Джон Уиндъм
Какавидите (4)

4

Това бе времето, когато преминах от един безбурен период в период, когато непрекъснато се случваше нещо. Нямаше особен смисъл в това — искам да кажа, малко от нещата бяха свързани едно с друго. По-скоро сякаш бях навлязъл в някакъв активен цикъл — така, както настъпва промяна във времето.

Първият случай, струва ми се, беше срещата ми със Соуфи; следващият — когато чичо Ексъл научи за мене и братовчедка ми Роузалинд Мортън. Той — и имахме късмет, че това бе той, а не някой друг — случайно се натъкна на мене, когато разговарях с нея.

Сигурно двамата не бяхме споделяли това с никого от инстинкт за самосъхранение, защото не ни тревожеше някакво определено чувство за опаснест; а аз бях дотолкова спокоен, че когато чичо Ексъл ме завари зад една копа сено да разговарям — очевидно — със себе си, почти не направих усилие да се откъсна от разговора. Може да е стоял минута или повече, преди да забележа с крайчеца на окото си, че не съм сам, и да се обърна, за да видя кой е.

Чичо ми Ексъл беше висок, нито слаб, нито пълен, а набит, с вид на кален човек. Когато го наблюдавах как работи, си мислех, че обветрените му ръце и плещи имат някаква родствена връзка с изгладеното дърво на дръжките на инструментите, с които си служеше. Стоеше изправен както обикновено — пренесъл по-голямата тежест върху дебелата тояга, която използуваше, тъй като кракът му беше лошо наместен след счупването при пътуването по море. Гъстите му леко посивели вежди се бяха сближили, защото се бе понамръщил, но почернялото му набръчкано лице изглеждаше полудоволно, докато ме наблюдаваше.

— Е, Дейви, и с кого си бъбриш така усилено? С фея ли, с джудже ли, или със зайците? — попита той.

Поклатих глава. Той докуца по-наблизо и седна до мен, като задъвка една сламка от копата.

— Тъжно ли ти е сам?

— Не — отвърнах аз.

Той отново леко се намръщи.

— А няма ли да ти е по-приятно, ако си бъбриш с другите деца? — предложи той. — По-интересно, отколкото да седиш и да си говориш на глас?

Поколебах се, но понеже това беше чичо Ексъл — най-добрия ми приятел между възрастните, казах:

— Но аз точно това правех.

— Какво правеше? — попита той озадачен.

— Говорех си с едно дете.

Той се намръщи и изглеждаше все така озадачен.

— С кого?

— С Роузалинд — казах аз.

— Хъм… А пък аз не я видях — отбеляза той.

— О, тя не е тук. Тя си е в къщи — е, не точно в къщи, но наблизо — в тайната къщичка на едно дърво, която са построили братята й; това е любимото й място.

Отначало той не можеше да разбере какво казвам. Продължаваше да говори така, сякаш се надлъгвахме. Но след като известно време се мъчех да му обясня, той млъкна, наблюдаваше лицето ми, докато приказвах, и накрая видът му стана съвсем сериозен. Когато свърших, минута-две той не се обади, после попита:

— Това не е шега — истината ли ми казваш, Дейви? — и той ме погледна настойчиво и изпитателно.

— Да, чичо Ексъл, разбира се — уверих го аз.

— И не си го казвал на никого — съвсем на никого?

— Не. То е тайна — казах аз и той явно изпита облекчение.

Захвърли останалата част от сламката и издърпа друга от копата. След като замислено отхапа няколко късчета и ги изплю, отново ме погледна в очите.

— Дейви — каза той, — искам да ми обещаеш нещо.

— Да, чичо Ексъл?

— Виж какво — каза той, като говореше с много сериозен глас. — Искам да запазиш това в тайна. Искам да ми обещаеш, че никога, ама никога няма да кажеш на някой друг това, което току-що ми каза. Наистина никога. Много е важно; по-късно сам ще разбереш колко е важно. Не трябва да правиш нищо, от което някой да може да се досети за него. Обещаваш ли ми?

Строгият му тон ми направи много силно впечатление. Дотогава не го бях виждал да говори толкова разпалено. Когато дадох обещанието, усетих, че се заклевам за нещо много важно, което не мога да разбера. Докато говорех, той не откъсваше очи от мене и накрая кимна — доволен, че го правя искрено. Договорът скрепихме, като си стиснахме ръцете. После той каза:

— Най-добре е изобщо да забравиш за това.

