Джон Уиндъм
Кукувиците от Мидуич (1)

ГЛАВА ПЪРВА
ВЛИЗАНЕТО В МИДУИЧ ЗАБРАНЕНО

Едно от най-щастливите събития в живота на жена ми е, че случайно се е омъжила за човек, роден на 26-и септември. Ако не беше така, ние и двамата щяхме да си бъдем вкъщи, в Мидуич, през нощта на 26-и срещу 27-и с последствия, от които — винаги ще съм благодарен за това — тя беше пощадена.

Понеже беше моят рожден ден и до известна степен защото предния ден бях подписал договор с един американски издател, сутринта на 26-и ние се отправихме към Лондон за малко празненство. Няколко задължителни обаждания, омари и шабли при Уилър — последната екстравагантност на Устинов — лека вечеря, и после обратно в хотела, където Джанет се наслади на банята с това очарование, което чуждите водопроводи винаги предизвикваха у нея.

На следващата сутрин — спокойно отправяне назад към Мидуич. Спиране в Трейн, най-близкият до нас град за пазаруване, за някои покупки; след това по-нататък по главния път, през селото Стоуч, после десен завой по второстепенния път към… но не. Половината път е блокиран от върлина, на която виси бележка: „ПЪТЯТ ЗАТВОРЕН“ и в заграденото от нея пространство стои полицай, който вдига ръка…

Така че спирам. Полицаят идва до колата и аз виждам познато лице от Трейн.

— Съжалявам, сър, но пъта е затворен.

— Искате да кажете, че трябва да заобиколя по Опли Роуд?

— Май че нема да може, сър. И там е затворено.

— Но…

Зад нас се чува клаксон.

— Мое ли да са дръпнете малко назад влево, сър.

Доста объркан изпълнявам нареждането му, и покрай нас и него минава военен тритонен камион с облечени в светлокафяви дрехи младежи, надвесени над страничните прегради.

— Революция ли има в Мидуич? — питам аз.

— Маневри — казва ми той. — По пъта не мое да са мине.

— Но не и по двата пътя, разбира се? Както знаете, шефе, ние живеем в Мидуич.

— Знам, сър. Но точно сега там не мое да са иде. На ваше место, сър, ш’са върна в Трейн, докато тук са разчисти. Тук не моете да паркирате, щото треба да са свърши работата.

Джанет отваря вратата от своята страна и взема пазарската си чанта.

— Аз ще отида пеша, а ти ще дойдеш, когато отворят пътя — ми казва тя.

Полицаят се двоуми. После понижава глас.

— Кат са има предвид, че живеете там, гос’жа, ша ви кажа, но тва е поверително. Нема смисъл да опитваш, гос’жа. Никой не мое да иде в Мидуич и тва е то.

Ние се вторачваме в него.

— Но защо, боже мой? — пита Джанет.

— Точно тва се мъчат да открият, гос’жа. Сега, ако идете в Ийгъл в Трейн, ша са погрижа да ви съобщат щом са разчисти пъта.

Джанет и аз се споглеждаме.

— Хм — казва тя на полицая, — изглежда много странно, но ако сте съвсем сигурен, че не можем да минем…

— Такъв съм, гос’жа. И даже е заповед. Ша ви кажем, щом са оправи.

Ако някой искаше да протестира, нямаше смисъл това да е пред него. Човекът само си изпълняваше дълга, при това възможно най-дружелюбно.

— Много добре — съгласих се аз. — Името ми е Гейфорд, Ричард Гейфорд. Ща кажа в Ийгъл да приемат съобщението за мен в случай, че не съм там, когато пристигне.

Дръпнах колата още по-назад, докато стигнахме на главния път, и като повярвахме на думите му, че другото шосе към Мидуич също е затворено, обърнахме назад в посоката от която бяхме дошли. Когато стигнахме другата страна на Стоуч, спрях колата встрани пред една порта.

— Това — казах аз, — намирисва много странно. Да минем ли през нивите и да видим какво става?

— И държанието на полицая беше някак особено. Хайде — съгласи се Джанет и отвори своята врата.

Всичко изглеждаше още по-странно заради факта, че в Мидуич обикновено нищо не ставаше.

Джанет и аз бяхме живели в него само малко повече от година и бяхме открили, че това е неговата най-съществена черта. Наистина, ако на входовете му имаше стълбове с червени триъгълници и надписи:

МИДУИЧ

НЕ НИ БЕЗПОКОЙТЕ

те не биха изглеждали неуместни. И защо точно Мидуич трябваше да бъде избран и предпочетен пред стотици други села за необикновеното събитие на 26-и септември, май ще си остане вечна загадка.

Защото нека разгледаме простата обикновеност на мястото.

Мидуич е разположен на около тринайсет километра на запад-северозапад от Трейн. Главният път западно от Трейн минава през съседните села Стоуч и Опли и от всяко от тях второстепенен път води към Мидуич. Самото село е връх на пътен триъгълник, на който Опли и Стоуч са долните ъгли. Неговият единствен пряк път е алея, която се вие около осем километра и излиза при Хикам, на пет километра на север.

В центъра на Мидуич има триъгълна поляна, украсена от пет бряста и езерце с бяла ограда. Паметникът на войната стои в ъгъла откъм църквата, а по страните на поляната са наредени самата черква, жилището на пастора, ханът, ковачницата, пощата, магазинът на мисис Уелт и няколко селски къщи. Селцето се състои всичко от около шейсет къщи и къщички, селската община, Кайл Мейнър и Чифлика.

