато го гледах, корените му се измъкнаха от почвата. Раздвижи се и друг храст. Една барака се срути, след нея друга… Гледката беше неестествена и страшна…

Усетих, че зад мене в пещерата Роузалинд изпита чувство на облекчение. Станах и отидох при нея, а Майкъл ме последва. Петра каза с унил и малко недоволен глас:

— Много отвратително беше.

И спря поглед, изпълнен с укор и любопитство, на облечената в бяло фигура. Жената за последен път отново напръска всичко наоколо, после смъкна ръкавиците и свали качулката. Заразглежда ни, а ние направо я зяпнахме.

Очите й бяха големи, с по-скоро кафяви, отколкото зелени ириси, обградени с дълги тъмнозлатисти мигли. Имаше правилен нос, а ноздрите й бяха тънко изрязани като на съвършена скулптура. Устата й беше сякаш малко голяма; брадичката — закръглена, но не отпусната. Косата й на цвят бе малко по-тъмна от Роузалиндината и необичайно къса за жена. Беше отрязана почти на равнището на брадичката й. Повече от всичко обаче ни учуди светлото й лице. То не беше бледо, а просто бяло като прясна сметана; страните й сякаш бяха покрити с розови листенца. Беше гладко, почти без бръчки, изглеждаше чисто й съвършено, сякаш никога вятърът и дъждът не го бяха докосвали. Трудно ни беше да повярваме, че някой истински жив човек може да има такъв вид — толкова запазен и непокътнат… Защото тя не беше момиче в първите нежни години на младостта си; без съмнение това беше жена, може би тридесетгодишна — кой би могъл да каже? Държеше се уверено, излъчваше дълбока сигурност, пред която Роузалиндиното самочувствие изглеждаше някак изкуствено.

Тя ни разгледа, след това обърна вниманието си към Петра. Усмихна й се, мярнаха се равните й бели зъби.

Доловихме усещането й — сложна смесица от радост и доволство от постигнатото; облекчение, одобрение и — колкото и чудно да ми се видя — нещо като страхопочитание. Петра не можа да схване цялата сложност на чувството, но част от него стигна до съзнанието й, защото тя за миг погледна жената в очите необичайно сериозно, сякаш по някакъв начин разбираше, без да знае защо и как, че това е един от най-важните моменти в живота й.

След малко изражението на лицето й се промени; тя се усмихна и прозвуча смях. Явно тя и зеландката си размениха мисъл, но с такова съдържание и на такова равнище, че аз изобщо не я долових. Хвърлих поглед на Роузалинд, но и тя само поклати глава и продължи да наблюдава.

Зеландката се наведе и взе Петра на ръце. Погледнаха се в очите. Петра протегна ръка и леко докосна лицето на жената — сякаш да се увери, че не сънува. Зеландката се засмя, целуна я и я остави на пода. После бавно поклати глава, сякаш не й се вярваше.

— Струваше си да идваме — каза тя с думи, но ги произнесе толкова особено, че отначало не ги разбрах. — Да, наистина си струваше.

После премина на мисловни образи, които следях по-лесно от думите.

— Не беше лесно да получим разрешение да дойдем. Разстоянието е толкова огромно — два пъти по-голямо, отколкото ни се е случвало досега. Много скъпо струваше да ни дадат кораб; едва ни повярваха, че си струва. Но затова пък…

И тя отново погледна с изумление Петра.

— На нейната възраст, при това без подготовка! А може да изпрати мисъл, която да обиколи половината свят!

Жената поклати глава, сякаш все още не можеше съвсем да повярва. После се обърна към мене:

— Все още има много да се учи, но ще й дадем най-добрите си преподаватели и след време един ден тя ще ги обучава.

Жената седна на леглото на Соуфи, върху клоните и кожите. На фона на смъкнатата бяла качулка главата й изглеждаше като заобиколена от ореол. Тя замислено се вглеждаше във всеки от нас и явно се зарадва. Кимна.

— С взаимна помощ и вие сте стигнали доста далече, но ще откриете, че можем да ви научим на още много неща.

И тя улови Петра за ръка.

— Е, нямате какъв багаж да събирате, нищо не ни пречи вече; можем веднага да тръгваме.

— За Уокнак, нали? — попита Майкъл. Прозвуча не само като въпрос, но и като очакване.

Жената беше понечила да стане, но спря и го погледна въпросително.

— Там е Рейчъл — обясни й той. Зеландката се замисли.

— Не зная… Почакайте малко — каза му тя.

И веднага се свърза с някого на борда на машината отвън, с такава скорост и на такова равнище, че не разбирах почти нищо. След малко със съжаление поклати глава.

— Боях се, че е така — каза тя. — Съжалявам, но не можем да я вземем с нас.