Замислих се, но поклатих глава.

— Струва ми се, че не мога, чичо Ексъл. Няма как. Искам да кажа, не зависи от мене. Все едно да се опитвам да забравя… — спрях, неспособен да изразя това, което исках.

— Все едно да забравиш да говориш или да чуваш, така ли? — опита се да ми помогне той.

— Нещо такова, но е по-различно — признах си аз.

Той кимна и отново се замисли.

— Значи чуваш думите в главата си? — попита той.

— Не точно ги „чувам“, нито ги „виждам“ — казах аз. — Явяват се… някакви образи… а когато използуваш думи, те стават по-ясни и по-лесни за разбиране.

— Но не ти се налага да използуваш думи, не ти е необходимо да изказваш думите на висок глас, както току-що правеше?

— А, не… просто това помага разговорът да стане по-ясен.

— И също така помага нещата да станат доста по-опасни — и за двама ви. Искам да ми обещаеш още нещо: че никога вече няма да го правиш на висок глас.

— Добре, чичо Ексъл — съгласих се отново аз.

— Когато пораснеш, ще разбереш колко важно е това — каза ми той и след това започна да настоява да накарам Роузалинд да даде същите обещания. Не му казах нищо за останалите, защото и без това ми изглеждаше разтревожен, но реших и тях да накарам да обещаят същото. Накрая той отново ми протегна ръката си и ние още веднъж се заклехме тържествено да пазим всичко в тайна.

…Поставих въпроса на Роузалинд и останалите още същата вечер. Така се избистри едно чувство, което всички изпитвахме. Предполагам, че между нас нямаше някой — момче или момиче, — който по някое време да не се беше издавал един-два пъти и да не беше предизвиквал учудени, подозрителни погледи. Някои от тези погледи бяха достатъчно предупреждение за повечето от нас; точно такива погледи, които не проумявахме, но които ясно ни намекваха за неодобрение, почти граничещо с подозрение, ни бяха спасявали от беди. Помежду си ние не се бяхме споразумявали да се държим еднакво. Просто всеки самостоятелно беше възприел едно и също поведение — да пази тайна, за да не пострада. Сега обаче, поради настойчивото желание на чичо Ексъл да дам обещание, усещането за заплаха се усили. Бе все още неопределено, но вече по-доловимо. Освен това в опита си да им предам сериозното отношение на чичо Ексъл, аз сигурно бях събудил някакво притеснение, което всеки таеше в съзнанието си, защото никой не се противопостави. Дадоха обещанието с готовност, дори с желание, сякаш им тежеше товар, който на драго сърце искаха да споделят. Това беше първото, което извършихме като група; то направи от нас група, защото излязоха наяве отговорностите ни един към друг. То промени живота ни и беляза първата стъпка за общото ни самосъхранение, макар че тогава не всичко ни беше ясно. В момента много по-важно ни изглеждаше чувството, че взаимно споделяме…

После, почти като завършек на това лично засягащо ни събитие, се случи друго, което се отнасяше до всички: масово нашествие от страна на Оградата.

Както обикновено, нямаше подробно разработен план за действие. Някакво подобие на организация представляваше определянето на главни квартири в различните сектори. При обявяване на тревога, всички здрави телом мъже от областта бяха длъжни да се съберат в местната главна квартира, където се вземаше решение какво да се предприеме според местоположението и степента на случилото се нещастие. Това бе достатъчно добър метод за справяне с малки нападения, но само толкова. Като последствие, когато хората от Оградата си намериха водачи, които можеха да обмислят организирани нашествия, те не срещнаха съответно организирана система за отбрана, която да им попречи. Имаха възможност да настъпват в дълбочина на широк фронт, като помитаха малките групички на нашата милиция тук-таме и грабеха колкото си искат, без да срещат сериозна пречка; по този начин те проникнаха на двадесет и пет мили или повече в цивилизованата област.

По това време силите ни бяха малко по-добре разпределени, а съседните области се бяха подготвили да отблъснат и една по-широка атака и да се справят с фланговете й. И въоръжението на нашите мъже бе по-добро. Доста от тях имаха пушки, докато хората от Оградата разполагаха само с няколко на брой, които бяха откраднали, и разчитаха главно на лъковете си, ножовете и копията. Независимо от това, настъпиха така разгърнато, че бе трудно да се преборим с тях. Те се оправяха по-добре в гористите местности и се криеха по-хитро от обикновените човешки същества, затова успяха да напреднат с още петнадесет мили навътре, преди да ги задържим и да влезем в бой.

Всичко това не можеше да не вълнува едно момче. Тъй като хората от Оградата се бяха доближили на малко повече от седем мили до Уокнак, нашият двор беше станал едно от сборните места. Моят баща, когото улучиха със стрела в ръката още в началото на кампанията, помагаше да организират новите доброволци в групи. Няколко дни имаше голямо оживление и суетене, записваха и разпределяха мъжете, които накрая тръгваха с решителен вид, а жените от къщата ни им махаха за сбогом с кърпички.

Когато всички заминаха — включително и работниците от стопанството, — у нас през целия ден цареше обезпокоителна тишина. После забелязахме, че се връща един галопиращ ездач. Той се спря само за да ни каже, че се е водила голяма битка и след като взели в плен някои от водачите на хората от Оградата, те ударили на бяг. После ездачът препусна нататък, за да разнася добрата вест.

Същия следобяд в двора се появи малък отряд конници, а в средата им бяха двама от заловените водачи.

Захвърлих работата си и се втурнах да ги видя. Отначало изпитах известно разочарование. Приказките за Оградата ме караха да очаквам двуглави или обрасли с козина хора, или хора с половин дузина ръце и крака. Вместо това, на пръв поглед те изглеждаха като двама обикновени брадати мъже, макар че бяха невероятно мръсни и с много окъсани дрехи. Единият бе по-нисък, а светлата му коса бе на кичури, сякаш кълцани с нож. Когато обаче видях другия, останах поразен и така втрещен, че само зяпах в него. Видът му толкова ме потресе, че не можех да откъсна поглед от него: защото ако го облечаха в прилични дрехи и подстрижеха брадата му, той щеше да се превърне в копие на баща ми…

Както придържаше коня си, той ме забеляза — отначало мимоходом, случайно, после погледът му се прикова и той се втренчи в мене. В очите му се появи необикновено изражение, което не можех да си обясня…

Отвори уста, сякаш за да каже нещо, но в този миг от къщата заизлизаха хора — между тях и баща ми, все още с превръзка през рамо, за да видят какво става.

Видях как баща ми се спира на стълбата и оглежда конниците; след малко и той забеляза човека в средата на групата. За миг остана втренчен в него — точно като мене, — после всичката кръв от лицето му се дръпна и то стана петнисто сиво.

Бързо погледнах другия мъж. Той седеше напълно неподвижен на коня си. Изразът на лицето му накара нещо в гърдите ми внезапно да се свие. Дотогава не бях виждал неприкрита омраза: бръчките се вдълбаха, очите просветнаха, зъбите изведнъж се оголиха като на диво животно. Все едно, че ми бяха ударили плесница — едно ужасно и грозно прозрение, досега непознато за мен, се запечати в мозъка ми така, че никога не го забравих…

Тогава баща ми, все още с вид на болен човек, протегна здравата си ръка, за да се подпре на вратата, и влезе обратно в къщата.

Един от придружителите сряза въжето, омотано около ръцете на пленника. Мъжът слезе от коня и тогава видях какво не му беше наред. Бе с около осемнадесет инча по-висок от всеки присъствуващ, но не защото имаше едра фигура. Ако краката му бяха с нормална дължина, щеше да бъде колкото баща ми — пет фута^[1] и десет инча; краката му обаче бяха чудовищно дълги и тънки, ръцете му също бяха дълги и тънки. Правеха го да изглежда полу-човек, полу-паяк…

Придружителят му даде храна и канче бира. Мъжът седна на една пейка и костеливите му колена щръкнаха почти наравно с рамената му. Заоглежда двора и нищо не убягна от очите му, докато дъвчеше хляба и сиренето. През това време отново ме съзря. Махна ми да се приближа. Аз се дръпнах и се направих, че не съм забелязал. Отново ми махна. Изпитах срам, че ме е страх от него. Отидох по-близо, после още по-близо, но твърдо реших да се държа извън обсега на паяковидните му ръце.

— Как ти е името, момче? — попита той.

— Дейвид — отвърнах аз. — Дейвид Строрм.

Той кимна утвърдително, сякаш изпита доволство.

— А мъжът на вратата — онзи с превързаната ръка — трябва да беше баща ти — Джоузеф Строрм?

— Да — отвърнах аз.

Той отново кимна. После огледа къщата и пристройките.

— Тогава това място трябва да е Уокнак?

— Да — потвърдих аз.

Не зная дали щеше да ме попита още нещо, защото в същия миг някой ми каза да се махам. Малко по-късно всички отново възседнаха конете и скоро си заминаха; отново бяха вързали ръцете на човека-паяк. Гледах ги как препускат по посока на Кентак и се радвах, че си отиват. Първата ми среща със същество от Оградата не се оказа в крайна сметка вълнуваща; затова пък беше неприятно тревожна.

Научих, че и двамата пленници от Оградата бяха успели да избягат същата нощ. Не помня кой ми го каза, но съм съвсем сигурен, че не беше баща ми. Нито веднъж не го чух да споменава за този ден и нито веднъж не посмях да го попитам за това…

…Струва ми се, че едва се бяхме успокоили след нападението и работниците се бяха завърнали, за да се заловят с изостаналата работа във фермата, когато баща ми се впусна в нова разправия с чичо ми — с Енгъс Мортън.

Години наред разликата в темпераментите и възгледите им бе поддържала непрекъсната война помежду им. Бяхме чували баща ми да обобщава мнението си като заявява, че ако Енгъс изобщо има принципи, то те са толкова безкрайно разтегливи, че заплашват високата нравственост на областта; твърдяха, че Енгъс казал в отговор, че Джоузеф Строрм е педант с каменно сърце и че е доста смахнат. Следователно не беше трудно да избухват разправии, и последната стана, защото Енгъс се бе сдобил с чифт великански коне.

Слуховете за великанските коне бяха стигнали и до нашата област, макар че не ги бяхме виждали тъдява. Баща ми вече имаше едно наум от чутото за тях, пък и фактът, че точно Енгъс ги беше докарал, не беше препоръчителен, затова, когато отишъл да им направи оглед, вероятно вече е бил предубеден.

Съмненията му веднага се потвърдили. В мига, когато спрял поглед на огромните, животни с яки тела, той разбрал, че нещо не е в ред. Обърнал им с отвращение гръб и отишъл право в къщата на инспектора с искане да бъдат унищожени като Престъпления.

— Този път не си прав — казал му весело инспекторът, радостен, че поне веднъж преценката му е безспорна. — Одобрени са от Правителството, затова са извън моята компетентност.

— Не ти вярвам — отвърнал баща ми. — Никога господ не е създавал коне с такива размери. Не е възможно Правителството да ги е одобрило.

— Обаче ги е одобрило. Нещо повече — добавил със задоволство инспекторът, — тъй като Енгъс е предполагал какво може да се случи, той им е намерил документи, че са чистокръвна порода.

— Правителство, което може да разреши съществуването на такива животни, е корумпирано и безнравствено — заявил баща ми.

— Може и така да е — съгласил се инспекторът, — обаче то си остава Правителство.

Баща ми го изгледал свирепо.

— Не е трудно да се разбере защо някои хора ги одобряват — казал той. — Един такъв звяр може да върши работата на два, а дори и на три обикновени коня — и то за по-малко от удвоена дневна дажба. В това се крият добри доходи, не е лоша инициативата да им издействуват разрешително — това обаче не означава, че са в ред. Повтарям — такъв кон не е божие създание, а щом не е, значи представлява Престъпление и тогава следва да бъде унищожен.

— Официалното одобрение гласи, че породата се е появила по нормалния начин чрез кръстосване за получаване на по-едри животни. Готов съм да споря за всеки белег, който според тебе сочи ясно, че конете не са в ред — казал му инспекторът.

— Всеки би повторил думите ти, когато види колко доходни могат да бъдат конете. Такъв начин на мислене си намира израза. — отвърнал баща ми.

Инспекторът свил рамена.

— От това не следва, че конете са вред — настоявал баща ми. — Кон с подобни размери не е в ред и макар да не го признаваш, ти го знаеш, както го знам и аз, няма какво да го увърташ. Позволим ли веднъж нещо, за което знаем, че не е в ред, никой не знае къде ще му излезе краят. Общество, което се бои от бога, не бива да се отказва от вярата си само защото в държавната служба за издаване на разрешителни е бил упражнен натиск. По нашите места има достатъчно много хора, които знаят какви трябва да бъдат божиите създания — дори ако Правителството не го знае.

Инспекторът се усмихнал.

— Както беше с котката на Дейкърсови ли? — подхвърлил той.

Баща ми отново го изгледал свирепо. Вбесил се, като си спомнил историята с котката на Дейкърсови.

Преди около година научил отнякъде, че жената на Бен Дейкърс има котка без опашка. Разследвал случая и когато събрал доказателства, че котката не се била лишила от опашката по някакви причини, а била безопашата по рождение, той я осъдил и в качеството си на съдия наредил на инспектора да издаде заповед да бъде унищожена като Престъпление. Инспекторът с неудоволствие го направил, но веднага след това Дейкърсови подали молба за обжалване. Подобни колебания при безспорен случай били предизвикателство към принципите на баща ми и той лично се заел с преразглеждането на случая още докато въпросът се решавал. Когато в последствие се получило съобщение, в което се твърдяло, че съществувала добре известна порода безопашати котки с исторически проследено родословие, той попаднал в неловко положение, което му струвало доста. С много голямо нежелание предпочел да се извини публично, вместо да се откаже от съдийството.

— Това — заявил той рязко на инспектора — е една много по-важна работа.

— Послушай — търпеливо казал инспекторът, — видът е одобрен. А точно този чифт коне има задачата да го закрепи. Ако и това не ти е достатъчно, иди и ги застреляй собственоръчно — да видим какво ще ти се случи после.

— Твое морално задължение е да забраниш със заповед тези така наречени коне — настоял баща ми.

Изведнъж инспекторът изпитал досада от целия този разговор.

— Част от служебните ми задължения е да пазя конете от беда, от глупаци и от луди — сопнал се той.

Баща ми не го ударил, но сигурно малко оставало да стигне дотам. В продължение на няколко дни не преставаше да кипи от гняв, а следващата събота бяхме подложени на суха проповед за търпимостта към мутантите, която петни чистотата на общността. Отправи призив към всички да бойкотират собственика на Престъпленията; разпростря се върху безнравствеността сред управляващите кръгове; намекна, че от някои може да се очаква съчувствие към мутантите; и завърши с многословна реч, в която даден служител беше заклеймен като безпринципен продажник на безпринципни господари и на местните представители на силите на Злото.

Макар инспекторът да нямаше толкова удобна трибуна за отговор, известни негови язвителни забележки по отношение на преследванията, незачитането на властта, безумието и религиозния фанатизъм, закона за клеветата и вероятните последствия от преките действия против правителствените санкции получиха широко разпространение.

Много е възможно последното да попречи на баща ми да направи нещо друго, освен да приказва. Беше имал достатъчно неприятности заради Дейкърсовата котка, която нямаше висока цена; великанските коне обаче бяха скъпи животни, а пък и Енгъс нямаше да е човекът, който ще се откаже от възможността да получи възмездие…

По тези причини настъпилата суматоха превърна къщата в място, където гледах да бъда колкото се може по-малко.

Тъй като в областта вече беше спокойно и не се срещаха нежелани посетители, родителите на Соуфи отново я пускаха да излиза на разходки, а аз се измъквах и ходех при нея винаги, когато успявах да се изплъзна незабелязано.

Ясно е, че Соуфи не можеше да ходи на училище. Щяха да я открият много бързо, дори ако имаше подправено удостоверение; а родителите й, макар че я бяха научили да чете и пише, не разполагаха с книги, затова нямаше много полза от ученето. Ето защо много говорехме (поне аз говорех) по време на нашите експедиции, като се опитвах да й предам наученото от моите учебни книги. Разправях й, както знаех, че обикновено смятат света за доста голямо място, и вероятно кръгло. Цивилизованата му част — в която Уокнак представляваше само една малка област — се казваше Лабрадор. Смяташе се, че с това име са я наричали Древните, макар че не беше съвсем сигурно. Почти навсякъде около Лабрадор имаше много вода, наречена море, и тя беше от голямо значение поради рибата. Никой от познатите ми, с изключение на чичо Ексъл, всъщност не беше виждал морето, защото то се намираше много далече, но ако човек извървеше триста мили на изток, север, или северозапад, рано или късно щеше да стигне до него. Но не и на юг или югозапад — там беше Оградата, а после Злите земи, които означаваха сигурна смърт.

Казваха също така — без някой да е сигурен, — че по времето на Древните, Лабрадор е бил студена земя — толкова студена, че никой не можел да живее там дълго, затова използували само растящите гори и по неизвестни причини разкопавали почвата. Но това било много, много отдавна. Преди хиляда, или две хиляди години, може би дори и преди повече. Хората правеха догадки, но никой не знаеше със сигурност. Не беше известно колко поколения бяха прекарали живота си като диваци между времето на Изпитанието и началото на записваната история. Само „Покаянията“ на Никълсън бяха оцелели от пустоша на варварствата — и то единствено, защото останали няколко века запечатани в каменен сандък, докато ги открили. А от времето на Древните беше запазена само Библията.

Като се изключи разказаното в тези две книги, освен трите записани века миналото представляваше един дълъг период на забрава. От тази празнота се бяха появили няколко легенди, нескопосно преиначени при преминаването през различните начини на мислене. Явно името Лабрадор бе стигнало до нас от уста на уста, защото не се споменаваше нито в Библията, нито в „Покаянията“, а може да бяха прави и за студа, макар че сега имаше само два студени месеца в годината. Може би това се дължеше на Изпитанието; какво ли не можеше да се дължи на Изпитанието…

Дълго време се споряло дали някои части на света освен Лабрадор и големия остров Нюф са изобщо населени. За всички тях се смяташе, че са Зли земи, които са били подложени на Изпитанието с пълна сила, но после откриха, че и там на места има Оградни области. Те представлявали страхотно отклонение от нормата и били напълно безбожни; засега не можело да бъдат цивилизовани, но ако границите на Злите земи и там се измествали, както при нас, един ден щяло да стане възможно да ги колонизираме.

Като цяло не изглеждаше да е известно много за света, но това поне бе по-интересен предмет от предмета Етика, който всеки неделен следобед ни преподаваше един старец. Етика — това е защо трябва, или не трябва да правиш нещо. Повечето забрани съвпадаха с тези на баща ми, но някои от причините се различаваха и аз се обърквах.

Според Етиката човечеството — с други думи, ние от цивилизованите места — се намираше в процес на възвръщане на божията милост; следвахме един неясен и труден път, водещ към върховете, от които бяхме паднали. От този верен път се разклоняваха много лъжливи пътища, които понякога изглеждат по-лесни и по-привлекателни; но всички те всъщност водят до ръба на пропасти, чието дъно се губи в бездната на вечността. Има само един верен път и ако го следваме — с помощта на бога и за времето, определено от него — ние ще си възвърнем всичко изгубено. Но този път е толкова неясен, по него има толкова капани и заблуди, че всяка стъпка трябва да се прави предпазливо; при това, много е опасно човек да разчита единствено на собствената си преценка. Само властите — духовни и мирянски — са в състояние да преценяват дали следващата стъпка е повторно откритие и следователно — безопасна за предприемане — или представлява отклонение от истинското повторно възхождение, и поради това е греховна.

Наказанието, наложено от Изпитанието върху света, трябва да бъде превъзмогнато; дългото изкачване по същия път трябва да се постигне с вяра; и накрая, ако устоим на изкушенията по пътя, ще има награда за опрощение — ще настъпи възраждането на Златния век. И преди са били изпращани подобни наказания: изгонването от Едем, Потопа, морът, унищожаването на Содом и Гомор, робството на евреите във Вавилон. Изпитанието е само още едно наказание, но то е най-голямото от всички; сигурно, когато е започнало, е наподобявало смесица от всички тези бедствия. Все още оставаше неизвестно защо е било изпратено, но ако се съди по предхождащите наказания, по всяка вероятност по негово време се е ширело незачитане на религията.

Повечето от многобройните поучения, доводи и примери в Етиката се свеждаха за нас до следното: дългът и целта на човека в нашия свят е да се бори непрестанно срещу злините, които Изпитанието ни е изпратило. Преди всичко трябва да се внимава човешката форма да се опази вярна на божествения модел, за да може един ден да й бъде позволено да си възвърне високото място, което е заемала като божие подобие.

Аз обаче не разказвах на Соуфи много за тази част на Етиката. И то не защото, да речем, в мислите си я бях окачествил като Отклонение; но все пак трябва да се признае, че тя не притежаваше всички данни за вярно подобие, затова ми се струваше по-тактично да избягвам тази област. А освен това имаше толкова много други неща, за които да й разказвам.