Черквата беше предимно в английски стил, но с нормандска западна порта и купел. Жилището на пастора бе георгианско; чифликът — викториански. Кайл Мейнър имаше тюдориански основи, с множество по-късни присадки. Къщите показваха повечето стилове, съществували между двете Елизабети, но по-нови дори от последните две къщи на Околийския съвет бяха утилитарните крила, добавени към Чифлика, когато Военното разузнаване го взе за изследвания.

Съществуването на Мидуич никога не е било обяснено убедително. То никога не е заемало стратегическо положение, за да държи пазара, нито е било на възлов път от някакво значение. Появило се е в някакъв неизвестен момент просто, за да съществува. В Книгата на всеанглийските владения е отбелязано като селце и не е помръднало много от това, защото епохата на железниците го е отминала, както и автобусните линии и дори въздушните канали.

Доколкото е известно, то не лежи на никакви ценни минерали; нито едно началническо око не видя в него удобно място за летище или полигон за стрелба, или военно училище. Само Военното разузнаване се намеси, но преустройството на Чифлика оказа слабо въздействие върху живота на селото. Мидуич живееше — или по-скоро бе живяло и дремало върху добрата почва на идиличната незабележимост — хиляда години; и нямаше, до късната вечер на 26-и септември, никаква причина това да не продължи и през следващото хилядолетие.

Не трябва да се смята, обаче, че Мидуич въобще нямаше история. Селцето имаше своите мигове. През 1931 година то станало център на неоткрит шап. През 1916 година един заблуден цепелин хвърлил бомба, която паднала в разорана нива и за щастие не избухнала. А преди това се прочуло — е, поне в баладите, — когато Черният Нед, второкласен разбойник, бил застрелян на стъпалата на кръчмата „Коса и Камък“ от Сладура Роли Паркър, и макар че този жест на порицание май бил по-скоро от личен, отколкото от обществен характер, въпреки това бил силно възхваляван в баладите на 1768 година.

После, също така, се състояло и сензационното затваряне на съседното абатство Сейнт Акиъс и преразпределението на братята, по причини, които били предмет на периодични местни предположения, откакто станало събитието през 1493 година.

Други случки включват настаняването на конете на Кромуел в черквата и едно посещение на Уилям Уърдзуърт, който бил вдъхновен от развалините на абатството да напише един от своите най-рутинни похвални сонети.

С тези изключения, обаче, описаното време сякаш е преминавало над Мидуич без нито една вълничка.

Нито пък неговите жители — с изключение може би на някои от младите в тяхното кратко предбрачно суетене — са живели другояче. Наистина, като се изключат викарият и жена му, семейство Зелъбай и Кайл Мейнър, докторът, местната медицинска сестра, ние и, разбира се, изследователите, повечето от тях са живели тук в безброй поколения с кротка непрекъснатост, която се бе превърнала в право.

През деня на 26-и септември като че ли не е имало признаци за някакво предзнаменование. Може би мисис Брант, жената на ковача, наистина е усетила следа от безпокойство при вида на девет свраки в една нива, както съобщила по-късно; и мис Огъл, пощаджийката, може да е била разтревожена предната нощ от сън с уникално огромен прилеп-вампир; но, ако е така, много е жалко, че поличбите на мисис Брант и сънищата на мис Огъл трябва да са били толкова чести, че са свели до нула тяхната предупредителна стойност. Няма нищо друго което да подсказва, че в този понеделник до късно през нощта в Мидуич е имало нещо особено. Така, както фактически се оказа, когато Джанет и аз се връщахме от Лондон. При това, на 27-и във вторник…

Ние заключихме колата, прескочихме портата и тръгнахме през стърнището, като се придържахме към живия плет. Когато той свърши, стигнахме до друго стърнище и се отправихме наляво по него, леко нагоре. Беше голяма нива с хубав жив плет в далечния край и трябваше да продължим наляво, за да намерим врата, която да прескочим. Като прекосихме наполовина пасището отзад, стигнахме най-горната част на височинката, откъдето се разкри поглед към Мидуич — през дърветата не се виждаше много от него, но забелязахме две струйки сивкав дим, които бавно се издигаха и шпилът на черквата, щръкнал над брястовете. Видях също и в средата на следващата нива четири-пет легнали крави, явно заспали.

Не съм селянин, само живея на село, но си спомням, че помислих, като се разровя в съзнанието си, че в това има нещо не съвсем наред. Кравите присядат и преживят доста често, да. Но крави, легнали и дълбоко заспали — не. Ала в момента това ми внуши само смътно усещане за нещо неистинско. Продължихме напред.

Прескочихме оградата на полето, където бяха кравите, и се отправихме по него.

Един глас ни извика, далече наляво. Огледах се и различих облечена в светлокафяво фигура, в средата на следващото поле. Тя викаше нещо неразбираемо, но начинът, по който размахваше тоягата си към нас, беше несъмнено знак да се връщаме. Спрях.

— О, хайде, Ричард, той е на километри оттук — каза Джанет нетърпеливо и побягна напред.

Аз още се колебаех, загледан във фигурата, която сега размахваше тоягата си по-енергично от всякога, и крещеше по-силно, но не по-разбираемо. Реших да последвам Джанет. Тя беше може би на двайсетина метра пред мен, и тогава, точно когато тръгнах, тя залитна, рухна без звук и остана да лежи неподвижно…

Замръзнах на място. Беше неволно. Ако тя бе паднала с усукан глезен или просто се бе спънала, трябваше само да изтичам при нея. Но тя падна толкова внезапно и така завършено, че аз идиотски си помислих да не е застреляна.

Спирането беше само моментно. След това отново продължих. Смътно долавях мъжа далеч отляво, който още викаше, но се се занимавах с него. Бързах към нея…

Но не стигнах.

Изгубих съзнание толкова пълно, че дори не видях приближаващата земя, която ме удари.