— Няма да се забавим много. Не е далече за вашата летяща машина — настояваше Майкъл.

Жената отново поклати глава.

— Съжалявам — повтори тя. — Разбира се, щяхме да я вземем, ако можехме, но има технически затруднения. Пътуването беше по-дълго, отколкото предполагахме. Минахме край ужасни места, които не посмяхме да прекосим дори на голяма височина, затова ги заобикаляхме. А поради това, което ставаше тук, ни се наложи да бързаме повече, отколкото възнамерявахме.

Тя помълча; явно се чудеше дали да се опита да ни даде обяснение, което едва ли щеше да бъде разбираемо за примитивни умове като нашите.

— Машината — каза ни тя — използува гориво. Колкото повече товар носи и колкото по-бързо пътува, толкова повече гориво изразходва; засега ни е останало само гориво, което да ни стигне да се върнем, ако бъдем пестеливи. Отидем ли до Уокнак, където отново ще се приземяваме и ще отлитаме, натоварени с вас четиримата и Петра, горивото ще свърши, преди да стигнем у дома. Това означава, че ще паднем в морето и ще се удавим. Трима от вас можем да вземем оттук без особен риск, но не можем да вземем четирима и отново да кацаме.

Последва мълчание, в което мислехме върху положението. Думите на жената бяха достатъчно ясни. Тя седеше на леглото — неподвижна фигура в бял блестящ костюм, обхванала свитите си колене с ръце, съчувствуваше ни и ни чакаше търпеливо да осъзнаем фактите.

В настъпилото мълчание усетихме колко неестествена е тишината, която ни заобикаля. Вече не се чуваше нито звук. Всичко бе застинало неподвижно. Дори листата на дърветата не шумоляха. Внезапно, потресена от това усещане, Роузалинд попита:

— Нима те… нима всички те… са мъртви? Не знаех… Мислех си, че…

— Да — отвърна й просто зеландката. — Те всички са мъртви. Пластмасовите нишки се втвърдяват, когато изсъхват. Човек, който се съпротивява и се оплита в тях, скоро изгубва съзнание. По-милосърдно е, отколкото с вашите стрели и копия.

Роузалинд потрепери. Може би и аз потреперих. Думите й бяха изказани без вълнение; това беше нещо съвсем различно от фаталния изход при битките между хора, от неизбежната смърт при обикновените войни. Не разбирахме зеландката, защото мислите й не съдържаха грубост, но и не показваха особено състрадание; в тях имаше само леко неодобрение, като към нещо неминуемо, като към една необходимост, която е била в реда на нещата. Жената долови объркването ни и поклати глава с укор:

— Да убиваш живи същества не е приятно, съгласна съм с вас; но да живееш и да си въобразяваш, че може да се мине без това, е заблуда. В яденето трябва да има месо; има растения, които не бива да цъфтят, и семена, които не бива да покълват; дори циклите в развитието на микробите трябва да бъдат принесени в жертва, за да продължи цикълът в човешкото развитие. Този факт не е срамен, нито потресаващ; той е само част от голямото въртящо се колело на живота в природата. Точно както се пазим да оцелеем при всякаква обстановка, трябва да запазваме своя вид от другите видове, които се стремят да го унищожат. Иначе ще пропаднем изцяло… Нещастните оградни жители са били осъдени — макар и не по тяхна вина — на живот в падение и нищета. Те не са имали бъдеще. Както и онези, които са ги осъдили — така става, и преди е имало хора, които са се смятали повелители на света, това ви е известно. Чували ли сте някога за огромните гущери? Когато е дошло време мястото им да бъде заето от друг вид, те измрели… Някога ще дойде време, когато и ние самите ще отстъпим място на нещо ново. Почти е сигурно, че ще се съпротивяваме срещу неизбежното така, както се съпротивяват и тези останки от Древните. Ще се мъчим с всички сили да натъпчем новото обратно в земята, откъдето е поникнало, защото да предадеш собствения си вид винаги изглежда като престъпление. Ще накараме новото да докаже себе си, а когато го направи, ще изчезнем — по същия начин сега изчезва всичко старо. Поради вярност към своя вид, обикновените хора не могат да приемат нашата поява; поради вярност към своя вид ние не можем да приемем те да ни пречат. Ако този процес ви изненадва, то е защото не сте имали възможност да го погледнете отстрани и след като знаете какво представлявате, да разберете какво означава това различие във видовете. Съзнанието ви е объркано поради връзките, които сте имали, и поради възпитанието, което сте получили; донякъде смятате, че сте един вид с обикновените хора. Ето защо се стъписвате. А те надделяват над вас, тъй като не изпитват объркване. Те са нащрек, изцяло съзнават, че видът им е заплашен. Разбират много ясно, че ако искат да оцелеят, не само трябва да предпазят вида си от промени, но и да го защитят от сериозната заплаха, която представлява един по-висш вид. Защото нашият вид е по-висш, а ние сме само началото. Способни сме да мислим заедно и да се разбираме така, както те никога не са можели; започваме да разбираме как да се събираме и да решаваме с общия си разум проблемите — кой знае докъде ще стигнем някой ден? Не сме затворени в единични килии, откъдето да се свързваме само с несъвършени думи. Постигнали разбирателство, ние не се нуждаем от закони, които застрашават живите същества така, сякаш се отнасят за неразличаващи се една от друга тухли; ние никога няма да достигнем такова срастване на разумите, че да станем еднакви и равни като изсечени монети; ние не се опитваме машинално да изковем от себе си геометрични модели на общество или на политически отношения; не сме и догматици, които поучават Господ как да управлява света… Най-съществената черта на живота е съществуванието; най-съществената черта на съществуванието — промяната; промяната означава развитие, от което сме част и ние. Застоят е враг на промяната и на живота, следователно е и наш вечен враг. Ако все още изпитвате смущение и съмнение, само си помислете за някои от нещата, които тези хора, накарали ви да ги смятате за свои ближни, са направили. Малко ми е известно за живота ви, но моделът на поведение едва ли се различава, когато шепа хора от стария вид се опитват да оцелеят. Помислете си също какво искаха да направят с вас и защо…

