Джон Уиндъм
Какавидите (2)

2

Стигнах до къщи по познатия начин. На едно място, където гората се бе разпростряла и растеше по самия склон, аз си пробивах път по тесния, малко използуван коловоз. Оттам нататък бях нащрек и държах ръка на ножа си. Не ми позволяваха да се доближавам и до гората, защото понякога — макар и твърде рядко — в цивилизованите области като Уокнак проникваха големи зверове и не беше изключено да срещна някаква порода диво куче или котка. Но, както обикновено, единствените живи същества, които се мяркаха, бяха дребни и бързаха да се скрият.

След миля^[1]-две стигнах до обработвана земя. Отвъд три-четири ниви се виждаше къщата. Вървях по края на гората и наблюдавах внимателно от прикритието си, после в сянката на живите плетове прекосих всички ниви, освен последната, и спрях, за да се огледам отново. На двора нямаше жив човек, само старият Джейкъб бавно прехвърляше тор с лопатата. Когато остана гърбом по-дълго, аз бързо минах напряко по ивицата гола земя, прекачих се през един прозорец и предпазливо се упътих към стаята си.

Нашата къща не е лесна за описване. Откакто дядо ми — Илайъс Строрм — построил първата част от нея преди повече от петдесет години, към нея по различно време присъединявали нови стаи и пристройки. И сега едната й страна преминаваше в неугледни складове, хамбари, конюшни и плевни, а от другата страна бяха пералните, мандрите, стаите на ратаите и други помещения — всичко това заобикаляше от три страни един голям двор с утъпкана пръст откъм подветрената страна на къщата, чиято най-голяма забележителност бе бунището.

Като всички къщи от околността и нашата беше построена със скелет от яки, грубо одялани греди, но понеже беше най-старата от тях, повечето пролуки във външните стени бяха запълнени с тухли и камъни от развалините на сгради, принадлежали на Древните, а измазан плет бе използуван само за вътрешните стени.

Дядо ми — в светлината, в която ми го представи на времето баща ми — изглеждаше твърде досадно и неотстъпно добродетелен човек. Едва по-късно сглобих за себе си образа му от откъслечни черти — ако не достоверен, то поне вероятен.

Илайъс Строрм дошъл от Изток — от някакво място по крайбрежието. Защо дошъл, не е много ясно. Той самият твърдял, че безбожните нрави на Изтока го принудили да потърси някоя по-непресторена и духовно устойчива област — макар да съм чувал, че в неговия край се стигнало до положение, когато отказвали да го търпят повече. Но каквато и да е причината, тя го накарала да дойде в Уокнак (по това време недоразвит, почти граничен район), натоварил цялата си собственост в керван от шест фургона, на четиридесет и пет годишна възраст. Бил плещест мъж, налагащ волята си и пламенно защищаващ нравствеността. Очите му понякога святкали с евангелски огън под гъстите вежди. Често говорел за уважението към бога и непрекъснато таял в сърцето си страх от дявола — трудно било да се определи кое от двете вълнува духа му повече.

Скоро след като започнал да строи къщата, предприел пътуване и се завърнал с невяста. Тя била свенлива, хубавичка според общите схващания и четвърт век по-млада от него. Казвали са ми, че когато мислела, че не я наблюдават, се движела като волно жребче, но когато усетела погледа на мъжа си, ставала плаха като заек.

Всичките очаквания на клетата жена се провалили. Не получила уверение, че брачният живот поражда любов; не съумяла да възвърне младостта на своя съпруг; не успяла да запълни тази празнота, като води домакинството му както подобава на една опитна стопанка.

Илайъс не бил човек, който да остави недостатъците да минат незабелязано. За няколко лета той вкарал в пътя волното жребче посредством поуки, накарал хубостта да повехне от проповеди и накрая получил тъжно и сиво подобие на съпруга, която умряла покорно година след раждането на втория си син.

Дядо ми Илайъс нито за миг не се усъмнил какъв ще бъде моделът на живот за неговия наследник. Вярата се просмукала в костите на баща ми, законите й движели мускулите му, а двете заедно съответствували на разум, богато запасен с примери от библията и „Покаянията“ на Никълсън. Баща и син били еднакво вярващи — с тази разлика, че евангелският блясък не се появявал в очите на баща ми, но добродетелта му била още по-праведна.

Джоузеф Строрм — баща ми — не се оженил, докато Илайъс бил жив, но когато той починал, се оказало, че синът няма намерение да повтаря грешката на баща си. Възгледите на майка ми били в унисон с неговите. Тя имала силно развито чувство за дълг и никога не се съмнявала в правотата му.

