Джон Уиндъм
Какавидите (8)

8

Вечерта, след като бяхме научили това, баща ми включи името на леля Хериът във вечерната молитва, но след това никога не чух да се говори за нея. Сякаш беше изчезнала от паметта на всички, освен от моята. Аз обаче ясно си представях как изглеждаше — от мига, когато само чувах как говори: изправена фигура с лице, от което надеждата е изчезнала, която ясно казва: „Не изпитвам срам, само съм съкрушена“. Както и когато я бях видял за последен път — загледана към къщата ни.

Никой не ми каза как така беше умряла, но по нещо усетих, че не е било нещастен случай. Много от подочутото не можех да разбера, но независимо от всичко, това беше най-тревожното събитие, на което бях станал свидетел — по някакви непонятни причини изпитвах много по-голям страх и чувство на несигурност, отколкото при случая със Соуфи. Няколко нощи сънувах как леля Хериът се носи по реката, все още притиснала към себе си белия вързоп, как водата разпилява косите й около бледото лице, а широко отворените й очи не виждат нищо. Това ме плашеше…

Беше се случило само защото бебето й малко се различаваше от останалите бебета. Имаше нещо в повече, или му липсваше нещо, затова не отговаряше съвсем пълно на определението. Някаква „дреболии“ му пречеше да бъде съвсем в ред, да бъде съвсем като другите хора…

Мутант — така го беше нарекъл баща ми. Мутант! Помислих си за някои от надписите, направени с нажежено желязо. Спомних си думите на един обикалящ проповедник; отвращението, което изпълваше гласа му, когато прогърмя от амвона: „Проклет да е мутантът!“

Проклет да е мутантът… Мутантът, врагът, чуждият не само на човешката раса, а и на всички живи същества, предопределени от бога да съществуват; проклето да е скритото дълбоко дяволско семе, което неотклонно и вечно се мъчи да даде плод, за да може да разруши божествения ред и да превърне земята ни — божията крепост — в развратен хаос, какъвто е Оградата; опитва се да я направи място без закони — каквито са земите на юг, за които ми бе разправял чичо Ексъл; земите, където растенията, животните и получовеците създават само изопачени подобия, където истинските видове са отстъпили пред някакви безименни създания, където процъфтяват отвратителни творения, а злите духове се подиграват на Създателя с нечестиви фантастични форми…

Малката разлика, „дреболията“ — ето, това беше първата стъпка…

Няколко нощи се молих много усърдно. „Господи, казвах аз, моля те, моля те, Господи, нека бъда като другите хора. Не искам да бъда различен. Не можеш ли да направиш така, че когато се събудя на сутринта, да бъда съвсем като другите. Моля те, моля те, Господи!“

Но на сутринта, когато проверявах какво е станало, не след дълго се свързвах с Роузалинд или с някого от останалите и разбирах, че молитвата ми не е променила нищо. Когато се събуждах, установявах, че съм все същият човек, какъвто бях на лягане предната вечер; все така трябваше да отивам в кухнята и да закусвам с лице към надписа, който беше престанал да е част от обстановката, а сякаш ме гледаше с очи и изричаше думите: „Проклет да е мутантът в очите на бога и на хората!“

И аз продължавах да изпитвам страх.

Сигурно бе след петата нощ, след която нищо не бе последвало молитвата ми — чичо Ексъл ме настигна, когато ставах от закуска, и каза, че няма да е зле да отида с него и да му помогна да поправи един плуг. След като поработихме два часа, той обяви почивка — излязохме от ковачницата и седнахме на слънце, облегнати на стената. Той ми даде парче овесена баница и минута-две мълчахме, докато се хранехме. После чичо ми каза:

— Хайде, Дейви, кажи си.

— Какво да си кажа? — попитах глупаво.

— Това, което те прави да изглеждаш като че ли си се поболял заради нещо последните няколко дни. Какво се е случило? Да не би да са ви хванали?

— Не — казах аз.

Той видимо се успокои.

— Какво има тогава?

Тогава аз му разказах за леля Хериът и за бебето. Преди да бях свършил, вече говорех през сълзи — такова облекчение изпитвах, че мога да го споделя с някого.

— Не мога да забравя лицето й, когато си заминаваше — обяснявах му аз. — Не съм виждал човек, който да изглежда така. И продължавам да виждам лицето й — под водата.

Когато свърших, погледнах чичо Ексъл. Лицето му беше необикновено мрачно, а ъгълчетата на устните му — присвити надолу.

— Значи такава била работата… — каза той и поклати глава.

— Само защото бебето е по-различно — повторих аз. — Така беше и със Соуфи… Преди това не ми беше много ясно… Страх ме е, чичо Ескъл. Какво ще ми направят, когато разберат, че съм различен?

Той сложи ръка на рамото ми.

— Никой освен мене няма да знае за това — каза ми отново той. — Никой освен мене, а на мене можеш да разчиташ.

Думите му не ми прозвучаха толкова успокояващо, колкото преди.

— А онова момче, което изчезна… — напомних му аз, — може би са го хванали?

Той поклати глава.

— Мисля, че можеш да не се притесняваш за това, Дейви. Разбрах, че горе-долу по времето, за което ми каза, едно момче е загинало. Казвало се Уолтър Брент, на около девет години. Въртял се наоколо, когато сечали дървета и едно дърво паднало върху клетника.

— Къде? — попитах аз.

— На около девет-десет мили оттук — в една ферма близо до Уипинг.

Замислих се. Възможно беше посоката да е към Уипинг, а и точно такъв нещастен случай обясняваше внезапното странно прекъсване на контакта… Без да изпитващ лоши чувства към непознатия Уолтър, аз се надявах и вярвах, че това е единственото обяснение.

Чичо Ексъл отново взе да повтаря:

— Няма никаква причина някой да те открие. По нищо не си личи, могат да разберат само ако ти самият се издадеш. Научи се да се владееш, Дейви, и те никога няма да те хванат.

— А какво са направили със Соуфи? — отново го попитах аз. Но той отново отказа да се спира на тази тема, а продължи:

— Не забравяй какво ти казах. Те мислят, че са вярното подобие, но няма откъде да бъдат сигурни. А дори Древните да са били от същия вид като мене и останалите, какво от това? Е, зная, че се разправят приказки за това какви прекрасни хора са били те и колко прекрасен е бил светът им, и че някой ден ще постигнем всичко, което те са имали. Разказите за тях са пълни и с много глупости, но дори в тях да има доста истина, струва ли си толкова да се мъчим да вървим по същия път? Къде са те сега, къде е прекрасният им свят?

— „Бог им изпратил Изпитанието“ — изцитирах аз.

— Разбира се, разбира се. Добре си изучил проповедите, няма що. Лесно е да се каже, но не е лесно да се проумее, особено ако си видял малко повече от света и си разбрал предназначението му. Изпитанието — това не са били само бури, урагани, наводнения и пожари, каквито са описани в Библията. То е всичко, взето заедно; при това дори нещо много по-лошо. От него са останали Черните брегове, светещите нощем развалини и Злите земи. Може би Содом и Гомор са неговите предшественици, но Изпитанието е било нещо по-голямо. Не разбирам обаче странните последствия, които то е имало за всичко, което е оцеляло.

— Не и в Лабрадор — подхвърлих аз.

— Не, и в Лабрадор също. Но по-малко в Лабрадор и Нюф, отколкото на други места — поправи ме той. — Какво ли е било това ужасно нещо, което се е случило? И защо? Почти мога да си представя, че Господ, когато е ядосан, може да унищожи всички живи същества; обаче не разбирам тази несигурност, тази каша от отклонения — не виждам смисъл в това.

Не ми беше ясно какво го затруднява. В крайна сметка Господ, след като е всемогъщ, може да прави всичко, което си поиска. Опитах се да обясня това на чичо Ексъл, но той поклати глава.

— Не можем да смятаме, че Господ е луд, момчето ми. Ако е така, наистина сме загубени. Но това, което се е случило тук — той посочи с ръка към хоризонта, и повтори, — това, което се е случило тук, не показва никакъв разум, съвсем никакъв. Случило се е нещо невероятно голямо, което не е било подвластно на божията мъдрост. А какво по-точно? Какво може да е било?

— Но Изпитанието… — започнах аз.

Чичо Ексъл махна нетърпеливо с ръка.

— Празни думи. Олющени огледала, в които нищо не се отразява. Няма да е зле проповедниците сами да го проумеят. Няма да разберат всичко, но може да започнат да мислят. Може да се запитат: „Какво правим ние? Какво проповядваме? Какво са представлявали всъщност Древните? Какво са направили, за да навлекат такова разрушение върху себе си и върху света?“ А след време ще си кажат: „Прави ли сме? Изпитанието е превърнало земята в нещо съвсем друго — тогава можем ли да се надяваме, че изобщо ще построим такъв свят, какъвто са изгубили Древните? Трябва ли да се опитваме да го правим? Какво ще се спечели, ако отново го построим точно какъвто е бил и той загине при ново Изпитание?“ Защото е ясно, момчето ми, че колкото и прекрасни хора да са били Древните, не са били толкова прекрасни, че да не правят грешки; и никой не знае — по-скоро, никой никога няма да узнае кога са проявявали мъдрост, и кога са правели грешки.

Повечето от думите му не можах да разбера, но мисля, че схванах същината. Казах:

— Но, чичо, ако не се опитваме да бъдем като Древните и да построим отново това, което е загинало, какво ще правим?

— Можем да бъдем верни на самите себе си и да строим един свят, който да е съществуващ, а не такъв, какъвто е изчезнал — каза той.

— Струва ми се, че не те разбирам. Искаш да кажеш, да оставим настрана истинската приемственост и подобие? Да не обръщаме внимание на отклоненията?

— Не точно това — каза той и ме изгледа косо. — Чул си малко ерес от леля си, сега ще чуеш малко и от чичо си. Как мислиш, кое прави човека човек?

Започнах да казвам определението. На втората дума той ме прекъсна.

— Не е това! И една восъчна фигура може да има всичко, което изброяваш, и пак ще бъде восъчна фигура, нали?

— Да, така е.

— Значи това, което прави човека човек е нещо вътре в него.

— Душата ли? — предположих аз.

— Не — каза чичо ми. — Душите са само данъка, който събира църквата — всичките имат еднаква стойност, като гвоздеите. Не. Това, което прави човека човек е неговият разум — той не е предмет, той е качество, а различните хора имат разум с различна стойност — по-съвършен или по-прост, но колкото по-съвършен е разумът, толкова по-голямо значение има той. Разбираш ли накъде отива работата?

— Не — признах си аз.

— Така стоят нещата, Дейви: смятам, че духовниците са повече или по-малко прави по отношение на голяма част от отклоненията — само че не по причините, които те изтъкват. Прави са, защото повечето отклонения не ги бива. Да речем, ако позволяваха на отклоненията да живеят като нас, щеше ли да има смисъл в това? Дали дузина ръце и крака, или две глави, или очи като далекогледи биха дали на отклонението повече качества от тези, които го правят човек? Не, не биха дали. Човек придобива телесната си форма — те я наричат „истинско подобие“ — още преди изобщо да осъзнае, че е човек. В крайна сметка това, което се случва вътре в тялото, го прави човек. Тогава открива, че той единствен притежава нещо — и това нещо е разумът. Разумът го поставя на друго стъпало. Като повечето животни, дотогава той е бил толкова съвършен, колкото му е било необходимо; но получил това ново качество, което било все още в ранен стадий, и го доразвил. Това било единственото, което можел да развие в своя полза — единственият път, който стоял пред него: да развие нови качества на разума си.

Чичо Ексъл спря и си припомни нещо.

— На втория кораб, с който пътувах, имаше един доктор, който ми говореше за това; колкото повече разсъждавах, толкова повече проумявах, че ми говореше смислено. Доколкото разбирам, по някакъв начин ти, Роузалинд и останалите притежавате някакво ново качество на разума. Да се обръща човек към Господ с молба да ви го отнеме не е правилно — все едно да го караш да те направи сляп или глух. Зная какво ти е, Дейви, но страхът не разрешава въпроса. Няма лесен начин за разрешаването му. Трябва да свикнеш с това. Трябва да се съгласиш с това и да решиш, че щом като нещата с теб стоят така, трябва да използуваш това качество възможно най-добре, без да си навредиш.

И този път, разбира се, не можах да проследя ясно мисълта му. Някои неща запомних, останалото си възстанових по памет от по-късни разговори. След време започнах да разбирам какво е искал да каже — особено когато Майкъл тръгна на училище.

Същата вечер съобщих на останалите за Уолтър. Жал ни беше за него, но независимо от това всички изпитахме облекчение, че е загинал при нещастен случай. Открих нещо странно — излезе, че той вероятно ми е далечен роднина, защото фамилното име на баба ми беше Брент.

След този случай ни се видя по-разумно да си научим имената, за да предотвратим някое подобно несигурно положение.

Бяхме осем на брой — като казвам това имам предвид, че осем души можеха да разговарят с мисловни образи; имаше и други, които понякога се включваха, но се свързвахме толкова слабо и ограничено, че те не се брояха. Приличаха на хора, които не са напълно слепи, но виждат само дотолкова, че да различават деня от нощта. Случайните образи, които улавяхме от тях, бяха неволно излъчени, твърде объркани и неясни, за да се разбере нещо.

Останалите шестима бяха Майкъл, който живееше на около три мили на север; Сали и Кетърин, чиито домове се намираха в съседни ферми две мили по-нагоре, тоест отвъд границата на близката област; Марк, на около девет мили северозападно, и сестрите Ан и Рейчъл, които живееха в голяма ферма на миля и половина от нас в западна посока. Ан, тогава на тринадесет години и нещо, беше най-голямата; Уолтър Брент беше с шест месеца по-малък от най-малкия ни член.

Научаването на имената беше вторият стадий за спечелване на доверие. Това някак увеличи успокояващото усещане, че се подкрепяме взаимно. Постепенно открих, че надписите и предупрежденията срещу мутантите се открояват не чак толкова ясно върху стената. Те отново избледняха и се сляха с общия фон. Не че вече не си спомнях за леля Хериът и за Соуфи — по-скоро вече не се стрясках уплашено, когато се сещах за тях.

Освен това скоро ми се наложи да мисля за много нови неща, което също ми помогна.

Учеха ни, както вече казах, бегло: главно пишехме и четяхме от няколко прости книги, като Библията и „Покаянията“, които изобщо не са прости или лесни за разбиране; решавахме и някои лесни задачи. Това не беше кой знае какво. И явно, че е било съвсем недостатъчно, за да задоволи родителите на Майкъл, затова те го изпратиха на училище в Кентак. Там той научаваше много неща, за които нашите стари учителки не бяха и помисляли. Естествено беше, че той искаше и ние — останалите — да научаваме същото. Отначало не се свързвахме много ясно, имахме затруднения най-вече поради голямото разстояние, на което не бяхме свикнали. Но скоро, след няколкоседмични опити, връзката стана много по-силна и по-добра и Майкъл успяваше да ни предаде почти всичко, на което го учеха — дори някои неща, които той самият не беше разбрал добре, се изясняваха, когато всички мислехме върху тях, тъй че и ние малко му помагахме. Радвахме се като научихме, че той е винаги пръв в класа.

Бяхме много доволни, че научаваме и знаем повече, защото това ни помагаше да се справяме с доста озадачаващи въпроси, и аз започнах да разбирам по-добре голяма част от нещата, за които ми говореше чичо Ексъл. Независимо от това, по този начин за първи път усетихме някои усложнения, от които никога нямаше да се освободим. Много бързо ни стана трудно винаги да помним какво се предполагаше, че знаем. Доста самообладание беше нужно, за да мълчиш, когато забелязваш очевидни грешки, да изслушваш търпеливо глупави спорове, основани на неправилни схващания, да вършиш нещо по общоприетия начин, след като ти е известен и по-добър…

Разбира се, имаше и лоши мигове: някоя небрежна забележка, която караше веждите учудено да се повдигат; проява на нетърпеливост спрямо тези, които трябва да бъдат уважавани; непредпазливо подмятане. Все пак рядко се изпускахме, защото сега всеки усещаше вътрешно чувство за опасност много по-силно. По някакъв начин — поради предпазливост, късмет и бързи реакции, успявахме да отклоним прякото подозрение и през следващите години водехме двойнствен живот, без да изпитваме чувството за надвиснала заплаха.

Всичко продължи всъщност до деня, когато открихме, че от осем внезапно сме станали девет.