Джон Уиндъм
Какавидите (11)

11

Пролетното инспектиране тази година беше благоприятно. Само две ниви от цялата област бяха записани за пречистване от първа степен, но нито една от тях не принадлежеше на баща ми или на чичо ми Енгъс. Двете предишни години бяха толкова лоши, че хората, които се поколебаха през първата да унищожат добитъка със склонности да създава потомство с отклонения, бяха убили тези животни през втората година; поради това като резултат процентът на чистотата се увеличи. Нещо повече — окуражителната насока продължаваше да се спазва. Това промени хората — държаха се приятелски, бяха радостни. В края на май доста хора се обзалагаха, че цифрите на отклонението ще бъдат рекордно ниски. Дори старият Джейкъб трябваше да признае, че времето на божието недоволство временно е отложено. „Милостив е бог“, казваше Джейкъб малко неодобрително. „Дава им последна възможност. Да се надяваме, че ще променят навиците си, иначе всички ще пострадаме догодина. Пък и тази година не е изтекла — може и да се явят отклонения.“

Нямаше обаче признаци за промяна. По-късните зеленчуци показаха почти същия висок процент на чистота, както и посевите. И времето беше хубаво, обещаващо добра реколта; инспекторът през повечето време си седеше тихо в кабинета и хората почти го обикнаха.

За нашето семейство, както и за всички останали, това бе спокойно, макар и усилно лято и сигурно щеше да продължава да е така, ако не беше Петра.

Един ден в началото на юни, явно завладяна от приключенски дух, тя извърши две неща, които знаеше, че са забранени. Първо, въпреки че нямаше никой с нея, тя яхнала понито си и излязла извън нашите земи; второ, не й стигнало полето, та беше отишла да изследва гората.

Както вече казах, горите около Уокнак се смятат относително безопасни, но не бива да се разчита на това. Дивите котки рядко нападат, освен ако не им остава друго, иначе предпочитат да избягат. Независимо от това не е разумно да се ходи в гората без всякакво оръжие, защото е възможно и по-големи зверове да са се промъкнали през растителността, която започва от Оградата, да са пресекли някъде Дивите области и след това да са се прокрадвали от една гориста местност в друга.

Повикът на Петра ме настигна така внезапно и неочаквано, както и преди. Макар че в него не се криеше насилствено и принудително усещане за паника, както последния път, беше твърде наситен; степента на притеснение и страх беше достатъчно голяма, за да предизвика особено неудобство за приемащия образите. Освен това детето изобщо не умееше да се владее. Направо излъчи чувство, което затъмни всичко останало, подобно на голямо безформено петно.

Опитах се да си поговоря с останалите, за да им кажа, че аз ще се заема с това, но не можах да се свържа дори с Роузалинд. Трудно е да се опише получилото се замъгляване; прилича на това да не могат да те чуят поради голям шум или да се опитваш да гледаш през мъгла. А още по-лошо бе, че не предаваше картина, нито намекваше каква е причината за повика; този начин да се описва едно усещане с общоприетите понятия на други хора често е погрешен — но може да се каже, че приличаше на безгласен вик, изразяващ протест. Просто избликнало чувство, с което Петра реагираше — без мисъл, без контрол, съмнявах се дали изобщо съзнава, че го прави. Нещо съвсем инстинктивно. Можех само да кажа, че е сигнал за опасност, и че идва от доста далече…

Изтичах от ковачницата, където работех, и грабнах пушката — тази, която винаги висеше от вътрешната страна на вратата на къщата, заредена и готова за извънредни случаи. След малко вече бях оседлал един кон, яхнах го и заминах. Едно нещо беше сигурно за повикването, освен характера му — посоката, от която идваше. Щом излязох на обраслата в зеленина пътека, забих пети в хълбоците на коня и препуснах в галоп към Западните гори.

Ако Петра беше поотслабила това мощно излъчване на тревога само за няколко минути — толкова, колкото останалите от нас да се свържат — последствията щяха да бъдат съвсем други; всъщност, можеше и да няма никакви последствия. Но тя не го направи. Предаваше настойчиво, като плътен екран, и на човек не му оставаше друго, освен да се втурне към източника, колкото се може по-бързо.

На места си пробивах път трудно. По едно време паднах и изгубих много време, докато уловя отново коня. На едно място в гората почвата беше по-твърда; пътеката — чиста, често използувана, и съкращаваше доста път. Препуснах по нея, докато открих, че съм се отклонил. Храсталаците бяха прекалено гъсти, за да мога да пресека направо, затова обърнах коня и започнах да търся друга пътека в нужната ми посока. Посоката поне ми беше ясна — Петра нито за миг не се спря. Накрая намерих една тясна пътечка, обрасла и криволичеща, с надвиснали отгоре клони, и трябваше да се навеждам, когато конят си пробиваше път, но затова пък беше в нужната посока. Накрая гъсталаците понамаляха и можех да избирам къде да вървя. Четвърт миля по-нататък се промъкнах през нови храсталаци и стигнах до една открита поляна.