Нашият край — следователно и нашата къща, като първата на това място — били наречени Уокнак, поради традиционното мнение, че някога това място или близка област са носели същото име — преди много, много години, още по времето на Древните. Както винаги, традиционната представа не била особено обоснована, но нямало съмнение, че са съществували някакви сгради, защото имало развалини и основите им останали дотогава, докато не ги използували за нови сгради. Съществуват също и дългият насип, който продължавал чак до хълмовете, а огромният белег сигурно е бил направен от Древните, когато със свръхчовешките си стремежи прорязали половината планина, явно в търсене на нещо, което ги интересувало.

Дори тогава местността да не се е наричала Уокнак, вече бе станала Уокнак: една праведна, хрисима, уважаваща бога колония от около стотина разпръснати имения — големи и малки.

Баща ми се ползуваше с известност сред местните хора. Когато на шестнадесетгодишна възраст направил първото си излизане пред публика, като държал реч една събота в църквата, построена от баща му, в областта все още имало не повече от шестдесет семейства. Но и след като доразчистили земя за обработване и се заселили нови хора, той не се загубил сред тях. Все още беше най-едрият поземлен собственик; все още често изнасяше неделните проповеди и обясняваше с практическа яснота законите и възгледите, които небесата подкрепят по отношение на различни случаи и деяния; прилагаше временните закони като съдия. Останалото време внимаваше той, както и всички, които може да надзирава, да продължават да дават висок пример на цялата област.

В самата къща животът се съсредоточаваше (според местните обичаи) в голямата всекидневна, използувана същевременно и за кухня. Както къщата, така и стаята бе най-голямата и най-хубавата в Уокнак. Огромната камина в нея бе обект на гордост — не на празна гордост, разбира се; по-скоро представляваше доказателство, че е отдадено заслужено уважение към прекрасните възможности, предоставени от бога — всъщност, нещо като изпълнен завет. Огнището беше от масивни каменни блокове. Целият комин бе изграден от тухли и никога не бе причинявал пожар. Там, където свършваше, бе облицован с плочи — единствените в областта, затова сламата, която покриваше останалата част от покрива, също никога не се бе подпалвала.

Мама винаги се стараеше да поддържа голямата стая подредена и чиста. Подът бе настлан с парчета от тухли, камъни и изкуствен камък, остроумно прилепени едно до друго. Мебелировката се състоеше от изстъргани до бяло дървени маси, столчета и няколко големи стола. Стените бяха варосани. На тях висяха окачени излъсканите до блясък тигани, които не се побираха в бюфетите. Някакво подобие на украса представляваха дървените табели с изкусно изписаните с нажежено острие мъдри мисли, главно от „Покаянията“. Надписът над камината гласеше: „Човек е този, който е божие подобие“, а вдясно от него — „Пази неосквернено паството господне“. На отсрещните стени висяха още две: „Да бъде благословено нормалното“ и „В чистотата е нашето спасение“. Най-големият надпис бе върху стената срещу вратата, водеща към двора. Той напомняше на всеки влязъл: „Пази се от мутанта!“

Честото споменаване на тези цитати ме бе запознало с писменото слово дълго преди да мога да чета; всъщност, не съм сигурен дали не съм получил от тях първите си уроци по четене. Знаех ги наизуст, както знаех и другите надписи из къщата, съдържащи твърдения като: „Нормалното е божия воля“, „Размножаването е единственото свято умножаване“ и „Дяволът е баща на отклоненията от нормата“, както и множество други — за престъпленията и оскверняването.

Доста от тях все още ми бяха неясни; за останалите вече бях понаучил нещо. Например за престъпленията. И то, защото установяването на престъпление понякога се превръща в особено внушително събитие. Обикновено първият признак, че е станало подобно нещо, бе завръщането на баща ми у дома в лошо настроение. По-късно вечерта той ни събираше заедно, като повикваше и полските ни работници. Коленичехме вкупом, докато баща ми даваше израз на нашето покаяние и пръв изричаше молитвите за опрощение. На следващата сутрин всички ставахме преди зазоряване и се събирахме на двора. Когато слънцето изгряваше, запявахме химн, а баща ми извършваше обряда — заколваше двуглаво теле или четирикрако пиле — изобщо някакво същество, извършило Престъплението. Случваше се жертвата да бъде и още по-странно нещо…

А Престъпленията не се ограничаваха с домашните животни. Понякога тяхно въплъщение бяха житни класове или зеленчуци, които баща ми, гневен и засрамен, донасяше и хвърляше върху кухненската маса. Ако ставаше въпрос само за няколко лехи зеленчуци, те просто биваха изкоренявани и унищожавани. Но ако бе пострадала цяла нива, изчаквахме хубаво време и тогава я подпалвахме, като пеехме химни, докато гореше. Спомням си, че гледката ми се виждаше доста приятна.

Точно защото баща ми бе предпазлив и набожен човек, който бдеше за Престъпленията, у нас се колеше и изгаряше много повече, отколкото другаде; но всяко предположение, че страдахме от повече Престъпления, в сравнение с другите хора, го обиждаше и разгневяваше. Той подчертаваше, че няма никакво желание да хвърля пари на вятъра. И не се съмняваше, че ако съседите ни бяха съвестни като нас, щяха да изтребват Престъпленията много по-често от нас — за съжаление, някои хора имаха разтегливи понятия.

По тези причини аз отрано узнах какво представляват Престъпленията. Това бяха неща, които не изглеждат както трябва — с други думи, не приличат на родителите си или на растенията, от които произлизат. Обикновено се различаваха с някоя дреболия — но малко или голямо, несъответствието представляваше Престъпление, а ако се случваше с хора, наричаше се Осквернение — поне това беше официалното наименование, макар че разговорно и двата вида се казваха Отклонения.

При все това въпросът за Престъпленията не винаги бе толкова ясен, колкото изглежда, и когато възникваше неразбирателство, можеха да извикат областния инспектор. Баща ми обаче рядко изпращаше за инспектора — предпочиташе да е спокоен и да унищожи всичко, което е съмнително. Имаше хора, които не одобряваха неговата изключителна добросъвестност и казваха, че местният процент на Отклоненията, който твърдо и непрекъснато намаляваше като цяло и бе станал вече половината от това, което е бил по времето на дядо ми, щял да бъде още по-нисък, ако не бил баща ми. Независимо от това областта Уокнак си бе завоювала важно място по отношение на Чистотата.

Нашият край престана да бъде гранична област. Усилният труд и принасянето на жертви доведоха до устойчивост на добитъка и реколтата, на които можеха да завидят някои колонии на изток от нас. Вече трябваше човек да извърви към тридесет мили на юг или югоизток, за да стигне до Дивата област — до местата, където вероятността да се произвеждат истински неща бе по-малка от петдесет процента. По-нататък всичко ставаше все по-сбъркано — по продължението на цял пояс, широк някъде до десет мили, а другаде — до двадесет; накрая човек достигаше тайнствената Ограда, където на нищо не можеше да се разчита и където, по думите на моя баща, „дяволът обработва обширните си имения, а божиите закони са станали за смях“. Казваха, че и областта на Оградата не се простира равномерно, а отвъд нея лежаха Злите земи, за които никой нищо не знаеше. Обикновено всеки, отишъл в Злите земи, умираше там, а малкото хора, които се завръщаха, не изкарваха дълго.

Но не Злите земи, а Оградата ни създаваше неприятности от време на време. Хората от Оградата — все пак ги наричахме хора, защото макар да бяха Отклонения, те често изглеждаха съвсем като човешки същества, особено ако не бяха кой знае колко увредени — та значи, по това време тези хора живееха в голяма сиромашия в граничната си област, затова идваха в цивилизованите места да крадат зърно, домашни животни, дрехи, инструменти, а ако успееха — и оръжие; понякога те отвличаха и малки деца.

Случваше се да нападат на малки групи два-три пъти годишно и като правило никой не им обръщаше особено внимание — освен нападнатите, разбира се, които най-често разполагаха с време да избягат и така загубваха само добитъка си. Тогава всички останали ги подпомагаха малко — в натура или с пари, за да се изправят отново на крака. Но с течение на времето, когато границата се премести по-нататък, все повече хора от Оградата се принуждаваха да живеят на все по-малко пространство. В някои години страдаха от глад и тогава те вече не нападаха набързо на групи от около дузина души, които после тичат обратно в Оградата, а се появяваха на големи, организирани тълпи и причиняваха много щети.

В детството на баща ми майките укротявали непослушните деца, като ги плашели така: „Бъдете добри, или ще повикам старата Маги от Оградата. Тя има четири очи, с които да следи, четири уши, с които да чува, и четири ръце, с които да пердаши. Затова внимавайте“. Друга зловеща фигура, която можела да се използува, бил Косматия Джек: „…и той ще те отнесе в пещерата си в Оградата, където живее цялото му семейство. Те всички са космати и имат дълги опашки; всеки изяжда по едно момченце на закуска и по едно момиченце на вечеря“. По мое време обаче не само малките деца живееха в непрекъснат страх от приближаващите се Оградни жители. Съществуването им се бе превърнало в опасна досада, а грабителските им походи бяха станали причина за много изложения пред Правителството в Райго.

Петициите бяха толкова безполезни, че можеше изобщо да не се изпращат. И наистина е ясно, че без да може да се предвиди от коя част на местността, простираща се на петстотин-шестстотин мили, ще дойде следващото нападение, е трудно да се окаже някаква практическа помощ. Единственото, което правеше Правителството от удобното си местоположение далече, далече на изток, бе да изразява съчувствие с окуражителни фрази и да предложи създаването на местна милиция; но тъй като всички здрави телом мъже по принцип участвуваха в нещо като неофициална милиция още от едно време, предложението се възприе като недооценяване на положението ни.

Що се отнася до Уокнак, там възприемаха опасността от Оградата по-скоро като досада, отколкото като заплаха. Нападателите бяха прониквали най-много до десет мили навътре в областта, но сегиз-тогиз имаше извънредни случаи, явно увеличаващи се от година на година, които принуждаваха мъжете да се събират и спираха всяка полска работа. Тези прекъсвания струваха скъпо и причиняваха загуби; нещо повече — те винаги причиняваха тревоги, ако бедата се бе случила близо до нашия район: хората не можеха да бъдат сигурни, че някой път нападателите няма да стигнат и по-далече…

И все пак като цяло ние водехме удобно и спокойно съществувание на труженици. Домакинството ни беше огромно. Семейството се състоеше от баща ми, майка ми, двете ми сестри и чичо Ексъл, но в него влизаха също готвачките и доячките, някои от които бяха омъжени за ратаи; влизаха и децата им; и, разбира се, самите ратаи. Затова, когато се събирахме в края на работния ден за вечеря, бяхме над двадесет души, а когато се срещахме за молитви, бяхме дори повече, защото към нас се присъединяваха хората от съседните къщи, заедно с жените и децата си.

Чичо Ексъл не ни беше истински роднина. Оженил се за една от мамините сестри — за Елизабет. По това време бил моряк; тя заминала с него на Изток и починала в Райго, докато той участвувал в едно пътуване, от което се завърнал осакатен. Той се справяше с всякаква работа, макар че се придвижваше трудно поради болния крак, затова баща ми го остави да живее при нас. Чичо Ексъл беше и най-добрият ми приятел.

В семейството на майка ми имало пет момичета и две момчета. Четири от сестрите бяха от едни родители, а по-малката сестра и двете момчета бяха природени. Хана — най-голямата — била изгонена от мъжа си и никой не я видял оттогава. После следваше Емили — майка ми. След нея — Хериът, омъжена за собственик на голяма ферма в Кентак, на около петнадесет мили от нас. После следваше Елизабет, която се бе омъжила за чичо Ексъл. След тях по възраст идваха природените леля Лилиан и чичо Томас, които не познавах но другият брат, Енгъс Мортън, държеше съседната ферма и земите ни граничеха по продължение на миля и повече, а това дразнеше баща ми, който рядко постигаше съгласие с чичо Енгъс за каквото и да било. А дъщерята на чичо Енгъс — Роузалинд — беше, естествено, моята братовчедка.

Макар че Уокнак бе най-голямата ферма в областта, почти всички останали се създаваха по същия начин и вече се разрастваха, защото с ежегодното покачване на процента на устойчивостта трябваше място за нови начинания. Затова всяка година изсичаха дървета и разчистваха още земя за ниви. Непрекъснато поглъщаха лесовете и прораслите към полетата горички, докато местността заприлича на старите, отколе обработвани пространства на изток.

Казваха, че вече дори жителите на Райго знаят къде се намира Уокнак, без да се справят с картата.

И така, живеех в най-процъфтяващата ферма на една процъфтяваща област. На десетгодишна възраст обаче аз не схващах това. Струваше ми се, че Уокнак е лишено от удобства място, където непосилно се трудят и винаги има повече работа за вършене, отколкото хора, ето защо избягвах да се мяркам пред очите на другите; затова вечерта на споменатия ден аз се спотайвах, докато не чух познатия шум, от който ставаше ясно, че наближава времето за вечеря и вече мога спокойно да се появя.

Висях край конюшните, гледах как разпрягат конете и ги пускат. След малко гонгът от фронтона удари два пъти. Отваряха врати, в двора се събираха хора и се запътваха към кухнята. Присъединих се към тях. Когато влязох, пред погледа ми се изпречи предупреждението „Пази се от мутанта!“, но то бе прекалено познато, за да навее някаква мисъл у мене. Това, което най-много ме интересуваше в този миг, бе миризмата на яденето.