Както и преди, реторичният й стил ми се виждаше малко претрупан, но като цяло успявах да следвам насоката на мисълта й. Не притежавах силата да се погледна отстрани и да се възприема като нов вид; и досега не съм сигурен, че съм започнал да я притежавам. В мислите си аз все още смятах, че ние сме само едни нещастни, различаващи се от другите хора; обаче можех да се огледам назад и да си припомня кое ни накара да избягаме…

Погледнах Петра. Тя беше седнала и изглеждаше страшно отегчена от цялата тази поучителна тирада; наблюдаваше учудено красивото лице на зеландката с нещо като завист. Заредиха се спомени, които ме откъснаха от това, което виждаха очите ми: лицето на леля Хериът във водата, която нежно разпиляваше косите й; клетата Ан — безчувственото тяло, което висеше от гредата; Сали, която кърши ръце от мъка по Кетърин и от страх за себе си; Соуфи, превърната в дивачка, която пада в прахта със забита в гърба стрела…

Всички те можеха да бъдат картина от бъдещето на Петра…

Преместих се до сестра си и я прегърнах.

През цялото време, докато траеше словото на зеландката, Майкъл гледаше навън от входа, почти жадно вперил поглед в машината, която ни очакваше на поляната. Продължи да я разглежда още минута-две след като жената свърши, после въздъхна и се обърна. Известно време остана с очи, приковани към пода между краката му, после вдигна поглед и попита:

— Петра, мислиш ли, че можеш да ми услужиш и да се свържеш с Рейчъл?

В отговор на въпроса му Петра веднага използува всичката си сила.

— Свързах се. Там е. Иска да знае какво се е случило — каза му Петра.

— Най-напред й кажи, че каквото и да разправят, тя трябва да знае, че всички сме живи и здрави.

— Да — отвърна Петра след малко. — Тя разбра това.

— А сега й кажи следното — продължи внимателно Майкъл. — Кажи й, че трябва да бъде все така храбра и много внимателна, и че след три-четири дни ще отида да я взема. Ще й го предадеш ли?

Петра предаде енергично и съвсем точно казаното от Майкъл, и зачака отговор. Постепенно леко се намръщи.

— О, горката — каза тя леко раздразнена. — Пак се обърка съвсем и започна да плаче. Това момиче изглежда ужасно често плаче, нали? Не виждам защо. През цялото време скритите й мисли бяха нещастни, а сега плаче, а пък е радостна. Ама че глупост.

Всички погледнахме Майкъл, без да говорим.

— Е, вие двамата сте обявени извън закона, затова не можете да се върнете — каза той, сякаш се оправдаваше.

— Но, Майкъл… — започна Роузалинд.

— Тя е съвсем сама — каза Майкъл. — Ти би ли оставила Дейвид сам тука? А той би ли те оставил?

Нямаше нужда да му отговаряме.

— Но ти каза, че ще я „вземеш“ — забеляза Роузалинд.

— Точно това имах предвид. Можем да останем известно време в Уокнак, но сигурно ще дочакаме деня, когато разкрият нас, или децата ни… А това не е хубаво. Можем да дойдем в Оградата.

Той огледа пещерата и лагера с отвращение.

— Но и това не става. Рейчъл заслужава друг живот не по-малко от нас. Добре тогава — след като машината не може да отиде да я вземе, някой трябва да отиде да я доведе.