Отначало не забелязах Петра. Вниманието ми бе привлечено от понито й. То лежеше в по-горния край на поляната с прегризано гърло. Отгоре му, ръфащо месо от хълбока му така съсредоточено, че не забеляза приближаването ми, се бе вкопчило едно животно — най-голямото отклонение, което бях виждал.

Кожата на звяра беше червеникавокафява, изпъстрена с жълти и по-тъмно кафяви петна. Огромните му, прилични на възглавнички стъпала бяха покрити с кичури козина, на предните лапи — сплъстена от кръвта; имаше дълги, изкривени нокти. И от опашката му висеше козина и тя заприличваше от това на грамадно перо. Муцуната му беше кръгла, очите — като жълто стъкло. Имаше раздалечени клепнали уши, а носът му беше почти вирнат. Покрай долната челюст се спускаха два големи кучешки зъба и тях, както и ноктите, звярът използуваше, за да разкъсва понито.

Започнах да свалям пушката от гърба си. Движението привлече вниманието му. Животното обърна глава и приклекна неподвижно, вперило поглед в мене. Кръвта блестеше по долната половина на муцуната му. Навири опашка и започна да я поклаща. Дръпнах спусъка и се канех да стрелям, когато една стрела улучи звяра в гърлото. Той подскочи, изви се във въздуха и се строполи по корем, все така впил свирепо поглед в мен. Конят ми се подплаши и тръгна назад, пушката ми гръмна във въздуха, но преди звярът да скочи, улучиха го още две стрели — едната в задните крака, другата в главата. Остана за миг вцепенен, после се претърколи.

Роузалинд пристигна с коня си отдясно; все още държеше лъка в ръка. Майкъл дойде от другата страна, вече опънал нова стрела; не можеше да откъсне очи от страшното същество, докато не се увери, че е мъртво. Макар че бяхме вече толкова близко един до друг, бяхме близко и до Петра, а тя все още ни поглъщаше.

— Къде е тя? — попита с думи Роузалинд.

Огледахме се, и тогава забелязахме малката фигурка, покачена дванадесет стъпки нагоре на едно дръвче. Седеше на едно разклонение, прегърнала ствола с две ръце. Роузалинд закара коня под дървото и каза на Петра, че може да слиза. Но тя продължаваше да се държи здраво, като че ли не можеше да се пусне или да се помръдне. Слязох от коня, покатерих се на дървото и свалих Петра по-надолу, докъдето Роузалинд можеше да се протегне и да я поеме. Роузалинд я постави да седне странично на седлото пред себе си и се помъчи да я успокои, но Петра беше вперила очи в мъртвото си пони. Страданието й не само че не намаля, но се увеличи.

— Трябва да спрем това — казах аз на Роузалинд. — Скоро ще докара тук и останалите.

Майкъл, уверил се, че звярът е мъртъв, дойде при нас. Погледна разтревожено Петра.

— Тя няма представа, че го прави. Това не е разумно действие, тя просто вътрешно пищи от ужас. По-добре щеше да бъде за нея, ако пищеше гласно. Като начало да я отведем, за да не вижда понито.

Преместихме се малко настрани, като заобиколихме стена от гъсталак. Майкъл заговори с Петра тихо, опитваше се да я накара да му отговори. Тя явно не разбираше и продължи да излъчва все същата неотслабваща картина на страдание.

— Дали не можем да отправим към нея едновременно един и същ мисловен модел? — попитах аз. — С успокоение и съчувствие, за да се отпусне. Готови ли сте?

Цели петнадесет секунди се мъчихме. Само за мигновение Петра спря, после отново ни заля с преживяванията си.

— Не става — каза Роузалинд и се отказа.

Тримата гледахме безпомощно Петра. Излъчваната картина малко се промени; остротата на уплахата се притъпи, но все още преобладаваха чувствата на учудване и страдание. Роузалинд протегна ръка и притисна до себе си Петра.

— Нека продължава да излъчва. Така напрежението ще спадне — каза Майкъл.

Докато я чакахме да се успокои, случи се това, от което се опасявах. Откъм дърветата се зададе Рейчъл, яхнала кон; миг по-късно от другата страна се показа едно момче също на кон. Не го бях виждал, но знаех, че трябва да е Марк. Дотогава не се бяхме събирали на група. Знаехме, че това е едно от нещата, които са опасни. Почти нямаше съмнение, че и двете момичета са някъде на път — така щеше да се състои една среща, каквато бяхме решили да не правим никога.

Забързано обяснихме с думи какво се беше случило. Настоявахме да тръгнат и да се пръснат в различни посоки, за да не ги видят заедно — и Майкъл също да върви. Роузалинд и аз щяхме да останем с Петра и да направим всичко възможно, за да я успокоим.

Тримата оцениха положението, без да спорят. След малко си тръгнаха, препускайки в различни посоки.

Продължихме да правим опити да успокоим Петра, но напразно.

Около десет минути по-късно Сали и Кетърин пристигнаха през храсталаците. И те, опънали тетивите, яздеха коне. Бяхме се надявали, че някой от другите може да ги е срещнал и предупредил, но явно не бяха минали по същите пътища.

Приближиха, вгледани с невярващи очи в Петра. Отново обяснихме всичко с думи и ги посъветвахме да тръгват. Тъкмо се готвеха да обърнат конете, когато на поляната се появи едър човек, яхнала дореста кобила.

— Какво става тука? — попита подозрително той със заповеднически тон.

Не го познавах, но от пръв поглед не ми хареса. Зададох му въпроса, който обикновено се задава на непознати. Той припряно извади вързаната си лична карта, която бе продупчена за текущата година. Установи се, че никой от двама ни не е извън закона.

— Какво е станало? — повтори той.

Изкуших се да му отвърна да си гледа работата, но реших, че в случая е по-разумно да се държа спокойно. Обясних му, че един звяр е нападнал понито на сестра ми и че сме отговорили на виковете й за помощ. Той обаче нямаше намерение да приема това за чиста монета. Изгледа ме с немигащи очи и се обърна към Сал и и Кетърин.

— Така да е. А какво ви накара вас двете да бързате така насам?

— Дойдохме, естествено, защото детето викаше — каза му Сали.

— Яздех точно зад вас и не чух никакви викове.

Сали и Кетърин се спогледаха. Сали сви рамене.

— Ние чухме — каза с две думи тя. Изглежда беше дошло времето да се включа.

— А пък аз си мислех, че виковете се чуват кой знае докъде. И клетото животно — понито — също цвилеше.

Поведох го около групата храсти и му показах разкъсаното пони и мъртвия звяр. Човекът се изненада, сякаш не беше очаквал да види доказателства, но не се успокои напълно. Поиска да види картите на Роузалинд и Петра.

— Това пък защо? — попитах го на свой ред аз.

— Да не би да не знаете, че Оградните жители са пуснали шпиони? — отвърна той.

— Не знаех — казах аз. — Нима ти приличаме на Оградни жители?

Той не обърна внимание на въпроса ми.

— Да, пуснали са шпиони. Има нареждане да сме нащрек. Готви се нещо, и колкото по-далече стоите от гората, толкова по-малко вероятно е да ги срещнете преди всички останали.

Но нещо все още го караше да бъде недоволен. Обърна се, за да погледне понито, после загледа Сали.

— Изглежда ми, че понито е цвилело за последен път най-малко преди половин час. Как се насочихте точно към това място?

Зениците на Сали се разшириха.

— Цвиленето идваше от тази посока, а като се приближавахме, чухме момиченцето да пищи — обясни кротко тя.

— Много хубаво, че сте се отзовали на виковете й — намесих се аз. — Щяхте да спасите живота на сестра ми, ако не се бяхме случили толкова наблизо. Слава богу, всичко свърши и тя е здрава и читава. Но страшно се е уплашила и най-добре да я заведа у дома. Благодаря и на двете, че искахте да помогнете.

Момичетата ме разбраха. Поздравиха ни, че Петра се е спасила, изразиха надежда, че скоро ще се оправи от сътресението и препуснаха нататък. Човекът се задържа. Изглеждаше все още недоволен и малко озадачен. Нямаше обаче за какво да се залови. След малко изгледа трима ни продължително и изпитателно, сякаш се канеше да каже още нещо, но изведнъж размисли. Накрая повтори съвета си да стоим далече от гората и препусна по следите на двете момичета. Видяхме го как изчезва между дърветата.

— Кой е той? — попита разтревожено Роузалинд.

Казах й, че името на личната му карта беше Джероум Скинър, но само толкова. Не го познавах и явно нашите имена също не означаваха кой знае какво за него. Щях да попитам Сали знае ли нещо, но излъчването на Петра все още поставяше бариера. Откъснат по такъв начин от останалите, изпитвах странното чувство, че нещо ме е оглушило и си мислех колко силно трябва да се беше стремила Ан към целта, за да може да се оттегли от нас изцяло през последните няколко месеца.

Роузалинд, все още прегърнала с една ръка Петра, бавно потегли към къщи. Взех седлото и юздата на мъртвото пони, извадих стрелите от звяра и тръгнах след Роузалинд.

Когато стигнахме, сложиха Петра да си легне. По-късно през следобеда и рано вечерта от време на време картината на притеснението й за момент избледняваше, но после продължаваше упорито да ни измъчва, докато към девет часа рязко замря и накрая изчезна.

— Слава богу. Заспала е най-после — обадиха се останалите.

— Кой беше този Скинър? — едновременно попитахме с тревога Роузалинд и аз.

Сали отвърна:

— Отскоро е в този край. Баща ми го познава. Фермата му граничи с гората близо до мястото, където бяхме. Не ни провървя, че той ни забеляза — ясно е, че се е чудил защо препускаме в галоп към гората.

— Явно доста ни подозираше. Защо? — попита Роузалинд. — Да не би да знае нещо за мисловните образи? Не смятах, че някои от нормалните се досещат.

— Самият той не може да излъчва, нито да приема. Правих усилия да се свържа с него — отвърна Сали.

Появи се отчетлива картина от Майкъл — питаше за какво разговаряме. Обяснихме му. Той забеляза:

— Повечето хора нямат понятие, че това е възможно, но допускат нещо подобно, нещо като емоционално предаване на умствени представи. Тези, които вярват в това, го наричат телепатия. Но повечето се съмняват, че изобщо съществува.

— А тези, които вярват, че съществува, смятат ли, че е ненормално? — попитах аз.

— Трудно е да се каже. Не мисля, че някой им е задавал пряко такъв въпрос. Теоретически се смята, че не е изключено, защото, след като Бог може да разчита мислите на хората, истинското подобие също би трябвало да може да го прави. Може да се застъпи становището, че това е сила, която хората временно са били наказани да изгубят като част от Изпитанието; но не бих рискувал да споря по този въпрос пред някоя комисия.

— Скинър изглеждаше така, сякаш беше подушил нещо — каза му Роузалинд. — Някой друг прояви ли любопитство?

Всички отговориха отрицателно.

— Хубаво — каза тя. — Трябва обаче да внимаваме това да не се повтори. Ще се наложи Дейвид да обясни на Петра с думи и да се опита да я научи да се владее донякъде. Ако се случи тя отново да излъчва така, не бива да обръщате внимание, най-малкото не й отговаряйте. Оставете това на нас с Дейвид. Ако не можете да устоите, както беше през лятото, който стигне при нея пръв трябва по някакъв начин да изключи съзнанието й, а веднага щом тя спре да излъчва, да я остави и да се скрие. Трябва да се уговорим вече да не се струпваме заедно. Може да се случи да не ни провърви толкова, колкото днес. Разбирате ли ме всички, съгласни ли сте?

Един след друг те потвърдиха, после се оттеглиха и ни оставиха да обсъждаме с Роузалинд как най-добре мога да се справя с Петра.

Събудих се рано на следващата сутрин и първото, което усетих, беше, че Петра продължава да излъчва объркано. Образът обаче се различаваше по характер — уплахата й съвсем беше изчезнала, мястото й беше заето от тъга по мъртвото пони. А и не беше с такава сила, както предишния ден.

Опитах се да се свържа с нея и макар че тя не ме разбра, долових как се спря и за миг се зачуди. Станах от леглото и отидох до стаята й. Тя се зарадва, че не е сама; докато приказвахме, излъчваното притеснение доста понамаля. Преди да си тръгна й обещах да я заведа на риба след обеда.

Не е лесно да се описва с думи как човек прави разбираеми мисловни образи. Всеки от нас ги бе постигал най-напред сам: отначало те бяха груби, неясни, но постепенно, след като се открихме един друг и започнахме да го правим често, придобихме умение. С Петра не беше така. Още на шест и половина години тя притежаваше сила за излъчване, различна по възможности от нашата — поглъщаща всичко; обаче тя не я съзнаваше, затова и не можеше да я подтиска. Положих всички усилия, за да й обясня, но дори и сега, когато беше почти на осем години, необходимостта да й го описвам с достатъчно прости думи създаваше трудности. След като цял час се бях опитвал да й го изяснявам, докато седяхме на брега на реката и следяхме поплавъците, не бях стигнал доникъде, а тя се беше отегчила прекалено много, за да се опитва да схване какво й казвам. Изглежда трябваше да направя друго.

— Хайде да играем на една игра — предложих й аз. — Затвори си очите. Стискай здраво клепачи и си представяй, че гледаш към дъното на страшно дълбок кладенец. Вижда се само тъмнина, нали?

— Да — отвърна тя, замижала силно.

— Добре. Сега не си мисли за нищо друго, освен за това колко е тъмно и колко страшно далече е дъното. Мисли си само за това, но се взирай в тъмнината. Разбираш ли?

— Да — каза тя отново.

— Сега внимавай.

Излъчих представата за заек и го накарах да си мърда носа. Петра се засмя. Все пак постигнах нещо — поне стана ясно, че може да приема. Изтрих заека, и си представих кученце, после няколко пиленца, след тях кон и каруца. След минута-две Петра отвори очи и ме погледна учудено.

— А животните къде са? — попита тя и се озърна.

— Никъде не са. Само в мислите ми — казах й аз. — Такава е играта. Сега и аз ще затворя очи. И двамата ще се вгледаме в кладенеца и ще мислим само за това колко е тъмно. После е твой ред да направиш картина на дъното на кладенеца, за да мога да я видя аз.

Усърдно се залових с ролята си и се приготвих да приема и най-чувствителното излъчване. И с това сбърках. Долових блясък, светлина и изпитах такова усещане, като че ли съм поразен от гръм. Лутах се унесено, без да имам представа каква беше картината й. Останалите се включиха и започнаха горчиво да се оплакват. Обясних им какво се бе случило.

— За бога, внимавай и не й позволявай да го прави. За малко да забия брадвата в крака си — обади се сърдито Майкъл.

— Опарих се на чайника — дойде от Кетърин.

— Успокой я. Укроти я някак — посъветва ме Роузалинд.

— Тя не е разтревожена. Напълно спокойна е. Просто изглежда при нея е по-иначе — казах им аз.

— Може, но не бива да остава така — отвърна Майкъл. — Тя трябва да намали силата.

— Зная. Правя всичко възможно. Имате ли някакви предложения как да се справя? — попитах аз.

— Поне ни предупреди следващия път, когато се готви да излъчва — помоли Роузалинд.

Съсредоточих се и отново насочих вниманието си към Петра.

— Много си рязка — казах аз. — Сега ми покажи една мъничка мислена картина; наистина мъничка, макар че е далечна, в меки и приятни цветове. Направи я бавно и внимателно, сякаш я рисуваш с паяжина.

Петра кимна и отново затвори очи.

— Бъдете готови — предупредих останалите и зачаках с надеждата, че ще бъде нещо, от което човек може да се прикрие.

Този път приличаше само на малък взрив. Зашеметяваше, но успях да приема формата.

— Риба! — казах аз. — Риба с увиснала опашка.

Петра доволна се засмя.

— Без съмнение това беше риба — обади се Майкъл. — Справяш се добре. Сега ти остава да я накараш да намали силата с около деветдесет и девет процента, ако не искаме да ни се изпарят мозъците.

— А сега ти ми покажи — настоя Петра, и урокът продължи.

На следващия следобед го повторихме още веднъж. Това занимание изискваше доста усилия и ни изтощаваше, но имаше напредък. Петра започна да схваща смисъла да прави мисловни форми — съвсем по детски, както може да се предполага, но независимо от смущенията, често разпознавахме образите. Най-голямото ни затруднение все още бе да я накараме да намали силата; когато се вълнуваше, излъчването направо ни вцепеняваше. Останалите се оплакаха, че не могат да вършат нищо, докато ние се занимаваме с това — все едно, че се опитвали да не обръщат внимание на удари с чук вътре в главите си. Към края на урока казах на Петра:

— Сега ще накарам Роузалинд да ти предаде мисловна картина. Просто затвори очи, както преди.

— А къде е Роузалинд? — попита Петра и се озърна.

— Не е тук, но това е без значение за мисловните образи. Вгледай се сега в тъмното и не мисли за нищо.

— А вие — мислено добавих аз към останалите, — ако обичате, се изключете. Нищо да не пречи на Роузалинд, не я прекъсвайте. Хайде, Роузалинд, опитай — силно и ясно.

Стояхме в мълчание, готови да приемаме.

Роузалинд предаде картина на езеро, заобиколено от тръстики. Вътре сложи няколко дружелюбни, смешни на глед патици с разноцветни пера. Те всички изпълняваха някакъв танц — освен едно дребно пате, което усърдно се мъчеше, но винаги закъсняваше и бъркаше. Петра много ги хареса. Заливаше се от смях. После рязко излъчи задоволството си — то изтри картината и отново ни замая. Всички се чувствувахме уморени, но напредъкът й окуражаваше.

На четвъртия урок Петра се научи как да освобождава съзнанието си, без да затваря очи, което беше доста голяма стъпка. Към края на седмицата вече наистина успявахме. Мисловните й образи бяха все още груби и неустойчиви, но щяха да се усъвършенствуват от практиката; приемаше добре прости форми, макар че все още улавяше малко от това, което си предаваха останалите.

— Трудно ми е да виждам всичко изведнъж, много бързо става — каза тя. — Мога обаче да позная дали идва от тебе, или от Роузалинд, Майкъл или Сали; но понеже е много бързо, замъглява ми се. Другите обаче са още по-замъглени.

— Кетърин и Марк ли? — попитах аз.

— А, не. Тях ги различавам. Другите други. Онези други, които са много далече — припряно изрече тя.

Реших да приема думите й спокойно.

— Мисля, че не ги познавам. Кои са те?

— Не зная — каза тя. — Не ги ли чуваш? Ей натам са, обаче страшно далече.

И тя посочи на югозапад.

Размишлявах известно време върху думите й.

— А сега още ли са там? — попитах аз.

— Да, обаче не толкова.

Напрегнах се, но не успях да улови нищо.

— Можеш ли да се опиташ да ми повториш картината, която получават от тях?

Тя се опита. Имаше някаква картина, при това с такова излъчване, каквото никой от нас не правеше. Но беше непонятна и много мъглява — може би, помислих си аз, защото Петра се опитваше да предаде нещо, което самата тя не разбираше. Нищо не ми стана ясно, затова помолих Роузалинд да се включи, но и тя не успя. Явно това представляваше усилие за Петра, затова след няколко минути решихме засега да спрем.

Независимо от това, че Петра всеки миг беше предразположена да се впусне в нещо, което, ако се опише като звук, би представлявало оглушителен тътен, чувствувахме Собственическа гордост от нейния напредък. Донякъде бяхме и развълнувани — като че бяхме открили неизвестен човек, комуто бе предопределено да стане велик певец; само че в нашия случай беше още по-важно…

— Това — каза Майкъл — се очертава да бъде много интересно, стига Петра да не ни съсипе, докато се учи да го овладява.

…По време на вечеря около десет дни след като Петра изгуби понито си, чичо Ексъл ме помоли да му помогна да оправи едно изметнато колело, докато не се е счупило. На пръв поглед в молбата му нямаше нищо особено, но долових нещо в очите му, което ме накара да се съглася без колебание. Последвах го навън и отидохме зад една копа сено, където нито можеха да ни видят, нито да ни чуят. Чичо Ексъл задъвка една сламка и ме погледна сериозно.

— Да не си бил невнимателен, момчето ми? — попита той.

Има безброй начини, по които да бъде невнимателен човек, но по това как ме попита си личеше, че става дума само за един от тях.

— Струва ми се, че не — отвърнах аз.

— А може би някой от другите?

Отново отговорих отрицателно.

— Хъм — промърмори той. — А тогава как мислиш, защо Джо Дарли разпитва за тебе? Имаш ли някаква представа?

Казах, че нямам представа. Той поклати глава.

— Не ми харесва това, момчето ми.

— Само за мене ли питаше, или и за другите?

— За тебе и за Роузалинд Мортън.

— Виж ти — притесних се аз. — Все пак, поне е Джо Дарли, а не някой друг… Възможно ли е да е чул някакъв слух за двама ни и да се опитва да ни злепостави?

— Би могло — съгласи се чичо Ексъл, но не много убедено. — От друга страна обаче Джо е човек, когото инспекторът използува понякога, ако иска да прави неофициални разследвания. Не ми харесва това.

И аз не бях въодушевен. Но Джо не беше говорил пряко нито с мен, нито с Роузалинд и не виждах как иначе би могъл да събере уличаващи сведения. Изтъкнах на чичо Ексъл, че няма нищо, което да ни припише, за да ни причисли към някоя категория на установените Отклонения.

Чичо ми поклати глава.

— Списъците са за включване на отклонения, а не за изключване — каза той. — Няма как да бъдат установени милионите неща, които могат да се случат, установени са само повтарящите се. Когато възникнат нови, те се поставят под наблюдение. Част от работата на инспектора е да бъде нащрек и да обяви разследване, ако получените сведения го изискват.

— Мислили сме по това какво може да се случи — казах аз. — Ако започнат да задават въпроси, значи не им е ясно какво търсят. Просто ще се преструваме на изумени — както биха постъпили и нормалните. Джо или някой друг не може да има нещо налице, освен някакво подозрение без сериозни потвърждения.

Но чичо Ексъл не беше съгласен.

— А Рейчъл? — попита той. — Тя беше много потресена от самоубийството на сестра си. Мислиш ли, че тя…

— Не — казах уверено аз. — Като оставим настрана факта, че не би могла да го направи, без да навреди и на себе си, щяхме да разберем, ако криеше нещо.

— А малката Петра?

Аз го зяпнах.

— Откъде знаеш за Петра? Не съм ти казвал.

Той кимна със задоволство:

— Значи и тя. Така и предполагах.

— А ти как разбра? — попитах аз разтревожено, като се чудех дали тази мисъл не беше хрумнала и на някой друг. — Тя ли ти каза?

— Не. Случайно го разбрах.

Той помълча, после добави:

— Разбрах го покрай Ан. Казах ти, че не е хубаво да се омъжва за този човек. Има един тип жени, които не се успокояват, докато не станат слугини и изтривалки на мъжа, докато не се поставят изцяло в негова власт. Такава беше и Ан.

— Нима искаш да кажеш… че е съобщила на Алан за себе си? — възпротивих се аз.

— Казала му беше. Нещо повече: казала му беше и за вас.

Изгледах го недоверчиво.

— Не можеш да бъдеш сигурен за това, чичо Ексъл!

— Сигурен съм, момчето ми. Може да го е направила неволно. Може да му е казала само за себе си — тъй като беше от тези жени, които не могат да пазят тайна от мъжа си. А той може да я е принудил със сила да каже имената на останалите, но ги знаеше. Добре ги знаеше.

— Но дори да ги е знаел, ти откъде разбра това? — попитах аз с растяща тревога.

Чичо Ексъл се върна към един спомен:

— Преди години имаше вертеп на речния бряг в Райго. Съдържател му беше един човек на име Гроуд. Много печелеше. При него работеха три момичета и двама мъже, които изпълняваха всичко, което им наредеше и както им го наредеше. Ако пожелаеше, Гроуд можеше да разкаже каквото знае, и тогава щяха да обесят единия от мъжете за участие в бунт при далечно плаване, а две от момичетата — за убийство. Не зная какво бяха извършили останалите, но той държеше здраво всичките. Едва ли може да се даде по-добър пример за изнудване. Ако мъжете припечелваха допълнително, той прибираше парите. Гледаше също момичетата да са добри към моряците, които ходеха там, и каквото изкарваха от тях, той също го прибираше. Често виждах как Гроуд се държи към хората си, с какъв израз на лицето ги наблюдава — изпитваше някакво злорадство, че ги притежава; той съзнаваше това, те също. Само като смръщеше вежди, веднага започваха да танцуват около него. — чичо Ексъл спря, замисли се, и продължи:

— Кой би могъл да предположи, че точно такъв израз ще видя на лицето на човек не другаде, а в Уокнакската черква? Като го забелязах, не бях на себе си. Но не бърках. Такъв израз имаше на лицето на Алан, когато оглеждаше първо Роузалинд, после Рейчъл, после тебе и малката Петра. Нищо друго не го интересуваше, само вие четиримата.

— Може би си сгрешил. Само по израза…

— Не и в този случай. Такъв израз на лицето ми беше познат, прати ме право във вертепа на Райго. Освен това, ако съм сбъркал, откъде може да съм научил за Петра?

— И какво направи?

— Върнах се у дома, известно време мислих за Гроуд — за това колко изпълнен с удобства живот водеше, и за още някои неща. После сложих ново въже на лъка си.

— Значи ти си го направил! — възкликнах аз.

— Друго не оставаше, Дейви. Естествено знаех, че Ан ще сметне, че някой от вас го е направил. Но тя не можеше да донесе за вас, без да издаде себе си и сестра си. Съществуваше риск, но не можех да го избегна.

— Да, съществувал е риск, който едва не ни погуби — потвърдих аз и му разказах за писмото до инспектора, оставено от Ан.

Той поклати глава.

— Клетото момиче, не предполагах, че ще стигне до там. Въпреки това е добре, че го направих — и то незабавно. Алан не беше глупав. Щеше да си осигури прикритие. Преди да започне да ви изнудва, щеше да депозира някъде писмо, което да бъде отворено в случай на смърт; щеше да намери начин да ви уведоми за това. Тогава всички щяхте да се окажете в доста неприятно положение…

Колкото повече размишлявах върху това, толкова по-ясно разбирах, че можеше да стане много неприятно.

— Изложил си се на голяма опасност, чичо Ексъл — казах.

Той сви рамене.

— Опасността беше много малка в сравнение с тази, която ви очакваше — отвърна той.

След малко заговори за сегашните ни неща.

— Тези разследвания обаче не може да са свързани с Алан — оттогава изминаха няколко седмици — подчертах аз.

— Още повече, че Алан не би споделил с никого тайната, след като се е надявал да изкара пари от нея — съгласи се чичо Ексъл. — Едно е ясно: положително не им е известно кой знае какво, иначе вече щяха да започнат следствие, при това ще трябва да са много сигурни в себе си, преди да го обявят. Инспекторът ще направи всичко възможно, за да не предостави на баща ти някое слабо място — както и на Енгъс Мортън, разбира се. Но това все още не ни обяснява какво ги е накарало да се раздвижат.

Както и да го мислех, все ми се струваше, че сигурно това имаше отношение към историята с понито на Петра. Чичо Ексъл естествено знаеше, че то загина, но само толкова. Иначе щеше да ми се наложи да му кажа и за самата Петра, а ние се бяхме споразумели безгласно, че колкото по-малко знае той за нас, толкова по-малко ще се принуждава да крие в случай на беда. Но сега, след като вече знаеше за Петра, му разказах подробно случилото се. И двамата не смятахме, че причината може да е в това, но понеже нямаше нищо друго, чичо Ексъл се помъчи да запомни името на мъжа.

— Джероум Скинър — повтори той доста безнадеждно. — Хубаво, ще се опитам да науча нещо повече за него.

Тази нощ разговарях с останалите, но не стигнахме до нищо. Майкъл подхвърли:

— Ако вие с Роузалинд сте напълно уверени, че около вас няма нищо подозрително, не виждам как друг, освен този човек от гората би могъл да попадне на следа (вместо да изписва името „Джероум Скинър“ с форми на букви, Майкъл използува мисловен образ). — А ако всичко тръгва от него, той сигурно вече е изказал своите подозрения на областния си инспектор, който ги е предал в обичаен доклад до вашия инспектор. Това би означавало, че няколко души вече се занимават с това; при нас ще започнат да разпитват за Сали и Кетърин. Лошото е, че всички са по-подозрителни от обикновено, поради мълвата за предстояща голяма неприятност с Оградните жители. Ще видя дали утре няма да науча нещо повече и ще ви обадя.

— Но кое е най-доброто, което можем да направим? — намеси се Роузалинд.

— Засега не правете нищо — посъветва я Майкъл. — Ако сме преценили правилно, тогава сте разделени на две групи: в едната — Сали и Катърин, в другата — ти, Дейвид и Петра. Другите трима остават незасегнати. Не правете нищо необикновено — те вече подозират и това може да ги накара да се хвърлят отгоре ви. Ако наистина се стигне до разследване, трябва да успеем да го объркаме, като се правим на невинни — както вече решихме. Петра обаче е слабото ни място, прекалено малка е, за да е наясно. Ако те се заловят с нея и започнат да я подвеждат и да й слагат капани, всичко може да приключи със стерилизация и изпращането ни в Оградата… Затова Петра е ключовата ни точка. До нея не бива да се доберат. Възможно е все още да не я подозират, но тя е била в гората, следователно подлежи на подозрение. В случай, че забележите някакъв интерес към нея, най-добре е да захвърлите всичко и да избягате с Петра. Заловят ли се с нея, по някакъв начин ще я пречупят… Много е възможно историята да замре, но ако кръгът се затвори, Дейвид ще трябвала поеме нещата. Твоя задача ще бъде, Дейвид, да не вземат Петра за разпит: на всяка цена. Ако се наложи да убиеш някого, за да предотвратиш това, ще го направиш. Когато те си намерят повод, не се замислят, а направо убиват такива като нас. Не забравяй: ако предприемат нещо, те ще го правят с цел да ни унищожат, и то бавно, а не изведнъж. Ако се окаже, че няма друг изход и не можеш да спасиш Петра, по-човечно ще бъде да я убиеш, отколкото да я стерилизират и да я изселят в Оградата. Тя е дете, така ти ще й спестиш много. Нали разбираш? А останалите съгласни ли са?

Останалите се включиха и изказаха съгласието си.

Като си представих малката Петра осакатена и захвърлена в Оградната област на явна гибел, с нищожна възможност да оцелее, аз също се съгласих.

— Добре — продължи Майкъл. — Просто бъдете предпазливи, най-хубаво вие четиримата и Петра да сте готови да избягате веднага, щом се наложи.

И той продължи да обяснява, вече с повече подробности.

Трудно е да се каже дали можехме да намерим някакъв друг изход. Ако предприемехме нещо първи, щяхме да навлечем беда и на останалите. Нещастието ни беше, че разбрахме какъв интерес проявяват към нас сега, а не два-три дни по-рано…