Зеландката се бе навела напред и го гледаше. В очите й имаше съчувствие и възхищение, но тя поклати глава.

— Намираме се много далече. А между нас лежат ужасни и непроходими места — напомни му тя.

— Зная — призна Майкъл. — Но земята е кръгла, затова трябва да има и друг начин да стигнем до вас.

— Ще бъде много трудно и опасно — предупреди го тя.

— Не по-опасно, отколкото ако останем в Уокнак. Освен това, как бихме могли да останем, след като знаем, че има място, където живеят хора като нас; че има накъде да вървим? Това, че знаем, е от значение. Вече знаем, че не сме някакви уроди без цел; че не сме някакви безнадеждни отклонения, които се надяват да отърват кожата. Там е разликата между това да се стремиш да запазиш живота си и да имаш нещо, заради което да живееш.

Зеландката се замисли, после вдигна очи и отново го погледна.

— Когато стигнете до нас, Майкъл — каза му тя, — можете да бъдете напълно сигурни, че ще намерите своето място.

Вратата се затвори с трясък. Машината започна да вибрира и издуха силна прашна струя през поляната. През прозорците виждахме, как Майкъл едва се удържа на крака; дрехите му плющяха под напора. Дори изродените дървета в края на поляната потреперваха под паяжинните си савани.

Подът под краката ни се разклати. Усетихме лек тласък, после земята започна да се отдалечава, а ние се издигнахме все по-високо и по-високо във вечерното небе. Скоро поехме уверено на югозапад.

Петра беше развълнувана неимоверно.

— Ужасно прекрасно е — извика тя. — Виждам страхотно надалече, много надалече! О, Майкъл, колко малък и смешен изглеждаш там долу!

Самотната дребна фигурка на полянката ни помаха с ръка.

„Точно сега“, достигна до нас мисълта на Майкъл, „аз тук се усещам някак смешен и малък, мила Петра. Но ще ми мине. Ще дойдем при вас.“

Приличаше съвсем на съня ми. Слънцето беше по-ярко, отколкото в Уокнак и сипеше лъчи върху широкия син залив, където редиците на вълните с бели гребени леко пълзяха към плажа. Малки лодки, някои от тях — с разноцветни платна, други — без платна, пътуваха към пристанището, вече пълно с плавателни съдове. Струпан по крайбрежието и простиращ се чак докато се изгубеше към хълмовете, лежеше градът с белите къщи, построени сред зелени паркове и градини. Различавах дори мъничките машини, които се плъзгаха по широките, оградени с дървета улици. Малко по-навътре в сушата край един зелен квадрат се издигаше кула, където примигваше ярко светлинка и кораб с формата на риба се спускаше към земята.

Толкова ми беше познато всичко, че едва се опомних. За един кратък миг си помислих, че ще се събудя отново в леглото си в Уокнак. Улових ръката на Роузалинд, за да се уверя в обратното.

— Това е истина, нали? Нали и ти го виждаш? — попитах я аз.

— Колко е красиво, Дейвид. Никога не съм си мислила, че може да съществува такава красота… Усещам и още нещо, за което ти никога не си ми разказвал.

— Какво? — попитах аз.

— Заслушай се! Не разбираш ли? Отпусни се. Петра, миличка, моля те, спри да бърбориш поне за малко…

Направих както ми каза Роузалинд. Долових, че механикът в нашата машина разговаря с някого от земята, но освен това, като фон усетих нещо ново и непознато. По звук донякъде наподобяваше жуженето на пчели; по излъчване приличаше на равномерно блещукане.

— Какво е това? — попитах озадачено аз.

— Не можеш ли да отгатнеш, Дейвид? Това са хората. Много хора като нас.

Разбрах, че тя е права, и известно време се вслушвах, докато вълнението не обзе Петра напълно и не се наложи да се пазя.

Вече летяхме над сушата и гледахме града, който се приближаваше, за да ни посрещне.

— Започвам да вярвам, че това не е на сън, а наяве — казах на Роузалинд. — Другите пъти никога не си била с мене.

Тя ме погледна. Скритата Роузалинд беше изписана на лицето й: усмихната, с блеснали очи. Бронята изчезна. Роузалинд ми позволяваше вече да погледна под нея. Все едно, че един цвят разтваряше чашката си.

— Този път, Дейвид… — започна тя, но мислите й потънаха. Олюляхме се и уловихме главите си с ръце. Дори подът под краката ни малко се разклати.

От всички посоки протестираха измъчени гласове.

— О, прощавайте — извини се Петра на екипажа и на града като цяло. — Обаче много се развълнувах.

— Този път, миличка, ще ти простим — каза й Роузалинд. — Има защо.

Край
Читателите на „Какавидите“ са прочели и: